Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 27.04.2022 г.
В И М Е Т О Н А Н А
Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ-E въззивен
състав, в публично съдебно заседание
на десети декември през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
ЯНА ВЛАДИМИРОВА
при
секретаря Елеонора Георгиева,
като
разгледа докладваното от съдия Сантиров гр.д. № 600 по описа на съда за 2021
година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 20236470 от 27.10.2020 г., постановено по
гр. дело № 1830/2020 г. по описа на СРС, І ГО, 85-ти състав,
първоинстанционният съд е отхвърлил предявените от „Т.С.“ ЕАД против „И.“ АД по
реда на по чл. 422, ал. 1 от ГПК кумулативно обективно съединени установителни
искове с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД за сумата 1753,98 лева,
представляваща спестени разходи /цената/ на доставени топлинни услуги за имот,
находящ се в гр. София, с аб. № 392460 , за периода от 01.07.2016 г. до 30.04.2018
г., сумата 46,65 лв., представляваща цена за извършена услуга дялово
разпределение за периода от 01.09.2016 г. до 31.08.2018 г., ведно със законната
лихва върху тези суми от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение – 31.10.2019 г., и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД
за сумата от 364,60 лв., представляваща мораторна лихва за периода от
31.10.2016 г. до 07.10.2019 г. и сумата от 2,93 лв., представляваща мораторна
лихва върху главницата за дялово разпределение за периода от 31.10.2016 г. до
07.10.2019 г.
Със същото решение и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в
полза на ответното дружество са присъдени разноски за юрисконсултско
възнаграждение в размер на сумата от 100,00 лв.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна
жалба от „Т.С.“ ЕАД, с оплаквания за неправилност на решението поради допуснати
от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и необоснованост на
изводите. Поддържа, че от представения по делото като писмено доказателство
Нотариален акт от 18.05.2016 г., се установява, че през процесния период
ответното дружество е било собственик на недвижимия имот до който е доставял топлинна
енергия, поради което и макар да не е сключен писмен договор, ответникът
отговаря по правилата на неоснователното обогатяване. Сочи, че от значение е
обстоятелството кой е следвало да сключи договор за продажба на топлинна
енергия за стопански нужди , а не кой фактически се е намирал в имота, тъй каза
то неоснователното обогатяване отговаря този, който е спестил разходите за
заплащането й. Моли съда да отмени решението и уважи предявените искове, както
и да присъди направените по делот разноски.
Въззиваемият ответник - „И.“ АД е подал отговор на
въззивната жалба, с който оспорва същата по подробно изложените в отговора
съображения.
Третите лица помагачи Т.К.ООД -помагач на страната на ищеца и А.Е.И.
ЕООД - трето лице помагач на страната на ответника, в законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 от ГПК не
са подали отговор на въззивната жалба и не вземат становище по същата.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от
легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна
такса, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни
основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките
на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие
с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните
по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната
жалба за неоснователна по следните съображения:
Съгласно цитираната разпоредба на
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и
правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба
оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените
процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации
на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното
решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, като по конкретно
наведените във въззивната жалба доводи, които очертават и предметния обхват на
въззивната проверка, намира следното: Настоящата съдебна инстанция напълно споделя
фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата
на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, а по конкретно наведените във
въззивната жалба доводи, които очертават и предметния обхват на въззивната
проверка, намира следното:
В тежест на ищеца при предявен иск по чл. 59, ал. ЗЗД
е да установи в производството,
образувано по така предявените специални установителните искове и съобразно
правилото на чл. 154, ал. 1 от ГПК, в качеството му на кредитор,
обстоятелствата, от които произтича вземането му, както и неговата ликвидност,
изискуемост и размер, а на ответника - фактите, които изключват или погасяват това
спорно право.
Отношенията между топлопреносното предприятие и
клиентите на топлинна енергия за небитови нужди през процесния период се
уреждат от Закона за енергетика. Съгласно чл. 149, ал. 1 от ЗЕ, в редакцията,
релевантна за процесния период, продажбата на топлинна енергия се осъществява
въз основа на писмени договори при общи условия. В случаите, в които страна е
клиент на топлинна енергия за битови нужди, договорът между него и доставчика
на топлинна енергия се счита за сключен при публично оповестените общи условия
с конклудентни действия – по арг. от чл. 150 от ЗЕ. Когато обаче топлинната
енергия се продава на клиент за небитови нужди, който съгласно легалната
дефиниция на това понятие, дадена в пар. 1, т. 33а от ДР на ЗЕ, ред. ДВ, бр. 54
от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г., е този, който купува топлинна енергия с
топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация, горещо водоснабдяване
и технологични нужди за небитови нужди, законът предвижда това да се осъществява
въз основа на писмени договори при
общи условия, сключени между топлопреносното предприятие и клиентите за
небитови нужди. Регламентираната в императивна материалноправна норма на 149,
ал. 1, т. 3 от ЗЕ специална форма за сключване на договора за продажба на
топлинна енергия между топлопреносното предприятие и клиентите за небитови
нужди води до извода, че тя е форма за действителност на сделката.
В случая ответникът, въззиваем в настоящото
производство, има качеството на небитов клиент на топлинна енергия по смисъла
на пар. 1, т. 33а от ДР на ЗЕ, поради което и за да е действителен сключеният
от него договор за продажба с топлопреносното предприятие, трябва да се
установи, че е спазена предвидената в чл. 149, ал. 1, т. 3 от ЗЕ писмена форма.
В настоящото производство не се спори, че между
главните страни не е бил сключван договор за продажба на топлинна енергия за
процесния период в предвидената в чл. 149, ал. 1, т. 3 от ЗЕ писмена форма,
поради което помежду им не е възникнало валидно облигационно правоотношение за
продажба на топлинна енергия за небитови (стопански) нужди. При липсата на
възможност топлопреносното предприятие да търси стойността на доставената
топлинна енергия на договорно основание, същото разполага с правата по чл. 59,
ал. 1 от ЗЗД, в който законодателят е предвидил, че всеки, който се е обогатил
без основание за сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което се е
обогатил, до размера на обедняването.
Имуществените облаги имат материално естество и те са
оценими в пари. Изразяват се в увеличаване на актива на имуществото на
обогатения, в намаляване на неговите пасиви или спестяване на обогатения на
някои разходи, които той иначе е трябвало да понесе. В последната хипотеза
спестяването на разходи води до обогатяване в случай, че разходите са били
необходими и ответникът по иска с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД е трябвало
да ги понесе от собственото си имущество, без да съществуват изгледи за тяхното
връщане (в този смисъл са разясненията, дадени с решение № 587 от 01.11.2010 г.
по гр. дело № 941/2009 г. на ВКС, ГК, ІV ГО), но само когато е налице функционална
връзка между обогатяването и обедняването. В настоящия случай обаче такава не е налице, тъй като макар и
ответното дружество да е станало собственик на процесния недвижим имот, находящ
се в гр. София, ул. ******по силата на Нотариален акт за покупко-продажба от
18.05.2016 г., същия е бил ползван от трето лице - „А.Е.И.“ ЕООД, на облигационно основание,
противопоставимо на собственика на имота и изключващо неговите права, което се
установява от представеното по делото Решение от 17.03.2017 г., постановено по
гр.д. № 59797/2015 г., III ГО, 142 с-в, с което е признато за установено по
отношение на „И.п.“ ООД, че „А.Е.И.“ ЕООД има право да ползва продесния имот,
на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 237, ал. 1 ЗЗД, в качеството му на
наемател, по силата на противопоставимо наемно правоотношение, възникнало въз
основата на Договор за наем от 03.09.2013 г., вписан в имотния регистър с вх. №
48183 от 04.10.2013 г., том 11, № 60, по партидата на имота № 271037 до
изтичане на уговорения в договора срок - 03.09.2020 г.
В този смисъл задължение на третото
лице наемател на топлоснабдения имот и ползвател на ТЕ за небитови нужди е било
да сключи договор с топлопреносното предприятие и именно третото лице - „А.Е.И.“
ЕООД, поради което и именно това дружество е спестило разходи за топлинна енергия,
което обстоятелство е било известно на ищеца, предвид оповестителното действие
на вписания договора за наем от 03.09.2013 г.
Ето защо не ответникът, а наемателят на процесния
недвижим имот - „А.Е.И.“
ЕООД по вписания договор за наем, прекратен
едва на 16.08.2018 г., видно от приемо - предавателния протокол, с който е предадено
владението върху топлоснабдения имот на ответника „И.“ АД, е спестил разходи за доставената и ползвана от ищеца
топлинна енергия за процесния имот.
Доколкото във въззивната жалба липсват други конкретни
оплаквания, то в съответствие с разпоредбата на чл. 269, изр. 2 от ГПК
въззивният съд намира, че решението на СРС следва да бъде потвърдено, а
предявената жалба в тази част - отхвърлена.
При този изход на спора на въззиваемия следва да се
присъдя разноски за процесуална представителство от юрисконсулт в размер на
100,00 лв.
С оглед на цената на иска
въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал.
3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
По изложените съображения Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20236470 от 27.10.2020 г., постановено по
гр. дело № 1830/2020 г. по описа на СРС, ІІІ ГО, 140-ти състав.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК ф ******, със седалище
и адрес на управление:***, да заплати на И. АД, ЕИК ******, с адрес ***,
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 273 ГПК сумата от 100.00 лева,
представляващи разноски за юрисконсултско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО е постановено с
участие на трети лица помагачи - Т.К.ООД -помагач на страната на ищеца и А.Е.И. ЕООД -
трето лице помагач на страната на ответника.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: