Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 4007 23.11.2018 година град Пловдив
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, XVI
граждански състав, в публично заседание на двадесет и трети
октомври две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛЕКСАНДЪР ТОЧЕВСКИ
при участието на секретаря Ангелина Димитрова,
като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 6217 по описа на съда за 2018 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е иск с правна квалификация по чл. 32 от СК, вр. чл. 127 от ЗЗД.
Ищецът Д.П.Н., ЕГН: **********,***, чрез пълномощника му адв. В.Р., е предявил против С.В.Н., ЕГН: **********,***, иск за осъждане на ответницата да му заплати сумата в размер на 4 510 лева, представляваща ½ от изплатените от него суми по договор за потребителски кредит № ****/ 05.02.2016 г., сключен с „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба- 18.04.2018 г. до окончателното изплащане.
В исковата молба се твърди, че страните са бивши съпрузи, които сключили граждански брак на ***г. Семейното им жилище било в *** **** ****, където живели до фактическата си раздяла на 25.04.2017 г. От брака си имали малолетен син- П., роден на *** г. Ищецът твърди, че през време на брака си изтеглил кредит в размер на 8 108 лева, за което сключил с „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД потребителски кредит № ****/ 05.02.2016 г. Кредитът бил за задоволяване на семейни нужди- закупуване на домакински електроуреди, други стоки за бита, детско обзавеждане, детска количка, разходи покрай раждането на детето, спално обзавеждане, както и за погасяване на задължения по кредитни карти на двамата съпрузи. Кредитът се изплащал с удръжки от заплатата на ищеца, който работел към „Девин“ АД, а солидарен длъжник била ответницата. Към дата 06.01.2018 г. по кредита ищецът бил превел на банката сумата от 5 766, 50 лева, като на 31.01.2018 г. рефинансирал договора с нов кредит, за да погаси остатъчната сума от 3 253, 60 лева или общо по първия кредит се твърди, че той бил заплатил 9 020, 01 лева. Бракът между страните бил прекратен по взаимно съгласие с решение по гр. дело № 7028/ 2017 г. на ПРС, II бр. с-в. Ищецът счита, че кредитът бил поет за нужди на семейството, поради което съобразно закона съпрузите отговаряли солидарно и по равно, като между тях нямало други уговорки и оттук- ответницата му дължала половината от платеното от него за погасяване на кредита, или сумата от 4 510 лева. Нямало значение, че в случая част от кредита бил погасен чрез поемане на задължение по нов кредит, защото винаги припадащата се част на платилия солидарен длъжник се дължала от другия солидарен длъжник. Тъй като страните не могли да уредят доброволно взаимоотношенията си, се претендира осъждането на ответницата да заплати половината от сумата по кредита. Претендират се и разноските по делото. В съдебно заседание лично и чрез пълномощника си поддържа иска.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът чрез пълномощника си е подал писмен отговор, с който оспорва иска по основание и размер. Твърди се, че кредитът не бил изтеглен за задоволяване на семейни нужди, като се оспорват твърденията в исковата молба, че той бил използван за разходи за семейството. Посочва се, че електроуредите, обзавеждането и другите разходи били заплатени със спестявания на съпрузите и помощ от родителите им, а разходите по раждането на детето- със събраните от сватбата средства. Твърди се, че кредитът бил похарчен за задоволяване на личните нужди на ищеца, който обичал да се събира с приятели и да харчи пари за алкохол и храна, а също така ходел по игрални зали и казина. Кредитът бил погасен през време на брака с общи средства на съпрузите, като ищецът вземал заплатата и майчинството на съпругата си и се разпореждал самостоятелно със семейния бюджет. Оспорва се твърдението, че за погасяване на задължението по кредита била платена сумата от 9 021 лева. По отношение на хладилника се твърди, че той бил закупен на името на ищеца няколко месеца преди встъпването в брак на страните, но бил заплатен от двамата през време на брака. Вещта била доброволно оставена от съпруга за ползване от съпругата и детето, като се изразява готовност за връщането й по всяко време. Моли за отхвърляне на исковете, като при условията на евентуалност се прави възражение за прихващане на суми, с който ищецът се бил обогатил неоснователно, защото бил платен негов личен дълг със средства от общия семеен бюджет, както следва: сумата от 799, 50 лева- половината от сумата за закупения хладилник и сумата от 500 лева- половината от договорната лихва и разноските по кредита. Също се претендират разноските по делото. В съдебно заседание лично и чрез пълномощника си моли за отхвърляне на иска, като също претендира разноски. Представя и писмена защита.
Първоначално с исковата молба е бил предявен и иск
за осъждане на ответницата да отстъпи на ищеца собствеността и му предаде
владението на комбиниран хладилник с фризер марка Daewoo
FRN- U20FFVI,
закупен на 01.06.2014 г. за сумата от 1 599 лева. В тази връзка се твърди,
че в семейното жилище останал и комбиниран хладилник с фризер
марка Daewoo FRN- U20FFVI,
закупен на 01.06.2014 г. за сумата от 1 599 лева, който бил лична
собственост на ищеца, но се ползвал от ответницата, която не му осигурява
достъп и го ползвала.
С постановено в първото съдебно заседание от
11.09.2018 г. протоколно определение, влязло в сила поради необжалването му,
ищецът е оттеглил този иск и производството по него е прекратено.
След преценка на събраните по
делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът установява
от фактическа страна следното:
С решение № 3810/ 03.11.2017 г., постановено по гр.
дело № 7028/ 2017 г. на ПРС, II бр. с-в, по реда на чл. 50 от СК,
гражданският брак между страните е бил прекратен.
Като писмени доказателства са
представени множество извлечения по банковата сметка на ищеца за извършени
трансакции- тегления и плащания на суми.
С договор за потребителски кредит
от 05.02.2016 г., сключен между „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД и страните, като
солидарни длъжници, банката им е предоставила в заем
сумата от 8 108 лева, с краен срок за погасяване- 05.02.2019 г. Към
договора е приложен погасителен план.
С искане от 31.01.2018 г. ищецът
е поискал предсрочно да погаси кредита, за което от страна на банката му е
издадена референция, че кредитът е бил предсрочно погасен, чрез рефинансиране с
нов банков кредит.
Представена е фактура от
01.06.2014 г., издадена на името на ищеца- за закупена стока- комбиниран
хладилник с фризер марка Daewoo FRN- U20FFVI, за
сумата от 1 599 лева от магазин „Техномаркет“- гр.
Пловдив, ведно с гаранционна карта на техниката, също на името на ищеца. В тази
връзка е приета справка- извлечение от сметка на ищеца в „Банка ДСК“ ЕАД, видно
от която отпуснатият стоков кредит за закупената вещ е бил погасен от лицето на
28.07.2015 г., при общо платена сума от 1 755, 59 лева. С приемо- предавателен протокол от 21.07.2018 г., подписан от
страните и от двама свидетели, ответницата е предала на ищеца владението на комбинирания
хладилник с фризер, в работещо състояние и без
дефекти, като ищецът е декларирал, че вещта е получена.
С постановление от 18.07.2017 г.
на Районна прокуратура- Пловдив по пр.пр. № 3747/ 2017 г.,
е отказано образуването на досъдебно производство по сигнал на ищеца срещу самоуправни действия на ответницата.
Събрани са и гласни
доказателства, чрез разпит на по един свидетел, ангажиран от всяка от страните
(протокол от с.з. от 11.09.2018 г.). Св. П. Д.Н.- *** на ищеца, посочва, че
синът му изтеглил по време на брака му с ответницата кредит около 9 000
лева, който погасявал с пари от заплатата си. С тези пари се направил ремонт на
семейното жилище, което било собственост на бащата на съпругата. Закупили се
мебели, двамата направили кухненско обзавеждане, като ремонтът бил направен
преди да се роди детето. С част парите платили раждането на сина им, направили
и почерпка по случая в село *********, за която й свидетелят помогнал
финансово, закупувайки марково уиски. Отрича синът му да играел хазарт, да се
събирал в компании, да харчел пари по заведения. Ищецът бил закупил хладилник,
но той останал да се ползва от ответницата, която не го давала и чак след
образуване на делото го върнала. Дори била сменила бравата след напускане на
жилището от сина му и той не можел да влиза там. Св. З.А.Д.- *** на
ответницата, посочва, че страните изтеглили кредит малко преди да се роди
детето им, като съпругата й казала, че не знаела за какво точно били използвани
средствата от около 8 000 лева. Страните живеели в апартамент, собственост
на бащата на ответницата, като ремонтът на жилището бил направен преди
раждането на детето. Разходите по раждането били платени от събрани средства от
сватбата. Знаела от приятелката си, че ищецът обичал да се събира с приятели
навън, да прави пиршества, плащал големи сметки, организирал и голямо
празненство по случай раждането на детето. За хладилника им знаела, че бил
купен от него на лизинг, но изплащан от общи средства през време на брака им,
както бил погасяван и кредита. След развода тази вещ останала в жилището, за да
се ползва от майката и детето, като не била поискана преди делото. Не знаела
приятелката й да има предходни кредити, които погасява. Обикновено тя си стояла
в къщи с детето, а съпругът й излизал навън с приятели, ходели и по казина.
Прието е заключение на съдебно-
счетоводна експертиза, по която вещото лице е установило размера на отпусналия
потребителски кредит на страните, сумите по погасяването ми, платени от ищеца
от трудовото му възнаграждение и платената за предсрочното погасяване на заема
сума.
Представени са и доказателства за
имущественото състояние на ответницата- удостоверение за доходи и декларация.
При така установената по делото
фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното:
Няма спор по обстоятелството, че
през време на брака си страните са сключили договор за потребителски кредит с
банка, по който ищецът е кредитополучател, а ответницата- съдлъжник,
като и за двамата в договора е посочено, че те отговарят като солидарни длъжници пред кредитора си по смисъла на чл. 121 от ЗЗД.
Според чл. 32 ал. 2 от СК, която
норма е императивна, съпрузите отговарят солидарно за поети от тях задължения
за задоволяване на нужди на семейството, като според съдебната практика тези
нужди представляват общите потребности на членовете на семейството (храна,
материали, разходи), за задоволяването на които се изисква семейна солидарност
и взаимопомощ. Потребителският кредит по презумпция е за задоволяване на битови
(жилищни) нужди, а при положение, че страните са били в брак, следва да се
приеме, че процесният кредит е задоволявал нужди на
семейството. Тази законова презумпция е оборима, но в
тежест на оспорващия съпруг е да докаже, че кредитът не е бил изразходван за
нужди на семейството, доколкото както законодателят в текста на разпоредбата,
така и съдебната практика, приемат, че заетите по време на брака от съпрузите
парични средства са предназначени и използвани за общи семейни нужди.
В конкретния случай ищецът
претендира заплащане на половината от платените от него суми по кредита и макар
формално да не посочва начален момент на тази си претенция, доколкото търси
½ от общата сума, послужила за погасяване на кредита, следва да се
приеме, че този момент е от първата вноска по кредита. Следва да се отбележи
обаче, че страните са били в брак от момента на сключване на договора, както и през
част от времето на погасяването на заема, който е бил предсрочно погасен около
три месеца след постановяване на решението за развода. В този смисъл за
периода, докато е траел бракът между страните, единият съпруг, дори и да е
погасявал кредита със свои лични средства, не може да претендира от другия
припадащата му се част, макар и кредитът да е ползван за семейни нужди. Това е
така, защото по смисъла на чл. 21 ал. 2 от СК съвместният принос се изразява
във влагане на средства, на труд, в грижи за децата и работа в домакинството.
Няма спор по делото, че непосредствено след изтегляне на заема, на страните се
е родило дете, като именно ответницата е ползвала отпуск по майчинство и тя е
поела преките и непосредствени грижи за него. В този смисъл са и показанията на
св. Д., че майката си била в къщи с детето и дори не излизала при събиранията
на ищеца с приятелите му. С други думи нейният принос по погасяване на общото
задължение се е изразявал в осъществяваните от нея грижи за детето, поради
което тя не дължи връщане на платените от съпруга й суми. Това е справедливото
разрешение на въпроса и то е както житейски логично, така и законосъобразно, с
оглед принципа за приноса на всеки един от съпрузите в разпределянето на
семейните задължения. Затова дори не е необходимо докато страните са били в
брак да се изследва въпросът дали парите от кредита са били изразходвани за
семейни нужди, защото при всички положения платилият съпруг не може да търси от
другия за този период връщане на половината от средствата, послужили за
погасяване на дълга.
Необходимо е обаче да се
отбележи, че съдебната практика допуска изключение от този принцип- че през
цялото време, докато трае бракът, не може да се претендира връщане на платените
от единия съпруг средства, поети за общи семейни нужди и подобно изключение
представлява трайната фактическа раздяла. Тя е такова обективно състояние в
отношенията между съпрузите, което се характеризира с липса на всякаква
духовна, физическа и икономическа връзка между тях и наличието й е основание да
се приеме, че презумпцията за съвместен принос е оборена и съответно
придобитите имущества от съпрузите в този период са техни лични. Въз основа на
тази постановка, отнесена към спора по настоящото дело, следва да се направи
извод, че погасените от ищеца за периода след фактическата раздяла със средствата
от трудовите му възнаграждения вноски по договора за кредит следва да се считат
заплатени с негово лично имущество, а не с общи средства на двамата съпрузи. По
отношение на фактическата раздяла, в исковата молба е посочена конкретна дата-
25.04.2017 г., като това обстоятелство не е оспорено с отговора, а и то се
установява от две писмени доказателства по делото: първо- от постановлението за
прекратяване на ДП, в което тази дата е посочена като момента, в който ищецът е
напуснал семейното жилище и след това е влязъл еднократно, за да си вземе лични
вещи, тъй като вече двамата не са съжителствали съвместно и второ- от решението
за развода, в което е посочено, че издръжка за детето се дължи именно от тази
дата. При това положение, следва извода, че до този момент СИО е съществувала
между страните, като след това те се разделят, преустановяват този тип общи
отношения в домакинството, които са имали до момента и продължават
самостоятелно, макар и формално още бракът между тях да не е бил прекратен.
Няма данни по делото след раздялата страните да са имали общ бюджет, да са го
разходвали заедно или всеки от тях да е участвал със свой принос при
задоволяване на нуждите на семейството. Така общият принос на двамата съпрузи
при погасяване на кредита след датата 25.04.2017 г. следва да се счита оборен
поради безспорно установения по делото факт на настъпила между тях трайна фактическа
раздяла и липса на общо домакинство, които в крайна сметка са довели и до
подаване на молбата за развод и постановяване на съдебното решение за
прекратяване на брака.
Както по- горе беше посочено, докато
между страните е имало общо домакинство и съвместно съжителство през време на
брака им, презумпцията за използване на кредита за нуждите на семейството е
налице. В тежест на оспорващия съпруг- в случая ответницата, е да докаже, че с
кредита не са удовлетворявани семейни нужди, поради което е без значение дали
ищецът е ангажирал доказателства в тази връзка и какво е установено от тях,
защото презумпцията действа в негова полза, а оборващият я трябва да докаже
обратното. От показанията на св. Д. се установи, че нейните впечатления за
начина на разходване на парите от кредита представляват разказани от
приятелката й обстоятелства- че ответницата не била разбрала къде отишли парите
от кредита, че за общите разходи се ползвали събрани пари от сватбата, че
ответникът обичал да харчи суми по заведения и т.н. За всички тези неща обаче
свидетелката изрично посочва, че е получила информация от ответницата, поради
което тези твърдения не могат да се приемат за достоверни и обективни, защото
изхождат от една от спорещите страни в процеса, която ги поддържа в отговора.
Не са ангажирани никакви други доказателства, чрез които да бъдат подкрепени
доводите за липса на семейни нужди, дори напротив- от ангажираните от ищеца
свидетелски показания те се оборват в частта относно направените семейни
разходи и личните харчове на съпруга в приятелски компании. Не са искани
доказателства относно твърденията за погасяване на стари лични дългове на
страните, за да се приеме, че това е било така, нито пък за закупени конкретни
стоки, обзавеждане, вещи за детето и други, като пак следва да се посочи, че до
момента на съществуване на семейната общност между страните, следва да се
приеме, че средствата от кредита са използвани за нужди на семейството, при
липса на доказано насрещно оспорване, като възраженията в отговора в тази
връзка се явяват неоснователни.
От данните на ССчЕ
се установява, че сумите по кредита са били погасени чрез удръжки от заплатата
на ищеца от момента на изтегляне на кредита до този на предсрочното му
погасяване. Както по- горе вече се посочи, в случая е релевантно това, че след
фактическата раздяла ищецът е погасил изцяло задълженията по кредита, поради
което половината от тази сума му се дължи от ответницата, тъй като според
нормата на чл. 127 ал. 1 от ЗЗД платеното на кредитора се понася по равно от
солидарните длъжници, каквито са страните. Размерът
на платените месечни вноски от трудовото възнаграждение на ищеца за периода до
05.05.2017 г. (месецът, следващ този на физическата
раздяла) до 05.01.2018 г. (месецът, в който кредитът е бил предсрочно погасен),
според таблицата на вещото лице, възлиза на сумата от 2 252, 43 лева (9 вноски,
всяка от по 250, 27 лева), като половината от тази стойност е в размер на
1 126, 21 лева, които дължи ответницата. Наред с това тя дължи и ½
от сумата, послужила за предсрочното погасяване, която вещото лице е установило
на 3 141, 20 лева, или лицето дължи още 1 570, 60 лева. Така искът се
явява основателен само до размера на сумата от 2 696, 81 лева, до който
следва да се уважи, като в останалата си част до пълния му предявен размер от 4 510
лева, като недоказан той следва да се отхвърли.
Във връзка с направеното
възражение за прихващане в отговора, което е било прието за съвместно
разглеждане в процеса, следва да се отбележи, че доколкото в едната си част
същото касае оттегления иск, то в тази част съдът не дължи произнасяне за
сумата от 799, 50 лева- половината от стойността на хладилника, защото
претенцията за връщането на вещта, респективно- за възстановяване на стойността
й, не е предмет на разглеждане, предвид десезирането
на съда, а оттук- и насрещното възражение за прихващане, доколкото е обусловено
от този иск, не следва да се обсъжда. В останалата си част възражението за
прихващане касае сумата от 500 лева, за която в отговора се твърди, че тя представлявала
половината от заплатените през време на брака договорна лихва и разноски по
кредита. По делото обаче не се установиха подобни обстоятелства, а в тежест на
ответницата е да ги докаже. Нито от извлеченията по сметка от кредита, нито от
приетата ССчЕ е видно каква точно част от платените
суми са погасили лихва и каква разноски по заема, като подобна разбивка не е
поискано да бъде направена от вещото лице, на което страната не е възложила и
такава задача. При това положение възражението следва да се остави без
уважение, защото не се доказват по никакъв начин тези твърдения в отговора, а
още по- малко пък са ясни конкретни суми по погасяванията на акцесорните задължения, за да е допустимо с тях да се
извърши прихващане с нарещни вземания на другата
страна, които са безспорно установени по делото.
По отношение на оттегления иск,
спорният по делото въпрос е свързан с това дали ответницата е станала причина
за завеждането му, което е пряко свързано с проблема за разноските при
прекратеното в тази част съдебно производство. В отговора се признава, че хладилникът
е придобит от ищеца преди брака му, т.е., че вещта е лична собственост, а не
СИО, като е безспорно, че уредът е върнат в хода на делото с протокол. В
исковата молба се твърди, че ответницата отказвала да върне вещта, не
осигурявала достъп до нея и го ползвала, а в отговора- че хладилникът бил
доброволно оставен от ищеца да се ползва от бившата съпруга и детето след
развода, без да бил търсен и да се отказвало предаването му. В тази връзка св. Н.
посочва, че знаел от сина си, че той искал вещта няколко пъти от ответницата,
но тя нито го връщала, нито го плащала като стойност, а св. Д.- че знаела от
приятелката си, че хладилникът бил оставен от ищеца да го ползва ответницата,
която останала в семейното жилище с детето и чак като бил поискан в делото, той
бил върнат, без по- рано да имало подобни претенции. И двамата свидетели не са
преки очевидци на отношенията между страните по повод на въпросната вещ, а
пресъздават препредадена им информация от страните,
което разколебава достоверността на показанията им в тази връзка. Ангажираното
от ищеца като писмено доказателство- постановлението на прокуратурата за
прекратяване на образуваното производство също не внася яснота по случая. От
една страна в него въобще не е споменато, че ищецът е правел опит да си вземе
хладилника и намеренията му са били осуети от ответницата, а от друга- посочено,
че в писмените обяснения по преписката ищецът е посочил, че 26.04.2017 г. си е
взел своите вещи от семейното жилище, което е напуснал. При това положение,
съдът намира, че доколкото след развода в този имот е останала да живее бившата
съпруга, заедно с детето, като родителските права са предоставени именно на
майката и ищецът е имал възможност да си прибере личните вещи от апартамента,
сред които и този уред, но не го е направил, следва извода, че действително той
се е съгласил хладилникът да остане за ползване от майката и детето в периода
на фактическата раздяла. Не се доказва по несъмнен или категоричен начин, че
вещта е търсена и, че е получен отказ за връщането й, а извод за това не може
да се направи и от факта, че ищецът е подал сигнал до прокуратурата за достъп
до семейното жилище, който му бил препятстван. Както и в с.з. се посочи от
представителя на ответницата, а и това е житейски логично, след фактическата
раздяла между страните е нормално ответницата да е сменила патрона и ключа на
жилището, в което вече не живее със съпруга си, още повече, че то не е и негова
собственост. В тази връзка не може да се приеме, че с ограничаване на достъпа
до имота е направен отказ от връщане на личната вещ, защото това са различни
неща и едното не е последица от другото. В този смисъл ищецът не доказва да е
търсил хладилника преди делото и да му е отказано да си го получи,
доказателство за което е и своевременното му връщане след подаване на отговора.
Така причина за завеждане за оттегления в процеса втори иск не се явява
неправомерното поведение на ответницата, която още с отговора е изразила
готовност за връщането на вещата при потърсване, поради което и тя не следва да
бъде санкционирана за разноски по него, а напротив- същата има право на такива,
с оглед нормата на чл. 78 ал. 4 от ГПК, като те ще бъдат съобразени при
определянето им.
По отношение на направеното от
ответницата искане за евентуално разсрочване на задължението й, в случай на
осъдително решение против нея, следва да се отбележи на първо място, че нормата
на чл. 241 от ГПК предвижда само възможност за съда за разсрочване на
изпълнението, но не и задължение, дори и за това да съществуват съответните
предпоставки. На второ място, в случая съдът намира, че тук не следва да се
допусне подобно разсрочване, независимо от представените удостоверение за
доходи на ответницата и декларация за имотно състояние, защото, видно от
същите, лицето има трудови доходи, макар и минимални, получава издръжка за
отглеждането от нея дете, претенцията не е уважена в пълния й предявен размер,
а частично, поради което дължимата за заплащане сума не е особено голяма, за да
се отлага изпълнението й във времето или да е налице невъзможност за такова изпълнение
от лицето. Принципно не съществува пречка страните сами да се договорят за
подобно разсрочване и без намесата на съда в техните отношения, още повече, че с
оглед желанието на ответницата да плаща най- много до 100 лева на месец, с
оглед размера на уважената претенция от 2 696, 81 лева, това би
означавало, че въпросното задължение ще се плаща повече от две години, което е
сравнително дълъг период от време, за който е напълно възможно да се променят и
в положителна насока икономическите условия при лицето, а това несъмнено ще
увреди интересите на кредитора, който ще е принуден да търпи определено му от
съда продължително разсрочване на паричното изпълнение във времето.
С оглед изхода на делото, а
именно- частичното уважаване на исковата претенция, следва да се посочи, че
принципно всяка от страните дължи на разноски на другата, но по съразмерност, на
основание чл. 78 ал. 1 и 3 от ГПК. Всяка от страните претендира разноски, представя
списък по чл. 80 от ГПК, а също и писмени доказателства за извършването им.
Действително направените разходи от страните в процеса са, както следва: ищец-
внесена държавна такса от 230, 40 лева (листове 2- 3), депозит за вещо лице от
120 лева (л. 72) и адвокатско възнаграждение в размер на 800 лева (л 58), а
ответник- адвокатско възнаграждение в размер на 780 лева с ДДС (л. 46 и 65). Всяка
от страните е направила възражение за прекомерност по отношение на хонорара на
другата страна, но съдът намира и двете възражения за неоснователни, доколкото
размерът им не е прекомерен. Първоначално с исковата молба са предявени два
иска с обща цена от 6 109 лева (първият- за 4 510 лева и вторият- за
1 599 лева), като съгласно чл. 7 ал. 2 т. 3 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения, минималният размер на адвокатския хонорар в
случая възлиза на сумата от 635, 45 лева, по отношение на която се дължат
допълнително 20 % ДДС съгласно параграф 2а от ДР на Наредбата, с оглед на което
минималното възнаграждение става точно 762, 54 лева с ДДС. И двата адвокатски
хонорара са незначително надвишаващи тази сума, поради което съдът с оглед
фактическата и правна сложност на делото не намира основание за редуцирането
им. При изчисляване на въпроса за разноските обаче, макар и по съразмерност,
следва да се отчете и прекратеното производство по втория иск, т.е. тук
разноските са изцяло в тежест на ищеца, според изложените по- горе мотиви или
казано по друг начин, за този иск ответникът съразмерно не дължи заплащане нито
на държавната такса (възлизаща в размер на 63, 96 лева с оглед цената на иска
от 1 599 лева), нито на адвокатското възнаграждение (в размер на 341, 93
лева с оглед цената на иска от 1 599 лева, изчислена съгласно чл. 7 ал. 2
т. 2 от Наредбата), а на него му се дължи такова в размер на 341, 93 лева, изчислено
само за този иск по чл. 7 ал. 2 т. 2 от Наредбата. Така сумите за дължимото адвокатско
възнаграждение следва да се определят съгласно минималните размери по Наредбата
за всеки от исковете при изчисляването им, независимо от действително платеното
от страните, при изчисляването на разноските по съразмерност, доколкото в
хонорарите не е посочено каква част от тях е дължима за първия и съответно за
втория иск. По този начин, съразмерно уважената част от първия иск, на ищеца се
дължат от ответницата разноски в общ размер на 505, 93 лева, а за отхвърлената
част от този иск той й дължи сумата от 561, 32 лева, в която се включват и
разноските по прекратения иск.
По изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И :
ОСЪЖДА С.В.Н., ЕГН: **********,***, да заплати на Д.П.Н., ЕГН: **********,***, сумата в размер на 2 696, 81 (две хиляди шестстотин деветдесет и шест лева и осемдесет и една стотинки) лева, дължима за периода 25.04.2017 г.- 31.01.2018 г., представляваща ½ от изплатените от ищеца суми по договор за потребителски кредит № ****/ 05.02.2016 г., сключен между страните и „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД и изтеглен по време на брака от тях при условията на солидарна отговорност, но предсрочно погасен от ищеца, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба- 18.04.2018 г. до окончателното й изплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска до пълния му предявен размер от 4 510 лева и от началния период на обслужване на кредита до 25.04.2017 г.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ направеното и прието за разглеждане в настоящия процес от ответницата С.В.Н., ЕГН: **********, възражение за прихващане за сумата от 500 (петстотин) лева, представляваща половината от договорната лихва и от разноските по договора за потребителски кредит № ****/ 05.02.2016 г., с която ищецът Д.П.Н., ЕГН: **********, се бил обогатил неоснователно за нейна сметка, погасявайки свой личен дълг с общи семейни средства.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на ответницата С.В.Н., ЕГН: **********, за разсрочване по реда на чл. 241 от ГПК на изпълнение на паричното й задължение към ищеца Д.П.Н., ЕГН: **********, съобразно настоящото решение.
ОСЪЖДА С.В.Н., ЕГН: **********,***, чрез пълномощника й адв. Г.Б., да заплати на Д.П.Н., ЕГН: **********,***, чрез пълномощника му адв. В.Р., направените по делото разноски в размер на 505, 93 (петстотин и пет лева и деветдесет и три стотинки) лева, изчислени по съразмерност.
ОСЪЖДА Д.П.Н., ЕГН: **********,***, чрез пълномощника му адв. В.Р., да заплати на С.В.Н., ЕГН: **********,***, чрез пълномощника й адв. Г.Б., направените по делото разноски в размер на 561, 32 (петстотин шестдесет и един лева и тридесет и две стотинки) лева, изчислени по съразмерност и дължими за прекратеното производство по втория иск.
Решението
подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването
му на страните.
СЪДИЯ :/п/
Вярно
с оригинала.
АД