Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 11.08.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на шестнадесети юни през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Десислава Йорданова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №11779 по описа за 2019 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение от 04.06.2019 год., постановено по гр.дело №7114/2019 год. по описа на
СРС, ГО, 76 с-в, Д., представлявана от м.на ф., е осъдена да заплати на „Е.“
ЕООД по иск с правно основание чл. 49 ЗЗД вр. с чл. 7 от Конституцията на
Република България /КРБ/ сумата от 7 001.40
лв., представляваща обезщетение, съизмеримо с удържаната такса по § 6, т.
2-3 от Заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет на Република
България за 2014 год., с които се създават чл. 35а, ал. 1 -3, бл. 35б, ал. 1-4,
чл. 35в, ал. 1-3 и чл. 73, ал. 1-4 от Закона за енергията от възобновяеми
източници /ЗЕВИ/, които са обявени за противоконституционни, за периода от
31.01.2014 год. до 09.08.2014 год., както и на основание чл. 78, ал.1, 3 и 8 ГПК направените разноски по делото в размер на 449.32 лв. /след направена
компенсация/, като искът е отхвърлен като погасен по давност в останалата му
част до пълния предявен размер от 7 459.88 лв. и за периода от 01.01.2014
год. до 30.01.2014 год. /включително/.
Срещу
решението в частта му, в която е отхвърлен предявения иск, е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца „Е.“ ЕООД.
Жалбоподателят поддържа, че немотивирано първоинстанционният съд бил приел, че
давността започвала да тече от 31.01.2014 год., като не бил обсъдил доводите на
ищеца, че удръжката на процесната сума била направена на 07.02.2014 год., от
който момент започвал да тече давностния срок. Фактурата за това плащане била
издадена на 31.01.2014 год., но сама по себе си тя не водела до вредите,
нанесени на ищеца. Вредата настъпвала с удържането на сумата. Ето защо моли
решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а искът – уважен. Претендира
и присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът
по жалбата Д., представлявана от м.на ф., счита, че решението на СРС следва да
бъде потвърдено в обжалваната от ищеца част. В случая бил предявен иск по чл.
49 ЗЗД вр. с чл. 7 КРБ, като съгласно чл. 114, ал. 3 ЗЗД, за вземания от
непозволено увреждане давността започвала да тече от откриването на дееца.
Ищецът претендирал вреди от действия на народните представили от 42-то Народно
събрание по приемането на § 6, т. 2-3 от ЗР на Закона за държавния бюджет на
Република България за 2014 год., с които били създадени процесните разпоредби
на ЗЕВИ. Увреждащото действие било настъпило на 04.12.2013 год., като към
известен към момента на извършването му деец, давността започвала да тече
именно от тази дата. Следователно петгодишната погасителна давност следвало да
тече от 04.12.2013 год. по отношение на всички твърдени от ищеца вреди.
Всъщност цялото вземане на ищеца, за целия исков период, било погасено по
давност.
Срещу
решението в частта му, в която е уважен предявения иск, е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника Д., представлявана от м.на
ф.. Жалбоподателят поддържа, че решението било недопустимо, тъй като в Закона
за държавните такси било предвидено, че недължимо платените такси се връщат по
искане на заинтересованата страна. Ищецът следвало да поиска възстановяването
на държавните такси /които били публични вземания/ по административен ред. Следователно
СРС бил разгледал правен спор във връзка с правоотношения, които не били
равнопоставени, т.е. не били гражданскоправни. Законодателната дейност на
Народното събрание не попадала в обхвата на „незаконните актове или действия“
по смисъла на чл. 7 КРБ, за които Д. да може да отговаря имуществено – виж и
чл. 149, ал. 1, т. 2 КРБ. ЗОДОВ също изключвал възможността да бъде ангажирана
отговорността на Д. за законодателната дейност на Народното събрание. Такава правна
възможност не била предвидена и в друг нормативен акт. В този смисъл Д. не
носела имуществена отговорност за приемането на противоконституционни
закони. Предвид специфичният характер на
законодателната дейност и с оглед принципа на правната сигурност, законодателят
бил предвидил специален ред за осъществяване на контрол на законите и
уреждането на правните последици от противоконституционните закони, което ги
изключвало от приложното поле на чл. 7 КРБ. Недопустимо било гражданските
съдилища да извършват преценка за целесъобразност на законодателната дейност,
респ. да определят кои и какви обществени отношения подлежат на нормативна
уредба и съответно да санкционират Д. за неосъществяване или упражняване на
законодателна власт чрез прилагане по аналогия на институти, свързани с частни
граждански отношения, защото подобна преценка излизала извън тяхната
компетентност. Неприемането на закон от Народното събрание, респ.
неупражняването на законодателна власт, също не можело да се приравни на
„незаконни актове или действия“ по смисъла на чл. 7 КРБ, което да е основание
за ангажиране на имуществената отговорност на Д.. Съгласно разпоредбата на чл.
151, ал. 2, изр. 3 КРБ, актът, обявен за противоконституционен, не се прилага
от деня на влизането в сила на решението на Конституционния съд, което
означавало, че това решение по чл. 149, ал. 1, т. 2 КРБ имало действие само
занапред. Неправилно СРС бил приел, че Д. следва да носи отговорност за
действията на Народното събрание, тъй като отговорността на държавните
учреждения била идентична с тази на Д. в материално-правен аспект. Народното
събрание било самостоятелен, правосубектен държавен орган, който съгласно чл.
62 КРБ имал самостоятелен бюджет и можел да бъде носител на права и задължения.
За незаконни актове и действия на длъжностните лица /физически лица/, отговарял
държавният орган – юридическо лице, с който съответните длъжностни лица се
намирали в трудови или служебни правоотношения. На следващо място сочи, че обжалваното
решение е неправилно, тъй като СРС бил приел от една страна, че след
обявяването им за противоконституционни процесните норми от ЗЕВИ не следва да
бъдат прилагани от гражданските съдилища по отношение на правоотношения,
развили се в периода до влизане в сила на решението на Конституционния съд, а
от друга – че гражданските съдилища били длъжни да упражняват косвен контрол за
конституционосъобразност на законите в Д.. Обявяването на един закон за
противоконституционен не отменяло неговия правен ефект с обратна сила, а само
отнемало действието му за в бъдеще. Решенията на Конституционния съд нямали
обратно действие дори по изключение, а възникналите правни последици при
приложението на такъв закон запазвали действието си. Решението на
Конституционния съд, с което се обявявала противоконституционността на закон
нямало нито отменително, нито правовъзстановително действие. До обявяването му
за противоречащ на Конституцията, законът регулирал обществените отношения,
имал правен ефект и се прилагал валидно, т.е. уреждал правоотношения. Обявените
за противоконституционни норми, уреждащи задължение за удържането на спорните
такси, имали обвързващо валидно правно действие до обявяването им за
противоконституционни по надлежния ред, т.е до датата на влизането в сила на
Решение №13 от 31.07.2014 год. на Конституционния съд. Неправилно СРС бил
приел, че върховенството на Конституцията и прякото приложение на нормите й не
просто позволяват, а задължават гражданските съдилища да извършат косвен
контрол за конституционосъобразност на законите. Дори и да се приемело, че § 3,
ал. 1 КРБ предвиждал възможността инцидентен косвен контрол за
конституционосъобразност да бъде извършван от гражданските съдии, то тази
възможност се отнасяла единствено по отношение на закони, приети преди
приемането на Конституцията от 13.07.1991 год. По делото бил установен от
събраните писмени доказателства и заключението по съдебно-счетоводната
експертиза фактът на удържане на съответните суми от страна на „Ч.Е.Б.“ АД от
ищеца. Нямало доказателства, че тези суми са били преведи по сметка на КЕВР
/преди ДКЕВР/. Не били установени елементите от фактическия състав на чл. 49 ЗЗД. СРС не бил изследвал кое е противоправното действие, кой е неговият
извършител, наличието на вина и причинно-следствена връзка между деянието и
настъпилите вреди. Първоинстанционният съд бил приложил погрешно и института на
погасителната давност – чл. 114, ал. 3 ЗЗД. В случая увреждащото действие било
настъпило на 04.12.2013 год., като приложимата петгодишна давност била изтекла
по отношение на цялата искова претенция. Характерът на вредите бил без значение
за началния момент на давността. Ето защо моли решението на СРС да бъде
отменено в обжалваната му част, а искът – отхвърлен. Претендира и присъждането
на направените разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът
по жалбата „Е.“ ЕООД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната от ответника част.
Софийски
градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на всяка една от насрещните страни, намира за установено следното:
Предявен
е за разглеждане иск с правно основание чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД вр. с
чл. 7 КРБ.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваните му части. Възражението
на жалбоподателя-ответник за недопустимост на решението на СРС е неоснователно,
поради следните съображения:
Процесуалната
легитимация на страните е абсолютна процесуална предпоставка за правото на иск,
поради което за наличието й съдът следи служебно. Тя се обуславя от заявената
от ищеца принадлежност на спорното материално право, т.е. от правното му
твърдение за това обстоятелство, изложено в исковата молба, стига приложимият
за правоотношението материален закон да не сочи друг ответник по заявените в
обстоятелствената част твърдения. Когато ищецът изтъква обстоятелства, според
които претендираните за обезщетяване имуществени вреди са причинени от дейност,
изразяваща се в осъществяване на законодателната власт в България – в частност
приемането на противоконституционна норма, респ. бездействие при изпълнение на
задължението за уреждане на правните последици от нея, съгласно чл. 22, ал. 4
от Закона за Конституционния съд /ЗКС/, в процеса на упражняване на която Д. се
явява възложител /на работата на народните представители, формиращи държавния
орган Народно събрание/ и липсват основания за приложение на специалния закон –
ЗОДОВ, за ангажиране на нейната отговорност, исковата претенция е подчинена на
общия материален закон – чл. 49 ЗЗД и надлежен ответник по нея е Д.. Един от
основополагащите принципи за функционирането на Д., намерил израз в чл. 7 от
КРБ, е този за отговорността на Д. за вреди, причинени от незаконни актове или
действия на нейни органи и длъжностни лица. В обхвата на отговорността на Д. по
чл. 7 КРБ се включват всички актове и действия на държавните органи и
длъжностни лица, включително и приетите от единствения орган, упражняващ
законодателната власт – Народното събрание. Посочената норма урежда пряка
отговорност на Д., тъй като в най-широкия конституционен смисъл може да се
приеме, че Д. е възложила на съответните длъжностни лица да упражняват държавни
функции, като това възлагане е опосредено чрез възлагане от съответните
държавни учреждения, с които посочените длъжности лица се намират в конкретни
правоотношения. Д. е специфична форма на политическа организация на обществото
и управление на социалните процеси. Като такава тя съществува и функционира
чрез системата от държавни органи. Д. и нейните органи не са различни правни
субекти в отношение на разделност, а са органически обединени и интегрирани в
едно цяло. Конкретният държавен орган не може да бъде отделен от това цяло, тъй
като неговите правомощия произтичат от Д. и той ги упражнява от нейно име.
Държавният орган не може да съществува извън системата на държавните органи,
нито пък може да упражнява правомощията си отделно от Д.. С оглед на това
действията на държавния орган се явяват действия на самата държава. Поради това
в случаите, когато от действията или бездействията на държавния орган бъдат
причинени вреди на трети лица, то отговорността за тях се носи от Д.. Затова за
държавния орган не възниква самостоятелна отговорност за причинените на третите
лица вреди, която да съществува едновременно с отговорността на Д. за същите
вреди. Отговорността на Д. за вреди може да бъде реализирана чрез предявен против
самата нея иск, а в случаите, когато това е допустимо и чрез иск, предявен
против причинилия увреждането неин орган, в който случай последният има качеството
на процесуален субституент. В този смисъл Д. може да участва в делото като
ответник по предявения иск за вреди, представлявана от м.на ф., в качеството му
на неин законен представител. Следователно релевираната претенция се явява
допустима и подлежи на разглеждане по същество – виж и Решение №71 от
06.04.2020 год. на ВКС по гр.дело № 3804/2019 год., ІV г. о., ГК и Решение № 72 от 21.04.2020 г. на ВКС по гр. д. №
2377/2019 г., IV г. о., ГК. А значението и правното действие във времето на обявения за
противоконституционен закон имат отношение единствено към съществото на спора.
Решението
е частично неправилно.
Отговорността по чл. 49 ЗЗД е особен вид безвиновна и обективна
отговорност за чужди противоправни и виновни действия, като тази отговорност има гаранционно-обезпечителен
характер. За да се
ангажира отговорността на ответника по посочената разпоредба, следва да се
установят общите предпоставки, при които за определено лице би възникнала
деликтна отговорност, както и допълнителния факт на възлагане на работа на
деликвента от ответника и причиняване на вредите при или по повод тази работа –
виж Постановление № 7 от
29.XII.1958 г., Пленум на ВС, Постановление № 17 от 18.XI.1963 г., Пленум на
ВС, Постановление № 4 от 30.X.1975 г., Пленум на ВС и Постановление № 9 от
28.XII.1966 г., Пленум на ВС. В ППВС № 9/1966 г. е прието, че в някои случаи
се касае до неспазване на правилата за извършване на възложената работа, а в
други случаи до невземане на необходимите мерки за предотвратяване на
увреждането; за възложителите бездействието е основание за отговорност за
увреждането, когато то се изразява в неизпълнение на задължения, които
произтичат от закона, от техническите и други правила и от характера на
възложената работа.
Непозволеното
увреждане – чл. 45 ЗЗД, се основава на
нарушението на правната норма, изискваща от гражданите да не увреждат
субективните права, имуществото и телесната цялост на другите физически или
юридически лица. Непозволеното увреждане е сложен юридически факт, елементи на
който са: 1/ деяние /действие или бездействие/, 2/ вредата, 3/
противоправността на деянието, 4/ вина и 5/ причинната връзка между
противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди. Вината се предполага до доказване
на противното – чл. 45, ал. 2 ЗЗД.
Безспорно
е във въззивното производство, а и от съвкупната преценка на писмените доказателства
и заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана в първоинстанционното
производство съдебно-счетоводна експертиза, което при преценката му по реда на
чл. 202 ГПК подлежи на кредитиране, сe
установява, че ищецът е собственик на фотоволтаична центарала и притежава
разрешение за ползване, като е сключил с „Ч.Е.Б.“ АД договор за изкупуване на електрическа
енергия №223от 13.06.2012 год. Считано от 01.01.2014 год. с § 6, т. 2 и 3 от
Закона за държавния бюджет на Република България за 2014 год. е въведена такса
за производство на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия, като
съгласно заключението по съдебно-счетоводната експертиза през процесния период от
01.01.2014 год. до 09.08.2014 год. от ищеца били удържани 20 % такси по чл. 35а
ЗЕВИ върху приходите в размер на 7 486.88 лв. /която сума е в по-висок
размер от претендираната от ищеца/ – за които „Ч.Е.Б.“ АД издало удостоверения
за удържани такси и ги превело в бюджета /за противното не са ангажирани данни/.
С Решение № 13 от 31.07.2014 год. по к.дело № 1/2014 год. на Конституционния
съд /Обн., ДВ, бр. 65 от 06.08.2014 год./ са обявени за противоконституционни
т. 2 и 3 от § 6 от ЗР на Закона за държавния бюджет на Република България за
2014 год. ДВ, бр. 109 от 2013 год./, с които са създадени чл. 35а, ал. 1, 2 и
3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35в, ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 от
Закона за енергията от възобновяеми източници /ДВ, бр. 35 от 2011 год., посл.
изм. и доп., бр. 9 от 2013 год./.
Не се
твърди, нито са ангажирани доказателства, че има приет закон, който да урежда
последиците във връзка с обявяването на разпоредбата на чл. 35а ЗЕВИ за противоконституционна,
в т.ч. такива за уреждане на възникналите правни последици от обявения за противоконституционен
акт по друг начин.
Според
приетото в Решение № 71 от 06.04.2020 год. на ВКС по гр.дело № 3804/2019 год.,
ІV г. о., ГК и Решение № 72 от
21.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2377/2019 г., IV г. о., ГК, съгласно § 3, ал. 1 ПЗР на
Конституцията на Република България, съдът е оправомощен да установява
противоречието на заварените закони с Конституцията от 1991 год., като приложи
пряко съответната конституционна разпоредба. С такова правомощие съдът не
разполага по отношение на законите, приети при действието на Конституцията,
т.е. след 13.07.1991 год. Уреденото в чл. 5, ал. 2 от Конституцията
непосредствено действие оправомощава съда да прилага разпоредбите й, без да е
необходимо това да бъде опосредствано от закон, който да урежда по-детайлно съответните
правоотношения или установява ред за упражняване на признатите от Конституцията
права. Съответствието на приетите при действието на Конституцията от 1991 год.
закони е отговорност на Народното събрание. Ако приет при действието на
Конституцията от 1991 год. закон й противоречи, компетентен да установи и обяви
това е Конституционният съд съгласно чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията.
Съдът не може да откаже да приложи закона по причина, че той противоречи на
Конституцията, той може да тълкува закона в съответствие с Конституцията, т.е.
при възможни различни тълкувания, съдът избира това, което съответства в
най-голяма степен на Конституцията. Когато Конституционният съд е приел по
искане за установяване на противоконституционност на закон, че той противоречи
на Конституцията, приетото от Конституционният съд тълкуване на закона е
задължително за всички, в т.ч. за съда. По силата на задължението си да знае
закона, съдът е длъжен да знае и решенията на Конституционния съд, с които той
се произнася по искания за установяване на противоконституционност на законите.
Това е смисълът тези решения да се обнародват в Държавен вестник и да влизат в
сила три дни след обнародването им съгласно чл. 152, ал. 2 от Конституцията.
Влезлите в сила решения на Конституционния съд се ползват със сила на пресъдено
нещо по отношение на всички и съдът е длъжен служебно да я зачита, така както е
длъжен да зачита служебно и силата на пресъдено нещо на съдебните решения
според обхвата й – в отношенията между страните или по отношение на всички,
съгласно чл. 299 ГПК. Както съдът не може да приложи закона извън присъщото му
действие във времето, така той не може да не зачете и действието на решение на
Конституционния съд, с което е обявена противоконституционността на закон.
Съдът е длъжен да приложи закона за отношенията, които са възникнали и
приключили при неговото действие и да откаже приложението му за неприключилите
отношения и за отношенията, които са възникнали, след като решението на
Конституционния съд е породило действие.
Отговорност
на Народното събрание е приетите от него закони да съответстват на
Конституцията, защото народните представители поемат като основно свое
задължение да я спазват под клетва, която те полагат съгласно чл. 76, ал. 2 от Конституцията при конституирането на всяко новоизбрано Народно събрание.
Приемането на противоконституционен закон е неизпълнение на основното
задължение за спазване на Конституцията от мнозинството народни представители.
То е във висша степен противоправно, защото съгласно чл. 4, ал. 1 от Конституцията, Република България е правова държава, която се управлява на
първо място според Конституцията и на следващо място според законите на
страната. Приемането на противоконституционен закон е деликт, защото приемането
му е противоправно деяние /във висша степен/ и приложението на
противоконституционния закон неизбежно причинява вреди на правните субекти –
както на самата държава, така и на гражданите и юридическите лица, които са в
равна степен подчинени на закона до привеждането му в съответствие с
Конституцията. Д. не би успяла да поддържа качеството си „правова“, ако не
съществува ред за хармонизиране на законите с Конституцията и осъществяването в
действителност на правоотношенията в съответствие с нея. Ако е противоправно
това, което нарушава закона, във висша степен противоправно е онова, което
нарушава Конституцията; и прекратяването на действието на
противоконституционния закон е само първата стъпка за възстановяване на
накърнеността на правовата държава. Възстановяването на правния ред може да
бъде постигнато, като се отмени или прекрати приложението на
противоконституционния закон. Ако действието на противоконституционния закон е
запазено в някаква част, за Д. възниква задължението да възстанови правото и за
тези отношения, които са се осъществили в нарушение на Конституцията.
Разпоредбата на чл. 22, ал. 4 от Закона за Конституционния съд е съгласувана с
установеното в чл. 152, ал. 2 от Конституцията действие занапред на решенията
на съда. Той установява не възможността Народното събрание да уреди
възникналите правни последици от запазеното действие на обявения за
противоконституционен закон, но го задължава да направи това, за да възстанови
по този начин нарушения конституционен ред. Бездействието на Народното събрание
да уреди правните последици от прилагането на противоконституционния закон е
толкова противоправно, колкото и приемането на такъв закон. С приемането на
противоконституционния закон Народното събрание нарушава конституционния ред, а
с бездействието си, вместо да изпълни задължението си да го възстанови,
Народното събрание продължава да поддържа нарушения конституционен ред. За
Народното събрание в правовата държава възниква същото задължение /да
възстанови нарушения конституционен ред/ и когато то отмени занапред приет от
него закон, защото е противоконституционен.
Правните
последици на влезлите в сила съдебни решения и присъди, индивидуалните
административни актове и други публичноправни актове, издадени въз основа на
противоконституционния закон; сключените правни сделки при неговото действие;
извършените плащания и други действия при осъществяването на права и в
изпълнението на задължения, възникнали непосредствено от действието на противоконституционния
закон и от публичноправните актове и сделките, извършени при неговото действие,
не може да продължат да съществуват в своето непримиримо противоречие с
конституционния ред. Ако те не бъдат уредени по справедлив начин, правовата
държава би останала накърнена по правно непоносим начин. Докато Народното събрание
не уреди всички правни последици от прилагането на противоконституционния закон
чрез приемането на съответни правни норми, които чрез приложението им да
компенсират продължаващото нарушение на правата, конституционният ред остава
накърнен, което е несъвместимо с правовата държава. Народните представители
имат задължението да спазват не само Конституцията, но и закона, който ги
задължава да уредят възникналите правни последици от запазеното действие на
обявения за противоконституционен закон, за да бъде възстановен напълно
конституционния ред. Продължаващите да съществуват правни последици от
запазеното действие на обявения за противоконституционния закон винаги се
поддават на правна уредба /най-малкото може да бъде създаден облекчен ред за
определяне на вида и размера, както и за получаване на надлежно обезщетение/,
но по различни причини релевантните правни последици може да останат неуредени
въобще или да бъдат уредени от Народното събрание непълно или неточно.
Последното не прави накърнения конституционен ред невъзстановим. Докато
поддържат с бездействието си конституционния ред накърнен, мнозинството народни
представители ангажират отговорността на Д. да обезщети на общо основание
увредените от продължаващото да съществува нарушение на Конституцията.
Доколкото пожертваното при запазеното действие на противоконституционния закон
продължава да е на годно правно основание, увреденият не може да иска връщането
и/или надлежно обезщетение от този, който е получил даденото или се е
възползвал по друг начин от пожертваното; за увредения остава открита
възможността да предяви на общо основание иск срещу Д. за обезщетение на всички
вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането.
Съгласно
задължителното тълкуване на конституционните разпоредби, извършено по реда на
чл. 149, ал. 1, т. 1 КРБ, с Решение № 3 от 28.04.2020 год. по конст. дело №
5/2019 год. на Конституционния съд на Република България, обявените за
противоконституционни ненормативни актове – закони във формален смисъл, решения
на Народното събрание и укази на президента – са невалидни от приемането или
издаването им. По отношение на заварените от решението на Конституционния съд
неприключени правоотношения и правоотношенията, предмет на висящи съдебни
производства, противоконституционния закон не се прилага. Народното събрание
урежда правните последици от прилагането на обявения за противоконституционен
закон.
Точното
изясняване на така даденото задължително тълкуване обаче е невъзможно без
съобразяване и с решаващите мотиви на Конституционния съд, а именно: По принцип
решението на Конституционния съд, обявяващо за противоконституционен закон,
действа занапред /ex nunc/, а правният ефект на решението
е в неприлагане на закона от деня на влизане в сила на решението на Конституционния
съд, от който момент той представа да действа и да регулира обществените
отношения, предмет на неговата уредба – чл. 151, ал. 2, изр. 3 КРБ. Докато
Конституционният съд не обяви един закон за противоконституционен, се
презумира, че той е в съответствие с Конституцията и валидно регулира
обществените отношения, за чието уреждане е създаден. Възникналите от
прилагането на закона правни последици в рамките на правоотношения, приключили
до влизане в сила на решението на Конституционния съд по принцип се запазват,
но Народното събрание е конституционно /а и законово – чл. 22, ал. 4 ЗКС/
задължено да уреди тези възникнали последици по начин, който да обоснове пълно
отстраняване на допуснатото конституционно нарушение, само по който начин може
да се гарантира правната справедливост по отношение на тази категория
правоотношения. Това задължение на Народното събрание се свързва и с чл. 7 КРБ,
предвиждащ и отговорността на органа, издал противоконституционния акт. До
произнасянето на Народното събрание, при наличие на правен спор, съдилищата го
решават като прилагат пряко Конституцията и принципите на правото.
В
контекста на изложеното настоящият съдебен състав приема, че в разглеждания
случай са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на ответника. Налице
е възлагане от Д. в горепосочения широк смисъл, противоправно поведение на
длъжностните лица, формиращи колективния държавен орган – Народното събрание,
изразяващо се както в приемане на противоконституционна норма, така и в
бездействие – неуреждане на възникналите в резултат прилагането на
противоконституционната разпоредба правни последици по реда на чл. 22, ал. 3
ЗКС и в двумесечния срок, предвиден в ПОДНС, като в резултат на това ищецът е
претърпял имуществени вреди, изразяващи се в нереализиран приход от цената на
произведена от него електрическа енергия в размер на процесната сума.
Презумпцията по чл. 45, ал. 2 ЗЗД не е оборена.
Запазването
на действието на противоконституционния закон за „заварените“ приключили
отношения от влизането в сила на закона до влизането в сила на решението на
Конституционния съд, с което е установена противоконституционността /каквото е
и процесното/, не санира противоправността на приемането на закона. Обратното,
решението на Конституционния съд, с което е установена
противоконституционността на закон установява със задължителна по отношение на
всички сила на пресъдено нещо /която съдът е длъжен да зачете/, че законът е
противоконституционен. Това не може да означава друго, освен че приемането му от
Народното събрание е във висша степен противоправно, като и след това същият
този орган противоправно е бездействал.
С удържането
на процесната сума в размер на дължимата по приложимия закон такса /който закон
е задължителен за всички държавни органи, организации и граждани, съгласно чл.
86, ал. 2 КРБ/, имуществото на ищеца е намаляло в причинна връзка с поведението
на народните представители, като длъжностни лица от състава на Народното
събрание, което съответно ангажира отговорността на Д., като правен субект.
В този
смисъл предявеният иск следва да бъде изцяло уважен за претендираната сума от
7 459.88 лв. /предвид принципа на диспозитивното начало в гражданския
процес/.
Своевременно
направеното от ответника възражение за погасителна давност /чл. 120 ЗЗД вр. с
чл. 131 ГПК/ се явява неоснователно, поради следните съображения:
По
отношение на вземането за непозволено увреждане е приложим общият давностен
срок по чл. 110 ЗЗД. Началният момент на тази давност е установен в
разпоредбата на чл. 114, ал. 3 ЗЗД и е свързан единствено с откриването на
дееца – от деня на извършването на непозволеното увреждане, когато деецът е
известен още тогава /в частност деецът е изначално известен/, а когато е
неизвестен – от деня на неговото откриване. С оглед приетото вече по-горе, че увреждането
е настъпило от момента на влизането в сила на Решението № 13 от 31.07.2014 год.
по к.дело № 1/2014 год. на Конституционния съд /Обн., ДВ, бр. 65 от 06.08.2014
год./, с което са обявени за противоконституционни т. 2 и 3 от § 6 от ЗР на
Закона за държавния бюджет на Република България за 2014 год. ДВ, бр. 109 от
2013 год./, с които са създадени чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и
4, чл. 35в, ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 от Закона за енергията от
възобновяеми източници /ДВ, бр. 35 от 2011 год., посл. изм. и доп., бр. 9 от
2013 год./, а именно на 10.08.2014 год., съгласно чл. 151, ал. 2, изр. 2 КРП,
то от този момент до датата на предявяване на иска – 31.01.2019 год. не е изтекъл
необходимият срок и вземането не е погасено по давност.
Ето
защо решението на СРС следва да бъде отменено в частта му, в която предявеният
иск е отхвърлен за разликата над 7 001.40 лв. до пълния предявен размер от
7 459.88 лв. – обезщетение за имуществени вреди за периода от 01.01.2014
год. до 30.01.2014 год. /включително/, която претенция подлежи на уважаване,
ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до
окончателното изплащане.
В
останалата обжалвана част първоинстанционното решение трябва да бъде
потвърдено, като правилно.
По отношение на разноските:
С оглед
изхода от настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да
бъде осъден да заплати на ищеца неприсъдената част от разноските в
първоинстанционното производство за държавна такса и за възнаграждение за вещо
лице в размер на 49.07 лв., както и направените разноски във въззивното
производство за държавна такса в размер на 25 лв.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И
:
ОТМЕНЯ решението от 04.06.2019 год., постановено по
гр.дело №7114/2019 год. по описа на СРС, ГО, 76 с-в, в частта му, в
която е отхвърлен предявения от „Е.“ ЕООД срещу Д., представлявана от м.на ф., иск
с правно основание чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 7 КРБ за разликата
над 7 001.40 лв. до пълния предявен размер от 7 459.88 лв. –
обезщетение за имуществени вреди за периода от 01.01.2014 год. до 30.01.2014
год. /включително/, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Д., представлявана от м.на ф., с адрес: гр.София,
ул.“******, да заплати на „Е.“ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление:***, по иск с правно основание чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД вр. с
чл. 7 КРБ разликата над 7 001.40 лв. до пълния предявен размер от
7 459.88 лв. – обезщетение за имуществени вреди за периода от 01.01.2014
год. до 30.01.2014 год. /включително/, ведно със законната лихва, считано от
датата на подаване на исковата молба – 31.01.2019 год. до окончателното
изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решението от 04.06.2019 год., постановено по
гр.дело №7114/2019 год. по описа на СРС, ГО, 76 с-в, в останалата му обжалвана
част.
ОСЪЖДА Д., представлявана от м.на ф., с адрес: гр.София,
ул.“******, да заплати на „Е.“ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление:***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски в първоинстанционното
производство за държавна такса и за възнаграждение за вещо лице в размер на
49.07 лв., както и направените разноски във въззивното производство за държавна
такса в размер на 25 лв.
Решението подлежи
на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок
от връчването
му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/