№ 1342
гр. София, 16.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на шестнадесети февруари през две хиляди двадесет и трета година
в следния състав:
Председател:Станимира Иванова
Членове:Райна Мартинова
Петя Попова
при участието на секретаря Йорданка В. Петрова
като разгледа докладваното от Райна Мартинова Въззивно гражданско дело
№ 20221100508970 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С Решение № 5737/02.06.2022 г. по гр. д. № 2752/2022 г. по описа на
СРС, 125 състав е признато за установено, че С. В. Р. дължи на „П.К.Б.“
ЕООД сумата от 530,79 лева – неплатена главница по договор за
потребителски кредит № 30041718246, сключен на 06.01.2020 г., заедно със
законната лихва от 28.10.2021 г. до плащането, за която сума по гр.д. №
61789/2021 на СРС, 125 състав е издадена заповед по чл. 410 от ГПК, като са
отхвърлени исковете за установяване на вземания, за които е издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК за горницата над уважения размер
от 530,79 лева до пълния размер на главницата от 1618,19 лева, сумата от
94,65 лев, лихва за забава за периода от 16.02.2020 г. до 04.08.2021 г., за
сумата от 81,55 лева – лихва за забава за периода от 04.08.2021 г. до
27.102.2021 г., за сумата от 695,92 лева – неплатено договорно
възнаграждение за периода от 15.8.2020 г. до 04.08.2021 г. С решението е
отхвърлен и предявеният на основание чл. 415, ал. 3 от ГПК иск за
осъждането на С. В. Р. да заплати сумата от 302,94 лева – възнаграждение за
услугата „Фаст“ и сумата от 878,46 лева – възнаграждение за услугата
1
„Флекси“, за които заявлението по по гр.д. № 61789/2021 на СРС, 125 състав е
отхвърлено.
Срещу решението, в частта, с която предявените искове са уважени, е
постъпила въззивна жалба вх. № 133451/28.06.2022 г., подадена от С. В. Р..
Въззивникът поддържа, че съдът е достигнал до правилни изводи относно
недействителността на договора за кредит, но неправилно е приел, че сумата,
представляваща главница е дължима. Посочва, че с оглед
недействителността на договора между страните не е възникнало договорно
правоотношение и с оглед разпоредбата на чл. 23 от ЗПК искът се явява
неоснователен. Моли решението да бъде отменено в обжалваната част и
вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният иск да бъде
отхвърлен. Претендира направените разноски.
Против решението, в частта, с която предявените искове са отхвърлени
е постъпила въззивна жалба вх. № 128112/21.06.2022 г., подадена от „П.К.Б.“
ЕООД, в която са изложени съображения за неправилност на постановеното
решение. Въззивникът – ищец в първоинстанционното производство
поддържа, че неправилно съдът е приел, че договорът за потребителски
кредит е недействителен. Неправилен бил изводът, че в ГПР е включено
възнаграждение за допълнителни услуги. Спазена била разпоредбата на чл.
19, ал. 4 от ЗПК, тъй като годишният процент на разходите не бил по-висок от
пет пъти от размер на законната лихва за просрочени задължения. Посочва,
че сумата по кредита била използвана за рефинансиране на друго задължение.
Освен това, заявява, че не обжалва решението в частта относно
възнагражденията за допълнителни услуги. Моли обжалваното решение да
бъде отменено в частта, с която са отхвърлени предявените искове за
неизплатена главница и договорно възнаграждение и да бъде постановено
друго, с което да бъде признато за установено, че ответникът дължи главница
над присъдената сума от 530,79 лева до претендираната сума в размер на
1473,59 лева и договорно възнаграждение в размер на 695,92 лева, ведно със
законната лихва от входиране на заявлението до окончателното плащане на
вземането. Претендира направените разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната
жалба, подаден от С. В. Р. и „П.К.Б.“ ЕООД.
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД , след като прецени събраните по
2
делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на
чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна
следното:
Производството по гр.д. № 2752/2022 г. по описа на СРС, 125 състав е
образувано по искова молба, подадена от „П.К.Б.“ ЕООД против С. В. Р., с
която е предявен иск с правно основание чл. 422 от ГПК във връзка с чл. 79,
ал. 1 във връзка с чл. 240 от Закона за задълженията и договорите във връзка
с чл. 9, ал. 1 от Закона за потребителския кредит, както и осъдителен иск по
чл. 415, ал. 3 от ГПК. Ищецът твърди, че на 06.01.2020 г. бил сключен
Договор за потребителски кредит № 30041718246 между „П.К.Б.“ ЕООД и
С. В. Р.. По силата на сключения договор на ответника бил предоставен
кредит в размер на 1700 лева, който е следвало да бъде върнат за срок от 36
месеца, като кредитополучателят поел задължение за заплаща месечна вноска
в размер на 82,78 лева. Страните са уговорили, че размерът на годишния
лихвен процент е 41 %, а размерът на годишния процент на разходите – 48,60
%. Поддържа, че кредитополучателят се е съгласил да закупи допълнителен
пакет услуги, чиято стойност е 340 лева – за услуга Фаст и 986 лева - за
услуга „Флекси“, като месечната вноска била 36,83 лева. Твърди, че кредитът
бил усвоен, като със сумата от 843,74 лева бил рефинансиран друг кредит към
„П.К.Б.“ ЕООД и 200 лева – задължение към „Кредихелп“ ООД, а остатъкът
от 656,26 лева бил преведен по посочена от ответника сметка. На 30.04.2020 г.
и на 07.05.2020 г. било подадено заявление за промяна на погасителния план,
като вноската била намалена. Поддържа, че към датата на предсрочната
изискуемост било дължимо договорно възнаграждене в размер на 695,92 лева
за периода от 15.08.2020-04.08.2021 г. Твърди, че към момента на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение задължението е било в общ
размер на 3671,71 лева, от които главниа в размер на 1618,19 лева договорно
възнаграждение в размер на 695,92 лева за периода от 15.08.2020-04.08.2021
г, възнаграждение за закупена услуга Фаст – 302,94 лева, възнаграждени за
закупена услуга Флекси – 878,46 лева, лихва за забава в размер на 94,65 лева
и законна лихва в рразмер на 81,55 лева. Моли да бъде признато за
установено, че ответникът дължи сумите, за които е издадена заповед за
изпълнение по гр.д. № 61789/2021 на СРС, 125 състав, както и да бъде осъден
да заплати претендираното възнаграждение за допълнителни услуги.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на ответника С. В. Р., с
3
който заявява, че оспорва предявения иск. Поддържа, че оспорва
твърдението, че със договор за кредит е предоставена сума в размер на 1700
лева. Поддържа, че стойността на отпуснатия кредит е 656,26 лева. Поддържа,
че договорът не недействителен поради противоречие с добрите нрави.
Оспорва действителността и на отделни клаузи, свързани с уговорената
възнаградителна лихва, възнаграждението за допълнителни услуги. С оглед
недействителността на договора моли предявените искове да бъдат
отхвърлени изцяло. Претендира направените разноски в заповедното и
исковото производство.
Към първоинстанционното производство е приложено гр.д. №
61789/2021 на СРС, 125 състав. По заявление от 28.10.2021 г., подадено от
„П.К.Б.“ ЕООД е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от
08.11.2021 г., с която е разпоредено на С. В. Р. да заплати на заявителя сумата
от 1618,19 лева – главница, ведно със законната лихва от 28.10.2021 г. до
изплащане на вземането, мораторна лихва от 16.02.2020 г. до 04.08.2021 г. в
размер на 94,65 лева, мораторна лихва от 04.08.2021 до 27.10.2021 г. в размер
на 8,55 лева, неплатено договорно възнаграждение от 15.08.2020-04.08.2021 г.
в размер на 695,92 лева и направените в заповедното производство разноски.
С обжалваното решение първоинстанционният съд е приел, че се
установява, че размерът на предоставения кредит е 856,26 лева, а уговореното
за възнаградителна лихва и възнаграждения за допълнителни услуги е
недействително.Съдът е приел, че с оглед недействителността на тези клаузи,
договорът е недействителен и като е съобразил платените суми е приел, че е
дължима само главница в размер на 530,79 лева.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на
случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма,
както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните. При
извършена проверка съдът намира, че обжалваното решение е валидно и
допустимо.
Във връзка с доводите, изложени във въззивната жалба съдът намира
следното:
Положителният установителен иск с правно основание чл. 422 във
4
връзка с чл. 124, ал. 1 от ГПК е допустим - предявен е от лице - заявител,
имащо правен интерес от установяване съществуването и изискуемостта на
вземането си, за което е издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от
ГПК, против която е подадено възражение от длъжника. Искът има за
предмет установяване на съществуването и изискуемостта на сумата, за която
по гр.д. № 61789/2021 на СРС, 125 състав, е била издадена заповед за
изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК. Основателността на предявения иск е
поставена в зависимост от това въз основа на събраните по делото
доказателства да се установи, че е сключен договор за кредит, по силата на
който за ответника е възникнало задължение да върне предоставената сума,
че е настъпила изискуемост на претендираното вземане. Съгласно правилата
за разпределяне на доказателствената тежест задължение на ищеца е било да
установи посочените обстоятелства. В тежест на ответника е било да
установи, че са изпълнили задълженията си точно и в срок.
С отговора на исковата молба са направени възражения относно
действителността на договора за потребителски кредит, които се поддържат
и пред въззивната инстанция.
Установява се от събраните по делото доказателства, че на 06.01.2020 г.
между „П.К.Б.“ ЕООД и С. В. Р. е сключен договор за потребителски кредит,
по силата на който страните са уговорили, че ще бъде предоставен кредит в
размер на 1700 лева. Установява се, че сумата от 656,26 лева е преведен на
ответницата, а сумата от 200 лева на трето на спора лице.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 от Закона за потребителския кредит,
когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и
ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Изрични доводи за недействителност на договора за
потребителски кредит са изложени своевременно от ответника чрез
процесуалния му представител, както в първоинстанционното производство
така и във въззивната жалба. Те касаят действителността на уговорката за
възнаградителна лихва и тази за годишния процент на разходите, както и на
други разпоредби, свързани с уговорено ползване на допълнителни услуги.
Въззивният съд намира, че уговорената възнаградителна лихва в размер
на 41 % и ГПР в размер на 48,60 % са недействителни.
Съгласно чл. 11, ал. т. 9 ЗПК договорът за потребителски кредит следва
5
да съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и
индекс или референтен лихвен процент, които е свързан с първоначалния
лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на
лихвения процент, ако при различни обстоятелства се прилагат различни
лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички лихвени
проценти. Така поставените нормативни изисквания са свързани с
възможността за промяна на уговорения първоначално лихвен процент. В
случая такъв е уговорен като постоянен, а не променлив - поради което е
достатъчно да бъде посочен размера му. При фиксиран лихвен процент не е
необходимо посочване на периодите, условията и процедурите за промяна на
лихвения процент, като и не важи изискването за посочване на методиката за
определянето му. В съответствие с чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК в договора е
инкорпориран погасителен план, съдържащ информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, каквото е
законовото изискване при договори за кредит с фиксиран лихвен процент. В
случая лихвата е с фиксиран процент и не е необходимо да се посочва
последователността на разпределение на вноските между различните
неизплатени суми, което изискване е поставено само при различни лихвени
проценти за целите на погасяването.
Въззивният съд, обаче, намира, че уговорената възнаградителна лихва в
размер на 41,17 % противоречи на добрите нрави, поради което е и нищожна.
Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение,
като е предписал за нарушаването им правна последица, идентична с тази при
нарушението на закона. Добрите нрави съществуват като общи принципи или
произтичат от тях и за спазването им съдът следи служебно. Един от тези
принципи е принципът на справедливостта, който в гражданските и
търговските правоотношения изисква да се защитава всеки признат от закона
интерес. Условията и предпоставките за валидност на договорна клауза за
възнаградителна лихва произтичат от нейните функции, както и от принципа
за справедливост в гражданските и търговските правоотношения. Преценката
за нищожност на възнаградителната лихва поради накърняване на добрите
нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на
сключване на договора. По същността си възнаградителната лихвата
представлява цена на парите като капитал, но и цена на времето, през което
търговецът е лишен от ликвидността на този капитал. Така възнаградителната
6
лихва е капитал, чиято стойност нараства с времето. Затова и при преценка за
съответствието на уговорената лихва с добрите нрави може да се съобразява
размера на законната лихва за забава. Следва да се съобрази обаче и
пазарната цена на този капитал, както и другите фактори които влияят върху
цената на предоставянето на капитала – риска от невъзстановяването му,
включително и с оглед на дадените обезпечения; дали има неравноправно
третиране на икономически слаби участници в оборота; дали е използван
недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг
и др. Уговорената възнаградителна лихва следва да се приеме за нищожна
поради противоречие с добрите нрави, ако излиза извън присъщите й
функции.
В случая съдът приема, че не може да се обоснове извод, че уговорената
с процесния договор възнаградителна лихва в размер на 41,00 % годишно
съответства на типичните функции на възнаградителната лихва. Договорът е
сключен за сравнително кратък срок – 3 години, размерът на уговорената
лихва надвишава значително законната лихва за забава за същия период. При
така възприето съдът приема, че при сключването на договора заявителят
като икономически по-силния субект се е облагодетелствал за сметка на
потребителя като е уговорена лихва в размер, който не съответства на
типичните функции на възнаградителната лихва.
Процесният договор не отговаря и на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10
от Закона за потребителския кредит, според който следва да съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
ГПР по определения в Приложение № 1 начин. В случая в договора за кредит
ГПР е посочен във фиксиран размер – 48,60 %, но липсва конкретизация
относно начина, по който е формиран посоченият ГПР и какво е взето
предвид при формирането му. Според чл. 19, ал. 1 от Закона за
потребителския кредит ГПР изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит.
7
С оглед на това и разпоредбата на чл.22 от Закона за потребителския
кредит Договор за потребителски кредит № 30041718246/06.01.2020 г. се
явява недействителен и предявеният иск се явява неоснователен. В
разпоредбата на чл. 23 от Закона за потребителския кредит е предвидено, че
когато договорът бъде обявен за недействителен потребителят дължи
връщане на чистата стойност на кредита, но не дължи лихви и други разходи
по кредита, но посочената разпоредба не означава, че предявеният иск за
главница следва да бъде уважен в това производство, доколкото тя насочва
към претенция за извъндоговорно основание – неоснователно обогатяване,
какъвто иск не е предявен в настоящото производство.
По изложените съображения решението на Софийски районен съд, 125
състав следва да бъде отменено в частта, с която предявеният иск за
установяване на дължимостта на част от главница по Договор за
потребителски кредит № 30041718246/06.01.2020 г. е уважен и следва да бъде
постановено друго, с което искът да бъде отхвърлен, а в останалата
обжалвана част решението следва да бъде потвърдено.
Съгласно чл. 78, ал. 1 от ГПК въззиваемият „П.К.Б.“ ЕООД следва да
бъде осъден да заплати на въззивника С. В. Р. сумата от 26,30 лева,
представляващи направени във въззивното производство разноски.
На основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата на адв. Б. следва да
бъде присъдено допълнително възнаграждение за оказана безплатна правна
помощ в размер на 70,40 лева за правна защита и съдействие пред Софийски
районен съд, както и сумата от 360 лева – възнаграждение за оказана
безплатна правна помощ пред въззивния съд на адв. И..
Предвид на изложеното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 5737/02.06.2022 г. по гр. д. № 2752/2022 г. по
описа на СРС, 125 състав в частта, с която е признато за установено, че С.
В. Р. дължи на „П.К.Б.“ ЕООД сумата от 530,79 лева – неплатена главница
по договор за потребителски кредит № 30041718246, сключен на 06.01.2020
г., заедно със законната лихва от 28.10.2021 г. до плащането, за която сума по
8
гр.д. № 61789/2021 на СРС, 125 състав е издадена заповед по чл. 410 от ГПК и
вместо него постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „П.К.Б.“ ЕООД, ЕИК – ******* със
седалище и адрес на управление гр. София, бул. ******* против С. В. Р.,
ЕГН-**********, от гр. София, ж.к. ******* иск с правно основание чл. 422
от ГПК във връзка с чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 240 от Закона за
задълженията и договорите във връзка с чл. 9, ал. 1 от Закона за
потребителския кредит с искане да бъде признато за установено, че С. В. Р.
дължи на „П.К.Б.“ ЕООД сумата от 530,79 лева – неплатена главница по
договор за потребителски кредит № 30041718246, сключен на 06.01.2020 г.,
заедно със законната лихва от 28.10.2021 г. до плащането, за която сума по
гр.д. № 61789/2021 на СРС, 125 състав е издадена заповед по чл. 410 от ГПК
като неоснователен.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 5737/02.06.2022 г. по гр. д. № 2752/2022
г. по описа на СРС, 125 състав в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК „ П.К.Б.“ ЕООД, ЕИК –
******* със седалище и адрес на управление гр. София, бул. ******* да
заплати на С. В. Р., ЕГН-**********, от гр. София, ж.к. ******* сумата от
26,30 лева, представляващи направени във въззивното производство
разноски.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата „ П.К.Б.“
ЕООД, ЕИК – ******* със седалище и адрес на управление гр. София, бул.
******* да заплати на адвокат Н. И. И., ЕГН-**********, със съдебен адрес
гр. София, ул. *******, офис – партер сумата от 360 лева, представляваща
възнаграждение за оказана безплатна правна помощ пред въззивния съд.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата
„П.К.Б.“ ЕООД, ЕИК – ******* със седалище и адрес на управление гр.
София, бул. ******* да заплати на адвокат К.И. Б., ЕГН-**********, със
съдебен адрес гр. София, ул. *******, офис – партер сумата от още 70,04
лева, представляваща възнаграждение за оказана безплатна правна помощ
пред първоинстанционния съд.
Решението е окончателно.
9
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10