Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 07.07.2020
г. гр.Търговище
В ИМЕТО НА НАРОДА
ТЪРГОВИЩКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД ІІІ състав На двадесет и девети юни 2020 година
В публичното съдебно заседание в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИАНА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТАТЯНА ДАСКАЛОВА
БИСЕРА МАКСИМОВА
Секретар Жоржета Христова
разгледа
докладваното от Председателя
В.гр.дело № 107 по описа на съда за
2020 година
и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на А.С.А., действащ чрез пълномощник адв. Ц.И.
от ТАК, срещу решение № 76/20.02.2020 г., постановено по гр.д. № 1878/2019 г.
по описа на ТРС.
С обжалваното решение е ПРИЗНАТО ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на А.С.А. с
ЕГН-********** *** и „И....” ЕООД, ЕИК:*********, със седалище и адрес на
управление *** 1408, р-н Триадица, ж.к.“ Иван Вазов“, ул.“Башла“ № 17, ап.1,
представлявано от управителя Б.И.Н., действащ чрез юрисконсулт А.Г., че
сключения помежду им договор за паричен заем от разстояние № ..... от 02.05.2019
г. е недействителен, като противоречащ
със закона - чл. 11, ал. 1, т.
9,10,11,12 и 20 ЗПК, както и поради
липса на съгласие за сключването му от кредитора и предписана от закона форма,
на осн. чл.26, ал.2,пр.2 и 3 от ЗЗД; А.С.А. е осъден да заплати на „И....”
ЕООД, ЕИК:*********, сумата от 1500лв., платена от последния при начална липса
на основание по прогласен за нищожен договор за потребителски кредит, ведно със законната лихва, считано от
30.10.2019г. до окончателното й изплащане, на осн. чл.34 от ЗЗД във вр. с чл.23
от ЗПК, Присъдени са разноски.
С оплаквания за необоснованост, незаконосъобразност и при съществено
процесуално нарушение на закона, довело до нарушаване правото на защита,
въззивникът моли за отмяна на първоинстанционното решение и отхвърляне на
предявения иск. Заявява, че договорът е валиден и действителен при
условията, при които е подписан,
отговаря на формалните изисквания на закона. Счита, че съдът недопустимо е
прехвърлил доказателствената тежест на ответника да докаже, че е изправна стрна
и си плаща задължението – докато съгласно договора има задължение да възстанови
сумата в края на периода. След като не е уговорено плащане на части на заетата
сума, то липсата на погасителен план, не е пречка за действителността на
договора.
В постъпилия в срока по чл. 263 ГПК отговор от насрещната страна, депозиран
от юриск. А.Г. е заявено становище за неоснователност на въззивната жалба, поради
което моли решението, като правилно и законосъобразно да бъде потвърдено.
Претендира разноски за въззивното производство.
В с.з. процесуалният представител на въззивника поддържа жалбата. Във
връзка с изясняване на фактическите обстотялства по делото, заявявява, че никога не е твърдяно от
ответника, че е извършвал плащания по договора.
След проверка по реда на чл. 269-272 от ГПК, въззивният съд намира следното:
Въззивната жалба е допустима.
Разгледана по същество е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Пред първоинстанционният съд е предявен иск за обявяване
недействителността/ нищожността на договор за кредит, сключен между страните по
реда на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР).
Ищецът се е позовал на липсата на воля (съгласие) за сключване на договора,
основание и форма, а доколкото се касае
за договор за потребителски кредит – на нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал.
1, т. 11 от Закона за потребителския кредит (ЗПК). Изложени са доводи и
съображения, че поради технически причини, с оглед и специалните разпоредби на
ЗПФУР за сключване на договор от разстояние, след приключване на процедурата по
сключване/подписване чрез потвърждение, договорът, който се е генерирал е с
текст, неотговарящ на волята на страните и на основни изисквания и реквизити на
един договор за кредит – съгласно чл. 2, ал. 1, т. 4 и т. 4.1 от Договора
ответникът не се задължава да върне сумата по договора за кредит, нито да плати
съответната лихва, евентуално неустойка. Съглашение, при което едната страна се
задължава да преведе сума, а насрещната не, не е договор за кредит. Сключването
на такива договори е извън предмета на дейност на всяко търговско дружество
(всеизвестно е, че този вид юридически лица се създават с цел генериране и
разпределение на печалба от дейността си). Договорът за кредит е с цел именно
отпускане на сума срещу съответната печалба, изразяваща се в договорна лихва. В
чл. 2, ал. 1 от Договора кредитодателят се задължава да преведе на
кредитополучателят сума в размер на 1 500.00 лв. Разпоредбата регламентира едно
от основните задължения на кредитодателя. В чл. 2, ал. 1, т. 4 и т. 4. 1 от
Договора в частта, където се описват дълга на получателя, вместо положителна
стойност, системата е генерирала „0“. От самия договор било видно, че липсва каквато и да е житейска
причина кредитодателят да преведе сума, срещу което няма да получи, дори това
което е дал. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК Договорът за кредит
задължително съдържа погасителен план. В случая погасителният план следва да се
съдържа в чл. 4, ал. 3, т. 1 и 2 от договора, в зависимост от наличието или
липсата на обезпечение. При елементарен преглед на съглашението е видно, че той
липсва. Това се дължи на техническия проблем, довел до това договорът да не се
генерира правилно, което според ищеца води до нищожност на договора поради
липса на форма - на основание чл. 26, ал. 2, предл. 3 от ЗЗД. Предвид заявената
недействителност на договора е претендирал и връщане на предоставената на
ответника заемна сума по кредита в размер на 1500лв.
Ответникът е оспорил иска, заявявайки, че сключеният между страните договор
е действителен и отговаря на минималните стандарти, заложени в закона, като в
договора е указано и начина, и срока на връщане на дадената в заем сума (чл. 2).
В о.с. пред РСТ процесуалният представител на ответника е заявил, че ответникът
е получил сумата на основание сключения договор, като ответникът „плаща своето
задължение“, „ продължава да си плаща“.
Съгласно чл.6, ал.1 от ЗПФУР договор за предоставяне на финансови услуги от
разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от
система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от
доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на
договора страните използват изключително средства за комуникация от разстояние
- едно или повече. Разпоредбата на чл.18, ал.2 от същия закон предвижда, че за
доказване предоставянето на преддоговорна информация, както и на изявления,
отправени съгласно този закон, се прилага чл.293 от ТЗ, а за електронните
изявления – Законът за електронния документ и електронния подпис. В настоящия
случай кореспонденцията между кредитодателя и кредитополучателя е била изцяло
електронна, което не се оспорва от ответника. Не се оспорва и че е сключен
договор за кредит от разстояние, като ответника е дал съгласие, чрез електронно
подписване през електронна платформа www. minizaem.bg.
Не се спори в поцеса, че между страните е сключен договор по реда на ЗПФУР,
че ответникът е получил сумата от 1 500 лв. Не се спори и относно
съгласието между страните относно вида договор , който са сключили- договор за
кредит, в случая – договор за потребителски кредит.
Страните спорят относно действителността на договора, и по-точно постигнато
ли е съгласие по основните параметри на договора за кредит.
От съдържанието на договора от
02.05.2019 г., се установява, че кредитодателят се е задължил да предостави на
кредитополучателя сума в размер на 1500лв., за срок от 360 дни, с фиксиран
годишен лихвен процент 40.15%, ГПР 48,3%, при отказ от договора – лихвен процент на ден
0,11%.
Не е посочен размер на месечна вноска, общо задължение, което
кредитополучателя следва да върне, дължима договорна лихва. Към договора не е
представен и погасителен план, респ.в него не е инкорпориран такъв.
Съобразно горната фактическа обстановка, извлечена на база приетите по делото
доказателства, се установява, че
процесният договор за кредит има характер на потребителски, съгласно чл.
9, ал.1 от Закона за потребителския кредит и не попада в изключенията на чл. 4
от същия. Ищецът има качеството на кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 от
закона, съответно ответникът се явява потребител /чл. 9, ал.3/, тъй като се
предоставя кредит под формата на заем.
За този тип кредити, освен изискванията по ЗПФУР се прилагат и изискванията
на ЗПК.
Макар в разпоредбите на чл. 2 от договора да са залегнали клаузи, за погасяване
на заема на погасителни вноски (чл. 2 т.4 и 4.1 ), макар потребителят да е поел
задължението „при изплащане на вноските по кредита, да преведе главницата,
ведно с дължимата лихва за ползване на
кредита (чл. 4 ал. 1 във вр. с чл. 2 ал. 1 т. 4 от договора), и в чл. 4 ал. 3
от договора да е посочено, че „потребителят
ще погасява задълженията си по договора съгласно следния погасителен план“,
като изрично в чл. 4 ал. 4 се коментират вариантите на плащане на кредита при
предоставяне на обезпечение, и при непредоставяне на обезпечение по чл. 3 ал. 1
и погасителните вноски ще бъдат „в размера, посочен в колоните на т.1.1 (на ал. 3), съответно в колоните на т.2.2, то общо
дължимата сума (независимо в кой от двата варианта) е посочена като „0“ (чл. 2
ал. 1, т. 4 и т. 4.1),
съответно в чл. 4 ал. 3 от договора липсват конкретни параметри на
погасителния план (вноска, дата на падеж, главница, лихва, месечна вноска). Че страните
са договорили плащането на кредита на вноски, е видно и от разпоредбата на чл.
8 от договора, като, както бе посочено по-горе подобни конкретни клаузи липсват
в посоченото съдържание.
Видно от гореизложеното, страните не
са постигнали съгласие относно основни параметри на договора за потребителски
кредит, която липса на съгласие (чл. 26 ал. 2 предл. 2 ЗЗД) рефлектира и върху
действителността на договора, изведена от приложимите норми на Закона за
потребителския кредит - чл. 11 т. 10-посочване
на ГПР по кредита и общата сума , дължима от потребителя; т. 11-условията за
издължаване на кредита от потребителя, включително погасителния план, съдържащ
информация за броя, размера, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, т. 12, във връзка с разпоредбата на чл. 22 от ЗПК,
съгласно която „когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал.1 , чл. 11, ал.
1 т. 7-12 и 20 и чл. 12 ал. 1 т. 7-9, договорът за потребителски кредит е
недействителен и съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК, в този случай
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи по кредита.
С оглед изложеното, съдът намира, че предявеният е основателен и доказан,
поради което и следва да бъде уважен.
Неоснователни се явяват оплакванията в жалбата за нарушението на
процесуални правила, довели до нарушаване правото на защита на ответника.
Пред първата инстанция ответникът, чрез своя процесуален представител, е
заявил становище, че е получил сумата от 1500 лв., че изпълнява задълженията си
по договора и „продължава да си плаща“ (в о.с.з. от 24.01.2020 г.), именно в
тази връзка бе задължен да представи пред въззивната инстанция доказателства за
всички извършени плащания, в отговор на което в о.с.з. процесуалният му представител
заяви, че ответникът не е плащал нищо по договора и никога не е твърдял, че е
извършил плащане. Във въззивната жалба са въведени възражения, че договорът е
валиден и действителен при условията, при които е подписан, както и че ответникът
има задължение да възстанови заетата сума, в края на периода (чл. 2.1.- 360
дни), който срок, предвид датата на сключване на договора 02.05.2019г., вече е
изтекъл.
Неоснователен е и изложеният в жалбата довод, че процесният договор за
кредит отговаря на формалните изисквания на закона. Както бе посоче по-горе така
сключеният договор не съдържа основни реквизити, чиято липса, съгласно
разпоредбите на специалния закон (ЗПК) води до неговата недействителност, при
чието обявяване кредитополучателят-потребител дължи връщането на главницата.
Неоснователно е оплакването, че „твърденията на ищеца за липса на погасителен
план, уговорена лихва и т.н.“ не са били подкрепени с доказателства. Липсата на
погасителен план, както и на договорки относно уговорената лихва, съответните
погасителни вноски (главница и лихва) се установява от самото съдържание на
договора.
Районният съд е достигнал до идентични крайни изводи и правен резултат,
поради което решението му следва да бъде потвърдено.
Предвид неоснователността на въззивната жалба основателно се явява искането
на въззиваемата страна за присъждане на разноски за юрисконсултско
възнаграждение, което предвид цената на иска, фактическата и правна сложност на
делото, съдът определя на 150 лв. –на осн. чл. 78 ал. 8 във вр. с чл. 37 ЗПП
вр-. с чл. 25 ал.1 от Наредбата за заплащането на правната помощ.
Водим от горното, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 76/20.02.2020 г., постановено по гр.д. № 1878/2019 г. по
описа на ТРС – на осн.чл. 271 от ГПК.
ОСЪЖДА А.С.А. с ЕГН-********** ***, да заплати на „И....” ЕООД, ЕИК:*********, със
седалище и адрес на управление *** 1408, р-н Триадица, ж.к.“ Иван Вазов“,
ул.“Башла“ № 17, ап.1, представлявано от управителя Б.И.Н., сумата от 150 лв.-
разноски за юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция – на осн. чл.
78 ал. 8 във вр. с чл. 37 ЗПП вр. с чл. 25 ал.1 от Наредбата за заплащането на
правната помощ.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване -
чл.280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
1.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
2.