№ 21391
гр. София, 24.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 166 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и осми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА АЛ. АЛЕКСИЕВА
при участието на секретаря МИРЕЛА Т. МИЛКОВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА АЛ. АЛЕКСИЕВА Гражданско
дело № 20251110117663 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 422 ГПК.
Производството по делото е образувано въз основа на искова молба,
подадена от **************, ЕИК *********, срещу В. С. Н., ЕГН
**********, с която е предявен иск по чл. 9 ЗПК вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл.
79, ал. 1, предл. първо ЗЗД, по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, за признаване на
установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 840 лв., представляваща
главница по Договор за паричен заем № ******/24.10.2022 г., ведно със
законна лихва за период от 08.10.2024 г. до изплащане на вземането, за която
сума е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК
от 06.11.2024 г. по ч. гр. д. № 59782/2024 г. по описа на СРС, 166-и състав. В
исковата молба се твърди, че между **************, в качеството си на
кредитор, и В. С. Н., в качеството си на кредитополучател, бил сключен от
разстояние Договор за паричен заем № ******/24.10.2022 г. Поддържа, че
ответникът не погасил задълженията си по заема в уговорения срок. Моли за
уважаване на иска. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът В. С. Н., ЕГН **********, подава
отговор на исковата претенция, чрез адв. С. М., с който оспорва иска като
неоснователно поради погасяване на процесната сума чрез плащане.
1
Поддържа, че клаузите в договора са неравноправни, като не са индивидуално
уговорени. Твърди, че стойността на договорната лихва противоречи на
добрите нрави, поради което последната е нищожна. Твърди, че размерът на
ГПР надхвърля законоустановения максимален праг. Счита целият договор за
кредит за недействителен. Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и въз основа на събраните по
делото доказателства намира следното:
Искът по реда на чл.422 ГПК е допустим, подаден в едномесечният срок
от получаване на указанията за предявяване на иск, поради постъпило
възражение в срока по чл. 414 ГПК.
За уважаване на исковете в тежест на ищеца е да установи при условията
на пълно и главно доказване, че между **************, в качеството на
кредитодател, и В. С. Н., в качеството на кредитополучател, е възникнало
валидно правоотношение по Договор за паричен заем № ******/24.10.2022 г.,
по което кредитодателят е предоставил на кредитополучателя посочената
сума, а последният се е задължил да я върне в посочения срок. В тежест на
ответника и при доказване на горните факти е да установи погасяване на
паричните си задължения, за което е указано на ответника, че не сочи
доказателства. В тежест на всяка от страните е да установи фактите, на които
основава изгодни за себе си последици. На страните е указано, че на основание
чл. 7, ал. 3 ГПК съдът следи служебно за наличие на неравноправни клаузи в
договора, страна по който е потребител, както и че с оглед разрешението,
дадено с ТР № 1/2022 г. ОСГТК, ВКС и доколкото са предявени искове за
реално изпълнение на задължения по договор следи служебно за нищожност
на същия поради противоречието му със закона, поради заобикаляне на закона
и поради противоречието му с добрите нрави.
Между страните е безспорно, а и се установява от писмените
доказателства по делото, че между **************, в качеството си на
кредитодател, и В. С. Н., в качеството си на кредитополучател, е сключен от
разстояние Договор за паричен заем № ******/24.10.2022 г., по силата на
който ищецът е отпуснал на ответника сумата от 1500 лв., при погасителен
план на 2 вноски по 23,36 лева и 7 вноски по 227,84 лева, при ГПР в размер на
49,61 %, ГЛП в размер на 40,05 %, с дата на първо плащане на 07.11.2022 г. и
дата на последно плащане на 27.02.2023 г. с обективиран в договора за кредит
2
погасителен план, включващ план с неустойка в общ размер на 680,40 лева,
платима на вноски по 258 лева за срока на договора и общ размер на всички
задължения по договора за кредит, които следва да бъдат погасени, а именно
2322 лева. Съгласно чл. 5 от договора, страните се споразумяват, че договорът
за кредит ще бъде обезпечен с поне едно от посочените по-долу обезпечения:
поръчителство на едно или две физически лица, което отговорят на
предвидените в договора условия в чл. 2.1 до 2.6 или безусловна банкова
гаранция. Съгласно чл. 11 от договора, страните се съгласяват заемателят да
предостави обезпечение по начина и реда, отговорящо на условията,
предвидени в договор, като при непредоставяне на обезпечение заемателят
дължи на заемодателя неустойка в размер на 680,40 лева. Начислената
неустойка се заплаща разсрочено съгласно включения в настоящия договор
погасителен план.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна
страна следното:
При преценка на събраните по делото доказателства и становищата и
възраженията на страните, съдът приема, че между тях не е спорно, че е
сключен Договор за паричен заем № ******/24.10.2022 г. Ответникът въвежда
правоизключващия възражения за нищожност на договора за заем. На
основание чл. 7, ал. 3 ГПК съдът следи служебно за наличие на
неравноправни клаузи в договора, страна по който е потребител, както и с
оглед разрешението, дадено с ТР № 1/2022 г. ОСГТК, ВКС за нищожност на
същия поради противоречието му със закона, поради заобикаляне на закона и
поради противоречието му с добрите нрави.
С договора за заем е уговорена неустоечна клауза, която въвежда за
потребителя изисквания, които са на практика неосъществими за него. Не
само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще
разполага с възможност да осигури банкова гаранция в размер на цялото
задължение на заемателя по договора или физическо лице - поръчител,
отговарящ на всички поставени изисквания към него, при положение, че
кандидатства за отпускане на кредит в размер от 1500 лева. В аспекта на
изложеното съдът приема, че обсъжданата клауза от договора носи
характеристиките на неравноправна такава по смисъла на чл. 143 ЗЗП, тъй
като е уговорена във вреда на потребителя. Същата не отговаря на
3
изискванията за добросъвестност и внася значително неравновесие в правата и
задълженията между страните и попада под хипотезата на чл. 143, ал. 2, т. 5
ЗЗП, тъй като задължава потребителя при неизпълнение на задължението си за
предоставяне на обезпечение по договора след неговото сключване да заплати
необосновано висока с оглед цената на договора за кредит за потребителя
неустойка.
Съдът счита, че вземането за неустойка на практика представлява
скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде
включено, както в лихвения процент по договора, така и в годишния процент
на разходите. По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за
потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. В тази връзка, уговорената неустойка за
непредоставяне на обезпечение е разход, свързан с предмета на договора за
потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на вземанията по
договора. Начинът на уговаряне на дължимостта на неустойката сочи, че целта
е да се създаде за потребителя задължение за допълнително плащане в полза
на кредитора, което де факто се явява за потребителя разход, пряко свързан с
кредита - допълнително възнаграждение, дължимо наред и едновременно с
погасителните вноски по кредита, формално извън договорната лихва и все на
кредитодателя. Последното несъмнено води до съществено и необосновано
оскъпяване на кредита и обременяване на разходите по същия, които се
възлагат в тежест на потребителя. В конкретния случай не са необходими
специални знания, за да приеме съдът, че размерът на ГПР, без да се включва в
същия неустойката, е 49,61 %, а при включване на същата размерът на ГПР
многократно надхвърля законоустановения максимум по чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
В аспекта на изложеното следва да се приеме, че след като неустойката
не е включена като разход по кредита в обявения в договора за кредит ГПР, то
и този договор не съдържа реалния размер на процента на разходите. Същият
4
привидно не нарушава изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, но в случай че
неустойката бъде включена, то процентът на разходите надхвърля
многократно допустимия съгласно императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4
ЗПК размер. Следователно с процесния договор за кредит се явява нарушено
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК вр. чл. 22 ЗПК, предвид че в договора за
кредит не е посочен реалният размер на ГПР, приложим към кредитния
продукт. Текстът на последната норма не следва да се възприема буквално, а
именно - при посочен, макар и неправилно определен ГПР, да се приема, че е
изпълнено изискването на закона за съдържание на договора. Годишният
процент на разходите е част от същественото съдържание на договора за
потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за
потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и
икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните
кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След като в
договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при
формирането му елементи, което води до неяснота за потребителя относно
неговия размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК / в този смисъл Решение на СЕС от 20.09.2018 г. по дело С-448/17,
Решение № 264616 от 09.07.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 9991/2020 г. и др./.
Следователно с процесния договор за кредит се явява нарушено изискването
на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК вр. чл. 22 ЗПК. Съгласно чл. 23 ЗПК, когато
договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят
връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита.
В своя молба от 24.10.2025 г., ищецът признава, че е заплатена сумата от
660 лева от ответника, поради което и на осн. чл. 175 ГПК това изявление
следва да бъде прието като признание на факт. Следователно непогасеният
остатък от главницата по договора за кредит е в размер на 840 лева, какъвто е
претендирания размер от ищеца. Не се установи от ответника погасяване на
тази сума. Доказателствената тежест е право и задължение на съда да обяви за
ненастъпила тази правна последица, чийто юридически факт не е доказан.
Изходът от това задължение при недоказване е да се приеме, че недоказаното
не се е осъществило. /БГПП, 1978 г., Ж.Сталев/. Ето защо, съдът приема, че
остатъчният непогасен размер на главницата, дължим от ответника е в размер
на 840 лева. Следователно предявеният иск се явява доказан по основание и
5
размер и следва да бъде уважен изцяло.
По разноските:
С оглед изхода на спора, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на ответника
следва да бъдат възложени сторените разноски от ищеца в заповедното
производство, а именно: 33,96 лв. В исковото производство на осн. чл. 78, ал. 1
ГПК следва да бъдат възложени сторените разноски за държавна такса в
размер на 25 лева и 100 лева – юрисконсултско възнаграждение на осн. чл. 78,
ал. 8 ГПК. Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения иск по реда на чл. 422,
ал. 1 ГПК с правно основание по чл. 9 ЗПК вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 79, ал.
1, предл. първо ЗЗД от **************, ЕИК *********, срещу В. С. Н., ЕГН
**********, че В. С. Н., ЕГН ********** дължи на ************** сумата от
840 лв. (осемстотин и четиридесет лева), представляваща главница по
Договор за паричен заем № ******/24.10.2022 г., ведно със законна лихва за
период от 08.10.2024 г. до изплащане на вземането, за която сума е издадена
Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 06.11.2024 г.
по ч. гр. д. № 59782/2024 г. по описа на СРС, 166-и състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК В. С. Н., ЕГН ********** да
заплати на **************, ЕИК: *********, сумата в размер на 33,96 лева
(тридесет и три лева и 96 стотинки) - разноски за заповедното производството
и 125 лева ( сто двадесет и пет лева) разноски за исковото производство пред
СРС.
Решението подлежи на въззивно обжалване в двуседмичен срок от
връчването му на страните пред СГС.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6