№ 11382
гр. София, 12.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 72 СЪСТАВ, в публично заседание на
тринадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Б. СТ. Ш. СТАВРУ
при участието на секретаря П. ЦВ. РАЧОВСКА
като разгледа докладваното от Б. СТ. Ш. СТАВРУ Гражданско дело №
20231110145475 по описа за 2023 година
Ищцата Д. И. Б. твърди, че работела при ответника „..........“ ООД по трудов договор от
05.09.2017 г. на длъжността „заместник мениджър лаборатория“. С допълнително
споразумение от 1.7.2019 г. брутното й трудово възнаграждение било увеличено на 1960 лв.
През м. юли 2020 г. във връзка с Ковид пандемията работодателят едностранно намалил
БТВ на 1470 лв., което в последствие не увеличил. Освен, че не й плащал трудовото
възнаграждение в цялост /по-малко с 490 лв. месечно/, работодателят не заплащал и
дължимото допълнително възнаграждение за трудов стаж. Тъй като ищцата притежава
образователна и научна степен „доктор“, свързана с изпълняваната работа, работодателят
дължал и заплащане на допълнително възнаграждение в минимален размер от 15 лв.
месечно, което също не заплащал. Считано от 1.8.2023 г. трудовото правоотношение било
прекратено поради намаляване обема на работа. Ищцата моли да се осъди ответникът да ѝ
плати сумите: 17150 лв. неплатено в цялост трудово възнаграждение /по 490 лв. месечно/ за
периода м.юли 2020 г.-м. юли 2023 г. вкл., 3043.67 лв. лихва за забава върху неизплатените
части от трудовото възнаграждение за периода 25.8.2020 г.-14.8.2023 г. вкл. /изчислена от
25-то число на всеки следващ месец/, 12453.84 лв. неплатени допълнителни възнаграждения
за трудов стаж за периода м.юли 2020 г.-м.юли 2023 г. вкл. и 525 лв. неплатени
допълнителни възнаграждения за образователна и научна степен „доктор“, ведно със
законната лихва върху главниците от подаването на исковата молба до изплащането им и
разноските по делото.
В срока по чл.131 от ГПК ответникът е депозирал отговор, в който оспорва исковете.
Излага съображения, че намаляването на заплатата е резултат от намаляване обема на
работа и дейността на дружеството, с което ищцата изрично се съгласила в имейл от
1
29.6.2020 г., като била един от малкото служители, чийто трудов договор не бил прекратен
през 2020 г. В последствие дружеството прекратило дейността си в България, което довело
до прекратяване на трудовия договор с ищцата. Сочи, че заплащал в цялост дължимото й
трудово възнаграждение, което било в размер на 1470 лв. брутно, т.е. включвало
допълнителното възнаграждение за трудов стаж. Относно допълнителното възнаграждение
за научна степен, ответникът твърди, че ищцата не е представяла диплома, че притежава
такава степен, поради което и не е имал основание да начислява такова допълнително
възнаграждение. Моли за отхвърляне на исковете и просъждане на разноски.
С оглед на събраните по делото доказателства, във връзка с доводите и съображенията на
страните, съдът намира от фактическа и правна страна следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл.
128, т.2 КТ и чл. 86 ЗЗД, чл. 12, ал.1 от Наредбата за структурата и организацията на
работната заплата и чл. 11, ал.1, т.1 от НСОРЗ.
Безспорно е по делото, че между страните е съществувало безсрочно трудово
правоотношение, по което ищцата заемала длъжността „заместник мениджър лаборатория“,
в периода 5.9.2017 г.-31.7.2023 г., когато трудовият договор бил прекратен.
Трудовото правоотношение възникнало със сключване на трудов договор на 5.9.2017 г., в
който относно трудовото възнаграждение е уговорено месечно брутно трудово
възнаграждение в размер на 1400 лв. Работодателят издал заповед за назначаване на работа
на 5.9.2017 г., според която Д. Б., „заместник мениджър лаборатория“ с трудов стаж по
специалността 24 г., се задължава да постъпи на работа в лабораторията на 5.9.2017 г., с
основно месечно възнаграждение 1400 лв., на пълно работно време от 8 часа дневно, и при
следните условия: допълнително трудово възнаграждение за всяка година трудов стаж 0.6%,
и срок на изпитване три месеца. Заповедта е връчена на служителката и подписана от нея
същия ден, от когато тя постъпила на работа.
С допълнително споразумение от 1.2.2016 г. месечното брутно трудово възнаграждение е
определено в размер на 1700 лв., а с допълнително споразумение от 1.7.2019 г. – на 1960 лв.
От представените фишове за заплата се установява, че в периода 1.1.20202 г.-30.06.2020 г. на
ищцата е изплащана основна заплата в размер на 1960 лв., а считано от 1.7.2020 г. – в
размер на 1470 лв. Не са изплащани допълнителни възнаграждения.
Представена е от ищцата диплома за образователна и научна степен „доктор“ от 7.5.2001 г.,
по специалност „Биоорганична химия, химия на природните и физиологично активните
вещества“.
Видно от представените трудови книжки, за периода 1994 г.- 31.7.23 г., ищцата заемала
длъжностите „химик“, „научен сътрудник“ в ................“ и „мениджър лаборатория“.
С имейл съобщение, изпратено на 29.06.2020 г. от „Д. Б. до Гил Люксенбург“, което
безспорно се потвърди и от приетата компютърно-техническа експертиза, ищцата заявила,
че приема предложението общото й възнаграждение и обезщетение за работата да бъде
намалено до 1470 лв., но очаква компанията да увеличи заплатата й, когато „работата се
върне на пълна работа“.
Според заключението на приетата съдебно-счетоводна експертиза, ако се приеме, че
2
възнаграждението на ищцата е 1960 лв. за процесния период, то неплатената разлика
възлиза на 15386.67 лв. брутен размер и 12624.16 лв. нетен размер. Ищцата има трудов стаж
27 години и 7 месеца, и ако се приеме, че не й е изплащано ДТВ за всяка година трудов
стаж, то възлиза на 9999.47 лв. брутен размер и 7759.05 лв. нетен размер – при основно
възнаграждение от 1960 лв. /изчислено до 30.6.23 г., тъй като целият месец юли ищцата е
била в платен отпуск/. При основно възнаграждение от 1470 лв. и на база изчисленията на
вещото лице, съдът изчисли, че ДТВ за трудов стаж за периода м.юли 2020 г.-м.юли 2023 г.
вкл. възлиза на 7499.61 лв. брутен размер. Допълнителното възнаграждение за научна степен
възлиза на 495 лв. брутен размер и 384.12 лв. нетен размер, изчислено до края на юни 2023
г., съответно до края на юли 2023 г. е 510 лв.
При така събраните доказателства се установи по делото, че през процесния период страните
са били в трудово правоотношение и ищцата реално е престирала труд, изпълнявайки
уговорената работа. Насрещната престация на работодателя за това е плащането на
уговореното трудово възнаграждение. По силата на чл. 66, ал.1,т.7 КТ, трудовото
възнаграждение е сбор от основното и допълнителните възнаграждения с постоянен
характер. Основната заплата според легалното определение на чл.4, ал.1 от Наредбата за
структурата и организацията на работната заплата, е възнаграждението за изпълнение на
определените трудови задачи, задължения и отговорности, присъщи за заеманата длъжност.
Допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер, които се изплащат
задължително, са тези по чл. 11, чл. 12 и чл. 15, ал.2 от Наредбата. Основната заплата и
допълнителните трудови възнаграждения образуват брутното трудово възнаграждение,
което именно е задължението на работодателя към работника/служителя. Заплащането на
допълнителните трудови възнаграждения не може да бъде дерогирано по договорен път,
страните могат да уговорят по-големи размери, но не могат да уговорят да не се изплащат
такива възнаграждения или те да са в по-ниски размери. При липса на уговорка, ДТВ се
дължат в нормативно-определените минимални размери.
В конкретния казус съдът намира, че с трудовия договор страните са уговорили основното
трудово възнаграждение, т.е. това което се дължи за изпълняваната от ищцата работа. Да се
приеме, че уговореното възнаграждение е в брутен размер противоречи на изискванията на
КТ и Наредбата, тъй като поставя работника/служителя в невъзможност да разбере какво
точно му се дължи, т.е. дали са включени и задължителните трудови възнаграждения и дали
възнагражденията отговарят на минимално определените размери. Доказателство за това са
и издадената от работодателя заповед за назначаване на работа, връчена на ищцата, в която
е посочено, че 1400 лв. е основното месечно трудово възнаграждение, като се дължи и
допълнително възнаграждение за всяка година трудов стаж в размер на 0,6%, и издадените
фишове, в които уговорената сума е посочена като основна заплата.
Т.е. съдът приема, че на ищцата е било изплащано само основното трудово възнаграждение,
в уговорения размер.
Относно размера му съдът приема, че между страните е било постигнато валидно съгласие
съгласно чл. 119 КТ за намаляването му. Това съгласие следва да е взаимно и писмено, но не
е необходимо двете насрещни волеизявления да бъдат обективирани в един общ писмен акт,
3
а е възможно да се съдържат в различни документи. Освен това писмената форма ще е
спазена и ако съгласието е дадено във формата на електронен документ, каквото е
посоченото от ответника електронно писмо от 29.06.2020 г., чието авторството в лицето на
ищцата се установи по делото. С него тя е приела предложението на работодателя за
намаляване на трудовото й възнаграждение на 1470 лв., поради което следва да се приеме,
че трудовото правоотношение е било изменено в посочения смисъл и трудовото
възнаграждение определено в посочения размер, като предвид гореизложените съображения
и въпреки използвания израз „общо“, следва да се приеме, че това е основното трудово
възнаграждение.
Установи се по делото, че така уговореното възнаграждение е било изплатено в цялост,
поради което искът за неизплатена част от трудови възнаграждения, като неоснователен,
следва да се отхвърли в цялост, съответно и акцесорния иск за лихви.
Допълнителното възнаграждение за трудов стаж и професионален опит, съгласно
разпоредбата на чл. 12 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, се
заплаща в процент върху основната заплата, определена с индивидуалния трудов договор.
То има задължителен и постоянен характер и трябва да се заплаща винаги, когато са налице
законоустановените условия за получаването му. Трябва да се уговори от страните в
трудовия договор, но липсата на такава клауза, когато са налице основанията за
изплащането му, не е основание за лишаване на служителя от това допълнително
възнаграждение. В тази насока са неоснователни релевираните от работодателя възражения,
че ищцата е предявила претенцията за изплащане на допълнителното трудово
възнаграждение едва след прекратяване на трудовия договор, тъй като вземането по чл. 12
от НСОРЗ може да се претендира и след прекратяване на трудовото правоотношение и се
дължи, ако са били налице предпоставките за изплащането му.
За преценка на горното следва да се установи дали ищцата е натрупала претендирания от
нея трудов стаж, включително в друго предприятие на същата, сходна или със същия
характер работа, длъжност или професия със заеманата в предприятието на ответника.
Съгласно чл. 12, ал.2 и ал. 4 от Наредбата, за придобит трудов стаж са зачита стажът,
придобит при същия работодател, както и стажът, придобит в друго предприятие на
същата, сходна или със същия характер работа, длъжност или професия /съобразно приетите
от работодателя условия във втората хипотеза, тъй като е допустимо работодателят да
зачита трудовия стаж при друг работодател само за същата, но не и за сходна длъжност/.
Съобразно приетите по делото преписи от трудови книжки, които са официални
удостоверителни документи, и отразените в тях длъжности, заемани от ищцата, липсата на
представена по делото длъжностна характеристика /въпреки твърденията на ответника, че е
била връчена, и представеното в препис трудово досие, в което липсва/ и липсата на
възражения за продължителността на относимия стаж /признат и в заповедта да постъпване
на работа/, съдът приема, че към юли 2020 г. ищцата е имала 27 години и 7 месеца трудов
стаж, за който й се дължи допълнителното възнаграждение.
От заключението на съдебно-счетоводната експертиза и приложените фишове за работна
заплата се установи, че такова допълнително възнаграждение не е било изплащано на
4
ищцата, както и че размерът му /изчислен върху основна заплата от 1470 лв./, възлиза на
7499.61 лв. брутен размер. За този размер искът следва да се уважи и отхвърли за разликата
до претендираните 12453.84 лв.
Относно допълнителното възнаграждение по чл. 11, ал.1, т.1 от НСОРЗ:
Уважаването на иска за изплащането му е обусловено от реализиране на следните
предпоставки: трудово правоотношение между страните през исковия период и придобита
образователна и научна степен „доктор“, свързана с изпълняваната работа. Получаването на
това възнаграждение е нормативно установено и не може да бъде дерогирано от страните,
съответно е без значение дали работодателят е знаел или не за наличието на основание за
изплащането му. В последната хипотеза ще е налице забава на кредитора /ищцата/, която
освобождава длъжника /работодателя/ от последиците на неговата забава, но не и от
задължението му.
От представената от ищцата диплома се установи, че тя е придобила степента „доктор“
преди постъпването си на работа при ответника, по специалност, която е в сферата на
изпълняваната от ищцата работа. Не се установи ответникът да е платил дължимото
допълнително възнаграждение от 15 лв. месечно за исковия период, поради което искът
следва да се уважи за сумата от 510 лв. и отхвърли до претендираните 525 лв. /процесните
месеци са 37, като според заключението за три месеца от 21 г. не е полаган труд и не е
дължимо възнаграждение/.
Относно разноските.
Ищцата има право на разноски съразмерно с уважената част от исковете, съгласно чл. 78,
ал.1 ГПК. Представила е доказателства за платени разноски за адвокат в размер на 2000 лв.
Относно иска по чл. 11 НСОРЗ разноски на ищцата не се следват съгласно чл. 96 ЗЗД, тъй
като с непредставянето на доказателства за притежаваната научна степен е поставила
ответника в невъзможност да плати допълнителното възнаграждение и разноските остават в
нейна тежест. За уважения размер на иска по чл. 12 НСОРЗ й се дължат разноски в размер
на 452.16 лв. Съгласно чл. 78, ал.3 ГПК, съразмерно с отхвърлената част от исковете, от
платени 3303.80 лв. за адвокатско възнаграждение, на ответника се дължат 2506.08 лв. С
оглед неоснователното оспорване на имейл съобщението, ищцата дължи на ответника
разноските за експертизата – в размер на 320 лв.
Съгласно чл. 78, ал.6 ГПК, ответникът дължи разноски за държавна такса в размер на 320.38
лв.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „..........“ ЕООД, ЕИК ................., седалище и адрес на управление гр. София,
.............., ДА ЗАПЛАТИ НА Д. И. Б., ЕГН **********, гр. София, ................, на основание
чл. 12, ал.1 и чл. 11, ал.1, т.1 от Наредбата за структурата и организацията на работната
заплата, сумата от 7499.61 лв. брутен размер на допълнително трудово възнаграждение за
придобит трудов стаж и професионален опит за периода м.юли 2020 г.-м.юли 2023 г. вкл., и
5
сумата 510.00 лв. брутен размер на допълнително трудово възнаграждение за придобита
образователна и научна степен „доктор“ за периода м.юли 2020 г.-м.юли 2023 г. вкл., ведно
със законната лихва считано от 14.08.2023 г. до изплащането им, като ОТХВЪРЛЯ иска по
чл. 12 НСОРЗ за разликата над 7499.61 лв. до предявените 12453.84 лв. и иска по чл. 11
НСОРЗ за разликата над 510.00 лв. до предявените 525.00 лв.
ОТХВЪРЛЯ предявените от Д. И. Б., ЕГН **********, гр. София, ................, срещу „..........“
ЕООД, ЕИК ................., седалище и адрес на управление гр. София, .............., искове за
заплащане на основание чл. 128, т.2 КТ и чл. 86 ЗЗД, на сумите 17150 лв. неплатено в цялост
трудово възнаграждение /по 490 лв. месечно/ за периода м.юли 2020 г.-м. юли 2023 г. вкл., и
3043.67 лв. лихва за забава върху неизплатените части от трудовото възнаграждение за
периода 25.8.2020 г.-14.8.2023 г. вкл.
ОСЪЖДА „..........“ ЕООД, ЕИК ................., седалище и адрес на управление гр. София,
.............., ДА ЗАПЛАТИ НА Д. И. Б., ЕГН **********, гр. София, ................, на основание
чл. 78, ал.1 ГПК, сумата от 452.16 лв. разноски по делото.
ОСЪЖДА Д. И. Б., ЕГН **********, гр. София, ................, ДА ЗАПЛАТИ НА „..........“
ЕООД, ЕИК ................., седалище и адрес на управление гр. София, .............., на основание
чл. 78, ал.3 ГПК, сумата от 2506.08 лв. разноски по делото.
ОСЪЖДА „..........“ ЕООД, ЕИК ................., седалище и адрес на управление гр. София,
.............., да ЗАПЛАТИ по сметка на Софийски районен съд сумата от 320.38 лв. разноски за
държавна такса.
Решението може да се обжалва пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от връчване
на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6