№ 888
гр. Варна, 29.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ ТО, в публично заседание на
десети юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Цвета Павлова
Членове:Пламен Ат. Атанасов
Деница Добрева
при участието на секретаря Елена Ян. П.а
като разгледа докладваното от Пламен Ат. Атанасов Въззивно гражданско
дело № 20243100500676 по описа за 2024 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.259 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на “Сити Кеш“ ООД, с ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление: гр.София, бул.“Цариградско шосе“ №115Е, ет.5, представлявано от
управителя Н.П.П., действащо чрез юрисконсулт Ц. Б., против Решение №215 от 18.01.2024г.
по гр.д.№11144/2023г. по описа на Районен съд Варна, с което е уважен предявеният от П. Х.
Н., с ЕГН **********, с настоящ адрес: ******, със съдебен адрес: ******, чрез адв.Т. Ч.,
против жалбоподателят иск за прогласяване нищожността на Договор №***** за
потребителски кредит на основание чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД, поради противоречие със
закона, а именно с разпоредбите на чл.22 от ЗПК във вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК и чл.19,
ал.4 от ГПК.
В жалбата се излага, че решението на РС Варна е неправилно и незаконосъобразно.
На първо място се оспорват изводите на съдът, че в ГПР по процесният договор за кредит,
следва да бъде включен и размерът на уговорената в договора неустойка за неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение. Поддържа се, че въпросните изводи
противоречат на европейското законодателство, а имено на Съображение 20 и чл.19, § 2 от
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008г. и на чл.19,
ал.1 от ЗПК и Приложение № 1, като се сочи относима съдебна практика. На следващо място
се поддържа, че в случая не е налице доказване, че ГПР надвишава посочения в договора
размер, което е в тежест на ищеца. Моли се за отмяна на обжалваното решение и
1
постановяване на ново, с което да се отхвърлят исковите претенции.
В срока по чл.263 от ГПК въззиваемата страна, е депозирала отговор на въззивната
жалба, с която се оспорват доводите и оплакванията на жалбоподателят. Поддържа се, че
атакуваното решение е правилно и законосъобразно, като са развити подробни съображения
в подкрепа на изложеното становище и се сочи относима съдебна практика. По конкретно се
сочи, че начисляваната от дружеството кредитодател неустойка за непредставяне на
обезпечение по договора, е едно допълнително възнаграждение за кредитора и разход за
потребителя, с оглед на това, че още с подписване на договора между страните
обезщетението е включено в погасителният план и месечни вноски, като наред с това
потребителят е поставен в изначална невъзможност да изпълни поставените от кредитора
условия. Поддържа се, че заобикаляйки закона, ответникът всъщност скрито променя
параметрите на договора, по отношение на които има уредба в чл.19, ал.1 и чл.11, ал.1 т.10
от ЗПК, което пък води до последиците, визирани в чл.22 от ЗПК. На следващо място се
поддържа, че клаузите от договора формиращи задължение за заплащане на неустойка при
непредставяне на обезпечение са неравноправните клаузи по смисъла на чл.143, ал.2, т.5 и
т.19от ЗЗП, съответно са нищожни на основание чл.146 от ЗЗП и по аргумент от чл.26, ал.1
от ЗЗД. На последно място се поддържа, че уговореният размер на неустойката надвишава
размера на главницата по договора за кредит, поради което неустойката се явява прекомерна
и в противоречие с обезщетителната й функция. Ето защо разпоредба визираща задължение
за заплащане на неустойка, е в пряко противоречие с добрите нрави, поради което е
нищожна и на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД. Моли се за потвърждаване на обжалвания
съдебен акт и присъждане на разноски.
В съдебно заседание въззивницата поддържа жалбата си и моли за нейното
уважаване.
Въззиваемата страна, чрез писмена молба подадена от пълномощник, оспорва
жалбата и поддържа отговора си. Претендира разноски.
За да се произнесе, съдът съобрази, следното:
След извършени множество уточнения на исковата молба, включително и в
настоящата инстанция, съдът е сезиран с предявен от П. Х. Н., с ЕГН **********, против
“Сити Кеш“ ООД, с ЕИК ********* иск за прогласяване нищожността на сключен между
страните Договор №***** за потребителски кредит на основание чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД,
поради противоречие със закона, а именно с разпоредбите на чл.22 от ЗПК във вр. с чл.11,
ал.1, т.10 от ЗПК и чл.19, ал.4 от ГПК.
В исковата и уточняващите молби ищцата твърди, че страните са сключили Договор
№***** за потребителски кредит, по силата на който е предоставен кредит в размер на
1200лв., със срок за погасяване от 12 месеца, чрез месечни вноски, включващи главница и
възнаградителна лихва в размер на 40.05 % годишно. Сочи се, че общата сума за връщане е
определена на 1590.83лв., а ГПР на 47.88 %, като и че според чл.6, т.6.5. от договора в
тридневен срок от усвояване на земната сума заемателя следва да осигури обезпечение, чрез
2
банкова гаранция или поръчителство, които да отговарят на изискванията на чл.33 от ОУ.
Сочи се още, че според чл.6, т.6.6 от договора за кредит при неизпълнение на задължението
по за осигуряване на обезпечение, заемателя дължи в полза на заемодателя, неустойка в
размер на 1541.17лв., която се начислява автоматично и се погасява разсрочено съгласно
погасителен план. Поддържа се, че клаузата пораждаща уговорка за плащане на неустойка е
нищожна като противоречаща и заобикаляща закона, и като накърняваща добрите нрави,
също така тя се явява и неравноправна клауза по смисъла на чл.143, ал.2, т.5 и т.19 от ЗЗП.
На следващо място са развити подробни съображения за нищожност на чл.6, т.6.6 от
договора на основание чл.24 от ЗПК вр. с чл.21, ал.1 от ЗПК, както и поради заобикаляне на
чл.19, ал.1 ал.4 от ЗПК вр. с чл.33 от ЗПК, тъй като неправилно размерът на неустойката не е
включен при изчислението на ГПР по кредита. В уточненията на иска направени по повод
указания на въззивният съд, ищцата концентрира твърденията си за нищожност на договора,
поради неспазване на изискванията на чл.11, т.т. 9, 10 и 11 от ЗПК във вр. с чл.22 от ЗПК,
както и поради надвишаване на лимита на ГПР заложен в чл.19, ал.4 от ГПК. Поддържа се,
че по отношение на процесния договор не може да се приложи правилото на чл.26, ал.4 от
ЗЗД, респективно, че нищожността на клаузата за неустойка влече нищожност на целият
договор.
С подаденият отговор на исковата молба, се поддържа становище за неоснователност
на исковете, респективно действителност на договора за кредит. Твърди се, че процесният
договор за кредит отговаря на изискванията на Закона за потребителския кредит и на Закона
за защита на потребителите. Оспорват се доводите за прекомерност на неустойката и че
същата следва да се включи при изчисление на ГПР, като са развити насрещни съображения.
Моли се за отхвърляне на иска, ведно с присъждане на сторените по делото разноски.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта-в обжалваната му част. Обжалваното
решение е валидно постановено в пределите на правораздавателната власт на съда, същото е
допустимо, като постановено при наличието на положителните и липса на отрицателните
процесуални предпоставки.
По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно
разпоредбата на чл.269, ал.1, изр.2 от ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в
жалбата оплаквания за неправилно формирани изводи от съда. В случая оплакванията на
въззивника по същество са оспорване на изводите на първоинстанционния съд, че
процесния договор е нищожен. Така направените оспорвания, не съставляват новонаведени
възражения или фактически твърдения, поради което следва да бъдат разгледано по
същество.
Няма спор по делото и от ангажираните доказателства се установява, че страните са
сключили Договор №***** за потребителски кредит, според чиито условия на ищцата е
отпусната в заем сумата от 1200лв. за срок от 12 месеца при годишен лихвен процент в
размер на 40.05 %. В договора са фиксирани общата сума за връщане в размер на 1590.83лв.
и ГПР от 47.88 %. С клаузата визирана в чл.6, т.6.5. от договора за кредит е въведено
3
задължение на заемателя в тридневен срок от усвояване на земната сума, да осигури
обезпечение на кредита, чрез банкова гаранция или поръчителство, които следва да
отговарят на изискванията на чл.33 от ОУ. При неизпълнение на посоченото задължение за
осигуряване на обезпечение, на основание чл.6, т.6.6 от договора заемателя дължи в полза
на заемодателя, неустойка в размер на 1541.17лв
Въз основа на горното, въззивният съд намира от правна страна, следното:
Принципно правилно е разбирането на ищцата, че уговорката съдържаща се в чл.6,
т.6.6 от договора за кредит и предвиждаща заплащане на неустойка, е нищожна като
накърняваща добрите нрави, доколкото размера на обезщетението надхвърля, както този на
главното задължение, така и многократно размера на предвидимите вреди, които кредитора
би могъл да претърпи при неизпълнение. В случая с оглед паричният характер на основното
/кредитното/ задължение, единствените вреди, които кредитора би могъл да търпи при
забава, са съизмерими с размера на мораторната лихва. Ето защо уговарянето на неустойка
за неизпълнение на задължение, целящо да гарантира погасяването на дълга, в размер
надхвърлящ този на главницата, накърнява принципите за добросъвестност и справедливост,
респективно влиза в противоречие с добрите нрави.
От друга страна обаче нищожността на чл.6, т.6.6 от договора за кредит, не може да
обуслови нищожност на целият договор, доколкото именно липсата й е в интерес на
заемателя, в чиито патримониум няма да се породи обременителното задължение за плащане
на неустойка за неизпълнение. В този смисъл и доколкото уговорката за неустойка не е част
от същественото или задължителното съдържание на договорите за кредит /заем/, е
приложимо правилото на чл.26, ал.4 от ЗЗД, тъй като е логично да се предположи, че
кредитополучателя би сключил договор, който не поражда допълнителни финансови
тежести за него.
С оглед горното се налага извод за неоснователност на оплакванията на ищцата за
нищожност на процесният договор, поради накърняване на добрите нрави.
Неоснователни са и доводите за нищожност на договора, поради противоречие или
заобикаляне на закона. Действително при усложнените параметри на процесният договор за
кредит, а имено предвиждане на неустойка за непредставяне на обезпечение, чиито
погасяване се разсрочва за срока на договора и тя става част от погасителната вноска, в
комбинация с факта, че условията за предоставяне на обезпечение предопределят
фактическа невъзможност същите да бъдат изпълнени и то лице търсещо бързо
кредитиране, то простото посочване на размера на Годишният процент на разходите в
цифрово изражение, без да е описан начина на формиране /компонентите/ на ГПР, не е
отговаря на изискването на чл.19, ал.1 от ЗПК. Съответно не отговаря и на правилото на
чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, регламентиращ задължението за оповестяване на разбираем език на
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в Приложение №1 начин.
4
Неизпълнението или противоречието на клаузите процесният договор със
специалните изисквания на ЗПК, води единствено до последиците предвидени в чл.22 от
ЗПК, респективно договорът за потребителски кредит се счита за е недействителен. Макар
термините “недействителност“ и “нищожност“ да са синоними, то тяхното съдържание не е
тъждествено и те имат различни правни последици. Предвидената в чл.22 от ЗПК
недействителност е относима единствено за потребителското кредитиране и възниква само
при нарушение на специалните и по-строги правила, визирани в чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-
12 и т.20, и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7-9 от ЗПК, съответно тя изключва общата нищожност на
сделките по чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД, поради противоречие със закона. Това е така защото
съотношението между двете норми е специална към обща, поради което първата изключва
приложението на втората, която има субсидиарно действие само при отсъствието на изрични
правила. Стриктно погледнато всички основания за недействителност-както тези за
нищожност, така и тези за унищожаемост, представляват противоречие с императивна
правна норма. Ето защо приложното поле на чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД, следва да бъде
ограничено до хипотезите, в които липсват други специални основания за нищожност или
недействителност.
Пример в подкрепа на горният извод е трайно възприетото в правната доктрина и
съдебната практиката по отношение на договорите, сключени от лице, действало като
представител, без да има представителна власт, а имено че е налице висяща
недействителност по чл.42, ал.1 от ЗЗД, а не нищожност по чл.26, ал.2, пр.2 от ЗЗД, поради
липса на съгласие. Също така и че сделките, при който представителят на едната страна се е
споразумял с другата страна във вреда на представлявания, са относително недействителни
спрямо последния по смисъла на чл.40 от ЗЗД, но не и нищожни на основание чл.26, ал.1,
пр.3 от ЗЗД, поради накърняване на добрите нрави.
В допълнение, следва да се посочи, че доводите на въззиваемата-ищца за нищожност
на клаузата от процесния договор за кредит относно посочването /определянето/ на ГПР,
респективно за невъзможността същата да бъде заместена при условията на чл.26, ал.4 от
ЗЗД, тъй ГПР е въведен като изрично изискване в чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК, са погрешни. В
случая не е налице нищожност на клаузата за определяне на ГПР, доколкото такава клауза
по принцип не се съдържа в договора за потребителски кредит. Налице е неизпълнение на
задължението за коректно възпроизвеждане на нормативно изискуемо съдържание на
договор за потребителски кредит, чрез посочване на годишен процент на разходите, който
ГПР обаче не е предмет на договаряне, а на оповестяване с оглед охраняване на правата и
икономическите интереси на кредитополучателя. Погрешното /непълното/ посочване на
параметрите /размера/ на ГПР, в това число на компонентите ползвани при изчисление на
процентното му съотношение, се приравнява на липса на задължителен реквизит на
договора за потребителски кредит, който реквизит е предвиден в чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК вр. с
чл.19, ал.1-3 от ЗПК, съответно води до недействителност на договора на основание чл.22 от
ЗПК.
С оглед гореизложеното съдът намира, че макар процесният договор да страда от
5
пороци водещи до неговата недействителност по смисъла на чл.22 от ЗПК, то същият не е
нищожен поради противоречие със закона на основание чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД, съответно
че изрично предявеният иск с последната посочена правна квалификация, се явява
неоснователен.
За пълнота на изложението, следва да се посочи, че обсъждането на останалите
доводи на ищцата за недействителност /нищожност/ на отделни клаузи от договора за
кредит, в частност на чл.6, т.6.6 от договора, които са основани на разширената
потребителска закрила, обективирана в ЗПК и в ЗЗП, не би повлияло на формираният краен
извод от съда за неоснователност на претенцията за нищожност на основание чл.26, ал.1,
пр.1 от ЗЗД. Това е така защото дори въпросните съображения да бъдат възприети за
основателни, то те могат да обусловят единствено нищожност на съответната клауза или
недействителност на договора в хипотезата чл.22 от ЗПК, но не и нищожност на договора
като цяло при условията на предявената претенция.
В заключение настоящият състав на съдът, намира, че въззивната жалба, е
основателна, респективно, че атакуваното решение е неправилно и незаконосъобразно,
поради което следва да бъде отменено и постановено ново, с което да се отхвърли иска за
прогласяване на нищожността на Договор №***** за потребителски кредит на основание
чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД, поради противоречието му със закона.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 и ал.8 от ГПК в полза на
въззивника-ответник, се следват деловодни разноски за внесена държавна такса в размер на
36.82лв. и юрисконсултско възнаграждение, чиито размер съдът определя на по 150лв. за
всяка инстанция.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение №215 от 18.01.2024г. по гр.д.№11144/2023г. по описа на Районен
съд Варна, с която е уважен предявеният от П. Х. Н., с ЕГН **********, с адрес: ******,
против “Сити Кеш“ ООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София,
бул.“Цариградско шосе“ №115Е, ет.5, представлявано от управителя Н.П.П., иск за
прогласяване нищожността на сключен между страните Договор №***** за потребителски
кредит на основание чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД, поради противоречие със закона, а именно с
разпоредбите на чл.22 от ЗПК във вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК и чл.19, ал.4 от ГПК, вместо
което ПОСТАНОВЯВА :
ОТХВЪРЛЯ иска на П. Х. Н., с ЕГН **********, с адрес: ******, предявен против
“Сити Кеш“ ООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София,
бул.“Цариградско шосе“ №115Е, ет.5, представлявано от управителя Н.П.П., за
прогласяване нищожността на Договор №***** за потребителски кредит на основание
чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД, поради противоречие със закона, а именно с разпоредбите на чл.22
от ЗПК във вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК и чл.19, ал.4 от ГПК, като неоснователен.
6
ОСЪЖДА П. Х. Н., с ЕГН **********, с адрес: ******, да заплати на “Сити Кеш“
ООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.“Цариградско
шосе“ №115Е, ет.5, представлявано от управителя Н.П.П., сумата от 336.82лв.,
представляваща направени деловодни разноски пред двете инстанции, която 36.82лв. за
внесена държавна такса и юрисконсултско възнаграждение от по 150лв. за всяка инстанция.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7