№ 9898
гр. С, 26.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 178 СЪСТАВ, в публично заседание на
първи април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Г.СТ.Т.
при участието на секретаря Б.ХР.Р.
като разгледа докладваното от Г.СТ.Т. Гражданско дело № 20231110146578
по описа за 2023 година
Предявени са установителни искове с правна квалификация чл. 422
ГПК вр. чл. 59, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.
Ищецът „Т.С.” ЕАД твърди, че ответникът Областна администрация на
област С е потребил за стопански нужди топлинна енергия през периода от
01.11.2018 г. до 30.04.2020 г за топлоснабдения имот, находящ се на адрес:
гр.С, ж.к.МЛ. 1, бл.50, вх.8, ет.4, ап.***, аб.№**** и не е погасил
задължението си. За посочените суми е издадена заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК, като ответникът възразил срещу нея, поради което ищецът иска да
бъде установена дължимостта на сумите 243,78 лева (двеста четиридесет и
три лева и 78 стотинки), представляваща главница за цена на доставена от
дружеството топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се в гр. С, ж.к.
МЛ. 1, БЛ.****, вх. 8, ет. 4, ап. ***, аб.№****, за период от 01.07.2020 г. до
30.04.2022 г., ведно със законна лихва за период от 26.04.2023 г. до изплащане
на вземането, сумата 36,81 лева (тридесет и шест лева и 81 стотинки),
представляваща мораторна лихва върху главницата за период от 05.03.2021 г.
до 19.04.2023 г. , 6,50 лева (шест лева и 50 стотинки), представляваща цена на
извършена услуга за дялово разпределение за период от 01.05.2020 г. до
30.09.2021 г. , ведно със законна лихва за период от 26.04.2023 г. до
изплащане на вземането , сумата 1,33 лева (един лев и 33 стотинки), за които
суми е издадена заповед за изпълнение от 17.05.2023 г. по ч.гр.д. №
21924/2023 г. на СРС, 178-ти състав. Ищецът твърди, че между страните не е
налице облигационно отношение (договор), поради което претендира
посочените суми при твърдения за неоснователно обогатяване. Претендира и
разноски.
Ответникът Областна администрация на област С е подал в срок
отговор на исковата молба, с който оспорва иска. Твърди, че през процесния
период имотът не е ползван от ответника. Твърди, че не е получил покана за
1
сключване на договор. Твърди, че не е получил покана за плащане на
задълженията. Твърди, че не са издавани фактури за процесния период. Прави
възражение за изтекла погасителна давност. Възразява срещу дължимостта на
лихви за забава. Оспорва, че "Т" ЕООД няма основание да извършва дялово
разпределение.
Третото лице-помагач на страната на ищеца - "Т" ЕООД, не взема
становище по допустимостта и основателността на исковете.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства по свое
убеждение и съобразно чл. 12 ГПК, достигна до следните фактически и
правни изводи:
По иска по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 59, ал. 1 ЗЗД:
Съгласно разпоредбата на чл. 59, ал. 1 ЗЗД извън случаите на чл. 55 – 58
ЗЗД всеки, който се е обогатил без основание за сметка на другиго, дължи да
му върне онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването.
Общият фактически състав на неоснователното обогатяване по чл. 59
ЗЗД включва следните елементи: обогатяване на едно лице за чужда сметка,
обедняване на друго лице, свързано със съответното обогатяване, липсата на
правно основание за обогатяване и липсата на друга правна възможност за
защита на обеднелия.
Следователно, наличието на възможност за ищеца да защити правата си
чрез друг иск, както такъв на договорно основание, така и такъв, основан на
друг извъндоговорен факт, например деликт, изключва възможността за този
правен субект да се защити чрез субсидиарния иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД и в
този случай последният трябва да бъде отхвърлен от съда.
Ето защо съдът следва да отговори на въпроса дали между страните по
спора е сключен договор, както и дали той обвързва страните за спорния
период, през който се твърди, че е настъпило разместване на блага, за което
липсва правно основание.
Съгласно чл. 15, ал. 1 ЗДС имоти - държавна собственост, се
предоставят безвъзмездно за управление на ведомствата и общините при
условия и по ред, определени с правилника за прилагане на закона, а съгласно
чл. 18, ал. 1, изр. 1 имоти - държавна собственост, които не са предоставени
за управление по установения ред, се управляват от областния управител по
местонахождението им.
Съгласно чл. 57, ал. 1 и ал. 2 ЗАдм областната администрация
подпомага областния управител в осъществяването на неговите правомощия,
като областната администрация е юридическо лице на бюджетна издръжка.
От представените по делото писмени доказателства се установява, че в
процесния период имотът е собственост на държавата /частна държавна
собственост/.
Не се спори, че същият се намира в сграда в режим на етажна
собственост.
Не се оспорва от ответника и че този имот е предоставен за управление
на областния управител на област С.
В чл. 14, ал. 3 ЗДС е предвидено, че управлението върху обекти, имоти
и вещи - държавна собственост, включва правото на ведомствата и
2
юридическите лица на бюджетна издръжка да ги владеят, ползват и
поддържат от името на държавата, за своя сметка и на своя отговорност. От
горната разпоредба следва, че, макар имотът да е собственост на държавата,
легитимирано да отговаря за задълженията, възникнали във връзка с правото
на собственост, е лицето, на което този имот е предоставен за управление – в
случая ответникът. Той е легитимиран и да участва в процеса като
процесуален субституент на държавата.
Съгласно чл. 42, ал. 1 ЗПФ в държавния бюджет се включват
централният бюджет, самостоятелните бюджети на Народното събрание и на
съдебната власт, бюджетите на органите на изпълнителната власт, на другите
държавни органи и на бюджетните организации. В пар. 1, т. 5 ДР на ЗПФ е
посочено, че "бюджетни организации" са всички юридически лица, чиито
бюджети се включват в държавния бюджет, в бюджетите на общините, в
бюджетите на социалноосигурителните фондове, както и всички останали
юридически лица, чиито средства, постъпления и плащания се включват в
консолидираната фискална програма по силата на нормативен акт или по реда
на чл. ***. Несъмнено, а и предвид т. 16 и т. 22 от ДР на ЗПФ разходите на
бюджетните организации /възникнали и бъдещи/ се включват в държавния
бюджет – т. е. разходите на държавните учреждения са разходи, платими от
държавния бюджет – разходи на държавата.
Следователно задължението за заплащане на стойността на доставената
в процесния имот топлинна енергия е задължение на държавата /в качеството
на собственик на процесния топоснабден имот/, като за изпълнението му
отговаря ответникът /от отделените за Областната администрация бюджетни
средства следва да се заплати това задължение, в случай че такова
съществува/.
Ето защо следва да се отговори на въпроса какво правоотношение е
възникнало между ищеца и държавата /в качеството на титуляр на правото на
собственост върху процесния имот/.
Няма данни по делото за процесния период ответникът да е заявил, че
иска в имота да бъде предоставяна топлинна енергия за стопански нужди.
В мотивите на Тълкувателно решение № 2/2017 год. на ВКС по
тълк.дело № 2/2017 год., ОСГК, е прието, че присъединяването на
топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към
топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградени
сгради, се извършва въз основа на писмен договор /чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 –
36 от Наредба № 16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването/ със
собствениците или титулярите на вещното право на ползване върху
топлоснабдените имоти в сградите, които поради това са посочените от
законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови
нужди, дължащи цената на доставената топлинна енергиая по сключения с
топлопреносното предприятие договор за продажба на топлинна енергия за
битови нужди при публично известни общи условия. Предоставяйки
съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на
ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на
топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от
КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие.
3
В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по
продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие ск предмет –
доставка на топлинна енергия за битови нужди /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/ и дължат
цената на доставената топлинна енергия. Гореизложеното се отнася и за
редакциите на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, отпреди ДВ, бр. 54 от 2012 год., визиращи
като страна по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди
при публично известни общи условия потребителите на топлинна енергия за
битови нужди.
Доколкото в чл. 153, ал. 1 ЗЕ не се сочи конкретно, че разпоредбата се
прилага единствено за битови клиенти на топлинна енергия, то следва, че
всички собственици/ титуляри на вещно право на ползване на имоти,
намиращи се в топлоснабдена сграда в режим на етажна собственост, са
потребители на топлинна енергия, без оглед на това дали ползват енергията за
битови или за небитови нужди.
Следователно и по силата на чл. 153 ЗЕ, имаща характер на специална
спрямо нормата на чл. 149, ал. 1 ЗЕ, от момента, в който държавата е
придобила собствеността върху процесния имот, между нея и ищеца е
възникнало договорно правоотношение, по силата на което държавата, в
качеството на собственик на имота в топлоснабдената сграда /респ. на
потребител на топлинна енергия/, има задължение да заплаща стойността на
доставяната от ищеца топлинна енергия в процесния имот.
Ако се приеме обратното – че за държавата /или за търговци/
облигационното правоотношение възниква едва с факта на сключване на
писмен договор /осъществяването на който зависи единствено от волята на
собственика/, то в случая тя би била в по-благоприятно положение от битовия
клиент – физическо лице, от потребителя. Това е така, защото всеки
потребителбитов клиент, става страна по облигационното правоотношение с
факта на придобиването на имот с топлоснабдена сграда. А за държавата,
която законът никога не толерира като послаба страна, би се дало право на
избор – упражняващият правата на държавата орган да реши да сключи или
да не сключи договор с доставчика на топлинна енергия. Такъв подход на
законодателя не е мислим, поради което и съдът несъмнено счита за правилен
и законосъобразен горния извод за еднакво положение на собствениците на
имоти в сграда в режим на етажна собственост, независимо дали са
физически лица, търговци или държавата /действаща чрез съответното
учреждение.
В разпоредбата на чл. 125, ал. 1 ЗЕ е установено, че топлоснабдяването
е процес на производство, пренос, доставка, разпределение и потребление на
топлинна енергия с топлоносител водна пара и гореща вода за битови и
небитови нужди. Дефиниции на понятията „битов клиент“ и „небитов клиент“
се съдържат в § 1 от ДР на ЗЕ, като съгласно чл. 2а битов клиент е клиент,
който купува топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация и горещо водоснабдяване за собствени битови
нужди, а съгласно чл. 33а „небитов клиент“ е клиент, който купува топлинна
енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация,
горещо водоснабдяване и технологични нужди за небитови нужди.
Въведеното в ЗЕ разделение на клиентите е в съответствие и с целта на
нормите на Директива 2009/72/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от
4
13 юли 2009 год. относно общите правила за вътрешния пазар на
електроенергия и за отмяна на Директива 2003/54/ЕО, съгласно която „битов
клиент“ означава клиент, купуващ електроенергия за собствена битова
консумация, като се изключват търговски или професионални дейности /чл.
2, т. 10/, а „небитов клиент“ означава физическо или юридическо лице,
купуващо електроенергия, която не е за негови собствени битови нужди, и
включва производители и клиенти на едро /чл. 2, т. 11/.
Следователно водещ критерий за разделението между битов и небитов
клиент са нуждите, за които се ползва топлинна енергия в обекта, а не
неговото предназначение.
В този смисъл настоящият състав прима, че нуждите, за които се ползва
топлинна енергия в конкретен обект, обуславя и вида на правоотношението,
което може да възникне с топлопреносното предприятие по повод доставката
на топлинна енергия, т.е. не е възможно по отношение на този имот да
възникне както правоотношение по договор за доставка на топлинна енергия
за небитови нужди, така и правоотношение по договор за доставка на
топлинна енергия за битови нужди.
Доколкото в частност няма спор между страните, че доставяната в
процесния имот топлинна енергия не е била ползвана от ответника във връзка
с осъществявана търговска дейност /противното не се и установява от
данните по делото/, то се налага, че между страните е възникнало
облигационно правоотношение по договор за доставка на топлинна енергия
за битови нужди, което съответно обуславя неоснователността на
предявените искове за обезщетение
При наличието на възможност за топлопреносното предприятие да
защити правото си с искове за реално изпълнение на договорно основание,
субсидиарната претенция по чл. 59 ЗЗД за плащане на претендираната сума
като резултат от неоснователно обогатяване следва да се отхвърли - по делото
се доказва наличието на основание за извършеното разместване на
имуществени блага - договор между страните, възникнал по силата на чл. 153
ЗЕ, поради което предявеният въз основа на извъндоговорен източник иск е
неоснователен.
По иска по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Вземането за лихва има акцесорен характер и за дължимостта му следва
да се установи както възникването на главния дълг, така и забава в
погасяването на същия за процесния период. Доколкото съдът не достигна до
извод за наличие на главен дълг, то неоснователна е и акцесорната претенция
за заплащане на обезщетение за забава.
По разноските:
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника се
следват своевременно поисканите разноски за юрисконсултско
възнаграждение в исковото производство в размер на 100 лева.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
5
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Т.С.” ЕАД, ЕИК ***********, срещу
Областна администрация на област С, код по БУЛСТАТ **********, искове
по чл. 422 ГПК вр. чл. 59, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за признаване за установено,
че ответникът дължи на ищеца следните суми: 243,78 лева (двеста
четиридесет и три лева и 78 стотинки), представляваща главница за цена на
доставена от дружеството топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ
се в гр. С, ж.к. МЛ. 1, БЛ.****, вх. 8, ет. 4, ап. ***, аб.№****, за период от
01.07.2020 г. до 30.04.2022 г., ведно със законна лихва за период от 26.04.2023
г. до изплащане на вземането, сумата 36,81 лева (тридесет и шест лева и 81
стотинки), представляваща мораторна лихва върху главницата за период от
05.03.2021 г. до 19.04.2023 г., сумата 6,50 лева (шест лева и 50 стотинки),
представляваща цена на извършена услуга за дялово разпределение за период
от 01.05.2020 г. до 30.09.2021 г., ведно със законна лихва за период от
26.04.2023 г. до изплащане на вземането, сумата 1,33 лева (един лев и 33
стотинки), за които суми е издадена заповед за изпълнение от 17.05.2023 г. по
ч.гр.д. № 21924/2023 г. на СРС, 178-ти състав.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК ***********, да заплати на Областна
администрация на област С, код по БУЛСТАТ **********, на основание чл.
78, ал. 3 ГПК сумата 100, 00 лева, представляваща разноски в исковото
производство.
Решението е постановено при участието в процеса на "Т" ЕООД, като
трето лице помагач на ищеца.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис от същото на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6