№ 1822
гр. Варна , 22.12.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ в публично заседание на втори
декември, през две хиляди и двадесета година в следния състав:
Председател:Диана Д. Митева
Членове:Цвета Павлова
Пламен А. Атанасов
Секретар:Албена И. Янакиева
като разгледа докладваното от Диана Д. Митева Въззивно гражданско дело
№ 20203100503154 по описа за 2020 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството подлежи на разглеждане по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Приета е за разглеждане въззивна жалба на Н. К. М., срещу решение
№873/21.02.2020г., постановено по гр.д. №6375/19г. по описа на ВРС 14с-в,
В ЧАСТТА, с която е бил уважен иск на кредитор „Агенция за събиране на
вземания” ЕАД за установяване на дължимостта на вземане за остатък от
главница по договор за потребителски кредит в размер на 1556,38лв,
договорна лихва в размер на 233,39 лв и обезщетение за забава в размер на
228.60лв, удостоверени като изпълняем дълг в оспорена заповед за
изпълнение и съответно определени разноски за исково и заповедно
производство,като в частта за разноските решението е било изменено с
необжалвано определение № 260907/17.09.2020г.
Въззивникът, чрез адв. Б. („АС“Б. консулт“ при САК), изразяващи се в
неправилно възприето и неразгледано възражение за недействителност на
договор, поради противоречие с изисквания на специален закон ( чл. 22 вр.
чл. 10 ал.1 ЗПК) за графично оформление на писмения документ, отразяващ
1
съдържание на сключена с потребител кредитна сделка, както и за
оповестяване в погасителен план (чл. 22 вр. чл. 11 ал.1 т.11 и 12 ЗПК) на
начин на разпределяне на дължимите плащания на вноските за погасяване на
всяко от задълженията за лихва, главница и такси и липса на оповестен
лихвен процент на ден (чл. 11 т.20 ЗПК). Счита, че като е пренебрегнал тези
възражения, съдът е установил неправилно договорно основание за
претендираните вземания, вместо да отрече валидността на договора за
кредит и да установи, че остатъчното задължение на кредитополучателя за
връщане на чиста стойност на кредита има извъндоговорен характер.
Евентуално оспорва и извода на съда относно валидност на клаузата относно
размера на договорен лихвен процент, като сочи, че възнаградителната лихва
е уговорена в противоречие с добрите нрави поради значителна
нееквивалентност, тъй като надхвърля трикратен размер на законната лихва и
така създава средство за неоснователно обогатяване на кредитора в
нарушение на изискване за добросъвестност.
С тези доводи за отричане на заявеното от кредитора вземане,
пълномощникът моли решението за бъде отменено и установителния иск
отхвърлен в цялост. Пледоария пред въззивен съд не е изложена.
Насрещната страна, чрез упълномощен юрисконсулт Цакова оспорва
жалбата с доводи за правилно установени факти и прилагане на закона.
Излага съображенията си за съответствие на уговорките по основния договор
с изискванията на ЗПК и ограниченията в размера на лихвата и нивата на
ГПР. Като сочи че няма основание да се отрича действителност нито на
договора в цялост нито на отделни негови клаузи, с което съдът се е
съобразил в обжалвания акт, моли за неговото потвърждаване. Искане за
отхвърляне на жалбата срещу правилното уважаване на претенцията на ищеца
се поддържа бланкетно в писмено становище от юрк. Илиева.
Страните насрещно претендират разноски, като всяка от тях е
представила списък по чл. 80 ГПК (л. 36 л.40) и е оспорила размер на
възнаграждение на насрещна страна.
Предварителните въпроси и допустимостта на производството
въззивният съд е разгледал в определение №3776/16.11.2020г., като към
настоящия момент не са настъпили обстоятелства които да налагат промяна
2
на това произнасяне.
Решението на първоинстанционния съд е действително (по критериите,
възприемани в мотивите към ТРОСГТК по т. д. № 1/2011 г. на ВКС) и
съответства на предявения иск за установяване на вземане, за което е била
издадена заповед за изпълнение по твърдения на кредитора (чл. 410 ГПК).
Обжалваният установителен диспозитив възпроизвежда основанието на иска,
така както е въведено с твърденията на кредитора за придобиване с цесия на
изискуеми парични задължения за главница,лихва и обезщетение за забава,
произтичащи от неизпълнен договор за паричен заем № ********* от
14.11.2016 г., предоставен на ответника от „Провидент Файненшъл България“
ООД. В рамките на служебната проверка за допустимост въззивният съд
потвърждава констатацията за наличие на издадена заповед за изпълнение в
полза на въззиваемия търговец, действал като заявител – частен
правоприемник на кредитора за тези вземания, индивидуализирани на тези
основания. Както в заявлението си по чл. 410 ГПК, така и в исковата молба
заявителят е описал като основание на своята претенция кредитната сделка,
сключена между своя праводател – цедент и длъжника. Оспорването на този
дълг в заповедната процедура поражда интерес на ищеца да установи именно
това право и производството по иска по чл. 422 ГПК е допустимо.
Произнесеното съдебно решение, изцяло съвпада с така очертания предмет на
установяване на вземания, вече индивидуализирани в заповедното
производство.
Съдът, след преценка на изложените в жалбата оплаквания, съобразно
чл.269 от ГПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна:
Заявлението си за издаване на заповед за изпълнение кредиторът е
основал на твърдения за легитимацията си с рамков договор за цесия,
допълнен с изрично приложение, индивидуализиращо прехвърлени права, по
който е следвало да придобие от предишен цесионер заявеното за плащане
вземане по конкретен кредитен договор. Фактите по договорените
последователни цесии, сключени след последното установено плащане от
длъжника и уведомяването на ответника за прехвърлянето с връчването на
съдебните книжа не са оспорени от въззивника. Въззвиният съд споделя
изцяло изводите по зачетеното действие на правоприемствата и
3
противопоставянето на правата на последния цесионер на длъжника, като
препраща към мотивите в обжалвания акт по този въпрос и преценява, че
активната легитимация на въззиваемата страна като кредитор за
вземането,произтичащо от процесния кредит е изцяло доказана.
Оплакванията на въззивника се концентрират върху основанието,
породило прехвърлените задължения. В отговора по иска представителят на
длъжника е заявил изрично възраженията си по действителността на кредитна
сделка, сключена с потребител като е обосновал несъответствия на
съдържанието и формата на договора със специалния защитен режим по
Закона за потребителския кредит. Тези възражения са докладвани, но при
постановяване на съдебния акт не са били обсъдени и в обжалваното решение
липсва каквито и да било мотиви по валидността на договора и приложимата
към него законова уредба. Оплакването за необоснованост на извода за
уважаване на претенция основана на този договор е основателно и това налага
въззивният съд да изложи своите съображения по съществото на делото въз
основа на събраните в първата инстанция доказателства.
Доколкото предмет на делото несъмнено е потребителско кредитиране,
договорната свобода на страните е ограничена от правилата за защита на
кредитополучателя като потребител по Закона за потребителския
кредит(редакция от 29.07.2016 г.). Сключеният договор отговаря на
изискванията за писмена форма, а към този момент чл. 10 ал.1 ЗПК е
изисквал ясно и разбираемо и за двете страни оповестяване на всички
елементи на договора с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък
от 12. В случая това изискване съдът намира за спазено, като преценява
посоченият от ищеца документа, материализиращ съдържанието на
кредитната сделка, приложен към исковата молба. Явно е, че този документ
не е идентично, а умалено копие на оригинал, чийто физически параметри
(граници на листа) са видими с остатъчно поле от около 2 см на лист А4.
Съответно при съобразяване на обратно „уголемяване” до 100% на копирания
оригинал, съдът приема, че размерът на шрифта би бил напълно достатъчен за
да покрие изискванията на закона. Дори и при това последващо „умаление”
текстът с иначе еднакви по размер букви е напълно четлив и не поражда
затруднения при възприемането му. Тъй като целта на законовото изискване е
да осигури именно възможност на средния потребител да възприеме
4
писменото съдържание като едно цяло, без да има отделни пасажи, чиято
форма е значително по-трудна за възприемане( т.нар. незабележими клаузи с
дребен шрифт), в случая съдът приема че използвания стандартизиран
формуляр с попълнени бланкети не нарушава изискванията за форма на
потребителско кредитиране чл. 10 ал.1 ЗПК.
Уговорката за връщане на получения кредит на седмични вноски с
точно фиксиран размер и падежи изключва необходимост от съставяне на
нарочен погасителен план. Лихвеният процент е фиксиран, затова и няма
основание да се изисква оповестяване на план, в който да се уточнява
последователността на разпределение на вноските между различните
неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти( чл. 11 ал.1 т.11
ЗПК). Не е накърнено и правото на длъжника на информация за извършени от
него погасявания, тъй като в чл. 12 от договора кредиторът е поел
задължение, изисквано по чл. 11 ал. 1 т.12 от ЗПК да снабди безвъзмездно
клиента си с подробна справка за погасяване под формата на погасителен
план за извършените и предстоящите плащания. Няма данни такава
информация да е отказвана, напротив, вещото лице е проверило аналитично
водена счетоводна документация, съхранена от кредитора по начин,
позволяваща съставяне на предвидената в закона справка. В чл. 14 и 15
договора са предвидени алтернативни начини за упражняване на право на
потребителя да се откаже от този договор, вкл. чрез използване на готов
формуляр, предоставен като част от писмения документ, като и в двете
хипотези кредиторът е обявил само задължение на клиента да върне с банков
превод или в брой пълен размер на получената сума. Нормата на чл. 29 ЗПК,
уреждаща и плащане на лихви за ползвана до отказа сума, е въведена в
интерес на кредитора и ако той е уговорил с длъжника си друго, това не може
да се счита за накърняване на свободата на волята му. Затова и липсата на
уговорен лихвен процент на ден за тези случаи не може да се приема за
непълнота на изискуемо по закон съдържание по чл. 11 ал. 1 т.20 ЗПК). В
заключение, въззивният съд не установява несъответствията със закона,
посочени във въззивната жалба като пороци на сделката, изключващи
валидността й в цялост.
Евентуалното възражение по действителността на уговорката за размера
на възнаградителна лихва също не е основателно. Размерът на лихвата при
5
кредитиране не е фиксиран в закон и може да бъде договарян свободно като
цена на ползвана услуга. Ограничение за договорната свобода е само
добросъвестността в отношенията между насрещните страни, която се
проявява в моралния принцип на справедливостта. Той би бил накърнен само
ако в резултат на договарянето се достига до пораждане на права и
задължения, които не покриват защитен от правото интерес на страната, а
създават несъвместим с морала източник на обогатяване. В този смисъл е
възприетото в практиката тълкуване на основанието за нищожност поради
накърнени нравствени правила в казусите, посочени в жалбата на въззивника.
Сравнението между получаваната от потребителя услуга(възможност да
използва за собствени нужди чужди парични средства в размер, който не
може да си осигури в цялост със собствени текущи доходи) и цената,
уговорена за нея налага да се съпоставят възможностите на кредитора да си
послужи със същите средства за да извлече от тях доход за себе си като
оборотен капитал. В случая на потребителско кредитиране доставчикът би
могъл да очаква да получи доход, съизмерим с разходите, които
потребителите биха направили на конкурентен кредитен пазар. Затова и
адекватния критерий за справедливи очаквания са лимитите, въведени от ЗПК
относно финансовата тежест, която за потребителя се генерира от разходите
за лихви и такси по конкретната услуга, оповестяване чрез показателя ГПР
(чл. 19 ал. 4 ЗПК). Въззивният съд счита, че не може да се приема за
несъвместима с морала лихва, която след включване в разходите на
потребителя води до ГПР в размер, допустим от закона, тъй като такъв извод
би бил равнозначен на извод, че самото законодателство не почива на мярата
на обществения морал. В случая при лихва от 31.82% годишно и добавена
към нея такса общия ГПР достига до 48%, което макар и да се доближава до
максимума от петкратен размер на законна лихва не го надхвърля. Затова не е
налице свърхмерно поискано от кредитора възнаграждение за този вид
финансова услуга.
Извън тези възражения на жалбоподателя обаче, въззивният съд
извършва и самостоятелна преценка за съответствие на съдържанието на
останалите уговорки с императивните правила на ЗПК( чл. 7 ал.2 вр. чл. 269
ГПК). Наред с лихвата, потребителят се е задължил да заплати две отделни
такси, като едната от тях е включена в основното съдържание на услугата, а
6
другата е въведена като допълнителна услуга, но самото естество на
действията на кредитора, посочени като съдържание на тези две предоставени
на кредитополучателя престации изключва квалификацията им като
допълнително благо, за което е обосновано отделно възнаграждение.
Първата от таксите визира оценката на досието, което противоречи на
изискването към търговеца, доставчик на финансовата услуга да оцени сам
платежоспособността на потребителя (чл.16 ЗПК) и да предложи
добросъвестно цена за ползване, съответно на оценения риск. Само по себе си
одобрението на кандидатурата на потребителя за такъв кредит изцяло
обслужва интереса на кредитора. Заплащането на цена за проучването
освобождава търговеца от присъщия за дейността му разход, като поражда
фактическо оскъпяване на ползвания заем, без да е калкулирана в основната
цена, обявена като лихва, която е основен критерий, ориентиращ
потребителя при избора на доставчик в конкурентна среда.
Второто сборно вземане за дейността, описана като улеснение чрез
домашни посещения принципно можеше да се квалифицира като
допълнително благо, ако е действително договорена като допълнителна опция
за клиенти на търговец, осъществяващ предлагане на услугите си в търговски
обект. В случая обаче публичното представяне на този заемодател(в
специализирани информационни източници насочени към лица, търсещи
кредити като http://izberikredit.com, http://5kredit.com,
https://www.lesencredit.com, https://www.24pari.com, http://www.bg-
credits.com), което е общоизвестен факт и несъмнено може да бъде
съобразяван независимо дали заявителят се е позовал на него, сочи че той
присъства на пазара чрез два различни кредитни продукта, единият от тях
значително по-популярен. Кешовото обслужване на клиентите се предлага
само чрез кредитен консултант, съответно на услугата „КРЕДИТ У ДОМА“, а
другата форма на заема ( чрез банков трансфер) изрично се сочи като по-
бавна. Този доставчик изобщо не предлага присъствено обслужване извън
услугите с домашни посещения от кредитен консултант и не поддържа
собствени търговски обекти за обслужване на клиенти. При така предлагания
продукт несъмнено дейностите по домашните посещения не са допълнителни,
а основни и съответно заплащането им съставлява присъщ за основния
предмет на договора, а не допълнителен разход. Този вид дейност на
7
кредитора се компенсира с основното възнаграждение като цена на
специфичното „домашно“ кредитиране и е типичен ценообразуващ елемент
за възнаградителна лихва. Изключването на разходите за тази дейност от
основната цена на кредита(формираща лихвен процент и ГПР) би означавало
да се допусне, че възнаграждението на кредитора е чиста печалба, тъй като не
включва присъщи за дейността разходи, заплащани отделно като
допълнително уговорени задължения. Систематичното тълкуване на чл. 10а и
чл. 19 ал.3 и чл. 33 от ЗПК налагат извод за ограничаване на свободата на
договарянето от кредитора, предоставящ потребителски кредит на условия,
при които освен обявената договорна лихва и обезщетението за забава, на
потребителя се възлагат и други плащания като допълнителни такси и
фиксирани по размер разходи. Индикация за тази характеристика на услугата
е и уговарянето на бъдещите разходи във фиксиран размер, събиран по силата
на самия договор и уговорен като дължим в пълен размер, независимо от
продължителността на домашните посещения. Още повече че фиксирания
размер на цената на тази услуга е разсрочен и добавен към седмичните вноски
и 30 % от нея кредиторът задържа винаги, дори и ако клиентът се откаже от
домашните посещения. В този смисъл и тази клауза пряко противоречи на
изискванията на ЗПК за оповестяване на пълния размер на възнаграждението
по основната услуга като ГПР.
В заключение въззивният съд приема, че както начислената
първоначална такса, така и допълнително начислена сума за обслужването в
дома на клиента са възникнали от клаузи, които не обвързват потребителя и
съответно не могат да се събират от него.
Този извод налага и коригиране на установените по счетоводните
записвания на кледитора остатъчни размери от дълга. Вещото лице е
установило, че след като е получил главница от 1950лв, клиентът е направил
12 вноски с различен размер като от общо признати като получени 705лв.
кредиторът е усвоил само 393.62лв за плащания на главницата и 151.26лв за
текущата лихва, а остатъкът бил прихванат за начислена такса за разглеждане
на досие (22.54лв) и такса за първо и единствено домашно посещение
(137.58лв). Осчетоводените от кредитора остатъци за главница и лихва следва
да се намалят, като допълнително се приспадне сбора от 160.12лв към четири
неиздължени вноски за лихва и главница от по 38.92лв с падежи 27.02.2017 –
8
30.03.2017г и част от лихвата по следващата вноска с падеж 27.03.2017г.
Съответно на данните за размерите на остатъците, изчислени от вещото лице
в приложение №1, съдът установява, че заплатените от клиента суми без
отчитане на недължими такси са покрили текущите задължения до остатък от
1437.62 лв главница и 192.03лв лв лихва по изискуеми вноски с падежи
27.03.2017 -08.01.2018г. Съответно от изчисленото обезщетение за забава в
размер на законната лихва върху просрочени главници по приложение№ 2 от
експертизата следва да се намалят лихвите до падежна дата 27.03.2017г и
общия размер остава дължим до остатък от 210.07лв. Само в тези размери
следва да се уважи и претенцията на кредитора.
За горниците над 1437.62 до 1556,38лв главница, над 192.03 до 233.39лв
договорна лихва. и над 210.07до 228.60лв обезщетение за забава претенциите
са неоснователни и следва да се отхвърлят.
Този резултат само отчасти съвпада с обжалвания акт на първата
инстанция, поради което и решението следва да се отмени за посочените
горници и да се потвърди до размерите, установени като изискуем дълг от
въззивния съд.
По разноските:
Поради отчасти противоположния резултат от разглеждането на делото
по същество, следва да се ревизира и произнасянето по отношение на
разноските, като се разграничат само разходи, съразмерни на обжалваната
част, тъй като по отношение на част то сумите производството вече е
приключило.
В първата инстанция ищецът е представил неоспорен списък за
направени разноски в исковия процес в общ размер от 662.78лв, от които са
били присъдени само 540.03лв. При отчитане на основателната част от
претенцията в сборен размер от 1839.72лв, съразмерната част от
неоспорените разходи не може да надхвърли 492.82лв. До този размер следва
да се намалят възложените на длъжника разноски за първа инстанция.
Ответникът не е направил разноски за защитата си в първа инстанция, тъй
като е получил безплатна услуга от адвокат. Заявените от пълномощника
разходи от 480 лв са изрично оспорени като прекомерни в последното по
9
делото заседание. След отчитане на поправката на произнасянето по
искането за разноски на ответника, присъдената в полза на адвоката сума
следва да се завиши до 103.38лв, съразмерно на неоснователна част
(634.43/2474.15) от исковете и минималното възнаграждение за тази услуга,
определено по НМРАВ в размер на 403.19лв. Искането за насрещно
компенсиране на разходите не може да бъде уважено,тъй като на осн. чл. 38
ал.1 т. 2 от ЗА възнаграждението се присъжда за представителя, а не на
страната.
Макар да липсват каквито и да са мотиви относно вида на опредените
разноски, при разглеждане на допълнителната молба по чл. 248 ГПК
първоинстанционния съд категорично е заявил, че не се е произнасял по
определяне на разноски за заповедно производство и ще разгледа искането за
допълване на произнасянето си по тях след стабилизирането на
отхвърлителната част от диспозитива. Съответно и въззивният съд не може да
поправи пропускът на първата инстанция и да определи разноски с
осъдителен диспозитив, който да замести частта от загубилата сила заповед,
преди произнасянето да бъде довършено, така както процесуалния закон го
изисква (т.12 на ТР 4/2013г на ОСГТК). Едва след като допълни акт с
определяне на разноски за заповедно производство по реда на чл. 248 ГПК ще
се открие и възможността на въззивен контрол.
Насрещните страни са направили разноски и в настоящата инстанция,
като отговорността им за тях се разпределя според обжалвания интерес от
2018.37лв. Възнаграждението за безплатно предоставена защита на
материално затруднено лице се определя в минимален размер по НМРАВ до
371.28лв, поради което няма основание поисканото възнаграждение от 360лв
да бъде намалявано. В случая договарянето на услугата с неперсонифицирано
съдружие не може да породи самостоятелно вземане и възнаграждението
следва да се присъди на лицето, осъществило безплатното обслужване. В
случая на адвоката на страната следва да се присъдят само 31.86лв,
съразмерно на основателната част от жалбата(178.65/2018.37). Разходите за
заплатена такса за обжалване заплатени лично от въззивника (82.92лв)в
същото съотношение следва да се възложат на въззиваемата страна, като тя
бъде задължена за 7.33лв.
10
Въззиваемото дружество е посочило като разходи за настоящата
инстанция само минимален размер на юрисконсултско възнаграждение от
100лв, като съразмерно на неоснователната част от жалбата, този разход
следва да се компенсира до 91.14лв. След прихващане от този размер на
задължението лично към въззивника, крайната сума, която следва да се
присъди като разноски в полза на тази страна за настоящата инстанция е
83.81лв.
Мотивиран от гореизложеното и на осн. чл. 271 ал.1 ГПК, съставът на
Варненски окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение №873/21.02.2020г., постановено по гр.д. №6375/19г.
по описа на ВРС 14с-в, само В ЧАСТТА, с която е бил уважен иск на
кредитор „Агенция за събиране на вземания” ЕАД за установяване на
дължимостта на вземане за остатък от главница по договор за потребителски
кредит за горница над 1437.62 лв до 1556,38лв, договорна лихва в размер над
192.03лв до 233,39 лв и обезщетение за забава в размер над 210.07лв до
228.60лв, удостоверени като изпълняем дълг в оспорена заповед за
изпълнение и са били определени разноски в полза на ищеца за разглеждане
на иска в първата инстанция над първата инстанция над 492.82лв до 540.03лв
и ВМЕСТО НЕГО
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявен от АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ
ЕАД ЕИК ********* иск срещу Н. К. М., ЕГН **********, за установяване на
осн.чл.422 ГПК на вземането по заповед за изпълнение по чл.410 ГПК,
издадена по ч.гр.д.№ 1530/2019 г. на ВРС за следните суми, претендирани
като незаплатени задължения по договор за потребителски кредит №
********* от 14.11.2016 г., сключен между длъжника и „Провидент
Файненшъл България“ ООД, ЕИК ********* (понастоящем „Файненшъл
България“ ЕООД), прехвърлени от „Файненшъл България“ ЕООД на „Изи
Асет Мениджмънт“ АД с договор за цесия от 01.07.2017 г. и в последствие –
от „Изи Асет Мениджмънт“ АД на заявителя с приложение № 1 от 01.06.2018
г. към допълнително споразумение от 01.11.2017 г. към рамков договор за
11
продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 16.11.2010 г., за което
длъжникът е уведомен, както следва:
за горница над 1437.62 лв до 1556,38лв главница
за горница над 192.03лв до 233,39 лв договорна лихва, начислена за
периода от 01.03.2017 г. до 10.01.2018 г.
за горница над 210.07лв до 228.60лв обезщетение за забава за периода
от 02.03.2017 г. до 31.01.2019 г., включително.
ОСЪЖДА АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ ЕАД
ЕИК/БУЛСТАТ ********* с адрес Област СОФИЯ (СТОЛИЧНА) Община
СТОЛИЧНА ГР.СОФИЯ БУЛ.Д-Р ПЕТЪР ДЕРТЛИЕВ № 25, ет.2 да плати на
адвокат НИКОЛАЙ ИЛЧЕВ ИЛЧЕВ ЕГН ********** допълнително сума от
37.06лв( тридесет и седем лева и шест стотинки), представляваща горница
над определените с необжалвано определение № 260907/17.09.2020г.
разноски до размер от 103.38лв, съответен на частта от възнаграждение за
безплатно предоставена на ответник в първа инстанция адвокатска услуга,
съразмерна на отхвърлената част от претенциите, на осн.чл.78 ал. 3 ГПК вр.
чл. 38 ал.1 т. 2 от ЗАдв.
ОСЪЖДА АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ ЕАД
ЕИК/БУЛСТАТ ********* с адрес Област СОФИЯ (СТОЛИЧНА) Община
СТОЛИЧНА ГР.СОФИЯ БУЛ.Д-Р ПЕТЪР ДЕРТЛИЕВ № 25, ет.2 да плати на
адвокат К. И. Б., ЕГН ********** със служебен адрес гр. София, ул. Гургулят
31 ет.1 сума от 31.86лв ( тридесет и един лева и осемдесет и шест стотинки),
представляваща частта от възнаграждение за безплатно предоставена на
въззивник адвокатска услуга, съразмерна на основателна част от жалбата, на
осн.чл.78 ал. 3 ГПК вр. чл. 38 ал.1 т. 2 от ЗАдв.
ПОТВЪРЖДАВА решение №873/21.02.2020г., постановено по гр.д.
№6375/19г. по описа на ВРС 14с-в, В ОСТАНАЛАТА ОБЖАЛВАНА
ЧАСТ, с която е бил уважен иск на кредитор „Агенция за събиране на
вземания” ЕАД за установяване по отношение на оспорващия длъжник Н. К.
М. дължимост на вземането по заповед за изпълнение по чл.410 ГПК,
издадена по ч.гр.д.№ 1530/2019 г. на ВРС за следните суми: 1437.62 лв
12
главница, формирана от изискуеми вноски с падежи от 27.03.2017г до
08.01.2018г; ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата
на подаване на заявлението в съда – 01.02.2019 г., до окончателното
изплащане на задължението, 192.03лв договорна лихва, начислена за
периода от 27.03.2017 г. до 08.01.2018 г.; 210.07лв обезщетение за забава за
периода от 27.03.2017 г. до 31.01.2019 г., включително и са определени
разноски в полза на ищеца за разглеждане на иска в първата инстанция до
размер от 492.82лв.
ОСЪЖДА Н. К. М., ЕГН **********, адрес: гр. Белослав, обл.Варна, ул.
Побити камъни 14, съдебен адрес град София, ул.Гургулят № 31, ет.1, офис 2
да плати на АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ ЕАД
ЕИК/БУЛСТАТ ********* с адрес Област СОФИЯ (СТОЛИЧНА) Община
СТОЛИЧНА ГР.СОФИЯ БУЛ.Д-Р ПЕТЪР ДЕРТЛИЕВ № 25, ет.2 сумата от
83.81лв (осемдесет и три лева и осемдесет и една стотинки), представляваща
остатък след приспадане от дължимите 91.14лв. разноски за юрисконсултско
възнаграждение на въззиваемата страна, съразмерно на неоснователна част от
жалбата на насрещно компенсируеми 7.33лв. разноски на въззивника за
заплатени такси, съразмерно на основателната жалба, на осн. чл. 81 ГПК.
Разноски по защита на насрещните страни в заповедно производство
следва да се определят от първата инстанция при разглеждането на молба на
пълномощник на длъжника по чл. 248 ГПК.
Решението не подлежи на касационно обжалване, по арг. от чл. 280
ал.3ГПК.
Решението да се обяви в регистъра по чл. 235 ал.5 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13