Р Е Ш Е Н И Е № 435
04.04.2019г,
гр.Пловдив
В
И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, въззивно
гражданско отделение,
девети граждански състав, в закрито заседание на четвърти април две хиляди и деветнадесета година, в състав:
Председател: Виолета Шипоклиева
Членове:
Фаня Рабчева
Велина
Дублекова
като разгледа
докладваното от съдията Ф.Рабчева гр.д.
№ 535/ 2019г.
по описа на ПдОС, за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производство
по чл.437, ал.1
ГПК.
Делото
е образувано по постъпила жалба с вх.№ 7571/ 08.03.2019г. по описа на ПОС от
ЗАД „ОЗК- Застраховане“ АД-гр.София, представлявано заедно от А.П.Л. и Р.К.Д.
чрез АД „Г. и партньори“, представлявано от управителя С.Е.С. против Разпореждане от 12.02.2019г. по
изп.д.№ 20197570400024 по описа на ЧСИ Атанас Атанасов, с което е оставено без
уважение възражението на жалбоподателя за прекомерност на разноските за
адв.възнаграждение, сторени от взискателя П.Д.И. и възложени върху длъжника ЗАД
ОЗК-Застраховане АД, както и оставено без уважение искането на длъжника за
намаляване на разноските по ТТРЗЧСИ. По изложени доводи в жалбата се иска
отмяна на обжалваното разпореждане на съдебния изпълнител, уважаване на
възражението за прекомерност на адв.възнаграждение на взискателя и неговото
намаляване до 200 лева, съобразно чл.10, т.1 от Наредба №1/2004г. за
минималните размери на адв.възнаграждения, както и коригиране размера на
начислената по т.26 от ТТРЗЧСИ пропорционална такса. Претендира се присъждане
на разноски по настоящото дело. При условията на евентуалност се прави
възражение за прекомерност на претендираното от ответната страна АВ , като се иска определянето му съобразно
Наредба №1/2004г. за МРАВ.
Постъпило е становище от адв.С.Г.Я., като пълномощник
на П.Д.И., в качеството на взискател по изп.дело, с което се оспорва
основателността на жалбата, по съображения, подробно изложени в становището.
Оспорва задължителния характер на
съдебната практика на СГС, на която се позовава жалбоподателя,
обосновава довод за това, че всеки адвокат е длъжен да се съобразява с
изискванията на наредба 01/2004г на ВАдвС като получава хонорар, не по-малък от
описания в нея, тъй като би извършил дисциплинарно нарушение съобразно ЗА,
оспорва се като неоснователно възражението
за неначисляване на такса по т.26 от ТТРЗЧСИ за събирането на
адвокатското възнаграждение, което по смисъла си представлява разноски на
взискателя, за които е помолен изрично да бъдат събирани, поради което се дължи
таксата по чл.26 ТТРЗЧСИ. Извършва се позоваване също на съдебна практика на
ОС-Стара Загора/ Р от 17.01.2014г.по гр.д.№ 1489/2013г./, СГС/ Р от 30.01.2017г
по ч.гр.д.№ 15629/ 2016г. и АС-Пловдив/Р
от 03.05.2010г. по ч.гр.д.№ 427/ 2010г/ . Претендира присъждане на разноски за
настоящото производство, съобразно представен списък на разноските.
Постъпили
са мотиви на основание чл.436, ал.3 ГПК от ЧСИ
Ат.Атанасов, с които се мотивира неоснователност на жалбата на длъжника
ЗАД „ОЗК- Застраховане“ АД-гр.София.
Пловдивски
окръжен съд като взе предвид представените по делото писмени доказателства,
намери следното:
Жалбата
изхожда от надлежна страна и е в законния по чл.436, ал.1 ГПК едноседмичен срок
от получаване на съобщението за обжалваното разпореждане, поради което като
процесуално допустима подлежи на разглеждане по същество.
Изпълнителното
производство е образувано от адв.С.Г.Я., като пълномощник на П.Д.И. *** ЗАД
„ОЗК- Застраховане“ АД-гр.София за събиране на вземане по изпълнителен лист от
22.01.2019г. , издаден по т.д.№ 660/ 2018г. по описа на АС-Пловдив за размера
от сумата 30 000 лева, ведно със законната лихва върху тази главница. С
подаване на молбата за образуване на изп.дело е приложен ДПЗС от 26.01.2019г.
за договорен и заплатен адвокатски хонорар за образуване и водене на изп.дело срещу
цитираното дружество от адв.С.Г.Я..
С разпореждане от 28.01.2019г ЧСИ е образувал изп.дело,
приел разноските и възложил на длъжника.
С
възражение от 05.02.2019г. длъжникът от ЗАД „ОЗК- Застраховане“ АД-гр.София
чрез проц.си представител е депозирал възражение за прекомерност на адв.хонорар
за взискателя, искане за неговото намаляване до 200 лева с довод за това, че се
дължи само за образуване на изпълнителното производство, както и това, че не
съответства на правната и фактическа сложност на делото, извършените по това
дело процесуални действия не се явяват необичайни, предприетите процесуални
действия от адвоката на взискателя са подаване на молба за образуване на
изпълнителното дело и посочване на способа за изпълнението, поради което е
счетено неприложимост на разпоредбата на чл.10, ал.2 от НМРАВ, която
предполагала активно поведение за извършване и на други посочени действия, които
по делото не са предприемани. Във връзка с това
е направено и възражение за прекомерност на определената по т.26 от
ТТРЗЧСИ пропорционална такса с довода, че материалният интерес, върху който се
изчислява тази такса, е само присъденото вземане по изпълнителния лист.
Обжалваното разпореждане на съдебния изпълнител е мотивирано по съображения за това, че сторените разноските за
адвокатското възнаграждение от взискателя не следва да бъде допълнително
намалявано, тъй като е в размера на минимума по Наредба №1 на ВАдвС , отделно
от което дългът по делото не е изплатен доброволно, а напротив – събран е с
извършването на принудителни действия, поискани от взискателя чрез проц.му
представител; по отношение на разноските по ТТРЗЧСИ намаляването е оставено без уважение, тъй като
възложените разноски отговарят изцяло на
извършените действия и на разпоредбите на ГПК и ТТРЗЧСИ.
С подадената жалба против обжалваното разпореждане на ЧСИ
се мотивират идентични на депозираното в изп.производство възражение, като се
извършва позоваване на т.3 ТР № 6 от 06.11.2013г. на ВКС по т.д.№ 6/2012г. на
ОСГТК и решения на СГС.
Жалбата
се намери за неоснователна от въззивния съд.
С
подаване на молбата за образуване на изп.дело от проц.представител на
взискателя за събиране на вземане в размер на 30 000 лева ведно със законната лихва, считано от 16.03.2016г., е
приложен за приемане на направените разноски за адвокатско възнаграждение ДПЗС от 26.01.2019г. за проц.представител на
взискателя - адв.С.Г.Я.. Договореният и заплатен хонорар е както за
образуване, така и за водене на изпълнителното производство. Образуване на
изпълнителното производство е извършено чрез депозираната молба на
проц.представител на взискателя, а данни за отпаднала необходимост от
извършване на процесуални действия по водене на изпълнителното дело както към
момента на подаване на възражението за
прекомерност от страна на длъжника, така и към настоящия момент не се констатират по делото, които да
обусловят извод за недължимост , съответно за липса на основание за заплащане на адвокатско възнаграждение на основание чл.10,
т.2 от Наредбата №1/2004г за МРАВ . Не
се оспорва от жалбоподателя наличието на основание за заплащане на адвокатско
възнаграждение в размер на 200 лева по чл.10, т.1 от цитираната наредба за
образуване на изпълнителното дело. По отношение размера на възнаграждението по
чл.10, т.2 от Наредбата към момента на
сключения ДПЗС от 26.01.2019г. е в сила разпоредбата съобразно нейното
изменение с ДВ бр.7/22.01.2019г. , предвиждаща за процесуално представителство
, защита и съдействие по изпълнителното дело и извършване на действия с цел
удовлетворяване на парични вземания, съответно за вземания над 1000 лева – определяне
на минималното адв. възнаграждение в размер на ½ от възнагражденията по
чл.7, ал.2, т. 2 – 7 от наредбата. Така
определено минималното адв.възнаграждение съобразно материалния интерес по
чл.10, т.2 във връзка с чл.7, ал.2, т.4 от Наредба №1/2004г на ВАдвС възлиза на
715 лева, при което ведно с адв.възнаграждение в размер на 200 лева по чл.10,
т.1 от наредбата, минималното възнаграждение възлиза в общ размер от 915 лева. Следователно разликата между размера
на минималното адв.възнаграждение и договорения и заплатен адв.хонорар по ДПЗС е
85 лева, съответно незначително превишение над минималното възнаграждение,
което от своя страна не може да обуслови извод за неговата прекомерност. Поради
това и за настоящия случай не намира
приложение постановеното в т.3 ТР № 6 от 06.11.2013г. на ВКС по т.д.№
6/2012г. на ОСГТК, тъй като не се касае за наличие на основание за приложение
или не на разпоредбата на пар.2 от цитираната Наредба за МРАВ , при което съдът
съобразно тълкувателното решение да не се счита ограничен от тази разпоредба,
тъй като в случая не се достига
изначално двукратен размер на възнаграждението с договорения хонорар по ДПЗС от
26.01.2019г. С оглед на това доводът,
мотивиран в в частната жалба в тази насока, се намира за неоснователен.
Възражението
за наличие на основание за коригиране на определената по т.26 ТТРЗЧСИ
пропорционална такса с оглед материалния интерес по изп.дело се намира също за
неоснователно. Представянето на
доказателства за направени от страна на взискателя разноски за процесуално
представителство за образуване и водене
на изпълнителното производство, без наличие на данни за липса или отпадане на
някое от предвидените по чл.10, т.1 и т.2 от Наредбата №1/2004г. на ВАдвС
основания за заплащане на такова възнаграждение, съответно съставляващо и прието
за събиране вземане на взискателя от съдебния изпълнител, налага извода за настоящия
съдебен състав, че размерът на това вземане за адв.възнаграждение следва да се
включи в материалния интерес при определяне размера на таксата по т.26 от
ТТРЗЧСИ. Задължителна съдебна практика, обвързваща съда с обратното становище,
мотивирано от жалбоподателя, не е налице, поради което доводите в тази насока в
жалбата не следва да се възприемат като основателни.
По така изложените по-горе
съображения обжалваното разпореждане на
съдебния изпълнител не се намира за незаконосъобразно и следва да се потвърди.
С оглед
изхода от правния спор пред въззивната инстанция на ответната страна следва да
се присъди претендираното адв.възнаграждение съобразно ДПЗС от 06.03.2019г. в
размер на 360 лева. Съобразно чл.9, ал.1
от Наредба №1/2004г. на ВАдвС доколкото се касае за отговор по жалба,
минималното адв.възнаграждение е в
размер на 300 лева, като договореното и заплатено по ДПЗС възнаграждение не се
явява значително завишено над този размер, доколкото съдът не е обвързан и от
приложението на минималния размер на адвокатските възнаграждения по наредбата.
Водим
от горното и на основание чл.437, ал.3 и ал.4 ГПК, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
Разпореждане от 12.02.2019г. по изп.д.№ 20197570400024 по описа на ЧСИ Атанас
Атанасов, с което е оставено без уважение възражението на длъжника ЗАД „ОЗК-
Застраховане“ АД-гр.София за прекомерност на разноските за адвокатското
възнаграждение, сторени от взискателя П.Д.И. и възложени върху длъжника ЗАД
ОЗК-Застраховане АД, както и оставено без уважение искането на длъжника за
намаляване на разноските по ТТРЗЧСИ.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл.437, ал.4, пр.2 ГПК.
Председател: Членове: