№ 414
гр. Казанлък, 13.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КАЗАНЛЪК, ТРЕТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на дванадесети май през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:КЕТИ М. КОСЕВА
при участието на секретаря ГАЛИНА М. ГИЛЕВА
като разгледа докладваното от КЕТИ М. КОСЕВА Гражданско дело №
20245510102174 по описа за 2024 година
Предявени са иск за обявяване нищожност на договор с правно основание
чл. 26, ал.1 ЗЗД и при условията на евентуалност - иск за обявяване
нищожност на клаузи от същия договор на основание чл. 26, ал.1 ЗЗД.
Ищецът Х. Я. Х., ЕГН: ********** моли съда да признае, че договор за
потребителски кредит № ***********/*********** г., сключен между нея и
„***********“ ЕООД е нищожен на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.22 от
ЗПК, във вр.с чл.11 и чл.19 ал.4 от ЗПК.
Моли съда при условията на евентуалност да приеме, че клаузите
съдържаща се в раздел VI „Параметри“ от договор за потребителски кредит №
***********/*********** г., сключен между нея и „***********“ ЕООД,
която предвижда заплащането на възнаграждение за закупена допълнителна
услуга „Фаст“ и възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Флекси“ са
нищожни на основание чл. 26, ал. 1, от ЗЗД и поради това, че са сключени при
неспазване на нормите на чл.10а, чл.11, чл.19 ал.4 от ЗПК във вр. с чл. 22,
както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП.
Моли да бъде осъдена ответната страна да й заплати направените в
настоящото производство разноски.
Твърди, че е страна по договор за потребителски кредит №
1
***********/*********** г., подписан с ответното дружество „***********“
ЕООД.
Съгласно раздел VI от договора за потребителски кредит, именуван
„Параметри“, трябва да върне кредита сума в размер на 11 280,08 лева, при
получена в заем сума в размер на 4000.00 лева, с уговорена обща месечна
погасителна вноска от 313.38 лева, срок на погасяване на кредита 36 месеца,
при ГПР:49.10 %, ГЛП: 41%.
Съгласно същия раздел от договора, трябва да заплати възнаграждение
за закупена допълнителна услуга „Фаст“ в размер на 1600 лева и „Флекси“ в
размер на 2800 лева.
Счита, че договорът за потребителски кредит №
***********/*********** г., сключен между нея и „***********“ ЕООД е
нищожен на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.22 от ЗПК, вр.с чл.11 и чл.19
ал.4 от ЗПК.
Съгласно чл.22 от ЗПК, във връзка с чл.11,ал.1,т.9 от ЗПК договорът за
потребителски кредит е нищожен, ако не са посочени приложимият лихвен
процент и условията за прилагането му. В договора за потребителски кредит
№ ***********/*********** г., е посочен лихвен процент на ден 0.11%, както
и годишен лихвен процент 41.00%. Липсват обаче каквито и да е било условия
за прилагането му. Липсва изрично посочване дали лихвеният процент е
фиксиран за целият срок за кредита, или е променлив. Нарушението е
съществено доколкото нито в договора, нито в погасителния план има
отбелязване какъв е общият размер на дължимата за срока на договора
възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по кредита, за да
може да се направи проверка дали посоченият лихвен процент отговаря на
действително прилагания от заемодателя. Визираната неяснота съществено
ограничава правата й и е основание за недействителност на договор за
потребителски кредит.
Съгласно чл.22 от ЗПК, във връзка с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, договорът
за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен
процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл.
19, ал.1ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Липсва обаче,
2
каквото и да е уточнение, какви точно разходи се включват в посочения
процент. Посоченият годишен лихвен процент от 41.00%, е неясно как точно
се съдържа и как се изчислява по отношение на общия ГПР. Отделно от това е
предвидено и възнаграждение по пакет от допълнителни услуги. По този
начин е поставена в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на
оскъпяване на ползвания финансов продукт. Твърди, че за да бъде спазена
разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, следва в договора да е посочено не само
цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения
потребителски договор представлява ГПР, но и изрично и изчерпателно да
бъдат посочени всички разходи, които тя ще направи и които са отчетени при
формиране на ГПР.
Поставянето на кредитополучателя в положение, за да разбере
действителния размер на ГПР, да тълкува всяка една от клаузите в договора и
да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по
потребителския договор, невключена в ГПР противоречи на изискването за
яснота, въведено в чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.
С предвиждането за заплащане на допълнителни услуги в размер на
4400 лева се заобикаля разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. Тези разходи са част
от дейността по управление на кредита и следва да са включени в годишния
процент на разходите. Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, ГПР по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи / лихви, други
преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в
т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно § 1.
Точка 1 от ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по- специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. На основание
цитираната разпоредба заплащането на допълнителен пакет услуги следва да
бъде разглеждано като елемент от общия разход по кредита за потребителя,
3
тъй като то е пряко свързано с договора за потребителски кредит, известно е
на кредитора и се заплаща от потребителя.
Дейностите, посочени в допълнителния пакет услуги са пряко свързани с
кредитната дейност на дружеството - приоритетно разглеждане на договора,
възможност за отлагане или намаляване на определен брой погасителни
вноски, улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства.
Налице е заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК като с уговорките
за заплащане на допълнителни разходи по допълнителните услуги се
нарушава изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута определена
с ПМС№426/2014 г. Реално, чрез нарушаване на добрите нрави и чрез
заобикаляне на императивната норма на чл.19, ал.4 от ЗПК и при
несъблюдаване на основния правен принцип, забраняващ неоснователно
обогатяване се калкулира допълнителна печалба към договорената
възнаградителна лихва.
Твърди, че поради невключване на уговорките за заплащане на разходи
по допълнителни услуги в размера на ГПР, последният не съответства на
действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение.
Посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилагания в
отношенията между страните представлява заблуждаваща търговска практика
по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2 ,т.1 от Закона за защита на потребителите.
С преюдициално заключение по дело С-453/10 Съда на Европейския
съюз е прието, че използването на заблуждаващи търговски практики,
изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер
на ГПР представлява един от елементите, на които може да се основе
преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на
чл.143 и сл. от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната
на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически
последици от сключването на договора.
Съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече
нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителните
правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била
сключена и без недействителните й части. В случая не е налице нито една от
тези две хипотези - нищожната клауза на процесния договор за потребителски
4
кредит № ***********/*********** г., относно определянето на ГПР да бъде
заместени по право от повелителни норми на закона, или възможност
договорът за потребителски кредит да бъде сключен и ако в него не е
включена клаузата определяща ГПР, тъй като ГПР е въведено като изрично
изискване в чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.
Предвид на това в случая не е приложима нормата на чл.26, ал.4 ЗЗД и
нищожността на посочената по-горе клауза на процесния договор обуславя
недействителността на целия договор.
Следва да бъде взета предвид разпоредбата на чл.22 ЗПК, която е
приложима за процесното договорно правоотношение и която изрично
посочва, че когато не са спазени изискванията на конкретни разпоредби от
закона, то договорът за потребителски кредит е изцяло недействителен, като
между изчерпателно изброените са и тези по чл.11, ал.1, т. 10 от ЗПК - за
определяне на ГПР.
В условията на евентуалност, ако съдът не обяви целия договор за
нищожен, заявява че счита, че клаузите съдържащи се в VI „Параметри“ от
договор за потребителски кредит № ***********/*********** г., сключен
между нея и „***********“ ЕООД, които предвиждат заплащането на
възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Фаст“и възнаграждение за
закупена допълнителна услуга „Флекси“ са нищожни на основание чл. 26, ал.
1, от ЗЗД и поради това, че са сключени при неспазване на нормите на чл.10а,
чл.11, чл.19 ал.4 от ЗПК във вр. с чл. 22, както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП. Излага
следните съображения:
Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предд. 3-то,
ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип било той изрично
формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други
разпоредби. Позовава се на практика на ВКС /Р №4/2009 г. по т.д. №395/2008
г., Р №1270/2009 г. по гр.д. №5093/2007 г., Опр. №877 по т.д. №662/2012 г./
Такъв основен принцип е добросъвестността в гражданските и търговски
взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на
справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на
едната страна за сметка на другата. Тъй като става дума за търговска сделка,
нормата от ТЗ, чрез която е прокаран този принцип е чл.289 от ТЗ, но общите
правила на ЗЗД също намират приложение - чл.8, ал.2 и чл.9 от ЗЗД.
5
Преценката дали е нарушен някой от посочените основни правни
принципи се прави от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор
на въпроса дали уговореното от страните води до накърняване на добрите
нрави по смисъла на чл.26 ал.1,предл. 3 от ЗЗД.
Поради накърняването на принципа на „добри нрави" по смисъла на чл.
26, ал.1, пр. 3 от ЗЗД се достига до значителна нееквивалентност на
насрещните престации по договорното съглашение и до злепоставяне на
интересите на й с цел извличане на изгода за кредитора.
Възможността за събиране от потребителя на такси и комисионни за
допълнителни услуги, свързани с договора, е регламентирана в разпоредбата
на чл.10а, ал.1 ЗПК. Законът не допуска кредиторът да изисква заплащането на
такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на
кредита - чл.10а, ал.2 ЗПК. Допълнителните услуги по процесния договор за
кредит, по своето естество, са част от възнаграждението за предоставения
заем, като същите водят до заобикаляне ограничението на чл. 19, ал.4 от ЗПК,
установяващ лимит на годишния процент на разходите и са в явно
противоречие с разпоредбата на чл. 10а от ЗПК.
Услугите „Фаст“ и „Флекси“ представляват по своята същност "такси за
усвояване и управление на кредита". Услугите с възможност за
отлагане/намаляване на вноски и за смяна на падежа по своята същност са
дейности по управление на кредита. Улеснената процедура за получаване на
допълнителни парични средства, реално, не е предоставяна допълнителна
услуга, тъй като липсва конкретно задължение за кредитора, а отпускането на
нови суми, съответно предоставянето на следващ кредит и условията по него,
става по съгласие на страните.
Така уговорените клаузи в размер на 4400 лева счита за нищожни като
противоречащи на добрите нрави и неравноправни по смисъла на чл.143 от
ЗЗП. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е
нищожна. Предвидената клауза е и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5
ЗЗП, тъй като същата е необосновано висока. В глава четвърта от ЗПК е
уредено задължение на кредитора, преди сключване на договор за кредит, да
извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна
оценка да откаже сключването на такъв. В този смисъл е съображение 26 от
6
Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета
от 23.04.2008 г. относно договорите за потребителски кредити. По посочения
начин се заобикаля чл. 33, ал. 1 от ЗПК. С процесиите клаузи предвиждащи
заплащането на допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“ в полза на кредитора
се уговаря още едно допълнително възнаграждение в размер близък до
размера на отпуснатия кредит. По този начин, клаузите предвиждащи
заплащането на допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“ са неравноправни по
смисъла на чл.143, т.5 от ЗЗП, тъй като същите са необосновано високи.
Основната цел на така уговорената клаузи е да доведат до неоснователно
обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя, до
увеличаване на подлежаща на връщане сума допълнително с още % от
предоставената главница.
С предвиждането за заплащане на допълнителни услуги „Фаст“ и
„Флекси“ в размер на 4400 лева се заобикаля и разпоредбата на чл.19, ал.4
ЗПК. Събирането на такива разходи намира за част от дейността по
управление на кредита и следва да са включени в годишния процент на
разходите. Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, ГПР по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи /лихви, други преки
или косвени разходи, комисионни , възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч.
тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Налице е
заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК като с уговорките за
заплащане на допълнителни разходи по допълнителните услуги се нарушава
изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва
по просрочени задължения в левове и във валута определена с
ПМС№426/2014 г.
Твърди, че реално, чрез нарушаване на добрите нрави и чрез
заобикаляне на императивната норма на чл.19, ал.4 от ЗПК и при
несъблюдаване на основния правен принцип, забраняващ неоснователно
обогатяване се калкулира допълнителна печалба към договорената
възнаградителна лихва. Поради невключване на уговорките за заплащане на
разходи по допълнителни услуги в размера на ГПР, последният не съответства
на прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в
договора на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията
между страните представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла
7
на чл.68д, ал. 1 и ал.2 ,т. 1 от Закона за защита на потребителите.
Посочването на по - нисък от действителния ГПР, представлява невярна
информация относно общите разходи по кредита и следва да се окачестви като
нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф
1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от своя страна означава, че клаузите касаещи
заплащането на възнаграждение за допълнителни услуги са неравноправни по
смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО, /Р № 1510/13.12.2019 г.
по в.гр.д № 2373/2019 г. на ПОС/.
Твърди, че има нарушение и на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от
05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори,
транспонирана в българското законодателство с § 13 а, т. 9 от ДР на ЗЗП.
Съгласно чл. 3 от Директива 93/13/ЕИО неравноправни клаузи са договорни
клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки изискванията
за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от
договора. В Директива 93/13/ЕИО е регламентирано, че не се счита за
индивидуално уговорена клауза, която е съставена предварително и
следователно потребителят не е имал възможност да влияе на нейното
съдържание, каквито са клаузите за заплащане на допълнителни разходи по
допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“. Позовава се на практиката на Съда
на Европейския съюз - Решение по дело С-618/10, Решение по дело С415/11.
Ответникът „***********” ЕООД, ЕИК:***********, седалище: гр.
София моли съда да отхвърли изцяло предявените от ищцата Х. Я. Х. искове
като неоснователни и недоказани. Моли да му бъдат присъдени направените
съдебни и деловодни разноски по делото, включително и за юрисконсултско
възнаграждение на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК във връзка с Наредбата за
заплащането на правната помощ в размер на 360,00 лева за изготвянето на
настоящия отговор. На основание чл. 78, ал. 5 ГПК прави и възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител
на ищеца, в случай че същото надвишава минималния размер, определен
съобразно изискванията на Наредба №1/2004 г. за минималните размери на
адвокатски възнаграждения, като моли съда да вземе предвид и измененията
на Наредба 1, направени с ДВ. бр.45 от 15.05.2020 г. Счита, че следва да бъде
8
определено адвокатско възнаграждение под минимума по Наредбата за
минималните размери за адвокатските възнаграждения с оглед на Р на Съда на
ЕС (първи състав) от 23.11.2017 г. по съединени дела С 427/16 и С 428/16, с
което е прието, че чл. 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3
ДЕС и Р на Съда на ЕС на ЕС от 25.01.2024 по дело С-438/22 следва да се
тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която съдът няма
право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния
размер, би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по
смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС. Намира, че в конкретния случай
размер на адвокатското възнаграждение около 200 лв. е справедлив и
обоснован и зачита общия интерес на всички участници в съдебното
производство. Освен това, върху така определената сума не може да се
начислява ДДС, както е възприето и в Опр. № 917/02.05.2023 г. по дело №
20238003101323 на ВКС. В случай, че двете страни по делото бъдат осъдени
на разноски съобразно уважената част на предявените искове, моли съда да
направи прихващане на присъдените разноски.
Оспорва всички доводи и съображения изложени в исковата молба като
счита същите за неправилни и неоснователни по следните съображения:
Признава, че между страните по настоящето дело е сключен договор за
потребителски кредит № ***********, по силата на който ответното
дружество е представило на ищеца заем в размер на 4000 лева, а ищецът се е
задължил да върне на кредитора така предоставените парични средства заедно
с договорна възнаградителна лихва и възнаграждение за закупена
допълнителна услуга „Фаст“ и допълнителна услуга „Флекси“ съгласно
условията на договора.
Всички условия по договора за кредит са предварително уговорени
между страните, като ищецът изрично е изявил воля да сключи договора за
кредит при посочените условия.
Не оспорва, че липсата на всяко едно от императивните изисквания
на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 от ЗПК
договорът за потребителски кредит е недействителен, т.е. води до настъпване
на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност на договора за
потребителски кредит, тъй като същите са изискуеми при самото му
сключване.
9
Видно от съдържанието на сключения между страните договор за
кредит, всички императивни изисквания са спазени. Всички възражения и
доводи, изложени в исковата молба относно недействителността на договора
за кредит намира за напълно неоснователни. Процесният договор за
потребителски кредит отговаря от външна страна на установените в
разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК изисквания за писмена форма, на хартиен
носител, както и на изискванията за сключването му по ясен и разбираем
начин - всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и
размер шрифт; в съответствие с чл. 11, ал. 1, т. 7 ЗПК в процесния договор е
посочена общата дължима сума по кредита, сборувана от отделните стойности
на предоставената заемна сума и дължимата за периода на договора
възнаградителна лихва; посочено е общото задължение по кредита и по
закупената допълнителна услуга, в която сума е включена дължимата обща
сума по кредита и стойността на закупените допълнителни услуги.
В чл. 3 от Общите условия, неразделна част от договора, са посочени и
условията за усвояване на заемната сума, а в чл. 5 взетите допускания за
изчисляване на ГПР. Годишният процент на разходите е фиксиран като
абсолютна процентна стойност - 49.10 %. Фиксиран е и уговореният лихвен
процент - 41.00 %. В такъв случай не е необходимо посочването на взетите
предвид допускания на ГПР, доколкото, в случая ГПР е неизменен, формиран
е от фиксирано вземане - възнаградителна лихва, което не се променя, при
никакви условия.
Въпреки това, в разпоредбата на чл. 5.2. от Общите условия, неразделна
част от договора, са посочени взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на ГПР по определения в Приложение № 1 начин, а именно, че
договорът за потребителски кредит ще е валиден за срока, за който е бил
сключен, и кредиторът и потребителят ще изпълняват своите задължения в
съответствие с условията и сроковете по договора; както и че ГПР по кредита
се изчислява, като се приеме, че лихвата и другите разходи са неизменни
спрямо техния първоначален размер и ще се прилагат до изтичането на срока
на договора.
В чл. 5.2.2 от Общите условия е посочено, че първоначалното
изчисление на ГПР по договора се прави, като се приеме, че лихвата и другите
разходи са неизменни спрямо техния първоначален размер и ще се прилагат
10
до изтичането на срока на договора. Твърди, че в ЗПК не е посочено като
изискване в договора да бъдат посочени компонентите на ГПР, тъй като те са
нормативно залегнали, поради което не е налице такова нормативно
задължение за кредитора - ответник по настоящия иск.
В този смисъл счита, че са Р № 651 от 30.06.2020 г. по в. гр. д. №
611/2020 г. на ПОС, Р № 580 от 23.11.2021 г. по в. гр. д. № 2427/2021 г. на
ПОС. Дори и да се приеме, че не е ясно защо ГПР е 49.10 %, ако в него е
включена само възнаградителната лихва, твърди, че това по никакъв начин не
заблуждава потребителя за параметрите на договора и задълженията му по
него. В договора ясно и недвусмислено е посочено, с фиксирани,
неподлежащи на промяна, суми, какъв заем се отпуска, при каква
възнаградителна лихва, какви допълнителни услуги, за какво и в какъв размер,
които формират и общо дължимата сума по кредита. Други вземания по този
договор няма, няма никаква неяснота каква сума ще следва да връща
длъжника по него, за да се чувства заблуден от посочения ГПР.
Дали посочения размер на ГПР е правилно посочен е относимо към
последиците, предвидени в чл.19, ал.4 ЗПК и не води до недействителност на
целия договор. Клаузата за ГПР, сама по себе си, не води до създаване на
някакви задължения на потребителя. Клаузата за размера на ГПР е обвързана с
други клаузи от договора, в които са предвидени вземания, които се включват
в размера на ГПР, които именно клаузи създават задължения и за които
именно следва проверка дали отговарят на изискванията на чл.19, ал.4 ЗПК.
Няма как разпоредбата, в която е посочен процент на ГПР да заблуждава
потребителя, доколкото в договора са посочени всички параметри по него и
какви са дължимите суми в общ размер и разбити по вид и размер.
В чл. 19, ал. 4 ЗПК е предвиден максимален праг на размера на ГПР - пет
пъти законната лихва. Чл. 19, ал. 4 от ЗПК не установява забрана за постигане
на определен правен резултат, а регламентира задължителните изисквания, на
които следва да отговаря формата и съдържанието на договор. В случая при
сключването на процесния договор тези изисквания са спазени. С оглед
разпоредбата на чл. 19, ал. 6 от ЗПК, дори и да се приеме за вярно, че размерът
на ГПР е по-висок от законово допустимия по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, то
последицата от това е недължимост на сумите, с които се надвишава размерът,
посочен в ал. 4 на същия член, но не и недействителност на целия договор за
11
кредит.
Счита за неправилни доводите на ищеца, че с уговарянето на пакет от
допълнителни услуги се цели заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от
ЗПК тъй като възнаграждението по същите представлява скрит разход за
кредитора. Годишен процент на разходите означава общите разходи по кредита
за потребителя, изразени като годишен процент от общия размер на кредита и
когато е приложимо, включително разходите, посочени в член 19, параграф
Директива 2008/48.
Счита, че закупените допълнителни услуги не следва да бъдат включени
в ГПР. Посоченото правило на §1, т.1 от Допълнителните разпоредби на ЗПК
възпроизвежда в българското законодателство правилото на чл.3, буква „ж“ от
Директива 2008/48/ЕО, дефиниращ понятието „общ разход по кредита за
потребителя“. Допълнително разяснение на тази дефиниция дава т. 22 от
Преамбюла на същата Директива, съобразно която „Държавите-членки следва
да останат свободни да запазят или въвеждат национални разпоредби, които
забраняват на кредитора да изисква от потребителя във връзка с договора за
кредит да открие банкова сметка, да сключи договор за друга допълнителна
услуга или да заплати разходите или таксите за такива банкови сметки или
други допълнителни услуги. В държавите-членки, в които са позволени такива
комбинирани предложения за сключване на договор, потребителите следва да
бъдат информирани преди сключването на договора за кредит относно
допълнителните услуги, които са задължителни за получаване на кредита или
за получаването му при предлаганите условия. Разходите за тези
допълнителни услуги следва да бъдат включени в общите разходи по кредита
или, ако размерът им не може да бъде определен предварително,
потребителите следва да получат адекватна информация относно наличието
на такива разходи на преддоговорния етап. Предполага се, че на кредитора са
известни разходите за допълнителните услуги, които той предлага на
потребителя от свое име или от името на трета страна, освен ако цената не
зависи от конкретните особености или положението на потребителя“.
Стойността, платима от потребителя за допълнителна услуга в
процесния случай, не е задължителен разход, а се заплаща само ако
потребителят е поискал да има възможността да се ползва от нея.
Предоставените услуги са услуги, които кредиторът по настоящия кредит е
12
предоставил на ищеца по негово искане. Въз основа на тази информация
длъжникът решава дали желае да бъде обвързан от условията, предварително
предоставени от кредитора.
Възнаграждението за допълнителните услуги, не е част от годишния
процент на разходите в разглеждания спор и в настоящия договор за кредит
няма неточно посочване на годишния процент на разходите.
Счита, че неправилното посочване на годишния процент на разходите,
дори такова да е налице, а не е в конкретния случай, не може и не трябва да се
приравни на липса на ГПР, което да доведе до най-тежката последица, а
именно нищожност на целия договор за кредит.
Твърди, че потребителят е наясно и с конкретните разходи, които ще
възникнат за него за услугата „Фаст“ и за услугата „Флекси“, но е преценил, че
иска да получи приоритетно разглеждане, както и да има възможност да
отлага плащането на вноски, да плаща вноски в намален размер и да може да
променя падежната си дата. Щом има яснота за задълженията на потребителя
отделно по кредита и отделно за допълнителните услуги, а също така е
посочена и общо дължимата сума по кредита и по закупените допълнителни
услуги, няма как да се приеме, че липсва яснота за потребителя и оттам, че
годишният процент на разходите е неточно посочен в договора за кредит, а
още по-малко, че липсва.
Според практиката на Съда на ЕС непосочването на годишния процент
на разходите в договор за кредит може, но не във всеки случай представлява
решаващ фактор в рамките на анализа на съответната национална
юрисдикция за това, дали клаузата от този договор относно разходите по
кредита е изразена на ясен и разбираем език по смисъла на чл. 4 от Директива
93/13/ЕИО. (позовава се на определение от 16 ноември 2010 г., Pohotovost’, С-
76/10, EU:C:2010:685, т.71 и 72, решение по дело С-448/17 EOS KSI Slovensko
s.r.o.).
Дори да се приеме, че има нарушение - неточно посочване на годишния
процент на разходите, то не е толкова съществено, че да доведе до
недействителност на целия договор, съдът не може да приложи последиците
за непосочване на годишния процент на разходите, при положение, че тази
последица е най-тежката гражданскоправна санкция - пълна недействителност
на целия договор за потребителски кредит. Изискването на чл. 23 от
13
Директива 2008/48 приетите от държавите членки санкции да бъдат
пропорционални за съответното нарушение следва да се тълкува във връзка с
чл. 5, пар. 4 от Договора за Европейския съюз, съобразно който принципът на
пропорционалността изисква приетите мерки да не надхвърлят необходимото
за постигане на целите. Те следва да са наложителни с оглед предпазване на
обществения интерес и да няма друга, по-лека мярка, която би могла да
постигне сочените цели.
В българската нормативна уредба - чл. 26, ал. 4 ЗЗД е предвидено, че
„Нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са
заместени по право от повелителни правила на закона или когато може да се
предположи, че сделката би била сключена и без недействителните и части“.
Това напълно кореспондира с практиката на Съда - напр. дело В - 126/17,
решение С-126/17, пар. 37: „Следва да се припомни, че по отношение на
въздействието на констатацията, че договорните условия са неравноправни по
отношение на валидността на съответния договор, член 6, параграф 1 от
Директива 93/13 предвижда, че посоченият „договор остава обвързващ за
страните при същите условия, ако може да оцелее без несправедливите
условия“.
А процесният договор няма спор, че би могъл да съществува и без
закупуването на незадължителните допълнителни услуги. Клаузата за
допълнителна услуга в случая не съставлява част от основния предмет на
договора за кредит. Поради това договорът за кредит може да бъде сключен и
да съществува валидно, независимо от допълнителната услуга приоритетно
разглеждане, за отлагане, намаляване и промяна на датата на плащане на
погасителните вноски, дори в случай, че има основание за недействителност
на тази клауза. Ищецът сам е изявил желание да закупи предлагана от
ответното дружество допълнителна услуга „Фаст“, за която е било уговорено
възнаграждение в размер на 1600.00 лева, както и допълнителна услуга
„Флекси“, за която е било уговорено възнаграждение в размер на 2800.00 лева.
Съгласно условията на договора за кредит общият размер на
възнаграждението за закупените и предоставени допълнителни услуги е
следвало да се заплати на вноски, всяка в размер на 122.22 лева, дължимо
заедно с размера на месечната вноска за главница и договорна лихва. Изборът
и закупуването на допълнителни услуги не е задължително условие за
сключване на договора за кредит. Съгласно т.15. от ОУ към ДПК „КЛ/СД
14
може да изберат да не закупят допълнителна услуга или да закупят една, или
повече допълнителни услуги към ДПК.
По своята същност първата услуга представлява право на приоритетно
разглеждане и изплащане на потребителския кредит, което означава, че както
е посочено и в самия ДПК в раздел VI Параметри, допълнителната
незадължителна услуга „Фаст“ към момента на подписване на договора вече е
била предоставена на кредитополучателя и използвана от последния. След
като ищецът е решил да се възползва от услугата приоритетно разглеждане на
искането за отпускане на кредит, представителите на ответното дружество са
извършили всички необходими действия за проучването на кредитната
способност на ищеца, подготвили са нужните документи и са сключили
договора в максимално кратки срокове. Тази услуга е безспорно е
предоставена на ищеца и последният се е възползвал от нея. Искането за
кредит е подадено от ищеца на *********** г., одобрено е веднага след това,
договорът за кредит е сключен на същия ден - *********** г., и размерът на
предоставения заем е усвоен от ищеца на *********** г., съгласно
предвидения в договора за кредит начин на усвояване. Това доказва,
недобросъвестното поведение на ищеца, който е бил добре информиран за
предоставената допълнителна услуга, изявил е изрично желание да се
възползва от нея, за да усвои кредита само няколко часа след
кандидатстването си и въпреки това, е взел решение да предяви съдебни
претенции срещу ответното дружество с неясни доводи и твърдения защо
счита за недължимо уговореното възнаграждение за предоставени
допълнителни услуги.
Съгласно чл.145, ал.2 от ЗЗП преценяването на неравноправната клауза в
договора не включва съответствието между цената или възнаграждението, от
една страна, и стоката и услугата, която ще бъде доставена или извършена в
замяна, от друга страна, при условие че тези клаузи на договора са ясни и
разбираеми, какъвто е и настоящия случай. В тази връзка, напълно
неоснователни са всички твърдения в исковата молба, че част от клаузите на
процесния договор за кредит са неравноправни. Не е налице фактическия
състав на чл.26, ал.1 от ЗЗД, тъй като страните по договора са имали за цел
реализиране на процесната сделка, която не е забранена от ЗПК и са я
осъществили по уредения в него начин. Чл. 19, ал. 4 от ЗПК не установяват
15
забрана за постигане на определен правен резултат, а регламентира
задължителните изисквания, на които следва да отговаря формата и
съдържанието на договора. Неспазването на залегналото в тези разпоредби
изискване би довело до нищожност поради противоречие в закона - чл.26,
ал.1, пр.1 от ЗЗД, но в случая при сключването па процесния договор тези
изисквания са спазени. В случаите, в които годишният процент на разходите
надвишава установения в закона максимум по чл. 19, ал. 4 ЗПК, приложение
намира специалната разпоредба на чл. 19, ал. 5 ЗПК установяваща, че санкция
за неспазване на посоченото изискване, е недействителност на съответната
клауза от договора, а не на целият договор за кредит.
Счита за неоснователни и твърденията на ищеца, че посоченият в
договора за кредит размер на ГПР не е действително прилагания от кредитора
в кредитното отношение и представлява заблуждаваща търговска практика по
смисъла на чл.68д, ал. 1 и ал.2 от ЗЗП, с което потребителят е въведен в
заблуждение относно стойността на разходите, които ще прави по
обслужването на заема. Параметрите и условията, свързани с допълнителните
услуги, са ясно определени на първо място в допълнителната преддоговорна
информация предоставена на ищеца. Т.е. същият е бил наясно с параметрите
на допълнителни услуги, вкл. разходите, които ще има във връзка с тях, в
случай че поиска такива, още преди подписване на договора за потребителски
кредит. Отделно от това,, в раздел VI от договора за потребителски кредит, в т.
15 от Общите условия към договора, детайлно и много подробно са описани
условията, размера на възнаграждението и услугите, а клиентът още от
първоначалния момент на кандидатстването си за потребителски кредит от
компанията е бил наясно и е разполагал с цялата информация относно
параметрите както на кредита, така и на допълнителните услуги.
Допълнителните услуги, уговорени между страните по договора за кредит,
представляват и предлагани само от конкретния кредитор и не следва
уговореното за тях възнаграждение да се включва при изчисляване на ГПР,
именно защото би въвело в заблуждение потребителя относно разхода по
кредита. Всеки кредитор предлага различни преференции, опции и услуги на
клиентите си и те не са включени в ГПР по същите съображения.. Съгласно
клаузата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, кредиторът не може да изисква заплащане на
такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на
кредита. В конкретния случай възнаграждението за избрани и закупени
16
незадължителни допълнителни услуги, определено в клауза VI от договор за
потребителски кредит № 40017613261, не би могло да бъде отнесено към тази
хипотеза.
Съгласно т. 14 от ДР на ЗЗП услуга е „всяка материална или
интелектуална дейност, която се извършва по независим начин, предназначена
е за друго лице и не е с основен предмет прехвърляне владение на вещ.“ От
това правило се налага изводът, че описаните по-горе възможности за
потребителя представляват услуги, в смисъл на дейности, които ще се
извършат по повод на сключения договор за кредит в полза на друго лице -
кредитополучателя. Съгласно съдебната практика с договора за предоставяне
на услуга изпълнителят поема задължение да извърши конкретни действия,
срещу дължимо от възложителя възнаграждение, като тези действия
обикновено са фактически, а не правни. Доколкото втората част от
определението за договор за потребителски кредит по чл.9, ал.1 от ЗПК
предоставя известна свобода за кредитора да предоставя допълнителни
услуги, които са извадени от договора за потребителски кредит, то
законодателно е допустимо уговарянето на такива. В процесния случай
ищецът дължи възнаграждение на кредитора по сключеното споразумение за
предоставяне на допълнителни услуги за това, че се е възползвал от първата
услуга от пакета - приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския
кредит.
Кредиторът не би могъл да откаже заявената от потребител
допълнителна услуга, ако са спазени предварително договорените условия.
Допълнителните услуги, които кредиторът е предоставил на ищеца и които е
включил в пакет, дават възможности на ищеца да извършва едностранна
промяна на погасителния план по кредита си, а не представляват
възнаграждение за кредитора за извършени неизбежни административни
действия по кредита.
Видно от практиките на пазара, разглеждането на искането за кредит не
е дейност, за която е забранено събирането на такса по смисъла на чл. 10а, ал.
2 от ЗПК. Закупувайки допълнителни услуги, ищецът си е гарантирал и
допълнително, че при настъпване на неблагоприятни за него събития, той
няма да изпадне в забава и да дължи лихви за забава, а ще може да отложи
плащането или да намали размерът на определен брой погасителни вноски,
17
така че да може да се фокусира върху стабилизирането на своята
платежоспособност, а не върху утежняване на финансовото си състояние с
невъзможността да плаща кредит и лихвите за забава по него. Гарантирал си
е, че ако доходът му намалее, ще може да си намали размера на няколко
вноски. Предоставените услуги представляват своеобразни възможности за
едностранна - по желание на ищеца промяна на погасителния план към
договора. Процесното кредитно правоотношение, възникнало между
страните, отговаря на формалните изисквания за действителност, установени
в ЗПК, поради което твърденията на ищеца, че целият договор за
потребителски кредит е недействителен, както и отделни негови клаузи са
неоснователни.
От събраните по делото доказателства преценени по отделно и в
съвкупност съдът намира за установено следното:
Договор за потребителски кредит № ***********/*********** г.,
сключен между нея и „***********“ ЕООД е нищожен на основание чл.26
ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.22 от ЗПК, във вр.с чл.19 ал.4 от ЗПК.
Видно от приетите по делото и неоспорени от страните писмени
доказателства: договор за потребителски кредит Профи кредит Стандарт №
***********, погасителен план към него, искане за отпускане на
потребителски кредит № ***********, стандартен европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителски кредити и ОУ на
„***********“ ЕООД към договора за кредит на *********** година,
страните са сключили писмен договор за кредит при Общи условия, съгласно
който „***********“ ЕООД се е задължило да предостави на Х. Я. Х. кредит
от 4000 лв. срещу задължение на кредитополучателя да върне сумата 6880,08
лв. за срок от 36 месеца, с падеж на вноска 1-во число на месеца и размер на
вноската 191,16 лв. като плати и договорна възнаградителна лихва в размер
41% годишно за срока на договора, при годишен процент на разходи от 49,10
%, а освен това да заплати на кредитора и възнаграждение от 1600 лв. на
вноски за същия срок за допълнителни услуги „Фаст“–право на приоритетно
разглеждане и изплащане на потребителския кредит; възнаграждение от 2800
лв. на вноски за същия срок за допълнителна услуга "Флекси" – право на
промяна на погасителния план на потребителския кредит при определени
18
условия. Размерът на вноските по двете допълнителни услуги е 122,22 лв.
месечно.
Страните са уговорили, че заедно с допълнителните услуги общото
задължение по кредита и закупените допълнителни услуги е 11280,08 лв.,
платимо на 1 ден от месеца, с размер на погасителната вноска – 313,38 лв.
От така приетите за установени факти и обстоятелства съдът прави
следните изводи:
Договорът за потребителски кредит Профи кредит Стандарт
№***********/*********** г., сключен между Х. Я. Х. и „***********“
ЕООД е нищожен на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.22 от ЗПК, във
вр.с чл.19 ал.4 от ЗПК.
Договорът предмет на производството е за потребителски кредит и
съгласно разпоредбата на чл. 9 и сл. от Закона за потребитеския кредит за
съдържанието, действителността и действието са приложими нормите на
специалния закон – ЗПК.
Договорът за заем с уговорена възнаградителна лихва е двустранен и
възмезден. Клаузата за възнаградителната лихва по договор за кредит е
съществен елемент от него, защото урежда възнаграждението за
кредитодателя.
Условията и предпоставките за валидност на договорна клауза за
възнаградителна лихва произтичат от нейните функции, както и от принципа
за справедливост в гражданските и търговските правоотношения. Преценката
за нищожност на възнаградителната лихва поради накърняване на добрите
нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на
сключване на договора.
По същността си възнаградителната лихвата представлява цена на
парите като капитал, но и цена на времето, през което търговецът е лишен от
ликвидността на този капитал. Така възнаградителната лихва е капитал, чиято
стойност нараства с времето. Затова и преценка за съответствието на
уговорената лихва с добрите нрави може включва съобразяване на размера на
законната лихва за забава, но и пазарната цена на този капитал, както и
другите фактори които влияят върху цената на предоставянето на капитала –
19
риска от невъзстановяването му, включително и с оглед на дадените
обезпечения; дали има неравноправно третиране на икономически слаби
участници в оборота; дали е използван недостиг на материални средства на
един субект за облагодетелстване на друг и др.Съдът счита, че уговорената
възнаградителна лихва следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел,
за която е уговорена, излиза извън присъщите й функции. В съдебната
практика постановена по приложението на Закона за задълженията и
договорите трайно е прието, че противоречи на добрите нрави да се уговаря
възнаградителна лихва по обезпечен кредит с ипотека, надвишаваща
двукратния размер на законната лихва, а за необезпечен кредит – размер,
съпоставим с трикратния размер на законната лихва за забава.
Добросъвестността и справедливостта са основен принцип в
гражданските и търговски взаимоотношения. Спазването им предотвратява
несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата.
Именно затова в обществен интерес е установено задължението за
валидността на клаузите по договорите съдът да следи служебно.
Преценката дали е нарушен някой от основните правни принципи се
прави от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса
дали уговореното от страните накърнява добрите нрави по смисъла на чл. 26,
ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.
Уговаряне на възнаградителна лихва от 41% годишно при съобразяване,
че предоставена в заем сума е 4000 лв., а възнаградителна лихва за срока на
договора от 36 месеца е 2880,08 лв., т.е. надхвърля четирикратния размер на
законната лихва, съдът счита, че е в разрез с присъщите на възнаградителната
лихва функции.
Възнаградителната лихва е възнаграждението за предоставянето на
финансовия ресурс. Икономическата цел на отпуснатия заем е придобиване на
парични средства и за двете страни. За заемополучателя целта е получаване на
средства за покриване на текущи стопански нужди, за заемодателя целта е да
покрие разходите по заема и да получи печалба чрез получаване на
възнаградителна лихва. Извън тази цел, всеки получен доход излиза извън
присъщата функция.
В случая уговорената лихва не е установено да съответства на
присъщата й функция. Този извод се налага при съобразяване на размера на
20
предоставената сума, срокът за който е предоставена и размерът на
възнаграждението за кредитора под формата на възнаградителна лихва.
Ответникът не твърди и не представя доказателства по делото, че уговореното
възнаграждение е адекватно на предназначението си, а именно да покрие
разходите по заема и да осигури на кредитора печалба в допустими от закона,
добрите нрави и принципа на справедливост размери.
Ноторно известно е, че лихвите по банкови кредити към момента на
сключване на процесния договор за кредит е пъти по-нисък от уговореното с
договора за потребителски кредит, ищецът е икономически по-слабия субект,
без реална възможност да окаже влияние върху съдържанието на клаузата, т.е.
върху размера на възнаградителна лихва.
Така уговорената клауза по договора противоречи на добрите нрави и
като такава е нищожна на основание на чл. 26, ал. 1 пр. 3 от ЗЗД. Договорната
свобода позволява страните да уговарят възнаградителна лихва, включително
и над размера на законната лихва за забава. Ограничение на договорната
свобода е посочено в чл. 9 от ЗЗД – съглашението да не противоречи на закона
и на добрите нрави. Волята на страните е меродавна, само ако тя не надвишава
най-високия размер, допустим от закона. Видно от чл. 10 от ЗЗД лихви могат
да се уговарят до размер, определен от Министерския съвет. Ако уговореният
размер е по-голям, той се намалява по право до този размер. Такъв размер
какъвто предвижда чл.10 ЗЗД в момента продължава да не е регламентиран в
нашето законодателство. Липсата на нормативна уредба дава основание за
прилагането на моралните норми. Добрите нрави са морални норми, на които
законът е придал правно значение, като е предписал за нарушаването им
правна последица, идентична с тази при нарушението на закона. Принципът
на справедливостта в гражданските и търговските правоотношения изисква да
се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Доколкото кредиторът
не твърди и не представя доказателства, че с така уговорения размер на
възнаградителната лихва той постига единствено и само признат от закона
материален интерес, а потребителят е икономически слаб субект, по
презумпция с невисока /недобра/ кредитоспособност, съдът приема, че
клаузата в договора за кредит, уговаряща размер на възнаградителна лихва в
размер на 41% при срок на договора 36 месеца е нищожна. Клаузата има и
неравноправен характер по смисъла на чл.143 от ЗПК тъй като е клауза в
договор, сключван с потребител, и представлява уговорка във вреда на
21
потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя.
Съдът приема, че нищожността/неравноправността на клаузата за
възнаградителна лихва в случая води до недействителност на целия договор за
кредит.
Уредбата на нищожността на отделни части от договора в българското
право предвижда възможност за запазване на договора и преодоляване
обявяване изцяло на нищожността му, когато нищожните клаузи могат да се
заместят по право от повелителни правила на закона или когато може да се
предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части -
чл. 26, ал. 4 ЗЗД.
Според правилото на чл. 146, ал. 5 ЗЗП нищожността на клаузи в
договора не води до нищожност на целия договор, ако той може да се прилага
и без тези клаузи.
Посоченото правило представлява националната правна норма,
определяща изискванията по чл. 6, § 1 на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от
5.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори за
създаване на уредба, съгласно която неравноправните клаузи следва да не са
обвързващи за потребителя и съответно, че договорът продължава да действа
за страните по останалите условия, когато може да се изпълнява и без
неравноправните клаузи.
В практиката на Съда на Европейския съюз (С.) по преюдициални
запитвания е дадено тълкуване на чл. 6, § 1 на Директива 93/13 в смисъл, че не
е допустима правна уредба на държава - членка, която дава възможност на
националния съд, когато констатира нищожността на неравноправна клауза в
договор между продавач или доставчик и потребител, да допълни договора,
като измени съдържанието на тази клауза (решение по дело С-618/10). При
положение, че договорът не може да се изпълни след премахването на
неравноправната клауза, е допустима национална правна уредба, която дава
възможност на националния съд да замести клаузата с диспозитивна
разпоредба от националното право (решение по дело С-26/13). Преценката
дали договор, съдържащ неравноправна клауза да се обяви за нищожен в
неговата цялост или да се запази действието му, но без неравноправната
22
клауза, следва да се основава на интереса на потребителя с оглед на защитата
на правата, предоставени му от Директива 93/13.
Следователно разпоредбата на чл. 146, ал. 5 ЗЗП относно нищожността
само на неравноправните договорни клаузи и съответно за прилагането на
договора без тези клаузи следва да се тълкува съобразно с практиката на Съда
на Европейския съюз, а не само в рамките на правилото на чл. 26, ал. 4 ЗЗД.
(Р№ 146/01.11.2017 г. по т. д. № 2615/2016 г. на ВКС, І-во т. о).
Под прилагане на договора без неравноправните клаузи по смисъла на
чл. 146, ал. 5 ЗЗП следва да се разбира възможността за изпълнение на
останалите условия по договора. Преценката дали договорът може да се
изпълни без неравноправните клаузи е свързан с възможността последните да
могат да бъдат заместени по право от повелителни законови разпоредби или
от диспозитивни правни норми. Съглашението за възнаградителна лихва по
договора не може да бъде заместено от норми на закона, защото такива не са
въведени от законодателя. След като неравноправната клауза е нищожна, тя не
се счита за част от договорното съдържание, за уреждане на отношенията
между страните не може да се приложи законова, респ. диспозитивна правна
норма тъй като към момента по отношение на възнаградителната лихва такава
не е създадена.
Договор, който не може да се изпълнява без неравноправните си клаузи
е нищожен в своята цялост.
Съгласно разпоредбите на чл. 10а и на чл. 33, ал. 2 ЗПК кредиторът
може да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги,
свързани с договора за потребителски кредит, но не може да изисква
заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и
управление на кредита. Нищожни са клаузите за закупуване на допълнителен
пакет услуги „Фаст“ и „Флекс“, инкорпоирани в договора за кредит. Клаузите
представляват съглашения във връзка със задължения на кредитора и права на
кредитополучателя по договора за потребителски кредит. Фактически тези
съглашения попадат в хипотезата на действия по усвояване и управление на
кредита, включително при забава на плащанията и не са за допълнителни
услуги по договор за кредит. Уговарянето на допълнително възнаграждение за
упражняването на права на потребителя съдържащи се в съдържанието на
договора за потребителския кредит е в нарушение на чл. 10а от ЗПК и на чл.
23
33 от ЗПК.
Уговорените допълнителни възнаграждения, такси и разноски за услуги
по кредита като тези за допълнителните услуги "Фаст“ и „Флекси" са
предвидени в договора за кредит като отделни задължения, вместо да бъдат
включени изрично в ГПР по кредита. В резултат, се постига прикриване на
задължението по кредита, което съставлява нарушение на чл. 19 ЗПК. ГПР по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения
от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит.
В решение на СЕС по дело С686/2019 г. се приема, че "общи разходи по
кредита за потребителя" обхваща всички разходи, които потребителят е
длъжен да заплати по договора за кредит и които са известни на кредитора,
включително комисионите, които кредитополучателят е длъжен да заплати на
кредитора.
Съзнателното невключване на уговорените допълнителни
възнаграждения, такси и разноски за допълнителните услуги "Фаст“ и
„Флекси“ в ГПР по кредита представлява заобикаляне на императивната
правна норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, регламентираща ограничение, годишният
процент на разходите да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България.
Искът за обявяване на договора за кредит за нищожен е основателен и
следва да бъде уважен.
Ищцата представя списък на разноските – претендира 451,20 лв.
разноски за държавна такса и 1680 лв. с ДДС адвокатско възнаграждение на
основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗА.
Разноските направени от ищцата възлизат на 176 лв. за държавна такса.
Представено е пълномощно, с което ищцата упълномощава адв. М. В. М.
да я представлява. Представителството е осъществено въз основа на договор
за правна защита и съдействие от *********** година, с който е договорено
24
процесуалното представителство и защита да се предоставят от адвоката на Х.
Х. безплатно на осн. чл.38, ал.1, т.2 от ЗА като оказване на помощ на
материално затруднено лице.
На осн. чл. 32, ал.2 от ЗА, ако в съответното производство насрещната
страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско
възнаграждение. Съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от
предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗА и осъжда другата страна да го
заплати.
Предвид цената на предявения иск и фактическата и правна сложност на
иска за нищожност, съдът счита сумата 720 лв. с ДДС за справедлив и
обоснован размер на възнаграждението.
Доколкото дължимият размер държавна такса по предявения иск за
нищожност на договор с цена на иска 11280 лв. възлиза на 451,20 лв., от които
ищцата е внесла сумата 176 лв., предвид изхода на правния спор съдът
намира, че следва да осъди ответника да заплати дължимата от него като
разноски, но несъбрана от ищцата част от държавната такса /остатък/ в размер
на 275,20 лв. по сметка на РС-К..
Водим от горното съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА за установено, че сключеният между Х. Я. Х., ЕГН:
**********, с адрес с********************** и „***********“ ЕООД
ЕИК:***********, със седалище и адрес на управление гр. С***********,
представлявано от управителите С.Н.Н. Ц.Г.С. Я.К.Ч. договор за
потребителски кредит Профи кредит Стандарт №***********/*********** г.
е НИЩОЖЕН на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД, във вр. с чл.22 от ЗПК, във вр.с
чл.19 ал.4 от ЗПК.
ОСЪЖДА „***********“ ЕООД ЕИК:***********, със седалище и
адрес на управление гр. С*********** да заплати на Х. Я. Х., ЕГН:
**********, с адрес ********************** сумата 176 лв., представляваща
направените в настоящото производство разноски.
25
ОСЪЖДА „***********“ ЕООД ЕИК:***********, седалище: гр.
С********************** да заплати на адвокат М. В. М. от АК-П., с адрес
гр. П., ул.“**********************сумата 720 лв. с ДДС, представляваща
възнаграждение по чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата за представителство
осъществено въз основа на договор за правна защита и съдействие от
*********** година, с който е договорено процесуалното представителство и
защита да се предоставят от адвоката на Х. Х. безплатно на осн. чл.38, ал.1, т.2
от ЗА като оказване на помощ на материално затруднено лице.
ОСЪЖДА „***********“ ЕООД ЕИК:***********, седалище: гр.
С********************** да заплати по сметка на Районен съд – К. сумата
275,20 лв., представляваща държавна такса.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва в двуседмичен срок от връчването
му пред ОКРЪЖЕН СЪД - С.З..
Съдия при Районен съд – Казанлък: _______________________
26