Р Е
Ш Е Н
И Е № 260497
06.04.2021г.,
гр. Пловдив
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, въззивно гражданско
отделение, девети граждански състав, в публичното заседание на девети март две
хиляди двадесет и първа година, в
състав:
Председател:
Николинка Цветкова
Членове: Фаня Рабчева
Елена Калпачка
С участието на секретаря П. Г. като разгледа
докладваното от съдията Ф.Рабчева в.гр.д.№ 3122/ 2020 г по описа на ПОС, за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производство по чл.258,
ал.1 и сл. ГПК.
Въззивното
производство е образувано по жалба на С.Г.М. *** против Решение № 260801/ 09.10.2020г.
постановено по гр. д.№ 17909/ 2018г. по описа на ПРС- IХ гр. с., в частта, в
която се приема за установено, че жалбоподателката дължи на „АКПЗ“ ЕООД-
гр.София сумата 726,73 лв – главница по договор за паричен заем № 2730628 от
20.01.2017г., сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, вземанията по които са прехвърлени на ищеца , ведно със
законната лихва върху главницата, считано от депозиране на заявлението в съда –
30.07.2018г. до окончателното й изплащане, сумата 95,72
лв – договорна лихва за периода 01.05.2017г – 31.07.2017г. , сумата 71,27
лв – обезщетение за забава за периода 01.08.2017г. – 19.07.2018г-., както и е
отхвърлено възражение за прихващане на вземането на ищеца за главница с
насрещното вземане за сумата от 238 лв – недължимо заплатено задължение за
договорна лихва, както и се осъжда жалбоподателката да заплати на ищеца
разноски общо в размер на 113,85 лв. По изложени доводи в жалбата се иска
отмяна на обжалваното решение в обжалваните му части и отхвърляне на
предявените искове на ищцовото дружество. Претендира се присъждане на
направените разноски за двете съдебни инстанции.
Писмени
отговори от въззиваемото дружество „ АКПЗ“ ЕООД и „АСВ“ АД- гр.София, редовно
уведомени, не са постъпили.
Пловдивски
окръжен съд като взе предвид събраните по делото доказателства, намери
следното:
Жалбата
изхожда от надлежна страна и е в законния по чл.259, ал.1 ГПК срок, като
процесуално допустима подлежи на разглеждане по същество.
Ищцовото
дружество е предявило обективно съединени искове по чл.422, ал.1 във връзка с
чл.415, ал.1 ГПК против ответницата С.М. за признаване за установени вземания ,
за които е издадена ЗИ по чл.410 ГПК по ч. гр. д. № 12203/ 2018г. по описа на
ПРС – VI гр. с., претендирани от ищеца в качеството на цесионер във връзка с
поети от ответницата задължения по сключен с цедента „ Изи Асет Мениджмънт“ АД
договор за паричен заем от 20.01.2017г.
Във
въззивното производство се поддържат от ответницата възраженията, формулирани в
първоинстанционното производство които принципно пряко се релевират към
проверката за действителността на процесния договор за паричен заем.
Видно от представения Договор за паричен
заем № 2730628/ 20.01.2017г. между
цедента „Изи Асет Мениджмънт“ АД и жалбоподателката е бил сключен договор за
паричен заем за сумата 3 000 лева / т.2/ със срок на погасяване 27
седмици/ т.3/ , с размер на седмична погасителна вноска в лева – 123,47 лв,
/т.2/ с фиксиран годишен лихвен процент по заема – 40,00 %,/ т.6/, посочена
като обща дължима сума в размер на 3 333,69 лв / т.7/, с посочен в ГПР –
47,28 % /т.8/, в която клауза по т.8 от договора e
възпроизведен текста на разпоредбата на чл.11, т.10 ЗПК.
Съгласно практиката на Съда на
Европейския съюз , обективирана в няколко решения , постановени по преюдициални
запитвания на различни национални съдилища по тълкуване на чл.6, пар.1 от Директива
93/13/Е относно неравноправните клаузи в потребителските договори,
националният съд е длъжен да разгледа служебно неравноправния характер на
договорна клауза, когато са налице необходимите за това правни и фактически
обстоятелства. В гл.VI на Закона за
защита на потребителите са транспонирани
разпоредбите на Директива 93/13/Е на Съвета от 05.05.1993г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори. До приемане на разпоредбата
на чл.7 ал.3 ГПК / Нова – ДВ, бр.100 от 2019г./, уреждаща
изрично служебното задължение на съда да
следи за неравноправност на клауза, съдържаща се в договор, сключен с
потребител, служебното задължение на съда в тази насока бе въведено с трайната
постоянна практика на ВКС, обективирана
в постановени по реда на чл.290 ГПК решение № 23/07.07.2016г.по т. д.№
386/2014г. на ВКС, ТК, I т. о. и решение №232/ 05.01.2017г. по т. д. № 2416/
2015г. на ВКС, ТК, II т. о.
Безспорно е по делото, че ответницата има
качеството на потребител като страна по договор за кредит по смисъла на пар.13,
т.1 ДР на ЗЗП.
С разпоредбата на чл.143 ЗЗП, към който изрично и пряко препраща чл.24 ЗПК, е уредена т.нар.генерална / обща/ клауза за неравноправност на уговорките
в потребителските договори, вкл. и за потребителския кредит. Неравноправна
клауза в договор, сключен с потребител, представлява 1/ всяка неиндивидуално
определена уговорка в негова вреда, която 2/ не отговаря на изискването за
добросъвестност и 3/ води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, при кумулативно
проявление на тези предпоставки. Клаузите не са индивидуално определени когато
те са предварително изготвени от търговеца, респ. потребителят не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им / арг.чл.146, ал.2 ЗЗП/; уговорени са
във вреда на потребителя, а именно накърняват се уредени в закона права на
потребителя, респ. увреждат се негови законни интереси/ арг.чл.20 ЗПК/; не
отговарят на изискванията за добросъвестност, респ. на добросъвестната
търговска практика. В ЗЗП и ЗПК не е налице законово определение на понятието
“добросъвестност”, но от общите правила на гражданското право, уреждаща изискванията
за добросъвестност в преддоговорните отношения / чл.12 ЗЗД/, тълкуването на
действителната обща воля на страните при породено договорно правоотношение/
чл.20 ЗЗД/ и при изпълнение на действително възникнало договорно задължение /
арг. чл.63, ал.1 ЗЗД/ , може да се изведе дефиниция за използвания в ЗЗП термин
“добросъвестност”, на чието изискване следва да отговарят уговорките в
договорите за потребление. Те трябва да са съответни на установената и наложила
се в съвременното общество нравствена
норма на честно, почтено поведение на всеки участник в гражданския и търговския
оборот при сключване и изпълнение на сделки за потребление, като чрез техните
проявни форми се изгражда понятието за добросъвестната търговска практика –
съвкупност от правила, определящи пазарнато поведение, които произтичат от
законите и обичайните търговски отношения и не нарушават добрите нрави, не
създават опасност за изменение на икономическото поведение на средния
потребител и са в противовес на наложилите се нелоялни търговски практики/
които са забранени от Закона / чл.68вЗПК//.; уговорката да води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, като тази
несъразмерност е значителна, когато е налице съществено несъответствие в
насрещните престации на страните по договора, водеща до тяхната
нееквивалентност, както и в несъответствие във възможността им да упражнят
своите права за защита по договора. В този смисъл за да се обезпечат
субективните права и законни интереси на икономически по-слабата страна “
цената” на услугата, вкл. по договора за кредит относно възнаградителната лихва
и другите разходи, трябва последните да са уговорени ясно и разбираемо за
средния потребител, съгласно чл.147, ал.1 ЗЗП, чрез тяхната детайлизация в
договора. Разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК определя съдържанието на годишния процент на разходите по кредита да
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи/ лихви,
други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в
т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора, изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Така посочената
детайлизация в Закона обаче трябва да намери конкретно приложение в съдържанието на конкретно сключвания договор
с потребителя, което в случая в процесния договор не е налице. Действително на
следващо място по отношение на ГПР е налице актуална разпоредба на чл.19, ал.4 ЗПК , с ко3ято е уредено , че ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера
на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерски съвет на Република България. В случая към момента
на сключване на договора е действащо Постановление № 426 на МС от 18.12.2014г.
за определяне размера на законната лихва по просрочени задължения / ДВ, бр.106
от 23.12.2014г., в сила от 01.01.2015г./, съобразно което би могло да се
приеме, че така определеният с договора
годишен процент на разходите / 47,28 %/ формално не надвишава петкратния размер
на законната лихва, при уговорен годишен лихвен процент в размер на 40 %.
Действително не са налице императивни разпоредби в Закона по отношение размера
на възнаградителната лихва. В случая обаче е налице потребителски договор по
своята характеристика, ползващ се със засилена защита по ЗЗП и ЗПК, като трайно
се приема от съдебната практика, че максималният размер на лихвата/
възнаградителна или такава за забава/ следва да е ограничен, а уговорка,
предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната
лихва/ а за обезпечени кредити – двукратния размер на законната лихва/,
противоречи на добрите нрави. / Решение № 906/ 30.12.2004г. по гр.д.№ 1106/2003
ВКС – II ГО, Решение № 378/ 18.05.2006г. по гр.д.№ 315/ 2005г. на ВКС –II ГО,
Решение № 1270/ 09.01.2009г. по гр.д.№ 5093/ 2007г. на ВКС – II ГО, Определение
№ 901/ 10.07.2015г. по гр.д.№ 6295/ 2014г на ВКС – IV ГО. Цитираната съдебна
практика доколкото касае възнаградителната лихва се явява е актуална с оглед
изложените по-горе съображения относно преценката за добросъвестност, която
макар и да касае търговска по смисъла на ТЗ сделка, се ползва със засилена
защита по ЗЗП като вид потребителски договор. По така изложените съображения и
на основание чл.22 ЗПК процесният договор следва да се признае за
недействителен с приложение на правната последица съобразно разпоредбата на
чл.23 ЗПК, ответницата в качеството на потребител дължи връщане само на чистата
стойност на кредита, като не дължи лихва или други разходи по кредита. Съобразно приетото по делото заключение по
ССчЕ на в.л. В.Ш. размерът на вземането за главницата след приспадане на всички
заплатени от ответницата суми, възлиза в размер на 488,76 лв, в който размер
следва да се уважи предявеният иск само относно вземането за главницата. Поради
прилагане на правните последици на разпоредбата на чл.23 ЗПК , неотносимо е да
се коментира въпроса с разглеждането на направено от ответницата възражение за
прихващане по отношение на акцесорните
задължения за лихви / възнаградителна и мораторна/ и частта от размера за
заплатената неустойка от 3,19 лв. В
останалите части на претендираните вземания над претендирания размер за
вземането за главница от 488,76 лв следва да се отмени обжалваното решение,
като предявените искове до пълнопредявените им размери, предмет на разглеждане
във въззивното производство, следва да се отхвърлят като неоснователни.
Водим от горното и на основание чл.271, ал.1пр.I ГПК,
въззивният съд
Р
Е Ш И
:
ОТМЕНЯ Решение № 260801/ 09.10.2020г. постановено по
гр.д.№ 17909/ 2018г. по описа на Пловдивски районен съд – IХ гр.с. в частта, в
която е признато за установено по предявените на основание чл.422, ал.1 във вр.
с чл.415, ал.1 ГПК искове от С.Г.М., ЕГН: ********** *** дължи на „Агенция за
контрол на просрочени задължения“ ЕООД , ЕИК ********* -гр.София сумата за разликата от 488,76 лв /
четиристотин осемдесет и осем лева и 76 ст./ до 726, 73 лева главница по
договор за паричен заем № 2730628 от 20.01.2017г., сключен между „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, прехвърлени на ищеца с Приложение №1 от 01.06.2018г. към Рамков
договор за продажба и прехвърляне на вземания от 30.01.2017г., ведно със
законната лихва върху тази сума от датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение – 30.07.2018г. до окончателното й изплащане;
сумата от 95, 72 лв – договорна лихва за периода от 01.05.2017г. до
31.07.2017г., както и сумата от 71,27 лв – обезщетение за забава за периода –
01.08.2017г. – 19.07.2018г., за които вземания е издадена заповед № 6785/
31.07.2018г. по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 12203/ 2018г. по описа на ПРС – VI
гр.с., КАКТО И В ЧАСТТА, в която е отхвърлено възражението за прихващане на
ответната страна С.Г.М. за прихващане на вземането на ищеца за главница с
насрещното й вземане за сумата от 238 лв-
недължимо възнаграждение за заплатена лихва, както и за сумата над
966,81 лв до предявения размер от 970 лв – недължимо заплатено задължение за
неустойка, КАКТО И В ЧАСТТА НА РАЗНОСКИТЕ, КАТО ВМЕСТО ТОВА П О С Т А Н О В Я В А:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Агенция за контрол на
просрочени задължения“ ЕООД , ЕИК ********* - гр. София против С.Г.М., ЕГН: ********** *** за признаване за
установено, че ответницата С.Г.М. дължи на ищеца „Агенция за контрол на
просрочени задължения“ ЕООД , ЕИК ********* - гр. София сумата за разликата над 488,76 лв /
четиристотин осемдесет и осем лева и 76 ст./ до 726, 73 лева главница по
договор за паричен заем № 2730628 от 20.01.2017г., сключен между „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, прехвърлени на ищеца с Приложение №1 от 01.06.2018г. към Рамков
договор за продажба и прехвърляне на вземания от 30.01.2017г., ведно със
законната лихва върху тази сума от датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение – 30.07.2018г. до окончателното й изплащане;
сумата от 95, 72 лв – договорна лихва за периода от 01.05.2017г. до
31.07.2017г., както и сумата от 71,27 лв – обезщетение за забава за периода –
01.08.2017г. – 19.07.2018г., за които вземания е издадена заповед № 6785/
31.07.2018г. по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 12203/ 2018г. по описа на ПРС – VI гр.с.
В необжалваната част решението е
влязло в законна сила.
Решението е постановено при участието
на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК: ********* – гр.София , в
качеството му на трето лице – помагач на страната на ищеца „Агенция за контрол
на просрочени задължения“ ЕООД.
Решението е окончателно и не подлежи
на обжалване на основание чл.280, ал.3 ГПК.
Председател: Членове: