Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 1231 / 30,10,2019 г., гр. Пловдив
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН
СЪД,
VІІІ граждански състав, в публично заседание на 24,09,2019 г., в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕКАТЕРИНА МАНДАЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
НЕДЯЛКА СВИРКОВА НИКОЛИНКА ЦВЕТКОВА
при участието на секретаря ЕЛЕНА
ДИМОВА
разгледа докладваното от
съдия Свиркова въззивно гражданско дело № 1208/2019 г. и прие следното:
Производство по реда
на чл. 258 - 273 от ГПК.
Образувано по
въззивна жалба вх. № 19151/21,03,2019 г. от „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД – гр.
София, ЕИК *********; против решение № 726/22,02,2019 г., постановено по гр. д.
№ 13294/2018 г. на РС Пловдив, ХVIII гр.
състав. Решението се обжалва с оплакване за незаконосъобразност поради
противоречие с материалния закон и
необоснованост. Оспорват се изводите на РС за нищожност на сключения между
страните договор. От въззивния съд се иска да постанови решение, с което да
отмени обжалваното и вместо това да отхвърли предявените искове.
Ответникът З.Д.Д. от
с. Граф Игнатиево, Пловдивска област, ЕГН **********; изразява становище за
неоснователност на въззивната жалба, счита първоинстанционното решение за
законосъобразно и иска потвърждаването му.
След преценка на
събраните по делото доказателства във връзка със становищата на страните, съдът
приема следното:
Производството е
образувано по обективно съединени искове с правна квалификация чл. 26 ал. 1
предл. първо от ЗЗД и чл. 55 ал. 1 предл. първо от ЗЗД. Предявени от З.Д.Д. от
с. Граф Игнатиево, Пловдивска област, ЕГН **********; против „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“
АД – гр. София, ЕИК *********. От съда се иска да постанови решение, с което: да
признае сключения между страните договор за паричен заем № *** г. за нищожен
поради противоречие със закона – с разпоредбите на чл. 11 ал. 1 т. 9, 10, 11,
12 и 20 от ЗПК; както и да осъди ответника да заплати на ищеца сумата от 433,52
лв., получена при начална липса на основание въз основа на посочения по-горе
недействителен договор, ведно със законната лихва върху сумата, считано от
предявяване на исковата молба – 14,08,2018 г., до окончателното й плащане.
Евентуално – при неоснователност на главно предявените претенции, от съда се
иска да обяви уговорката в посочения по-горе договор за дължимост на
възнаградителна лихва за нищожна поради противоречие с добрите нрави, както и
да осъди ответника да заплати на ищеца сумата от 300 лв., представляваща
получена без основание възнаградителна лихва по посочения договор.
Ответникът заявява
становище за неоснователност на предявените искове.
С обжалваното решение
РС е приел главно предявените искове за основателни – признал е договора между
страните за нищожен поради противоречие със закона (с посочените по-горе
разпоредби) и е осъдил ответника да върне на ищеца, като получена без
основание, сумата от 433,52 лв. (заплатеното над размера на получената по
договора главница).
При извършената
проверка на валидността и допустимостта на обжалвания съдебен акт, не се
констатираха основания за нищожност или недопустимост на същия.
Относно
законосъобразността на първоинстанционното решение, в рамките на служебно
дължимата проверка относно правилното приложение на материалния закон и предвид
предявените във въззивната жалба оплаквания, съдът приема следното:
Безспорно между
страните е обстоятелството, че помежду им е сключен посочения по-горе договор
за кредит. Със същия ответникът е предоставил на ищеца сумата от 600 лв., като
ответникът се е задължил да я върне в срок от осем месеца при размер на
месечната вноска – 129,19 лв., ведно с възнаградителна лихва. Посочен е „фиксиран
годишен ли4хвен процент по заема – 108,38 %“; посочен е и „годишен процент на
разходите – 419,68“.
Безспорно е, че
ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по
смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със
средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства; ищецът е физическо лице, при което страните имат
качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор
съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК.
Сключеният договор по
своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски
кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на
специалния закон - ЗПК.
Спорни по делото са
въпросите, въведени и в оплакванията на дружеството, жалбоподател, дали са
нарушени предвидените в чл. 22 от ЗПК императивни изисквания, при сключването
на потребителския договор, при което
последният следва да бъде обявен за недействителен.
Съгласно разпоредбата
на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.
1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал.
1, т. 7- 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Наведените в
исковата молба доводи за недействителност на договора са: липса на посочване на
общата сума дължима от потребителя, липса на посочени условия за прилагане на
договорния лихвен процент, липса на погасителен план и неяснота, липса на
посочване относно правото на отказ на потребителя от договора, както и срока и
условията за упражняването му.
Съгласно изискването
на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, следва да се посочи ГПР и общата дължима сума от
потребителя. В конкретният случай това изискване е спазено, доколкото в чл. 3, т. 7 е посочен общият размер на всички плащания – 1033,52
лв., а в т. 8 е посочен ГПР – 419,68 %.
Основателно обаче е
възражението на ищеца за неспазване изискването на чл. 22 ЗПК. Посочената
разпоредба предвижда, че договор за потребителски кредит е недействителен, ако
не са посочени приложимият лихвен процент и условията за прилагането му. В
конкретният случай в договора е
посочено, че лихвеният процент е фиксиран на 108,38 %, но липсва разпоредба за условията за прилагането му
и уточнение за базата, върху която се
начислява лихвеният процент – дали върху целия размер на кредита или върху остатъчната
главница. Неясно остава как се
разпределя лихвеният процент във
времето - върху цялата дължима главница
или е съобразно поетапното й намаляване, не е конкретизиран общ размер на
дължимата за срока на договора възнаградителната лихва, нито и съотношението й
с главницата по кредита, което обстоятелство прави невъзможна проверката
относно това как е изчислен лихвеният процент, какви са условията за
прилагането му и дали същият отговаря на
посочения от кредитодателя фиксиран размер от 108,38 %.
Наред с това – при
фиксиран годишен лихвен процент от 108,38 % и при липса на уговорки относно
дължими допълнителни разноски и такси по заема, с договора се предвижда годишен
процент на разходите в размер на 419,68 %, като неясно остава на какво се дължи
значителната разлика (неколкократно надвишение) на разходите над уговорената
лихва. Следователно съдържанието на процесния договор не позволява да се
извърши преценка относно обхвата на задължението на потребителя и същият следва
да се приеме за недействителен на основание чл. 26 ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 11, ал.
1, т. 9 ЗПК. Констатираната неяснота съществено ограничава правата на
потребителя и е още едно самостоятелно основание за недействителност на
договора за кредит (чл. 22 от ЗПК).
Във връзка с
предявените във въззивната жалба възражения, необходимо е да се отбележи, че
според задължителното тълкуване на СЕС, чл. 23 от Директива 2008/48 ЕО допуска
държавата членка да предвиди в националната си правна уредба договорът за кредит
да се счита за сключен без лихви и без разноски, само ако става въпрос за липса
на данни, която е лишила попречи на потребителя от възможността да прецени
обхвата на своето задължение (на каквато невъзможност в случая ищецът изрично
се позовава).
Съгласно разпоредбата
на чл. 23 ЗПК, последица от недействителността е връщане само на чистата стойност по кредита
от потребителя, без лихви или други разходи.
Доколкото по делото е установено, че потребителят е заплатил по
посочения договор общо 1033,52 лв., то разликата над размера на получената
главница (600 лв.), или сумата от 433,52 лв., се явява платена при начална
липса на основание и подлежи на връщане на ищеца ведно със законната лихва от датата на предявяване на
исковата молба до окончателното изплащане.
Като е достигнал до
същите правни изводи и е уважил главно предявените искове, РС е постановил
законосъобразно решение, което следва да бъде потвърдено.
На представителя на
въззиваемия следва да се присъди адвокатско възнаграждение за осъщественото по
реда на чл. 38 от ЗА безплатно процесуално представителство – в размер на 300
лв.
По изложените съображения съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 726/22,02,2019 г., постановено по гр. д.
№ 13294/2018 г. на РС Пловдив, ХVIII гр. състав.
ОСЪЖДА „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД – гр. София, ЕИК
*********; да заплати на адвокат Д.Г.Б.,***,
сумата от 300 лв. (триста лева),
представляваща адвокатско възнаграждение за осъществено, при условията на чл.
38 ал. 2 от Закона за адвокатурата, безплатно процесуално представителство по
реда на.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
.