РЕШЕНИЕ
№180
гр. Пазарджик, 30.06.2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН
СЪД - ПАЗАРДЖИК, гражданско
отделение, въззивен състав, в
публично заседание на двадесет и четвърти юни две хиляди и двадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Минка Трънджиева
ЧЛЕНОВЕ: Димитър Бозаджиев
Росица Василева
при секретаря Галина Младенова, като
разгледа докладваното от мл. съдия Росица Василева в.гр.д. № 243 по описа за
2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
Решение № 14/07.01.2020 г., постановено по гр.д. № 3215/2019 г. по описа на
Районен съд – Пазарджик, е признато за установено в отношенията между страните,
че ответникът „Диагностично-консултативен център Ескулап-Цитомед“ ООД – гр. Пазарджик, ЕИК *********, дължи на ищеца А.В.М.,
ЕГН **********,***, сумата от 20000 лв., представляваща
задължение за връщане на паричен заем от 14.06.2013г., за което е издадена Заповед
за изпълнение № 1394 от 10.06.2019 г. по ч.гр.д. № 2317/2019 г. на Районен съд-Пазарджик, като е
отхвърлен иска за лихва за забава в размер на
17 316,66
лв., отнасяща се за периода от 14.06.2013 г. до 20.02.2019 г. и за уговорена
лихва за забава върху главницата в размер 15% за всяка година, считано от
21.02.2019 г. до изплащане на вземането.
С първоинстанционния съдебен акт са присъдени разноски, съобразно
уважената, респ. отхвърлената част от исковите претенции. Ответникът „Диагностично-консултативен център Ескулап-Цитомед“ ООД („ДКЦ Ескулап-Цитомед“ ООД) е осъден да заплати на А.В.М. сумата от 480,39 лв.,
представляваща съразмерна част от разноските по заповедното производство, както
и сумата в размер на 1770,12 лв., представляваща разноски по исковото производство.
Ищецът А.В.М. е осъден да заплати на „ДКЦ Ескулап-Цитомед“ ООД сумата от 1299,33 лв., представляваща разноски по
исковото производство.
Срещу
така постановеното решение е подадена въззивна жалба от „ДКЦ Ескулап-Цитомед“ ООД в частта, с която е уважена исковата претенция
на А.М. относно сумата в размер на 20 000 лв., представляваща задължение за
връщане на паричен заем от 14.06.2013 г., за което е била издадена Заповед за
незабавно изпълнение № 1394/10.06.2019 г. по ч.гр.д. № 2317/2019 г. на Районен
съд – Пазарджик и в негова тежест са възложени разноски, съразмерно с уважената
част от иска. Жалбоподателят твърди, че първоинстанционното решение в
обжалваната му част е недопустимо, а при условията на евентуалност – неправилно. Сочи, че районният съд е приел за
нищожен документа по чл. 417, т. 3 от ГПК, въз основа на който е издадена
заповед за незабавно изпълнение и ищецът е заявил претенцията си по чл. 422 от ГПК, а именно: Договор от 07.02.2019 г. с нотариална заверка на подписите под
рег. № 193/07.02.2019 г. по описа на Нотариус Юлия Ваклинова, рег. № 436 по
регистъра на НК. Твърди, че с оглед на така приетото първата инстанция е
следвало да отхвърли изцяло исковата претенция, а не само за размера на сумата
от 17 316,66 лв., представляваща наказателна лихва за периода от
14.06.2013 г. до 20.02.2019 г. и за 15 % договорна наказателна лихва върху
главницата, считано от 21.02.2019 г. до изплащане на вземането. Районният съд е
уважил иска за сумата в размер 20 000 лв. - главница, претендирана на основание
нищожния договор от 07.02.2019 г., като е приел, че същата се дължи по силата
на неформален договор за заем от 14.06.2013 г. и задължението на това основание
не се оспорва от ответника. Жалбоподателят твърди, че в тази част първата
инстанция се е произнесла по непредявен иск. Основанието на претенцията е
нотариално завереният договор от 07.02.2019 г. и искът по чл. 422 от ГПК се
счита за предявен от момента и на основанието, посочено в заявлението за
издаване на заповед за незабавно изпълнение. Недопустимо е съдът да се
произнася на друго основание – в случая сключен договор за заем, който не е
посочен в заявлението по ч.гр.д. № 2317/2019 г. В условията на евентуалност
жалбоподателят твърди, че решението в атакуваната част е неправилно, защото
няма данни задължението по договора за заем от 14.06.2013 г. да е
изискуемо. По делото не се твърди и няма
доказателства кредиторът да е изпратил на длъжника покана за връщане на заетата
сума, съгласно чл. 240, ал. 4 от ЗЗД. Характер на покана не може да има
заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение. Прави се искане
решението да бъде обезсилено в обжалваната част и производството по делото
прекратено в тази част, а при условията на евентуалност – да бъде отменено в атакуваната
част. Не са формулирани доказателствени искания. Претендират се разноски за
двете съдебни инстанции.
Постъпила
е въззивна жалба и от ищеца А.М., с която се обжалва първоинстанционното
съдебно решение в частта, с която е отхвърлен иска за лихва за забава в размер
на 17 316,66 лв., дължима за периода от 14.06.2013 г. до 20.02.2019 г. и
за уговорената лихва за забава върху главницата в размер на 15 % за всяка
година, считано от 21.02.2019 г. до окончателното изплащане на вземането. Излагат
се съображения, че решението в атакуваната част е неправилно и
незаконосъобразно, постановено в противоречие с материалния закон и при
съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Оспорва се правния извод
на районния съд за нижощност на договора за уреждане на парично задължение от
07.02.2019 г. на основание чл. 26, ал. 1 вр. чл. 38, ал. 1 от ЗЗД. Твърди се,
че не може да се приеме, че когато физическо лице договаря само със себе си,
като една от страните в правоотношението е дружество, което то представлява,
сделките, които сключва са нищожни. Районният съд е игнорирал писмени
доказателства, установяващи договорни отношения на ищеца с банка, създаването
на които е наложило нуждата на ответника от процесните средства, както и
условията, при които те са възникнали. На следващо място, сочи се, че решението
в обжалваната му част е постановено в противоречие с ТР № 3/05.11.2013 г. по
т.д. № 3/2013 г. на ВКС, ОСГТК. В случая е неприложимо ограничението на чл. 38,
ал.1 от ЗЗД. Изтъква се, че съдът без мотиви е отрекъл тълкуването на нормата
на чл. 240б от ТЗ, като е приел, че тя важи само за акционерните дружества и
приложението й не може да бъде обсъждано в различна светлина. Не бил обсъден
извода на ищеца, че чл. 240б от ТЗ
допуска хипотеза на договаряне сам със себе си, което принципно не е забранено,
ако не води до конфликт на интереси. Съдът не е разгледал и коментирал
безспорното обстоятелство, че съгласно устава и договора за управление и
контрол, управителят не е имал забрана
да сключва сделки сам със себе си. Липсата на решение на Общото събрание
на дружеството за сключване на сделка с предмет вземане не води до
невалидността й и обвързва страните по нея. Сочи се, че решението е вътрешно
противоречиво – от една страна съдът е приел, че забраната на чл. 38 от ЗЗД е
приложима, а от друга, че не е възможно в конкретния случай представляваният да
формулира воля при предварително или последващо съгласие. Ако се приеме, че чл.
38 от ЗЗД има приложение, следва да се разгледа въпросът за наличието на
съгласие на представлявания и неговата форма – анализ, който съдът не е
извършил. Изтъква се, че ако се приеме, че забраната по чл. 38 от ЗЗД е
приложима, то по делото със сигурност е доказано, че съгласието на
представлявания е налице. То е дадено устно, предварително и последващо, тъй
като ищецът е консултирал всяко свое действие във връзка с процесните вземания
с управителя на двамата съдружници при ответника – К.Н.. Неправилно районният
съд е приел, че договорна лихва не се дължи, защото тя е нов дълг, който е
уговорен с нищожната сделка. Изтъква се, че наказателната лихва е договорена с
валиден договор, по силата на който са доуредени отношенията между страните във
връзка с договора за заем от 2013 г. и последиците от него. На следващо място,
твърди се, че неправилно районният съд не е присъдил в полза на ищеца законната
лихва върху главницата от 20 000 лв. с аргумент, че липсвало искане за това.
Според жалбоподателя А.М. тя се дължи по силата на закона, дори и да не е
поискана. Районният съд не е приел за основателна претенцията за мораторна
договорна лихва, но бил длъжен да се произнесе относно законната лихва, която
да определи за същия период или евентуално от датата, на която приеме, че е
настъпила забавата за длъжника. Твърди се, че ежегодно Общото събрание, считано
от 2014 г. до завеждането на делото, е одобрявало дълга на дружеството, ведно с
лихвите към него. Всеки един доклад от страна на управителя е представлявал
покана за плащане. Сочи се, че съдът не е квалифицирал с конкретно правно основание
претенцията за договорна лихва за забава. Прави се искане да бъде отменено
първоинстанционното съдебно решение в частта, с която районният съд е отхвърлил
иска за лихва за забава в размер на 17 316,66 лв., за периода от
14.06.2013 г. до 20.02.2019 г. и за уговорена лихва за забава върху главницата
в размер на 15 % за всяка година, считано от 21.02.2019 г. до окончателното
изплащане на вземането и вместо него да се постанови решение, с което да бъде
прието за установено по отношение на „ДКЦ Ескулап-Цитомед“ ООД, че ответникът дължи на ищеца А.В.М. съгласно Договор за уреждане
на парично задължение с нотариална заверка на подписите с рег. №
193/07.02.2019г. сумата в размер на 17 316,66 лв. – лихва върху главницата
за периода от 14.06.2013 г. до 20.02.2019 г., както и 15 % договорна лихва
върху главницата за всяка година, считано от 21.02.2019 г. до окончателното
изплащане на сумата, за което вземане е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение №
1394/10.06.2019 г. по гр.д. № 2317/2019 г. по описа на Районен съд – Пазарджик.
При условията на евентуалност моли в негова полза да бъде присъдена законната
лихва, изчислена върху сумата от 20 000 лв., която законна лихва е в
размер на 11 555,92 лв., дължима за периода от 14.06.2013г. до 05.06.2019 г.,
както и законната лихва от 05.06.2019 г. до окончателното изплащане на сумата.
Претендират се разноски.
С въззивната
жалба ищецът А.М. е направил доказателствено искане за допускане на
съдебно-счетоводна експертиза, със заключението на която вещото лице да
отговори на въпроса дали договорната лихва за забава в размер на 17 316,66
лв., представляваща лихва върху главницата от 20 000 лв. за периода от
14.06.2013г. до 20.02.2019 г. е включена като дълг в счетоводството на
ответното дружество и по какъв начин е осчетоводен този дълг. Така
формулираното доказателствено искане е оставено без уважение с Определение от 24.06.2020
г. по описа на Окръжен съд – Пазарджик, поради преклудирането му.
В
законоустановения срок ищецът А.М. е подал отговор с вх. № 5437/10.03.2020 г. и
отговор с вх. № 5438/10.03.2020 г. на въззивната жалба, подадена от „ДКЦ Ескулап-Цитомед“ ООД. Оспорва твърдението на ответното дружество, че
съдът се е произнесъл по непредявен иск, поради което решението на първата
инстанция следва да се обезсили в атакуваната от ответника част като
недопустимо. Сочи, че в заявлението за издаване на заповед за незабавно
изпълнение по чл. 417 от ГПК ясно е записано, че вземането произтича от договор
за заем от 2013 г., което правоотношение е доуредено с нотариално заверения
договор. Двата договора в своето единство имат за цел да уредят един общ
фактически състав, от който произтича вземането. Правилно съдът е възприел, че
става дума за едно правоотношение, което е пресъздадено в нотариално завереното
споразумение и е уважил исковата претенция за 20 000 лв., преценявайки
признанието на длъжника, че е получил процесната сума, обстоятелството, че
задължението е изискуемо и не е изпълнено. С отговора с вх. № 5438/10.03.2020
г. са представени като писмени доказателства два договора за заем, а именно:
Договор за паричен заем от 15.02.2010 г., сключен между д-р Е.Т. и „МБАЛ
Ескулап“ ООД за сумата от 15 000 лв. и Договор за паричен заем от
10.01.2012 г., сключен между ищеца А.М. и „ДКЦ Ескулап-Цитомед“ ООД за сумата от 40 000 лв. Формулирано е
доказателствено искане за приемане на посочените договори като писмени
доказателства по делото, което е оставено без уважение с Определение от 24.06.2020
г. по описа на Окръжен съд – Пазарджик, поради настъпила преклузия. Прави се
искане въззивната жалба на ответника да бъде оставена без уважение, а
първоинстанционното съдебно решение - потвърдено в частта, атакувана от
ответника. Претендират се разноски.
В открито
съдебно заседание ищецът А.М., редовно призован, не се явява и не изпраща процесуален
представител.
Ответникът „ДКЦ Ескулап-Цитомед“ ООД, редовно призован, не изпраща представител в
проведеното пред въззивния съд открито съдебно заседание.
Въззивните жалби са процесуално
допустими - подадени са в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК от активно
легитимирани страни в съдебното производство срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество въззивната
жалба на „ДКЦ Ескулап-Цитомед“ ООД е основателна,
а въззивната жалба на А.М. е неоснователна.
Съгласно
чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Предявени
са обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл.
422 вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК вр. чл. 240, ал. 1 от ЗЗД и чл. 92 от ЗЗД. Исковото производство се
развива след срочно подадено възражение от длъжника срещу издадена заповед за
изпълнение, поради което за ищеца е налице интерес от търсената съдебна защита.
За да
постанови обжалваното решение, Районен съд-Пазарджик е приел, че договорът за
уреждане на задължение от 07.02.2019 г. е нищожен, поради противоречие със
закона – чл. 26, ал. 1 във вр. с чл. 38, ал. 1 от ЗЗД. Този договор не е
сключен с цел да породи ново, самостоятелно задължение, а да доуреди
отношенията на страните във връзка с предходно такова. Съдът е счел, че
позовавайки се на този договор, ищецът по подразбиране се позовава и на старото
задължение, възникнало с договора за паричен заем от 14.06.2013 г., както и че
да се приеме, че посочването на договора от 07.02.2019 г. като основание на
иска и на заповедта за изпълнение води до недопустимост искът да бъде уважен за
заема, даден на 14.06.2013 г., би означавало изкуствено да се разделят фактите
от един общ фактически състав. Районен съд-Пазарджик е посочил, че със заповедта
за изпълнение и с настоящия иск ищецът търси връщане на онзи заем, който е дал
на 14.06.2013 г., като единствено уговорената лихва за забава от 15 % годишно
представлява ново, уговорено с нищожния договор задължение, акцесорно към главното задължение за връщане
на заема. Полученият заем не се оспорва от ответната страна, задължението за
връщането му е изискуемо и не е изпълнено. По тези причини районният съд е счел,
че искът за главницата на задължението следва да се уважи независимо от
нищожността на договора от 07.02.2019 г., а искът за 15-процентовата лихва за
забава за периода преди и след подаването на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение - да се отхвърли, доколкото това задължение е уговорено с
нищожния договор и не е възникнало. Не е присъдил законната лихва за забава
върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК, тъй като ищецът не е направил такова
искане.
В
исковата молба се твърди, че от 22.02.2010 г. до 15.02.2019 г. ищецът А.М. бил
управител на ответника „ДКЦ Ескулап-Цитомед“
ООД. Считано от 15.02.2019 г. за управител на ответното дружество бил избран К.Н.
Н.. През юни 2013 г. ищецът бил помолен от Е.Т. – управител на „МБАЛ Ескулап“
ООД и К.Н. – управител на „Център за точна медицинска диагностика – Цитомед“
ООД, двете юридически лица, притежаващи капитала на „ДКЦ Ескулап-Цитомед“ ООД, да осигури чрез личен кредит сумата от 20 000
лв. и да я предостави като паричен заем на ответното дружество. Паричната сума
била необходима за закупуване на ендоскопска апаратура, която било уговорено ответното
дружество да закупи от фирма „Кузман Медтек & сървис“, със седалище в гр. Тройенбрицен, Германия,
собственост на К.Н.. На 13.06.2013 г. ищецът сключил с „Банка ДСК“ ЕАД два
договора за кредит за текущо потребление, съответно за 50 000 лв. и 6 900 евро.
На същата дата била издадена фактура от немската фирма, в която подробно бил
описан модела на апаратурата, нейната стойност и срока за плащането й. На
следващия ден -14.06.2013 г. ищецът превел по сметката на ответника 20 000 лв.
с посочено основание за плащане: „заем за закупуване на ендоскопска апаратура“.
В същия ден ответното дружество превело сумата от 20 000 лв. по сметка на фирма
„Кузман Медтек & сървис“. Страните по договора
за паричен заем от 14.06.2013 г. (страните по делото) уговорили, че сумата ще
се върне съобразно погасителен план на 96 вноски, всяка от които - с падеж на
25 число на съответния месец, а при неплащане се дължи лихва в размер не повече
от 15 %, изчислена върху непогасения остатък от главницата за всяка просрочена
година. Дружеството не направило нито една вноска, а ищецът като негов управител
в този период не желаел да предприема принудително изпълнение в своя полза. На 10.06.2016
г. той заверил пред адвокат препис от едностранно изявление на дружеството, че съгласно
одобрения от Общото събрание годишен финансов отчет към 31.12.2015 г. и към
датата на документа ответникът „ДКЦ Ескулап-Цитомед“
ООД дължи на А.М. като физическо лице главницата от 20 000 лв., както и
лихвите, представляващи санкция за неизпълнението по погасителния план. На
07.02.2019 г. между ищеца А.М. и ответника „ДКЦ Ескулап-Цитомед“ ООД бил подписан нотариално заверен договор за
уреждане на парично задължение, в който заемодателят декларирал, че на
14.06.2013 г. е предоставил по банков път на заемополучателя паричен заем в
размер на 20 000 лв. за закупуване на ендоскопска апаратура, а
заемополучателят „ДКЦ Ескулап-Цитомед“ ООД декларирал, че
е получил и усвоил сумата от 20 000 лв. В договора от 07.02.2019 г.
заемополучателят декларирал и че считано от 2013 г. до окончателното изплащане
на предоставения заем дължи на заемодателя наказателна лихва върху главницата в
размер на 15 % за всяка просрочена година. От счетоводните баланси и отчетите
за приходите и разходите на ответното дружество било видно, че дългът е
ежегодно пренасян, признаван и одобряван от Общото събрание на ответника.
Закупената с процесния паричен заем ендоскопска апаратура е отразена в активите
на ответното дружество. Останалата част от сумите по кредитите, получени на
13.06.2013 г. от „Банка ДСК“ ЕАД, послужили за погасяване на предходни заеми,
сключени между ищеца и банката, сумите от които също били предоставяни на „ДКЦ Ескулап-Цитомед“ ООД и на свързани с него дружества. Ищецът моли съда да постанови
решение, с което да приеме за установено,
на основание чл. 422, вр. чл. 415 от ГПК, по отношение на ответника „ДКЦ Ескулап-Цитомед“ ООД, че ответникът дължи на ищеца А.М., съгласно Договор за уреждане
на парично задължение с нотариална заверка на подписите с рег. №
193/07.02.2019г. следните суми: 20 000 лв. - главница, 17 316,66 лв. – лихва
върху главницата за периода от 14.06.2013 г. до 20.02.2019 г., както и 15 % договорна наказателна лихва върху главницата,
считано от 21.02.2019 г. до окончателното изплащане на сумата, за което вземане
е издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 1394/10.06.2019 г. по
ч.гр.д. № 2317/2019 г. по описа на Районен съд-Пазарджик.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът „ДКЦ Ескулап-Цитомед“
ООД е депозирал отговор на исковата молба, с който оспорва
исковите претенции. Твърди, че договорът от 07.02.2019 г. е нищожен на
основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 вр. с чл. 38, ал. 1 от ЗЗД. Общото събрание
на съдружниците не е вземало решение за даване на съгласие за сключване на
договора от 07.02.2019 г. Управителят не е имал право без изрично съгласие на Общото
събрание на съдружниците да сключва договори, с които да задължава дружеството
в своя полза, съответно да сключва договори, с които, представлявайки
дружеството, да признава негови задължения към себе си. Нищожни са и
погасителен план към договора за паричен заем от 14.06.2013г., както и
признанието на задълженията, които ищецът е направил в своя полза от името на
дружеството в писменото изявление, заверено от адвокат на 10.06.2016 г. При
условията на евентуалност, счита, че договорът от 07.02.2019 г. е нищожен и
поради накърняване на добрите нрави, защото уговорената наказателна лихва от 15
% между управителя и представляваното от него дружество е прекомерна и нарушава
принципа за справедливост. Ответникът не оспорва, че на 14.06.2013 г. по
сметката на дружеството е постъпила сумата 20 000 чрез банков превод с
наредител А.М., както и че тази сума е осчетоводена от ответника в сметка
„други заеми и дългове“ с основание – заем, предоставен от А.М.. Договорът за
паричен заем от 14.06.2013 г. обаче не е предмет на делото и искът за връщането
му не може да бъде уважен в този процес, защото ищецът не е извел от него
претенцията си в заповедното производство. На следващо място сочи, че дори и да
се приеме, че предмет на делото е сумата по договора за заем от 14.06.2013 г., то
в случая става дума за обикновен заем за послужване без писмено уговаряне на
лихва, поради обоснованата по-горе нищожност на писмените уговорки, който става
изискуем по общите правила – месец след поканата – арг. чл. 240, ал. 4 от ЗЗД.
Моли исковата претенция да бъде изцяло отхвърлена.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по
делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно чл.
12 от ГПК и чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено от фактическа страна
следното:
От
приложеното към делото ч.гр.д. № 2317/2019 г. по описа на Районен съд – Пазарджик се установява, че производството е започнало по реда
на чл. 417, т. 3 от ГПК по заявление на д-р А.В.М. за издаване на заповед за
изпълнение срещу длъжника „ДКЦ Ескулап-Цитомед“ ООД за следните суми: 20 000 лв. – главница, 17 316,66
лв. – лихва за периода от 14.06.2013 г. до 20.02.2019 г. и 15 % договорна лихва
върху главницата за всяка година, считано от 21.02.2019 г. до окончателното
изплащане на вземането. Като документ, от който произтича вземането е посочен
Договор за уреждане на парично задължение с нотариална заверка на подписите с
рег. № 193/07.02.2019 г. В заявлението не е изложена друга информация за
обстоятелствата, от които произтича вземането, в т.ч. не е посочено, че процесните
суми се претендират на основание договор за паричен заем от 14.06.2013 г. Договорът за уреждане на парично задължение от
07.02.2019 г. е с нотариална заверка на подписите на страните от 07.02.2019 г., вписан под
рег. № 193 в регистъра на Нотариус Юлия Ваклинова, с рег. № 436 по регистъра на
НК и район на действие Районен съд – Пазарджик.
На 10.06.2019 г. е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 417 от ГПК с разпореждане за издаване на изпълнителен
лист по ч.гр.д. № 2317/2019 г. по описа на Районен съд – Пазарджик, като е
разпоредено длъжникът „ДКЦ Ескулап-Цитомед“ ООД да заплати на заявителя д-р А.В.М. седните суми: 20 000 лв.
– главница, 17 316,66 лв. – лихва за периода от 14.06.2013 г. до 20.02.2019
г. и 15 % договорна лихва върху главницата за всяка година, считано от
21.02.2019 г. до окончателното изплащане на вземането, представляващи
задължения по Договорът за
уреждане на парично задължение от 07.02.2019 г. с нотариална заверка на подписите
рег. № 193/07.02.2019 г. по описа на нотариус Юлия Ваклинова с район на
действие Районен съд – Пазарджик, ведно с разноски по делото, а именно: 746,33
лв. – за държавна такса и и 150,00 лв. – за адвокатско възнаграждение.
В срока по чл. 414 от ГПК длъжникът е подал възражение
срещу заповедта за изпълнение. С оглед депозираното възражение и след съобщение
от съда, получено на 08.07.2019 г. от заявителя А.В.М., на основание чл. 415,
ал. 4 от ГПК, е предявен иск пред Районен съд- Пазарджик за установяване на
вземането, за което е издадена заповедта за изпълнение по чл. 417, т. 3 от ГПК.
В периода
от 2010 г. до 15.02.2019 г. ищецът А.М. е бил управител на ответника „ДКЦ Ескулап-Цитомед“ ООД. От служебно извършена справка в Търговския
регистър с установява, че считано от 15.02.2019 г. управител на ответника е К.Н.,
както и че съдружници в ответното дружество са „МБАЛ-Ескулап“ ООД и „Център за
точна медицинска диагностика-Цитомед“ ООД. Последният е управител и на „Център
за точна медицинска диагностика-Цитомед“ ООД, а от 2018 г. нататък – и на
„МБАЛ-Ескулап“ ООД, след смъртта на дотогавашния управител Е.Т..
Не е
спорно между страните по делото, а и това се установява от представеното преводно
нареждане, че на 14.06.2013 г. ищецът е превел по сметка на ответното дружество
„ДКЦ
Ескулап-Цитомед“ ООД сумата в размер на 20
000 лв., с основание на превода – заем за закупуване на ендоскопска апаратура.
Страните не спорят, че заемната сума от 20 000 лв. е била отразена в
счетоводството на ответното дружество като заем, предоставен от ищеца А.М.,
както и че със същата ответникът „ДКЦ Ескулап-Цитомед“ ООД е закупил медицинска апаратура – пентакс система за
видеоендоскопия за цена от 10 000 евро.
По делото
не се спори, че ответникът „ДКЦ Ескулап-Цитомед“
ООД не е върнал на ищеца процесната сума от 20 000 лв., преведена по
негова банкова сметка ***.06.2013 г. от страна на ищеца А.М. като физическо
лице.
От
представения по делото нотариално заверен Договор за уреждане на парично
задължение от 07.02.2019 г., сключен между ищеца д-р А.В.М., лично за себе си в
качеството на заемодател и ответника „ДКЦ Ескулап-Цитомед“ ООД, представляван от ищеца А.М. -управител, дружеството в качеството
на заемополучател, се установява, че страните по договора са се споразумели за
следното: заемодателят е предоставил на 14.06.2013 г. по банков път на заемополучателя
паричен заем в размер на 20 000 лв. за закупуване на ендоскопска апаратура,
която заемополучателят признава, че е получил и усвоил, като превел същата по сметка на фирма „Кузман мед Тек“. Видно от
съдържанието на договора от 07.02.2019 г. заемополучателят се е задължил да
заплати на заемодателя (физическото лице А.М.) наказателна лихва върху главницата
от 20 000 лв. в размер 15% годишно, считано от получаването на сумата през
2013 г. до окончателното изплащане на дадения заем. В чл. 4 от договора е
уговорено, че заемополучателят се задължава да плати цялата главница по заема,
ведно с уговорената наказателна лихва и свързаните със заема разходи в срок до
20.02.2019 г., а в чл. 9 - че при забава в плащане на главницата и/или
наказателната лихва по договора след определената в него падежна дата,
неизплатената част от главницата и лихвата се олихвява с наказателна надбавка с
десет процентни пункта.
По делото
е представен Протокол № 1/09.06.2016 г. на Общото събрание на съдружниците на
ответника „ДКЦ Ескулап-Цитомед“ ООД, видно от който
е приет годишния финансов отчет на
дружеството за 2015 г. От съдържанието на счетоводния баланс на ответното
дружество към 31.12.2015 г. се установява, че то има задължения, отразени в
графата „други задължения“ над една година в размер на 20 000 лв.
По делото
са представени обороти по счетоводна сметка „1595-2“ за периода от 01.01.2015
г. до 31.12.2018 г., изготвени от счетоводна къща „Сава одит“ ЕООД, видно от
които е осчетоводено задължение на „ДКЦ Ескулап-Цитомед“ ООД към А.В.М., което не е погасено.
В
качеството на свидетели са разпитани лицата Я.К. и М.Г.. От показанията на
свидетеля Я.К. се установява, че К.Н. се е запознал със съдържанието на
договора от 07.02.2019 г. и е изразил съгласие същият да бъде нотариално
заверен. От своя страна, свид. М.Г. заявява, че е присъствала на разговор по
телефона, проведен между А.М. и К.Н., в който ищецът поискал да му бъде върната
заемната сума от 20 000 лв., като уточнява, че от разговора разбрала, че
за това задължение съществува нотариално заверен договор. Въззивният съд
възприема показанията на свидетелите, преценени съобразно чл. 172 от ГПК, тъй
като ги намира за обективни и логични.
Останалите
представени по делото доказателства не са релевантни за изхода на спора, поради
което не се налага обсъждането им.
При така установената фактическа обстановка, настоящият
въззивен състав достига до следните правни изводи:
Предмет
на въззивна проверка е цялото първоинстанционно съдебно решение, тъй като
ищецът го обжалва в отхвърлителната му част, а ответникът в осъдителната му
част. Същото е валидно, но недопустимо в частта, в която е уважен искът за
главницата от 20 000 лв., както и в частта, с която е отхвърлен иска за
договорна лихва за забава за периода след предявяване на исковата молба до окончателното изплащане на вземането. В останалата
част решението е допустимо и правилно. Съображенията за това са следните:
Съгласно чл. 417 от ГПК всеки кредитор може да поиска
издаване на заповед за изпълнение на парично задължение с разпореждане за
издаване на изпълнителен лист когато за удостоверяване на вземането си
разполага с документ, посочен в някоя от хипотезите на тази норма. Със
заповедта съдът установява, че документът удостоверява изискуемо вземане, чийто
падеж е настъпил. При наличие на оспорване на вземането от длъжника,
законодателят е предвидил специалният установителен иск с правно основание чл.
422 от ГПК за установяване на вземането. Предметът на делото по иска, предявен
по реда на чл. 422 от ГПК, се определя от правното твърдение на ищеца в
исковата молба за съществуване на подлежащо на изпълнение вземане, за което е
издадена заповедта за изпълнение. Необходимо е да е налице пълен идентитет
между основанието на вземането, за което е издадена заповедта за изпълнение и
основанието на иска, посочен в исковата молба. В случая това изискване е спазено
– както в заповедта за изпълнение, така и в исковата молба е посочено, че вземането
произтича от Договор за уреждане на
парично задължение от 07.02.2019 г. с нотариална заверка на подписите рег. № 193/07.02.2019
г. по описа на нотариус Юлия Ваклинова с район на действие Районен съд –
Пазарджик. При подаване на заявление и при издаване на заповедта по чл. 417, т.
3 от ГПК съдът установява съществуване на вземане, удостоверено с предвидения в
закона документ. Съответно предмет на иска е вземането, което е установено с
документа, послужил за издаване на заповедта. Недопустимо е изменение на
основанието на иска с правно основание чл. 422 от ГПК. Искът с правна квалификация
чл. 422 от ГПК не може да бъде уважен на основание различно от основанието,
посочено в заповедта за изпълнение. Обстоятелството, че с процесния договор от
07.02.2019 г. се доуреждат отношенията на страните във връзка с договора за заем
от 14.06.2013 г., не може да аргументира уважаването на исковата претенция на
основание, различно от заявеното от ищеца в заповедното производство, въз
основа на което е издадена заповед за изпълнение. Следователно недопустимо е
искът да бъде уважен на основание договор за заем от 14.06.2013 г., тъй като в
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК, този
договор не е посочен като основание на претендираното вземане. При наличие на
други основания за уважаване на исковата претенция ищецът би могъл да постигне
по реда и в сроковете на чл. 210 от ГПК обективно съединяване на установителния
иск с осъдителен такъв (в този смисъл
Решение № 81/04.06.2019 г. по т.д. № 1097/2018 г. на ВКС, II т.о., постановено по реда на чл. 290 от ГПК). Съдът дължи произнасяне
и защита в рамките на заявеното искане в исковата молба и по начина, който е
поискан от ищеца. Когато съдът е разгледал иска на непредявено основание,
съдебното решение е недопустимо.
Съобразявайки гореизложеното, въззивният съд намира, че
първоинстанционното съдебно решение е недопустимо в частта, в която районният
съд е уважил исковата претенция за сумата
в размер на 20 000 лв., представляваща задължение за връщане на паричен
заем от 14.06.2013 г., за което е издадена заповед за изпълнение № 1394 от
10.06.2019 г. по гр.д. № 2317/2019 г. на Районен съд-Пазарджик (както е посочила първата инстанция). Поради това същото
следва да бъде обезсилено в тази част и делото да се върне на Районен съд – Пазарджик
за произнасяне от друг състав по предявения иск за главница в размер на 20 000 лв. на
заявеното основание - Договор за уреждане
на парично задължение от 07.02.2019 г. с нотариална заверка на подписите рег. №
193/07.02.2019 г. по описа на нотариус Юлия Ваклинова с район на действие
Районен съд – Пазарджик.
Относно
акцесорната претенция за договорната лихва за забава по чл. 422 вр. чл. 415,
ал. 1 от ГПК вр. чл. 92 от ЗЗД:
Основателността
на предявения акцесорен иск предполага доказването от ищеца на съществуването
на валидно основно правоотношение между страните; неизпълнение на задълженията
по това правоотношение от ответника; наличие на уговорка, с която отнапред е
уговорен размер на обезщетението за неизпълнение на задължението по основното
облигационно правоотношение от страна на ответника; периода, за който се
претендират вреди от неизпълнението на главното задължение и конкретен размер
на сумата-обезщетение.
От
значение за изхода на делото е въпросът приложима ли е забраната по чл. 38, ал.
1 от ЗЗД при сключване на сделка между ответното дружество, представлявано от
управителя му и самият управител - ищеца в качеството му на физическо лице,
както и ако е приложима даденото устно съгласие от лицето К.Н. може ли да я преодолее
(доколкото твърденията на ищеца за дадено устно
съгласие от К.Н. за нотариална заверка на договора от 07.02.2019 г.
кореспондират с показанията на свид. Я.К.).
Съгласно
трайно установената съдебна практика сключването на сделка между дружеството,
представлявано от управителя му и самия управител, в качеството му на физическо
лице, попада в приложното поле на забраната по чл. 38, ал. 1 от ЗЗД – договаряне сам със себе си, тъй като органният
представител сключва договор между себе си като самостоятелен правен субект и
юридическото лице, което представлява. В
този смисъл е не само цитираното в мотивите на първоинстанционния съдебен акт
Решение № 91/16.04.2018 г. по гр.д. № 3513/2017 г. на ВКС, IV г.о., но и редица други решения, сред които Решение №
217/10.03.2016 г. по т.д. № 2296/2015 г. на ВКС, I т.о., Решение № 14/27.01.2017 г. по т.д. № 1453/2014
г. на ВКС, II т.о., Решение № 149/10.03.2020
г. по т.д. № 260/2019 г. на ВКС, II т.о.,
постановени по реда на чл. 290 от ГПК. За разлика от органния
представител на търговското дружество, който е неделима част от самото юридическо лице и поради това нему, както подробно е разяснено в т. 2 на ТР №
3/15.11.2013 г. по тълк. д. № 3/2013 г. на ВКС,ОСГТК, е признато правото волята му, като
физическо лице, да бъде счетена във външните отношения за воля на юридическото
лице, изразена чрез органния представител на търговското дружество, то
вътрешните отношения между дружеството, правно структурирано в ООД и неговият
управител, като физическо лице, са отношения между представляван и
представител.
Постановките
на ТР
№ 3/15.11.2013 г. по тълк. д. № 3/2013 г. на ВКС,ОСГТК,
с които е отречена приложимостта на разпоредбата на чл. 38, ал. 1 от ЗЗД в тясната хипотеза на предл. 2 (при т.нар. „множествено представителство“) към органното представителство на търговските
дружества, когато се касае за сключване на търговска сделка от едно и също лице
като органен представител на две търговски дружества, са неотносими към настоящия правен спор. Това е така,
защото процесният случай касае приложението на предложение първо на чл. 38, ал. 1 от
ЗЗД
към облигационна сделка, сключена между търговско
дружество с ограничена отговорност, чрез неговия управител и последният като физическо лице.
Сключвайки с
представляваното от него дружество облигационна или вещнопрехвърлителна сделка,
в качеството си на физическо лице, управителят встъпва в същата като
самостоятелен гражданскоправен субект, воден от собствени интереси. Затова и
спрямо него са приложими общите граждански разпоредби, включващи и забраната на
чл. 38, ал. 1 предл. 1 от ЗЗД да договаря в
лично качество с представляваното от него лице – в конкретната хипотеза ответното търговско дружество.
По изложените по-горе
съображения
отговорът на въпроса приложима ли е забраната на чл. 38, ал. 1 от ЗЗД при
сключване на сделка между дружеството, представлявано от управителя му и самия управител в качеството му на физическо
лице е положителен.
На
следващо място, по делото не се твърди да е налице решение на общото събрание
на съдружниците на ответното дружество управителят да има право да задължава
дружеството, нито, представлявайки дружеството, да признава негови задължения спрямо
себе си, подписвайки като управител и в лично качество договор за уреждане на парично задължение (споразумение) в този смисъл. Вярно е, че лицето К.Н. -управител на дружествата –
съдружници в ответното дружество изрично не отрича, да е водил разговор с ищеца
относно сключването на процесния договор за уреждане на парично задължение от
07.02.2019 г. Фактът, че такива разговори са водени се установява и от
показанията на разпитаните по делото свидетели. Твърдението на ответника обаче е,
че съгласие за сключването на договора от 07.02.2019 г. не е давано от общото
събрание на дружеството ответник. Според настоящата съдебна инстанция, в
случая, дори и да се приеме, че К.Н., управител на двете дружества, притежаващи
капитала на дружеството-ответник, е дал съгласие за сключването на договор за
уреждане на парично задължение от 07.02.2019 г. (доколкото от показанията на свид. Я.К. става ясно, че К.Н. е бил
запознат със съдържанието на договора, не е възразил срещу това и се е съгласил
да бъде нотариално заверен), същото е правно ирелевантно за валидността на
процесния договор от 07.02.2019 г.
Това е
така, защото, както правилно е посочил районният съд, съгласно практиката на
ВКС се приема, че общото събрание не е орган, който разполага с правомощия да
прави волеизявления, адресирани до външни лица, в това число упълномощаване,
даване на съгласие за сделки, потвърждаване на извършени действия и т.н. Воля
пред външни лица за дружеството може да изразява само управителят, правото му
да договаря сам със себе си не е включено в неговата представителна власт и
няма друг орган, който да може да потвърди едно такова договаряне или да даде
съгласие за него, или казано по друг начин, „при органното представителство не
би могло да се осъществи освобождаване от забраната по чл. 38, ал. 1 от ЗЗД“ (в
този смисъл Решение № 567 от 04.11.2008 г. по т.д. 54/2008 г. на ВКС, І
т.о, Решение № 176 от 13.06.2012 г. по
т.д. 1078/2010 г. на ВКС, І т.о). В посочените решения на ВКС се приема и че
чл. 301 от ТЗ е неприложим в този случай по аргумент от по-силното основание,
защото той, както и чл. 42, ал. 2 от ЗЗД, уреждат случаи, в които като
представители на дружеството действат лица макар и изобщо без представителна
власт, но които поначало биха могли да бъдат упълномощени за съответните
действия, за разлика от управителя, който не може да бъде оправомощен по
никакъв начин от дружеството да договаря от негово име лично със себе си.
По
изложените по-горе мотиви въззивната инстанция изцяло се солидаризира с правния
извод на районния съд, че процесният договор за уреждане на парично задължение
от 07.02.2019 г. е нищожен на основание чл. 26, ал. 1 във връзка с чл. 38, ал.
1 от ЗЗД - поради противоречие със закона.
При това
положение, правилно районният съд е приел, че задължението за заплащане на
договорна лихва за забава не е възникнало, защото то е уговорено с нищожния
договор. Вземането
за лихва за забава в размер на 17 316,66 лв. за периода от 14.06.2013 г. до
20.02.2019 г. и за наказателна лихва в размер на 15 % върху общия размер на
непогасената главница, считано от 21.02.2019 г. до окончателното изплащане на
вземането по своята правна същност е договорна неустойка за забава. Законосъобразно първата инстанция е отхвърлила
акцесорната претенция за 15-процентова договорна лихва за забава за периода от 14.06.2013 г. до
20.02.2019 г., равняваща се на 17 316,66 лв. Що се отнася до претенцията за
заплащане на 15-процентовата договорна лихва
за забава, считано от 21.02.2019 г. до изплащане на вземането, същата е
допустима само за периода от 21.02.2019 г. до датата на подаване на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение - 05.06.2019 г. Това е така, защото е
недопустим иск за неустойка, която се начислява за период след завеждане на
исковата молба (в този смисъл Решение № 59 от 29.04.2010 г. по
т.д. 687/2009 г. на ВКС, І т.о, Решение № 145 а от 17.11.2010
г. по т.д. 531/2009 г. на ВКС, ІI т.о). При произнасяне по иска с правно основание чл. 422 от ГПК, предвид спецификата му, обаче меродавният момент, към който съдът
установява съществуването на вземането, е именно този, в който е сезиран
заповедният съд – в случая 05.06.2019 г., към която дата се счита, че е
подадена исковата молба. Следователно след тази дата искът за неустойка се
явява недопустим. Неправилно районният съд е
отхвърлил иска за неустойка за периода след подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до окончателното изплащане
на вземането вместо да прекрати производството по делото в тази му част. За допустимостта
на първоинстанционното решение въззивният
съд
следи служебно, поради което решението в тази част ще следва да бъде обезсилено и производството
по делото – прекратено като недопустимо.
Съгласно т.13 от ТР № 4/18.06.2014г. по т.д. № 4/2013г.
на ВКС, ОСГТК, издадената заповед за изпълнение и изпълнителният лист подлежат
на обезсилване при прекратяване на производството по иска, предявен по реда на
чл. 422, респ. чл. 415, ал.1 от ГПК, с изключение на случая на прекратяване на
производството по делото при сключена съдебна спогодба или ако исковият съд
приеме, че заповедта за изпълнение е влязла в сила. Компетентен да обезсили
заповедта за изпълнение, издадена по чл. 410, съответно по чл. 417 от ГПК, и да
обезсили изпълнителния лист по чл. 418 ГПК при прекратяване на производството
по иска, предявен по реда на чл. 422 от ГПК, е съдът в исковото производство,
който е постановил определението за прекратяване. Обезсилването на заповедта за
изпълнение и изпълнителният лист следва да се постановят едновременно с
определението за прекратяване на производството по иска.
Съгласно тези указания издадените от Районен съд-Пазарджик
по ч.гр.д. № 2317/2019 г. заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК и
изпълнителен лист въз основа на нея следва да се обезсилят в частта относно 15 %
договорна лихва върху главницата за всяка
година след
05.06.2019 г. до окончателното изплащане на вземането, представляваща по
естеството си договорна неустойка да забава за бъдеще време - след датата на
подаване на заявлението пред заповедния съд.
Доколкото
районният съд не се е произнесъл по иска за главницата в размер на 20 000 лв.
на предявеното основание – договора за уреждане на парично задължение от
07.02.2019 г., не се налага да се обсъжда въпроса за присъждане на законната
лихва върху претендираната главница с оглед релевираното в тази насока оплакване.
Независимо от това, само за пълнота на изложението, въззивният съд намира за
необходимо да посочи, че законна лихва за забава се присъжда в полза на ищеца в
случай на уважаване на самостоятелно предявен иск по чл. 86 от ЗЗД или като
законна последица от уважаването на иска за главницата, но само при изрично
заявено такова искане, каквото в случая не е направено пред районния съд,
поради което той правилно не е присъдил такава, въпреки че е уважил главния иск.
Неоснователно
е възражението на ищеца, че районният съд, след като не е приел за основателна
претенцията за мораторна договорна лихва е бил длъжен да се произнесе относно
законната лихва, която да определи за същия период или евентуално от датата, на
която приеме, че е настъпила забавата за длъжника. Съдът няма правомощие служебно
да присъжда законната лихва за забава в случай на отхвърляне на иска за
договорна наказателна лихва.
На
следващо място, заявената при условията на евентуалност за първи път пред
въззивния съд претенция за присъждане на сумата в размер на 11 555,92 лв.,
представляваща законна лихва за забава, изчислена върху главницата от
20 000 лв. за периода от 14.06.2013 г. до 05.06.2019 г., която има своето
правно основание в чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, се явява недопустима. Пред въззивния
съд не може да бъде предявен нов иск. Недопустимо е евентуално съединяване на
искове пред въззивната инстанция.
Неоснователно
е възражението на ищеца, че в случая е неприложима забраната на чл. 38 от ЗЗД,
доколкото чл. 240б от ТЗ допуска хипотезата на „договаряне сам със себе си“.
Нормата на чл. 240б от ТЗ е част от специфичната уредба относно акционерните
дружества и не намира приложение в процесния случай.
Относно
оплакването на ищеца, че е допуснато съществено нарушение на процесуалните
правила, тъй като въззивният съд не е квалифицирал с конкретно правно основание
претенцията за договорна лихва за забава следва да се отбележи следното: в
случая правната квалификация на исковата претенция за договорна наказателна
лихва намира своето правно основание в чл. 422, вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК вр.
чл. 92 от ЗЗД. Районният съд е посочил, че предявеният иск е с правно основание
чл. 422 от ГПК. Обстоятелството, че не е посочено по-прецизно, че правната
квалификация на иска е във връзка с чл. 92 от ЗЗД не се отразява на
правилността на решението.
По разноските:
Доколкото спорът относно предявения главен иск по чл. 422 вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК вр. чл. 240, ал. 1
от ЗЗД не се разглежда по същество въззивният съд не следва да обсъжда въпроса
за разноските по водене на делото по този иск. При новото разглеждане на делото
районният съд следва да се произнесе с бъдещото си решение по спора относно
главния иск и по отговорността на страните за направените във въззивната
инстанция разноски по този иск.
Предвид изхода на правния спор относно акцесорната претенция по чл. 422 вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК вр. чл. 92 от ЗЗД право на
разноски има ответникът „ДКЦ Ескулап-Цитомед“ ООД. Ответното дружество е претендирало разноски за адвокатско
възнаграждение за въззивното производство в общ размер на 2900 лв., за реалното
заплащане на които в брой е представило като доказателство договор за правна
защита и съдействие. Същото не е посочило какъв е размерът на адвокатското възнаграждение, което
е заплатило на пълномощника си – адв. В.К. поотделно за главния и акцесорния
иск, поради което въззивният съд приема, че адвокатското възнаграждение, което
е заплатило по всеки един от двата иска е половината от сумата от 2900 лв, или
по 1450 лв. за всеки от исковете. Следователно, на основание чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 от ГПК ищецът следва да бъде
осъден да заплати в полза на ответника „ДКЦ Ескулап-Цитомед“ ООД разноски по делото в
размер на 1450,00 лв. – за адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство на ответното дружество по акцесорния иск пред въззивната
инстанция.
По обжалваемостта на решението:
Предмет на делото е спор, възникнал по повод
правоотношение - договор, сключен между физическо лице - ищеца и търговец –
ответното дружество (болнично заведение) във връзка с упражняваната от последното
дейност (за
закупуване на ендоскопска апаратура). Съгласно разпоредбата на чл. 286, ал. 1 от ТЗ
процесната сделка, сключена между ищеца и ответното дружество, е търговска.
Следователно, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. II-ро от ГПК, въззивното решение не подлежи на
касационен контрол, тъй като се касае за търговско дело – предмет на делото са
права, които произтичат от търговска сделка, с цена на исковете до 20 000 лв. Съгласно константната
съдебна практика изразът „до 5 000 лева - за граждански“, съответно „до 20 000
лева - за търговски дела“ предвижда касационна необжалваемост и на решения по
искове с цена от 5 000 лева, съответно от 20 000 лева включително (в този
смисъл Определение № 531/26.10.2017 г. по дело № 2529/2017 на ВКС, I т.о, постановено по реда на 274, ал. 2 от ГПК).
Съгласно разясненията, дадени с
т. 8 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, настоящото
съдебно решение в частта, с която решението на първоинстанционния съд е
обезсилено в частта относно произнасянето по акцесорната претенция по чл. 422
вр. 415, ал. 1 от ГПК вр. чл. 92 от ЗЗД
за 15 % договорна лихва върху главницата за всяка година след 05.06.2019 г. до
окончателното изплащане на вземането и делото е прекратено в тази част, също не
подлежи на касационен контрол, поради
ограничението на чл. 280, ал. 3 от ГПК.
Така мотивиран, Окръжен съд-Пазарджик
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА Решение № 14/07.01.2020 г., постановено по гр.д. №
3215/2019 г. по описа на Районен съд – Пазарджик в частта, с която е признато за установено по иска с правно
основание чл. 422 вр.
чл. 415, ал. 1 от ГПК вр. чл. 240,
ал. 1 от ЗЗД, че ответникът „Диагностично-консултативен център Ескулап-Цитомед“ ООД – гр. Пазарджик, ЕИК *********, дължи на ищеца А.В.М.,
ЕГН **********,***, сумата от 20000 лв., представляваща
задължение за връщане на паричен заем от 14.06.2013 г., за което е издадена Заповед
за изпълнение № 1394 от 10.06.2019 г. по гр.д. № 2317/2019 г. на Районен
съд-Пазарджик.
ВРЪЩА делото за
ново разглеждане само в
частта относно предявения главен иск с правно основание чл. 422 вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК вр. чл.
240, ал. 1 от ЗЗД от друг състав на Районен съд – Пазарджик, който да се
произнесе по иска на заявеното основание.
ОБЕЗСИЛВА Решение № 14/07.01.2020 г., постановено по гр.д. №
3215/2019 г. по описа на Районен съд – Пазарджик в частта, с която е отхвърлен искът на А.В.М., ЕГН **********,*** срещу „Диагностично-консултативен център Ескулап-Цитомед“ ООД – гр. Пазарджик
за присъждане на уговорена лихва за забава върху главницата в размер 15 % за всяка година за периода след 05.06.2019 г. до
окончателното заплащане на вземането и ПРЕКРАТЯВА
като недопустимо производството по делото в
тази му част.
ОБЕЗСИЛВА Заповед № 1394 от 10.06.2019
г. за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК и Изпълнителен лист № 1386
от 10.06.2019 г., издадени по ч.гр.д. № 2317/2019 г. по описа на
Районен съд-Пазарджик само в частта
относно 15 % договорна лихва върху главницата за всяка година след
05.06.2019 г. до изплащане на вземането, представляваща по естеството си
договорна неустойка за забава, претендирана за бъдеще време (след датата на подаване
на заявлението пред заповедния съд).
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№ 14/07.01.2020 г., постановено по гр.д. № 3215/2019 г. по описа на Районен съд
– Пазарджик в останалата обжалвана
част, с която е отхвърлен иска на А.В.М., ЕГН **********,***, срещу
„Диагностично-консултативен център Ескулап-Цитомед“ ООД – гр. Пазарджик, ЕИК *********, за лихва за забава в
размер 17 316,66 лв., отнасяща се за периода от 14.06.2013 г. до 20.02.2019 г.
и за уговорена лихва за забава върху главницата в размер 15% за всяка година,
считано от 21.02.2019 г. до 05.06.2019 г.
ОСЪЖДА А.В.М., ЕГН **********,***,
на основание чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 от ГПК, да заплати на „Диагностично-консултативен
център Ескулап-Цитомед“ ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. Пазарджик, ул. „Свети Арахангел“№ 19А,
сумата в общ размер на 1450 лв. (хиляда
четиристотин и петдесет лева) – разноски във въззивното
производство.
Решението
е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.