РЕШЕНИЕ
№ 197
гр. Бургас, 23.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на двадесет и пети
септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Румяна Ст. Калошева Манкова
Членове:Кирил Гр. Стоянов
Даниела Д. Михова
при участието на секретаря Марина Д. Димова
като разгледа докладваното от Даниела Д. Михова Въззивно гражданско дело
№ 20242000500304 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл.258 и сл ГПК и е образувано по
въззивната жалба на Н. К. К. от гр. С. против Решение № 401/26.04.2024 по
гр.д.1397/2023 г. по описа на Бургаски окръжен съд, с което въззивницата е
осъдена да заплати на „Пърформ И.Т. Солюшънс“ ЕООД сумата от 128 283,89
лв, поради получаването й без основание с платежно нареждане с референция
№ **********/**.**.**** г. и посочено основание „запл.мес.062023“, ведно
със законна лихва за забава върху горната главница от датата на депозиране на
исковата молба - 07.08.2023 г., до окончателното й изплащане, както и сумата
от 24 194,62 лв за направените по делото разноски.
Твърди се, че обжалваното решение е незаконосъобразно и
неправилно.
По-конкретно се твърди, че неправилно съдът е приел, че е изпълнен
фактическият състав на нормата на чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД. Признава се,
трудовото правоотношение между страните е прекратено на основание чл.325,
ал.1, т.1 КТ с подписано на 01.06.2023 г. Споразумение за прекратяване на
Трудов договор от 28.10.2021 г. Твърди се, че в чл.2.1 от Споразумението е
посочено, че на служителя се дължи обезщетение по чл.224, ал.1 от КТ за
неплатен годишен отпуск в размер на 23 610,78 лв, а в чл.2.2 - че дружеството
ще изплати на служителя еднократен бонус в размер на 118 053,88 лв.
Признава, че на 02.06.2023 г. с пл.нареждане й е изплатена сумата от
128 283,89 лв с основание: Възнаграждение за месец юни 2023
1
г.+бонус+обезщетение по чл.224 от КТ.
Твърди се, че еднократният бонус в размер на 118 056,88 лв изплатен
на 02.06.2023 г. представлява обезщетение при напускане от работа, а не
допълнително възнаграждение дължащо се на ищцата за финансовата 2022 г.,
уговорено в офертата от 15.10.2021 г. Твърди се, че погрешните изводи на
първоинстанционния съд за основанието за дължимост на въззивницата на
сумата от 118 056,88 лв, се дължат на употребения израз „бонус“ вместо
обезщетение, както и на заключението на вещотото лице в представената по
делото експертиза, което, на база само на твърдения на ищеца, е посочило в
заключението си, че дружеството е взело решение за размера на бонуса на
ответницата. Твърди се, че такова решение не е вземано, тъй като в
дружеството-ищец никой няма компетенцията да направи това, понеже
ответницата е заемала най-високия пост в българския офис на дружеството.
Твърди се, че в решението си съдът изобщо не е обсъдил
обстоятелствата, които са довели до плащането на процесната сума – дали е
допусната техническа грешка при генерирането на електронния файл, както
твърди ищецът, или е дължима останалата част от дължимия на ответницата
бонус за финасовата 2022 г., получена от нея добросъвестно. Твърди се, че в
хода на делото ищцовата страна не е оспорила добросъвестността на
ответницата при получаване на сумата. Позовава се на разпоредбата на чл.271,
ал.1 от КТ, съгласно която работникът или служителят не е длъжен да връща
сумите за трудово възнаграждение по трудовото правоотношение, които е
получил добросъвестно, както и на чл.8, ал.2 КТ - добросъвестността при
осъществяване на трудовите права и задължения се предполага до
установяване на противното. Изложени са подробни съображения в тази
връзка. Твърди се, че по делото не е доказано от ищеца и не е твърдяно, че
ответницата е получила сумата недобросъвестно. Сочи се, че по същество
процесуалният представител на ищеца е пледирал, че сумата е преведена „без
основание поради допуснат технически пропуск при превеждане на същата“, а
не, че ответницата е била недобросъвестна или, че сумата не й се дължи.
Изложени са твърдения, че съгласно отправената до въззивницата
оферта за работа, която тя е приела, допълнителното възнаграждение (бонус)
за финансовата 2022 г. е трябвало да й се изплати през февруари 2023 г.
Твърди, че тя, в качеството си на Главен технически директор в дружество П.
Г., е водила многократни разговори с Главния изпълнителен директор за
изплащането на допълнителното възнаграждение на екипите в крайна сметка
същото е било изплатено, но в размер на 50%, с два месеца закъснение. Така
тя е получила с пл.нареждане с референция № ********** сумата от 159
372,79 лв - с основание заплата за м.04.23 на 13.04.2023 г., и получавайки на
30.06.2023 г. с пл.нареждане с референция № 200/817/04894624 сумата от 128
283,89 лв с основание заплата за месец юни 2023 г., е счела, че й са изплатени
очакваните от нея останали 50% от договорения бонус за 2022 г.
Претендира се съдът да отмени обжалваното решение като
2
неправилно и необосновано и да постанови решение, с което да отхвърли
предявения иск като неоснователен, съобразявайки разпоредбата на
чл.271,ал.1 от КТ. Не са ангажирани нови доказателства.
В законовия срок против въззивната жалба е подаден писмен отговор
от въззиваемия-ищец „Пърформ И.Т. Солюшънс“ ЕООД с ЕИК *********,
чрез от адв. М. Е.-Т. от *АК, с който въззивната жалба е оспорена като
неоснователна.
Твърди се, че са правилни изводите на първоинстанционния съд, че в
сключения между „Пърформ И.Т. Солюшънс“ ЕООД и Н. К. трудов договор е
предвидена възможност за заплащане на бонус по преценка на работодателя,
който ще бъде процент от брутната годишна заплата през цялата финансова
година, пропорционално на продължителността на заетостта и в зависимост от
целите, определени от мениджъра, като се твърди, че изплащането на този
бонус е по абсолютна преценка на дружеството и се основава на
индивидуалното представяне на служителя, както и на представянето на
дружеството, т.е. налице е възможност за изплащане на бонус, но липсва
задължение за заплащането му. Твърди се, че правилно съдът е приел, че по
делото не е установено с надлежни доказателства поемането на задължение от
страна на ищцовото дружество-работодател за заплащане на бонус размер на
100% от годишното възнаграждение за съответната финансова година.
Твърди се, че „Пърформ И.Т. Солюшънс“ ЕООД е взело решение
въззивницата да получи бонус за 2022 г. в брутен размер от 177 080,88 лв,
който й е бил изплатен на 13.04.2023 г. в нетен размер от 159 372,79 лв, като
това се установява както от писмените доказателства, така и от приетата по
делото съдебно-счетоводна експертиза. Твърди се, че в отправената до
въззивницата оферта, не се съдържа ангажимент за изплащане на
допълнително възнаграждение (бонус) в конкретен размер.
Сочи се, че твърденията във въззивната жалба за това кое дружество
каква категория решения взима, на кого Н. К. е дължала отчитане на работата
си и пр., не са били въведени пред първоинстанционния съд, не са доказани, а
са и ирелевантни за спора.
Оспорват се твърденията на въззивницата, че сумата от 118 053,88
лв, получена на 02.06.2023 г., представлявала обезщетение при напускане на
работа и нямала нищо общо с дължим бонус. Твърди се, че обезщетението при
напускане на работа е изплатено от страна работодателя в размера, изрично
посочен в споразумението за прекратяване. Твърди се, че правилно съдът е
приел, че е недължимо последващото плащане, извършено на 30.06.2023 г.
Оспорват се на следващо място, оплакванията, че съдът не бил взел
предвид факта, че с оглед твърденията на дружеството, че е допусната
техническа грешка при извършване на масовия превод на 30.06.2023 г.,
отговорност е следвало да търси от своя служител, допуснал грешката, а не от
ответницата, която очаквала бонус, съотв. получената от нея на 30.06.2023 г.
3
сума била получена добросъвестно по смисъла на КТ. Твърди се, че причината
за неоснователното обогатяване на ответницата е възникнала вследствие на
сключеното между страните споразумение за прекратяване, от което е видно,
че въззивницата е получила сумата недобросъвестно, тъй като в чл. 4 от
Споразумение от 01.06.2023 г. за прекратяване на трудовия договор, страните
са постигнали съгласие, че всички отношения помежду им са уредени към
датата на това споразумение и нямат претенции една към друга. Посочва се,
че в споразумението са описани всички дължими в полза на Н. К. суми, които
са били изплатени изцяло на 02.06.2023 г., поради което възражението за
добросъвестно получаване на 30.06.2023 г. на втората поред сума, в същия
размер, е неоснователно.
Претендира се съдът да потвърди обжалваното решение и да
присъди на въззиваемия разноски за въззивното производство, вкл.адвокатско
възнаграждение за осъществено процесуално представителство.
Въззивната жалба е подадена от легитимирано лице, в законовия
срок, против акт на съда,подлежащ на обжалване, поради което съдът я намира
за допустима.
С оглед твърденията на страните и ангажираните по делото
доказателства, съдът приема от фактическа и правна страна, следното:
Производството пред първоинстанционния съд е образувано по
исковата молба на въззиваемия „Пърформ И.Т. Солюшънс“ ЕООД за осъждане
на въззивницата Н. К. К. от гр. С., да заплати на ищеца сумата от 128 283,89 лв
- главница, за която ищецът твърди, че е получена от ответницата без
основание, ведно със законна лихва за забава върху нея от датата на
депозиране на исковата молба - 07.08.2023 г., до окончателното й изплащане.
Твърди се, че между страните е било налице трудово правоотношение по
сключен между тях трудово договор от 28.10.2021 г., съгласно който
ответницата е приела да изпълнява длъжността „Директор, информационни
системи“ с брутно месечно трудово възнаграждение от 29 337,45 лв, което
трудово правоотношение е било прекратено на основание чл.325, ал.1 КТ - по
взаимно съгласие на страните. Сочи се, че със споразумение от 01.06.2023 г.,
страните са се съгласили на ответницата да бъдат изплатени обезщетение за
неизползван платен годишен отпуск в размер на 23 610,78 лв и еднократен
бонус от 118 053,88 лв, на основание на което ищецът е превел с платежно
нареждане от 02.06.2023 г. по сметка на ответницата, по която й изплащал
месечното възнаграждение, сумата от 128 283,89 лв, с посочено основание
„възнаграждение за месец 06.2023 г., плюс бонус и обезщетение по чл.224 от
КТ“.
Твърди се, че на 30.06.2023 г., поради допусната техническа грешка,
ищецът отново превел същата сума по сметката на ответницата. С
твърдението, че липсва правно основание за ответницата да получи
преведената й повторно сума, се претендира осъждане на ответницата да я
върне на ищеца, ведно със законна лихва от датата на получаване на сумата до
4
окончателното й заплащане от ответницата. Претендират се и съдебни
разноски за исковото производство, както и за проведеното преди него
производство за обезпечаване на бъдещия иск.
Предявени са искове с правно основание чл.55, ал.1, предл.първо от
ЗЗД и чл.86 ЗЗД.
Ответницата К. е оспорила като неоснователни исковете с писмен
отговор в законовия срок, както и в съдебно заседание. В писмения отговор на
исковата молба твърденията на ищеца се оспорват като се сочи, че не
отговарят на действителното положение, но оспорването не е конкретизирано.
След срока за представяне на писмен отговор на исковата молба и преди
първото открито съдебно заседание, ответницата е депозирала писмено
становище, в което е изложила, че твърдения по фактите, вкл.- за размера на
договорения между страните бонус (позовавйки се на отправената й от друго
дружество оферта за работа), както и за изплащане на 50% от този бонус през
м.април на 2023 г. За първи път в това становище ответницата е заявила
възражение, че сумата е добросъвестно получена от нея по смисъла на чл.271,
ал.1 КТ. В съдебно заседание процесуалният представител на ответницата
заявява, че е налице основание за получаване и задържане от ищцата на
преведената й сума, тъй като между страните е била налице уговорка за
изплащане на годишен бонус.
С обжалваното решение Бургаският окръжен съд осъдил ответницата
да заплати на ищеца сумата от 128 283,89 лв главница, с която неоснователно
се е обогатила да сметка на ищцовото дружество, поради получаването й без
основание, с платежно нареждане № **********/**.**.**** г., ведно със
законна лихва за забава върху горната главница от датата на депозиране на
исковата молба - 07.08.2023 г., до окончателното й изплащане, както и сумата
от 24 194,62 лв – съдебно-деловодни разноски. Съдът е приел, че по делото до
превеждането на 30.06.2023 г. на процесната сума, страните по трудовото
правоотношение са били уредили изцяло отношенията си във връзка с това
правоотношение, поради което преведената от ищеца на ответницата на
30.06.2023 г. сума от 128 283,89 лв, е била заплатена от ищеца, съотв.получена
от ответницата, без основание. Съдът е приел, че по делото не е доказано
добросъвестно по смисъла на чл.271, ал.1 КТ, получаване от страна на
ответницата на процесната сума.
При извършената проверка по реда на чл.269 ГПК съдът констатира,
че обжалваното решение е валидно и допустимо.
По наведените оплаквания във въззивната жалба, по които
въззивният съд дължи произнасяне, съдът намира следното:
Между страните не е спорно, че между тях е било налице трудово
правоотношение по сключен трудов договор от 28.10.2021 г., който е бил
прекратена на основание чл.325, ал.1 КТ на 01.06.2023 г. Не е спорно, че по
силата на сключения трудов договор ответницата е изпълнявала длъжността
5
„Директор, информационни системи“ при уговорено годишно брутно
възнаграждение в размер на 180 000 евро, платимо като месечна брутна
заплата в размер на 29 337,45 лв (чл.7). Не е спорно, че съгласно чл.9 от
договора страните са се уговорили, че ответницата има право да получи бонус
по преценка, който ще бъде процент от брутната й годишна заплата през
цялата финансова година, пропорционално на продължителността на нейната
заетост и в зависимост от целите, определени от нейния мениджър. Изрично е
посочено в същия текст на договора, че този бонус е по абсолютна преценка
на дружеството и ще се основава на индивидуалното представяне на
служителя, както и на представянето на дружеството. Също изрично е
посочено, че служителят следва да е нает по трудовото правоотношение в
дружеството на датата на изплащане на бонуса и да не е изпращал или
получавал предизвестие за прекратяване на трудовото си правоотношение.
Не е спорно, че с подписаното между страните Споразумение за
прекратяване на трудовия договор от 01.06.2023 г. страните са постигнали
съгласие за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие,
считано от 02.06.2023 г. (чл.1). В споразумението страните са се уговорили, че
на служителя следва да бъде изплатено обезщетение по чл.224, ал.1 от КТ за
неизползван платен годишен отпуск от 16 работни дни в брутен размер от
23 610,78 лв (чл.2.1), както и еднократен бонус в размер на 118 053,88 лв
(чл.2.2). Не е спорно, че в чл.4 от Споразумението изрично е посочено, че
страните потвърждават, че всички отношения между тях са уредени и нямат
претенции една към друга.
Не е спорно, че с платежно нареждане за кредитен превод от
02.06.2023 г. ищецът е превел по банковата сметка на ответницата сумата от
128 283,89 лв, с посочено основание за плащане „възнаграждение м.06.2023
г.+бонус+обезщетение по чл.224 от КТ“.
Не е спорно, че с платежно нареждане за кредитен превод от
30.06.2023 г. ищцовото дружество е заплатило на ответницата сумата от
128 283,89 лв, с посочено основание за плащане „запл. месец 062023“.
Страните не спорят и, че с преводно нареждане за кредитен превод от
13.04.2023 г., ищцовото дружество е заплатило на ответницата на 13.04.2023 г.
на сумата от 159 372,79 лв с посочено в преводното нареждане основание
„EGN********** ZAPL.MES 042023“, за която сума и двете страни твърдят,
че представлява допълнително възнаграждение (бонус).
С оглед заявеното от ответницата с писмено становище след
разпределянето от съда на доказателствената тежест между страните, спорно
по делото е, налице ли е уговорено между страните по трудовото
правоотношение, съотв.поето от ищеца като работодател, задължение за
заплащане на бонус в размер на 100% от брутната годишна заплата на
ответницата, както и представлява ли част от този бонус преведената от ищеца
на ответницата на 30.06.2023 г. сума в размер на 128 283,89 лв. В тази връзка
на второ място между страните е спорно, имала ли е ответницата основание да
6
очаква допълнително плащане след прекратяване на трудовото
правоотношение между страните и в този смисъл - налице ли е
добросъвестност у ответницата по смисъла на чл.271, ал.1 от КТ, при
получаване на процесната сума.
В това отношение ищецът твърди, че уговореното в т.9 от трудовия
договор е възможност за изплащане на бонус, но не и поето задължение от
работодателя да го заплати, при това – размерът на това допълнително
възнаграждение и дали то да бъде заплатено, е по абсолютна преценка на
работодателя, като зависи и от евентуалните резултати.
Ответницата от своя страна твърди, че заплащането на бонус в
размер на 100% от брутното й годишно възнаграждение, е предвидено в
отправената й оферта от „А. А.“ – дружеството, което набира кадри по
изисквания на техни клиенти – работодатели, в случая – отправило й
предложението на компания П. Г. за назначаване на ответницата на длъжност
Главен технически директор в „Пърформ И.Т. Солюшън“ ЕООД (дъщерно
дружество на П. Г.). Ответницата твърди, че от така уговорения бонус, който е
следвало да й бъде заплатен до февруари 2023 г., през м.април 2023 г. са й
били заплатени 50% от този бонус, поради което, при превеждането на
процесната сума от 128 283,89 лв на 30.06.2023 г., тя е имала съзнанието, че
това представляват останалите 50% от дължимия й бонус, съотв.следва да се
приеме, че тя е била добросъвестна по смисъла на чл.271, ал.1 от КТ, при
получаване на процесната сума и не дължи връщането й.
С оглед изричния текст на т.9 от подписания между страните трудов
договор, съдът споделя изводите на първоинстанционния съд, че в трудовия
договор е предвидена възможност за заплащане на служителя на бонус, но и
заплащането на бонуса, както и неговият размер, зависят от абсолютната
преценка на работодателя, като се основават на индивидуалното представяне
на служителя, както и на представянето на дружеството, т.е.трудовият договор
не съдържа уговорка работодателят да изплаща задължително годишен бонус
на ответницата, още по-малко – в размер на 100% от годишната й заплата.
Настоящият състав приема, че твърдяното от ответницата наличие на
уговорка за задължително изплащане на годишен бонус в размер на 100% от
годишната й заплата, не е доказано и от представената от ответницата Оферта,
отправена й на 15.10.2021 г. от П. Г. На първо място по делото няма
доказателства (такива не се откриват и по партидата на ищцовото дружество в
Търговския регистър), отправената от П. Г. до ответницата оферта да обвързва
ищеца. Съгласно т.4.1.от трудовия договор, ответницата е назначена на
длъжността „Директор информационни системи“ в дружеството, т.е.в
„Пърформ И.Т. Солюшън“ ЕООД. На второ място, дори „Пърформ И.Т.
Солюшън“ ЕООД да е дъщерно дружество на П. Г., както твърди ответницата,
отправената до нея на 15.10.2021 г. оферта предхожда подписаният на
28.10.2021 г. между ответницата и „Пърформ И.Т. Солюшън“ ЕООД трудов
договор, при което съдът приема, че именно в трудовия договор между
7
страните са залегнали окончателно уговорените между тях условия на
правоотношението, още повече, че офертата е за длъжност „Главен
технически директор“, а съгласно подписания трудов договор, длъжността на
ответницата е „Директор, информационни системи“. На следващо място, дори
в самата оферта заплащането на годишен бонус в размер на 100% от
дължимата брутна годишна заплата на Главния технически директор, не е
уговорено безусловно – посочено е, че 50% от бонуса е „въз основа на
растеж/производителност на компанията и ако бъдат постигнати, се изплащат
максимум още 50% въз основа на личните Ключови показатели за
ефективност (KPI)“.
Съдът приема, че показанията на разпитания в първоинстанционното
производство св. П. не доказват нито наличие на уговорено между ищеца и
ответницата в подписания трудов договор между тях задължение за заплащане
на годишен бонус в размер на 100% от годишната заплата на ответницата,
нито наличие на взето решение от работодателя за изплащане на такъв бонус
за финансовата 2022 г. Дори да се приеме, че свидетелят е присъствал през
м.февруари на 2023 г. на „обаждане в тяхната мрежа“ на главния изпълнителен
директор на дружеството – А. Л., който да е съобщил, че „бонусът за
финансовата 2022 г. е одобрен и ще бъде изплатен заедно с
възнаграждението“, това не доказва наличие на взето решение от
компетентните органи на дружеството, още по-малко – размер на този бонус,
доколкото самият свидетел не твърди, че е чул за бонус в размер на 100% от
трудовото възнаграждение.
От представеното преводно нареждане от 13.04.2023 г. за кредитен
превод, и от приетото заключение по назначената Съдебно-счетоводна
експертиза се установява, че на тази дата ищцовото дружество е превело по
банкова сметка на ответницата сумата от 159 372,79 лв с посочено в
преводното нареждане основание „EGN********** ZAPL.MES 042023“.
Страните, както се посочи по-горе, не спорят, че тази сума представлява
допълнително възнаграждение (бонус), като според предоставената от ищеца
на вещото лице информация, преведената сума от 159 372,79 лв е годишен
бонус от 177 080,80 лв, който ищцовото дружество е взело решение да бъде
изплатен на ответницата за 2022 г., след приспадане от него на дължим данък
от 10%.
От представеното пл.нареждане от 02.06.2023 г. се установява, че на
тази дата ищецът е превел на ответницата сумата от 128 283,89 лв с посочено
основание – „възнаграждение м.06.2023 г.+бонус+обезщетение по чл.224 от
КТ“. От заключението по ССчЕ и представените Споразумение за
прекратяване на трудов договор, подписано от страните по делото на
01.06.2023 г., и Заповед от 01.06.2023 г. за прекратяване на трудов договор, се
установява, че преведената на ответницата сума от 128 283,89 лв включва:
възнаграждение за 1 работен ден (1 341,52 лв), обезщетение по чл.224 КТ за
неизползван платен годишен отпуск (23 610,78 лв) и еднократен бонус от
8
118 053,88 лв (съгласно подписаното от страните Споразумение 01.06.2023 г.
за прекратяване на трудов договор), от които суми са приспаднати дължимите
осигуровки и 10% данък общ доход.
В същото споразумение страните изрично са се съгласили и са
посочили, че „всички отношения между тях са уредени към датата на това
споразумение и нямат претенции една към друга“.
При така установените между страните договорки и извършени
плащания, съдът приема за доказано, че всички дължими от ищеца като
работодател на ответницата като служител суми по прекратеното трудово
правоотношение, са били изплатени от ищеца към момента на прекратяване на
трудовия договор.
Ето защо съдът приема, че преведената на 30.06.2023 г. от ищеца по
сметката на ответницата сума от 128 283,89 лв с посочено основание
„ЕГН********** запл.мес 062023“, е заплатена от ищеца, съотв.получена от
ответницата, без основание. Посочената сума (съвпадаща изцяло с
преведената вече на 02.06.2023 г. сума) не би могла да бъде трудово
възнаграждение за м.юни 2023 г., тъй като дължимото такова на ответницата
за 1 работен ден вече е било изплатено на 02.06.2023 г. при прекратяване на
трудовото правоотношение. Сумата не би могла да бъде и обезщетение по т.9
от трудовия договор между страните, тъй като съгласно т.9.1., изр.последно от
договора, за изплащане на бонус, служителят е „следвало да бъде нает по
трудово правоотношение в Дружеството на датата на изплащане на бонуса и
да не е изпращал или получавал предизвестие за прекратяване на трудовото си
правоотношение“, а в настоящия случай трудовото правоотношение между
страните вече е било прекратено считано от 02.06.2023 г., към който момент с
подписаното на 01.06.2023 г. Споразумение за прекратяване на трудов
договор, страните са се съгласили, че „всички отношения между тях са
уредени към датата на това споразумение и нямат претенции една към друга“.
В трудовия договор няма уговорени други обезщетения (различни от
дължимите по КТ), дължими на от работодателя на служителя при
прекратяване на трудовото правоотношение.
Съдът споделя и изводите на първоинстанционния съд, че при
получаване на 30.06.2023 г. на процесната сума по банковата си сметка, за
ищцата не може да се приеме, че е налице добросъвестност по смисъла на
чл.271, ал.1 КТ.
Съгласно чл.271, ал.1 КТ работникът или служителят не е длъжен да
връща сумите за трудово възнаграждение и обезщетения по трудово
правоотношение, които е получил добросъвестно, т.е. добросъвестно
получените от работника или служителя суми не подлежат на връщане, дори
когато са били неоснователно получени, или основанието за получаването им
отпадне впоследствие. Предпоставка за прилагане закрилата по чл.271, ал.1
КТ е добросъвестността на работника или служителя при получаване на
трудовото възнаграждение или обезщетение като е достатъчно той да не е
9
знаел, че няма право да получи съответното възнаграждение,
т.е.добросъвестността му се предполага до установяване на противното (чл.8,
ал.2 КТ) - доказване на неговото знание относно липсата на основание за
получаване на сумата.
Привилегията по чл.271, ал.1 КТ, създадена в полза на
работника/служителя, е само за получена от него сума като трудово
възнаграждение и обезщетенията по трудовото правоотношение. За
преценката за това дали работникът или служителят следва да върне сумите,
определящо е субективното отношение на получателя към основанието за
получаване на сумите. За да отпадне задължението му за връщане на сумите,
достатъчно е той да не е имал съзнанието, че не съществува правото да ги
получи.
В конкретния случай съдът намира, че ищецът-работодател, върху
когото лежи доказателствената тежест, е оборил тази презумпция с
представеното Споразумение от 01.06.2023 г. В Споразумението изрично е
отразено какви суми – трудово възнаграждение за м.юни 2023 г., обезщетение
по чл.224, ал.1 КТ и „еднократен бонус“, работодателят следва да преведе по
банковата сметка на служителя „в срок до три работни дни, считано от датата
на влизане в сила на това споразумение“, както и съгласието на страните, че
„всички отношения между тях са уредени към датата на това споразумение и
нямат претенции една към друга“. Обстоятелството, че преведената на
30.06.2023 г. сума, съвпадаща до стотинка с предената на 02.06.2023 г. сума, и
несъвпадаща с преведената през м.април 2023 г. сума (за която ответницата
твърди, че е 50% от дължимия й бонус за финансовата 2022 г.), оборват
твърдението на ответницата, че е възприела сумата като вторите 50% от
дължимия й за 2022 г. бонус, още повече – предвид обстоятелството, че
сумата е постъпила месец след прекратяване на трудовото правоотношение,
при изричния текст на т.9.1.изр.последно от трудовия договор и подписаното в
началото на същия месец споразумение.
Ето защо съдът намира, че ответницата следва да върне на ищеца
получената от нея без основание сума, за която съдът приема, че ответницата
няма основание по чл.271, ал.1 КТ да я задържи.
Предвид основателността на главния иск, съдът намира за
основателен и акцесорния иск за законна лихва върху главницата от датата на
подаване на исковата молба до окончателното изплащане на главницата.
Поради съвпадането на изводите на двете инстанции, обжалваното
решение следва да бъде потвърдено при споделяне на мотивите на
първоинстанционния съд на основание чл.272 ГПК.
При този изход на спора, на въззиваемия следва да се присъдят
съдебни разноски за въззивното производство за заплатено
адв.възнаграждение в размер на 11 737,63 лв с ДДС, съгласно представените
пл.нареждане и списък на разноските.
10
Мотивиран от горното, Бургаският апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 401/26.04.2024 по гр.д.1397/2023 г. по
описа на Бургаски окръжен съд.
ОСЪЖДА Н. К. К. с ЕГН **********, да заплати на „Пърформ И.Т.
Солюшънс“ ЕООД с ЕИК *********, сумата от 11 737,63 лв (единадесет
хиляди седемстотин тридесет и седем лева и шестдесет и три стотинки),
представляваща съдебни разноски за въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд с
касационна жалба в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11