№ 6498
гр. София, 11.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 25 СЪСТАВ, в публично заседание на
седми април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ЙОАННА Н. СТАНЕВА
при участието на секретаря ЙОАНА П. ПЪРВАНОВА
като разгледа докладваното от ЙОАННА Н. СТАНЕВА Гражданско дело №
20241110151763 по описа за 2024 година
Предявени са от В. С. А. срещу „Неткредит“ ООД установителен иск за прогласяване
за нищожен на сключения между страните Договор за потребителски кредит №
202302270832430005 от 27.02.2023г., както и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал.
1, предл. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 403,29 лева /съгласно допуснато увеличение на
размера на иска с протоколно определение от 07.04.2025г./, представляваща недължимо
платени суми по нищожен договор, ведно със законната лихва от датата на подаване на
исковата молба- 30.08.2024г., до окончателното изплащане на сумата.
Ищецът В. С. А. твърди, че на 27.02.2023г. бил сключил с ответното дружество
Договор за потребителски кредит № 202302270832430005, по силата на който бил усвоил
главница в размер на 2000 лева. Срокът за погасяване на усвоената по договора сума бил до
28.02.2024г. при лихвен процент от 40,06 % и ГПР в размер на 48,29 %. Общата сума, която
била дължима по договора възлизала на 2460 лева. Поддържа, че съгласно чл. 4, ал. 3 от
договора потребителят бил длъжен до края на следващия ден, считано от деня на
предоставяне на сумата по кредита, да предостави обезпечение под формата на гаранция от
небанкова институция или банкова гаранция. В случай че такива не били предоставени се
предвиждала неустойка в размер на 1608 лева. Поддържа, че договорът бил нищожен на
основание чл. 10, ал. 1 ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10, т. 11 и 20 ЗПК вр.чл. 22 ЗПК, чл. 26, ал. 1
ЗЗД, както и чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Твърди, че договорът бил с шрифт по-малък от 12, както и че
бил сключен в нарушение на ЗПФУР и ЗЕДЕУУ. Излага съображения, че уговорената
неустойка поради непредоставяне на поръчител била част от възнаграждението за
предоставения кредит, като не била обособена отделно с цел заобикаляне на ограничението
на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Поддържа, че кредиторът бил нарушил императивното правило на чл.
19, ал. 1 ЗПК и незаконосъобразно не бил включил сочената неустойка в размера на ГПР.
Счита, че неправилното изчисляване и посочване на ГПР било самостоятелно основание за
недействителност на договора. Твърди, че договорът за потребителски кредит бил нищожен
и на друго основание, тъй като клаузата за заплащане на договорна лихва накърнявала
добрите нрави. Излага подробни съображения, че договорът за кредит бил недействителен.
Сочи, че съгласно чл. 22 ЗПК, когато не било спазено изискването за съдържанието на
договора на дори от един от посочените елементи, какъвто бил размерът на ГПР съгласно
1
чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК, целият договор бил недействителен. Поради което на основание чл.
23 ЗПК се дължала само чистата стойност на договора. Искането към съда е да уважи
предявените искове. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника.
Признават сключването на процесния договор за заем, по силата на който на
кредитополучателя бил предоставен заем в размер на 2000 лева, както и получаване на
сумата от 2403, 29 лева на 29.04.2023г. Оспорват твърденията на ищеца, че договорът бил
недействителен, респ. че неустоечната клауза била нищожна поради нарушаване на добрите
нрави и заобикаляне на закона. Изложени са съображения, че без договаряне на неустойка
кредиторът не би могъл да потикне кредитополучателя да предостави обезпечение по
кредитното правоотношение, особено след като вече заемната сума била получена от
потребителя. С оглед на което твърдят, че обезпечителната функция на неустойката
произтичала от стимулиращия ефект за длъжника, който за да не претърпи неблагоприятните
последици от плащането на неустойката щял да положи максимални усилия да изпълни
точно задължението си. Намират, че неустойката не излизала извън признатата й
обезщетителна функция. Поддържат, че изискването на кредитора за предоставяне на
обезпечение преследвало законосъобразната цел да бъде създадена привилегия посредством
която заемодателят да разполага с по-висока степен на сигурност в случай на неизпълнение
на задълженията по договора. При положение, че не било предоставено обезпечение по чл.
4, ал. 3 от договора кредиторът извършвал регулярни разходи за наблюдение на цялото
имуществено състояние на кредитополучателя, преследвайки защита на законните си права
и интереси. Неустойката не излизала и извън наказателната си функция, тъй като
санкционирала потребителя за неизпълнение на поето от него задължение за предоставяне
на обезпечение. Твърди, че размерът на шрифта не бил по-малък от 12 и отговарял на
изискванията на закона, както и на ЗПФУР и ЗЕДЕУУ. Договорът бил сключен чрез
електронен подпис по смисъла на чл. 13, ал. 1 от ЗЕДЕУУ. Сочат, че кредитополучателят
бил направил електронно изявление по смисъла на чл. 2, ал. 1 вр. чл. 4 ЗЕДЕУУ, което
съдържало информация за самоличността на лицето, от което изхождали изявленията.
Поддържат, че не били начислявали неустойка на кредитополучателя, поради което не било
налице кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва. Дружеството признава
получаването на изплатената сума от ищеца, кредитът бил погасен и повече суми не се
изисквали от ищеца. Искането към съда е да отхвърли предявените искове. Претендира
разноски.
Софийски районен съд, като взе предвид доводите от страните и прецени събраните
по делото доказателства по реда на чл. 235 ГПК, приема за установено следното от
фактическа и правна страна.
В доказателствена тежест на ищеца по предявените искове е да установи при
условията на пълно и главно доказване следните обстоятелства: сключване на договора за
потребителски кредит с посоченото в исковата молба съдържание; извършено плащане на
посочената в исковата молба сума в полза на ответника на основание процесните договорни
клаузи.
В доказателствена тежест на ответника е да докаже: наличие на основание за
получаване на платените от ищеца искови суми, а именно валидно обвързващи страните
договорни клаузи, които са били индивидуално уговорени и отговарят на императивните
законови разпоредби и добрите нрави.
В конкретния случай между страните не е спорно и с определението по чл. 140 ГПК,
в което е обективиран проектът за доклад, съдът е обявил на основание чл. 146, ал. 1, т. 3
ГПК за безспорно и ненуждаещо се от доказване между страните, че е сключен Договор за
кредит № 20230227083243005 от 27.02.2023г. с посоченото в исковата молба съдържание,
както и че ищецът е заплатил на ответника сумата от 2403,29 лева по процесния договор за
2
кредит.
Горните обстоятелства се установяват и от приетия препис от Договор за
потребителски кредит № 20230227083243005 от 27.02.2023г., както и от преводно нареждане
от 02.05.2023г.- л. 19 от делото, и от приетата ССчЕ.
Съгласно чл. 1 от договора кредиторът се задължава да предостави на
кредитополучателя потребителски кредит под формата на заем в размер на 2000 лева.
Посочената сума представлява главницата и чистата стойност на кредита. В чл. 1, ал. 2 е
посочено, че кредитополучателят се задължава при условията и сроковете на договора да
върне предоставения кредит, както и да заплати уговорената лихва и другите разходи по
кредита съгласно уговореното в договора. Съгласно чл. 3, ал. 1 кредитополучателят е
длъжен да върне главницата и да заплати лихвите по кредита в срок до 28.02.2024г. на
вноски съгласно погасителния план по чл. 11, ал. 2 от договора. Съгласно чл. 11, ал. 1 от
договора кредитополучателят се задължава да заплаща на кредитора като възнаграждение
годишна лихва в размер на 40,06 % от главницата по кредита. В чл. 11, ал. 4 е посочено, че
годишният процент на разходите по кредита е в размер на 48,29 % от заетата сума.
Съгласно чл. 4, ал. 3 от договора за кредит, в срок до края на следващия ден от
сключване на настоящия договор, кредитополучателят е длъжен да предостави на кредитора
гаранция по кредита съгласно реда и условията, предвидени в общите условия по договора.
Банковата гаранция или гаранцията, издадена от небанкова финансова институция, трябва да
бъде за сума в размер на 2460 лева със срок на валидност до 29.02.2024г.
Според т. 3.2.1 от публикуваните на интернет страницата на дружеството Общи
условия в срок до края на следващия ден от сключването на договора за потребителски
кредит, кредитополучателят е длъжен да представи на дружеството гаранция по кредита,
която може да бъде банкова гаранция, издадена от банка, оперираща на територията на
Република България; гаранция, издадена от небанкова финансова институция, оперираща на
територията на Република България или двама поръчители. С т. 3.2.2 от ОУ са уредени
изискванията към банковата гаранция и гаранцията, издадена от небанкова финансова
институция, а именно да отговаря на изискванията на закона за нейното издаване и да
съдържа неотменяемо и безусловно изявление, че ако кредитополучателят не заплати което
и да е свое парично задължение по договора, гарантът ще заплати всички дължими суми в
първия работен ден след получаване на първо писмено искане от страна на дружеството. С т.
3.2.3 от ОУ е определено, че поръчители могат да бъдат дееспособни физически лица, които
трябва да са наети на безсрочен трудов договор и да получават минимум 1500 лева брутно
месечно възнаграждение, както и да нямат кредити с повече от 30 дни просрочие. Уредено е,
че в рамките на срока по т. 3.2.1 /деня след сключване на договора/, поръчителите следва да
се явят лично в офис на дружеството и да предоставят информация за своята
кредитоспособност. Според т. 3.2.5 дружеството не е длъжно да приеме предложените от
кредитополучателя поръчители, а преценява тяхната надеждност и платежоспособност.
Съгласно чл. 6, ал. 1 от договора за кредит, в случай че кредитополучателят не
представи на кредитора гаранция по кредита по чл. 4, ал. 3 от този договор в установения
срок и съгласно условията, предвидени в общите условия на договора, той дължи на
дружеството неустойка в размер на 1608 лева, като неустойката се начислява на месец,
считано от изтичането на срока. Според чл. 6, ал. 5 от договора, начислената неустойка се
заплаща заедно със следващата погасителна вноска по кредита съобразно уговорения
погасителен план.
От приетата ССчЕ, която съдът кредитира като пълно и компетентно изготвена на
основание чл. 202 ГПК, се установява, че на 27.02.2023г. личната сметка на ищеца е била
заверена със сумата в размер на 2000 лева. На 29.04.2023г. ищецът е заплатил сумата от
2403,29 лева на ответното дружество. От заключението се установява, че на вещото лице е
предоставен погасителен план, различен от описания в договора. Вещото лице е поискало
3
допълнително извлечение от сметката, по която се осчетоводява кредита- начисление, във
връзка с осчетоводяване на неустойката, описана в договора, като до изготвяне на
заключението исканата справка не е била предоставена. Вещото лице е посочило, че
кредитът е бил ползван 61 дни като договорната лихва при ГЛП 40,06 % възлиза на 130,82
лева при посочено от ответника, че е погасена лихва в размер на 403,29 лева. Експертът е
уточнил, че ищецът е погасил със сумата от 403,29 лева договорна лихва в размер на 130,82
лева и неустойка в размер на 272,47 лева. При включване в ГПР на всички посочени в
договора разходи по кредита /лихви в размер на 460 лева и неустойка в размер на 1608 лева/
експертът е посочил, че размерът на ГПР ще възлиза на 471,541 %.
Като съобрази съдържанието на цитираните клаузи, съдът намира, в случая че не е
спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като уговорената в процесния договор
неустойка представлява разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването
на годишния процент на разходите. Съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България /основен лихвен процент плюс 10 пункта/,
което към 27.02.2023г. означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят
57,10 % от заетата сума. Този извод следва от дефиницията на понятието "общ разход по
кредита за потребителя", съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни
посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия; общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариални такси.
В разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е обусловено от
заплащането на неустойката. Това е така на първо място, защото изискването за
предоставяне на обезпечение чрез поръчителство съдържа множество ограничения и
конкретно определени параметри, които - предвид характера, броя и изключително краткия
срок за предоставяне, правят задължението за предоставяне на обезпечение изключително
трудно изпълнимо. Еднодневният срок за предоставяне на обезпеченията е прекомерно
кратък и това създава значително затруднение за потребителя-заемател, както за
предоставяне на обезпечение чрез поръчител, тъй като същият следва да отговаря на
критерии, чието изпълнение подлежи на удостоверяване пред заемодателя чрез
предоставяне на официални документи, така и относно останалите предвидени обезпечения
като банкова гаранция.
Същевременно показателно е и обстоятелството, че компенсаторната неустойка
санкционира неизпълнение на задължение, различно от главното задължение на заемателя
по договора /да върне заетата сума/, и се дължи независимо от това, дали заемателят плаща
дължимите погасителни вноски на уговорените падежни дати. Обезпечението на заема няма
4
самостоятелно значение извън неговата функция да гарантира изпълнението на главното
задължение. Обезпечението не е самоцел и вредите, които възникват за заемодателя при
липсата му, са последица от невъзможността на заемодателя да удовлетвори вземането си от
обезпечението, ако заемателят не плаща задълженията си. В случая, обаче, неустойката
изначално не е обвързана с настъпването на каквито и да било вреди за заемодателя и се
дължи независимо от това, дали такива биха могли реално да настъпят или не.
Не може да бъде пренебрегнат и фактът, че неизпълнението на задължението за
предоставяне на обезпечение е санкционирано с неустойка, чийто размер /видно от чл. 6, ал.
1 от договора/ надхвърля 80 % от размера на заетата сума. На следващо място, от
експертното заключение по съдебно-счетоводната експертиза се установява по категоричен
начин, че при включване на размера на неустойката в годишния процент на разходите,
размерът на последния би бил 471,541% вместо обявените в договора 48,29%. Т.е.
надвишава се 8 пъти максимално допустимия към датата на сключване на договора размер
на ГПР.
От съвкупната преценка на всичко изложено по-горе следва извода, че с предвиждане
на въпросната неустойка не се цели обезпечаване на договора, а оскъпяване на заема чрез
кумулиране на скрито възнаграждение под формата на неустойка, което обяснява и
уредената още при сключването на договора клауза, предвиждаща неустойката да се прибавя
към погасителните вноски.
Следователно процесната неустойка има характера на "общ разход по кредита за
потребителя" по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и е следвало да бъде включена в
годишния процент на разходите. Доколкото, съгласно гореизложеното, неустойката
представлява сигурно възнаграждение за заемодателя, което той очаква да получи към
датата на сключване на договора за заем, то посочването на годишен процент на разходите
без включване на това възнаграждение цели въвеждане на потребителя в заблуждение
относно разходите му по заема, а именно, че те ще бъдат в размер на 48,29 % годишно, а не
471,541 %.
При това положение посоченият в договора годишен процент на разходите не
позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на
сделката, каквото именно е предназначението на ГПР, а ГПР който изначално не е годен да
изпълни своето предназначение, не е правно валиден. Ето защо в случая е налице
нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – непосочване на годишен процент на разходите, и
приложение следва да намери нормата на чл. 22 ЗПК, поради което процесният договор за
кредит е изцяло недействителен. Предвид което установителният иск следва да бъде уважен.
Съгласно чл. 23 ЗПК, в този случай потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по него. От приетото и неоспорено експертно
заключение по съдебно-счетоводната експертиза, което съдът кредитира изцяло, се
установява, че ищецът е заплатил в полза на ответното дружество по договора сумата от
2403,29 лева, от които 2000 лева са отнесени в погашение на главницата, 130,82 лева в
погашение на договорна лихва, 272,47 лева в погашение на неустойката поради
5
непредставяне на обезпечение, уредена в чл. 6, ал. 1 от договора.
След приспадане на платената главница следва изводът, че ищецът е платил на
ответника без основание сумата от общо 403,29 лева /2403,29 лева- 2000 лева/ за
възнаградителна лихва, както и неустойка поради непредставяне на обезпечение, поради
което предявеният иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на тази сума е
основателен и следва да бъде уважен изцяло. Законна лихва следва да бъде присъдена върху
първоначално предявения размер от 50 лева, считано от датата на подаване на исковата
молба- 30.08.2024г., до окончателното плащане, а върху увеличения размер от 353,29 лева
/403,29 лева – 50 лева/ от датата на подаване на молбата за увеличение на размера на иска по
чл. 214 ГПК- 01.04.2025г., до окончателното изплащане на сумата.
По разноските.
При този изход от спора, право на разноски има единствено ищецът. Същият е сторил
разноски за държавна такса в размер на 150,40 лева, както и депозит за ССчЕ в размер на
300 лева, предвид което следва да му се присъдят разноски в общ размер от 450,40 лева.
В производството ищецът е бил представляван безплатно от адв. П.С.П. съгласно
Договор за правна защита и съдействие от 20.08.2024г., намиращ се на л. 22 от делото.
Поради което и на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. в полза на адв. П.С.П. следва да се присъди
сумата в размер на 400 лева. При определяне на размера на дължимото адвокатско
възнаграждение съдът взе предвид изводите в Решение на СЕС по дело С-438/22 от
25.01.2024г., отчете обстоятелството, че делото е приключило в две съдебни заседания с
изслушване на вещо лице, както и че се касае за дело с обичайна за този тип дела сложност,
като в проведеното съдебно заседание не са присъствали представители на страните. На
следващо място, предявените искове са взаимосвързани и касаят защита на един и същ
интерес. С оглед на което съдът намира, че възнаграждение в размер на 400 лева отговоря на
фактическата и правна сложност на делото, както и на извършените от процесуалния
представител правни действия, изразяващи се в подаване на искова молба и молби-
становища. Поради гореизложеното на адв. Преслав Павлов следва да се присъди
възнаграждение в размер от 400 лева.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявения от В. С. А., ЕГН **********, с адрес: ***, срещу
„Неткредит“ ООД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
„Лъчезар Станчев“ № 3 /Литекс Тауър/, ет. 10, иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1
ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК нищожността на сключения между страните Договор за потребителски
кредит № 202302270832430005 от 27.02.2023г.
ОСЪЖДА „Неткредит“ ООД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Лъчезар Станчев“ № 3 /Литекс Тауър/, ет. 10, да заплати на В. С.
А., ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД сумата от 403,29
лева, представляваща платена без основание сума по нищожен договор за кредит, ведно със
6
законната лихва върху сумата от 50 лева за периода от 30.08.2024г. до окончателното
изплащане на сумата, и ведно със законната лихва върху сумата от 353,29 лева за периода от
01.04.2025г. до окончателното изплащане на сумата, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
сумата от 450,40 лева, представляваща сторените по делото разноски.
ОСЪЖДА „Неткредит“ ООД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Лъчезар Станчев“ № 3 /Литекс Тауър/, ет. 10, да заплати на адв.
П.С.П., вписан в САК с личен номер **********, с код по БУЛСТАТ *********, на
основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. сумата от 400 лева, представляваща адвокатско възнаграждение
за осъществено безплатно процесуално представителство по делото на В. С. А..
Решението подлежи на обжалване пред Софийския градски съд в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7