Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
05.01.2021г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на двадесет и първи октомври две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при секретаря
Кристина Първанова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело
№ 12007 по описа за 2019 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 152049 от 26.06.2019г. по гр.д. № 5891/2017г.
Софийски районен съд, 165 състав отхвърлил като неоснователни предявените от „Т.С.”
ЕАД, ЕИК ******, срещу Г.С.М., ЕГН **********, искове с правно основание чл.
79, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответницата да заплати на ищеца сума
за консумирана топлинна енергия в общ размер от 36.12 лв., касаеща топлоснабден
имот, находящ се в гр. София, ж.к. „******. Решението е постановено при
участието на „Т.с.“ ЕООД, като трето лице помагач на страната на ищеца.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца „Т.С.” ЕАД, който го
обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – нарушение на материалния закон и
съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Неправилно СРС приел, че
ответницата не е потребител на топлинна енергия в качеството й на собственик на
процесния имот. По делото били представени писмени доказателства, че
ответницата е собственик на имота – официална справка от Столична община, в
която било посочено, че имотът е закупен от Г.С.М.. Документът не бил оспорен в
първоинстанционното производство, т.е. посоченото обстоятелство не било предмет
на спор между страните. Законът изрично давал легална дефиниция на понятието
„потребител на топлинна енергия”, като без значение бил фактът дали лицето е
обитавало процесния имот, респ. дали същото е консумирало топлинна енергия в
имота лично. Правомощията, които формират състава на едно субективно право били
типизираните възможности, които то дава на своя носител, и в този смисъл § 1, т. 42 ДР ЗЕ (§ 1, т. 13 ДР ЗЕЕЕ) говорел
именно за тези възможности, а не за реалното им упражняване. Законът не
предпоставял необходимост от доказване на обстоятелството кое лице е държател
на имота, респ. е потребило реално топлинната енергия. Поради това моли съда да
отмени първоинстанционното решение и вместо него постанови друго, с което да
уважи предявените искове. Претендира разноските по делото и юрисконсултско
възнаграждение. Прави евентуално възражение за прекомерност на претендирано от
насрещната страна адвокатско възнаграждение.
Въззиваемата страна Г.С.М.,
чрез назначения й по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител адв. С.П. от
САК е депозирала отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК, с който оспорва жалбата
и моли съда да потвърди атакуваното решение като правилно.
Третото лице помагач на ищеца – „Т.С.“ ЕООД, не взема становище по жалбата.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира
следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени осъдителни
искове:
с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 1.46 лв., представляваща
неплатен остатък от лихва за забава за периода 09.08.2013г. - 23.01.2017г.,
начислена върху главници по фактури №№ **********/31.12.2013г. и
00493227864/31.01.2014г. за доставена топлинна енергия в топлоснабден имот на
адрес: гр. София, ж.к. „******, с аб. № 155586;
с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата 28.44 лв. – цена на услугата
дялово разпределение по фактури №№ **********/30.06.2013г.,
**********/30.06.2014г. и **********/31.05.2015г., и
с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 6.22 лв. - лихва за забава
върху главницата за дялово разпределение за периода 31.07.2013г. - 23.01.2017г.
Претендирана е и законната лихва върху главницата от подаване на исковата
молба в съда на 30.01.2017г. до окончателното плащане.
С отговора на исковата молба,
депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответницата чрез назначения й особен
представител е оспорила предявените искове с редица възражения, вкл. изрично е
оспорила твърдението на ищеца, че е собственик на процесния топлоснабден имот,
респ. че между страните е налице облигационно правоотношение по доставка на
топлинна енергия относно същия имот. Искала е от съда да отхвърли исковете.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно и допустимо. Настоящият състав намира, че при
постановяване на решението не са нарушени императивни материалноправни норми, а с оглед оплакванията в жалбата следва
да бъде потвърдено по следните съображения:
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ в относимата му за спора
редакция, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда -
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да
монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал.
1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена
за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба
по чл. 36, ал. 3.
Според задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение №
2/17.05.2018г. по тълк.д. № 2/2017г. на ОСГК на ВКС, правоотношението по
продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в
специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен
договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно
регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е форма за
действителност, а форма за доказване. Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна (купувач) по договора за продажба на
топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови
нужди, какъвто е и „битовият клиент”, който според легалното определение
в т. 2а от § 1 ДР ЗЕ (ДВ, бр. 54 от 17.07.2012г.) е клиент,
който купува енергия за собствени битови нужди. Присъединяването на
топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа,
както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва въз основа
на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007г.
за топлоснабдяването) със собствениците или титулярите на
вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради
това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди,
дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното
предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично
известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата,
собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са
подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на
топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия
те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с
предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна
енергия. Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни
субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със
съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване,
за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи
условия директно с топлопреносното предприятие.
В случая, при доказателствена тежест за ищеца съобразно правилото на чл.
154, ал. 1 ГПК, и въпреки дадените му с доклада по делото указания, същият не е
доказал пълно и главно твърдението си, че ответницата е била в процесния период
собственик на топлоснабдения имот и като такава – клиент на топлинна енергия за
битови нужди. Единственото представено в тази връзка доказателство е писмо от
05.01.2017г. на СО – район „Люлин“, съгласно т. 11 от което с договор за
покупко-продажба от 17.10.1989г. ап. 56 в гр. София, ж.к. „******, бил продаден
на Г.С.М., не се установило жилището да е общинска собственост. Противно на
поддържаното от въззивника, този документ не представлява официален документ по
смисъла на чл. 179 ГПК и няма обвързваща съда материална доказателствена сила,
тъй като с него се удостоверяват факти извън удостоверителната компетентност на
длъжностните лица от общинската администрация. Същото изрично е посочено и в
отговора на исковата молба. Въпреки дадените му от районния съд указания по
реда на чл. 146, ал. 2 ГПК, ищецът не е направил доказателствени искания за
доказване на спорния по делото факт. Ето защо съдът следва да приложи
неблагоприятните последици на правилата за разпределение на доказателствената
тежест, като приеме недоказания факт за неосъществил се.
Останалите доводи във въззивната жалба нямат връзка с правилността на
изводите в атакуваното решение. В този смисъл жалбата в тази част е бланкетна -
в нея не са релевирани конкретни оплаквания за неправилност на изводите на
районния съд. Наведени са доводи за неправилност, нямащи никаква връзка с мотивите
на СРС за отхвърляне на исковете, както и напълно неотносими към установената
фактическа обстановка. А след като не е доказано наличие на облигационно
правоотношение между страните по доставка на топлинна енергия, предявените
искове са неоснователни и подлежат на отхвърляне. Само за пълнота следва да се
посочи, че дори ищецът да беше доказал ответницата да е клиент на топлинна
енергия за имота, съгласно неоспореното заключение на СТЕ за процесния период
задълженията за топлинна енергия за имота възлизат на 0.00 лв.
Предвид съвпадението на крайните изводи на двете инстанции, атакуваното
решение следва да бъде потвърдено.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 152049 от 26.06.2019г., постановено по гр.д. № 5891/2017г. на
Софийски районен съд, 165 състав, с което са отхвърлени като неоснователни
предявените от „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******, срещу Г.С.М., ЕГН **********, искове с
правно основание чл. 79, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответницата
да заплати на ищеца сума в общ размер от 36.12 лв., касаеща топлоснабден имот,
находящ се в гр. София, ж.к. „******, с аб. № 155586,
от които 1.46 лв. - остатък от лихва за забава за периода 09.08.2013г. -
23.01.2017г., начислена върху главници по фактури №№ **********/31.12.2013г. и
00493227864/31.01.2014г., 28.44 лв. – цена на услугата дялово разпределение по
фактури №№ **********/30.06.2013г., **********/30.06.2014г. и **********/31.05.2015г.,
и 6.22 лв. - лихва за забава върху главницата за дялово разпределение за
периода 31.07.2013г. - 23.01.2017г.
Настоящото въззивно решение е постановено при участието на „Т.С.“ ЕООД, ЕИК
******, като трето лице помагач на страната на ищеца-въззивник
„Т.С.” ЕАД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.