№ 12954
гр. София, 01.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 180 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и първи юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:АСПАРУХ ЕМ. ХРИСТОВ
при участието на секретаря ПАОЛА ЦВ. РАЧОВСКА
като разгледа докладваното от АСПАРУХ ЕМ. ХРИСТОВ Гражданско дело
№ 20241110100603 по описа за 2024 година
Производството по настоящото дело е образувано по подадена от „Т.“ ЕООД, искова
молба насочена против „В.Б.“ ЕООД, с която е предявен осъдителен иск с правно
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 99 ЗЗД, с искане да се постанови решение, с
което да се осъди ответникът да заплати на ищеца сумата от 236.02 лева,
представляваща предадена без основание сума от В.К.В. на ответника по Договор за
кредит № ********** от 22.08.2022 г., което вземане е цедирано на ищеца с Договор за
цесия от 30.05.2023 г., ведно със законната лихва, считано от дата на подаване на
исковата молба – 02.01.2024 г. до окончателно изплащане на вземането.
В исковата молба се твърди, че основният предмет на дейност на ищцовото
дружество е предоставяне на информация, подпомагане и консултации на физически
лица, ползвали бързи кредити. С оглед описаното се твърди, че между ищеца и част от
клиентите са сключени договори за цесии. Излага, че с В.К.В. е сключен Договор за
цесия от 30.05.2023 г., по силата на който цедентът е прехвърлил вземане в общ размер
на 236,02 лв., която сума била платена без основание (такса за бързо разглеждане) по
Договор за кредит № **********. Твърди, че за извършената цесия ответникът е
уведомен с уведомление, получено на 10.07.2023 г. Излага, че между цедента и
ответника е сключен Договор за потребителски кредит по реда на ЗПК и ЗПФУР,
съгласно който кредитополучателят е следвало да заплати главница и възнаградителна
лихва, както и такса за бързо разглеждане. Твърди, че всички суми по договора са
заплатени. Прави възражение за нищожност на договора, евентуално на отделни
негови клаузи. Подробно излага, че договорът е нищожен поради противоречие със
закона, заобикаляне на закона и накърняване на добрите нрави. Сочи, че договорът е
нищожен на основание чл. 11, ал.1, т.10 вр. чл. 22 от ЗПК, т.к. липсвал съществен
елемент от неговото съдържание, а именно годишният процент на разходите (ГПР).
Последното се излага, че е така доколкото таксата за бързо разглеждане не била
включена в ГПР. Излага, че неправилното изчисляване на ГПР води до нарушаване на
Директива 2008/48. На следващо място твърди, че договорът е нищожен поради
заобикаляне на чл.19, ал.4 от ЗПК. Излага също, че е нарушено изискването Договорът
да е написан по ясен и разбираем начин, както и че в Договора не се съдържа „правото
1
на отказ“ от страна на потребителя от договора. Подробно излага, че е налице
накърняване на добрите нрави и в тази връзка сочи, че е нарушена еквивалентността на
двете насрещни престации, т.к. едната страна се обогатила неоснователно за сметка на
другата. Сочи, че е нарушен чл. 11, ал. 1, т.9 ЗПК и излага, че в договора е посочена
единствено абсолютната стойност на ГЛП, без да се изяснява как тази стойност се
съотнася към ГПР. Твърди, че ГЛП е над 4 пъти размера на законната лихва, поради
което счита, че клаузата противоречи на добрите нрави. С оглед изложеното в
обобщение аргументира, че целият договор за кредит е нищожен, т.к. същият не би бил
сключен без недействителните клаузи, които счита, че не могат да бъдат заместени от
повелителните разпоредби на закона. Евентуално оспорва като нищожна клаузата
предвиждаща заплащане на такса за бързо разглеждане и развива подробни
съображения в насока, че същата е неравноправна по смисъла на ЗЗП. Излага, че
кредиторът няма право да изисква заплащане на такси и комисионни за действия,
свързани с усвояване и управление на кредита. При тези твърдения моли съда да уважи
предявения иск. Претендира разноски
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба. Ответникът
прави възражение за нищожност на договора за цесия поради липса на основание.
Излага твърдения в насока, че ищецът не е упълномощен от цедента да уведоми
длъжника за извършеното прехвърляне на вземания. Развива съображения в насока, че
вземането на ищеца не е индивидуализирано в достатъчна степен нито в договора за
цесия, нито в уведомлението за извършено прехвърляне на вземания. Като друго
основание за нищожност на договора за цесия сочи накърняване на добрите нрави и в
тази връзка обръща внимание, че съгласно представения договор за цесия – при
успешно принудително събиране на вземанията, цесионерът ще задържи за себе си 49
% от събраната сума, както и всички съдебни разноски, а при частично уважаване –
евентуалните разноски, на които ще бъде осъден цесионерът, ще се приспаднат от
покупната цена на сделката. Така описаното ответникът счита, че води до обогатяване
от страна на ищеца-цесионер за сметка на цедента, като се сочи и че ищецът в
действителност се възползва от неравностойното социално състояние на цедента с цел
да набави за себе си материална облага. Твърди, че договорът за цесия е нищожен и
поради липса на предмет, доколкото в случая се касаело за невъзникнало вземане. На
следващо място се сочи, че договорът за цесия е симулативен, прикриващ мандатна
сделка – консултантски договор за правна защита и съдействие. Излага, че цената по
договора за цесия не е платена и че всъщност плащането е поставено под отлагателно
условия – успешно провеждане на съдебно производство, което също счита, че е
основание за нищожност на договора. В заключение се твърди, че ищецът
злоупотребява с права и цели необосновано разместване на блага чрез използване на
лични и кредитни данни, за което твърди, че са образувани и прокурорски преписки. На
последно място твърди, че процесният договор за кредит е сключен при спазване на
всички законови изисквания. Моли съда да отхвърли предявения иск. Претендира
разноски.
Съдът, като съобрази становището на страните, материалите по делото и
закона, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл.
99 ЗЗД.
Първият фактически състав на чл.55, ал.1 ЗЗД изисква предаване, съответно
получаване, на нещо при начална липса на основание, т. е. когато още при самото
получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в
имуществото на друго.
В тежест на ищеца е да докаже плащане на претендираната сума от страна на
В.К.В. в полза на ответника, както и че по силата на договор за цесия В.К.В. е
прехвърлила в полза на ищеца вземанията си, представляващи получени без основание
суми от ответното дружество, в това число и че ответникът е уведомен за извършеното
2
прехвърляне на вземания.
В тежест на ответника е да установи наличието на основание за получаване на
сумите, респ. наличието на валидно правоотношение по договора за кредит, размера и
изискуемостта на вземанията по него, наличието на валидни клаузи, от които
произтича процесното вземане, респ. че са индивидуално уговорени. В доказателствена
тежест на ответника е и да докаже възражението си за нищожност на договора за цесия
на сочените основания.
С доклада по делото, не оспорен от страните, съдът е обявил за безспорни и
ненуждаещи се от доказване следните обстоятелства: че между В.К.В. и ответното
дружество е сключен Договор за кредит № ********** от 22.08.2022г.
Наличието на облигационно правоотношение между В.К.В. и „В.Б.“ ЕООД,
намира опора и в приложеното на л. 19 по делото копие на Договор за кредит №
********** от 22.08.2022г.
По отношение процесния договор за паричен заем приложение намират
разпоредбите на Закона за потребителския кредит, доколкото заемното
правоотношение, представлява такова по смисъла на чл. 9 ЗПК.
Законът за потребителския кредит е приет в изпълнение на задължението на
Република България за транспониране на разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за
потребителски кредити, в която е установен принципът за информираност на
потребителя, на който следва да бъде осигурена възможност да познава своите права и
задължения по договора за кредит, който следва да съдържа цялата необходима
информация по ясен и кратък начин. В съображение 19 от Директивата е установено,
че за да се даде възможност на потребителите да взимат своите решения при пълно
знание за фактите, те следва да получават адекватна информация относно условията и
стойността на кредита и относно техните задължения, преди да бъде сключен
договорът за кредит, която те могат да вземат със себе си и да обмислят.
По своята правна същност договорът за потребителски кредит представлява
формален /изискуемата форма за действителност е писмена – арг. чл. 10, ал. 1 ЗПК/,
реален или консенсуален, в зависимост от това дали той се сключва с предаването на
паричните средства, предмет на кредита или с постигането на съгласието за
предоставяне на конкретна парична сума – арг. чл. 9, ал. 1 ЗПК, едностранен или
двустранен в зависимост от обстоятелството, дали сключването на договора
предпоставя предаване на паричните средства или само постигане на съгласие по
основните негови уговорки, възмезден и комутативен, като за заемодателя възниква
притезателното право да иска от заемателя връщане на дадената сума – в същата
валута и размер.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК когато при сключване на договора за
потребителски кредит не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12
и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност на договора за
потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване.
От съдържанието на договора се установява, че ГПР е 49.70%. В ГПР, обаче, не е
включена дължимата се сума от 236.02лв. – „такса за бързо разглеждане“.
Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид,
в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно § 1, т. 1 от ДР на
ЗПК "общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и
3
всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси. Съгласно т.
2 "обща сума, дължима от потребителя" е сборът от общия размер на кредита и общите
разходи по кредита за потребителя.
В подкрепа на формулирания извод е и Решение на СЕС по дело C‑714/22, в
което е прието, че член 3, буква ж) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в
смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за
потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при
разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на
разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на
месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието
„общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на
понятието „ГПР“ по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на
посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или
те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по
този кредит.
По изложените съображения предвидената в договора „такса за бързо
разглеждане“ представлява разход по кредита, който следва да бъде включен при
изчисляването на годишния процент на разходите - ГПР, съгласно императивното
изискване на чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК.
На основание чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да
бъде по - висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България, по-конкретно основен лихвен процент – 0. 1 %, плюс 10 %, което
означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата
сума. В противен случай и на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК тези клаузи са нищожни.
С включването на сумата от 236.02лв. – „такса за бързо разглеждане“ в ГПР,
същият ще надвишава предвидения в чл. 19, ал. 4 ЗПК размер от пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България.
По изложените съображения, следва извода, че договорът за потребителски
кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него не е
отразен действителният процент на ГПР. Годишният процент на разходите е част от
същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от
законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно
крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да
съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След
като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при
формирането му компоненти, което води до неяснота за потребителя относно неговия
размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Последица от неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е, че договорът се
явява недействителен – чл. 22 ЗПК / в този смисъл в този смисъл са Решение № 261440
от 04.03.2021 г. по в. гр. д. № 13336/2019 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен състав,
Решение № 24 от 10.01.2022 г. по в. гр. д. № 7108/2021 г. по описа на СГС, III-Б
въззивен състав и др. /.
При недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита. Съдът следва да установи с решението си дължимата сума по
4
приетия за недействителен договор за потребителски кредит и да я присъди на ищеца,
доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на
чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по
кредита. Ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по
получения кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се
извърши в отделно производство, по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би
се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на
вземането по недействителен договор. Това би противоречало на принципа за
недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е разпоредбата на чл. 23
ЗПК в специалния ЗПК – в този смисъл е и постановената трайна съдебна практика:
Решение № 50174 от 26.10.2022 г. по гр. дело № 3855/2021 г. на ВКС, IV г. о., Решение
№ 60186 от 28.11.2022 г. по т. дело № 1023/2020 г., на ВКС, I т. о. и Решение № 50259
от 12.01.2023 г. по гр. дело № 3620/2021 г. на ВКС, III г. о., Определение № 50161 от
29.03.2023 г. по т. д. № 1070/2022 г. на ВКС, II т. о., Решение № 50056 от 29.05.2023 г.
по т. д. № 2024/2022 г. на ВКС, I т. о. и др.
С оглед становището на ответника, формулирано в депозираната на 06.06.2024г.
молба, с протоколно определение от 21.06.2024г., съдът е обявил за безспорно и
ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че кредитополучателят е заплатил в
полза на ответника „В.Б.“ сумите както следва: 1300.00лв. – главница, 43.80лв. –
договорна лихва и 236.02лв. – „такса бързо разглеждане“.
По аргумент от чл. 23 ЗПК, предвид установената недействителност на договора
за потребителски кредит кредитопоучателят дължи възстановяване само на само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Чистата стойност на кредита е 1300.00лв., респективно сумата от 43.80лв. –
договорна лихва и сумата от 236.02лв. – „такса бързо разглеждане“ са платени без
основание, поради което на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД подлежат на
възстановяване от кредитора.
От приложеното на л. 10 копие на Договор за цесия № 1204/30.05.2023г., се
установява, че кредитополучателят В.В. е прехвърлила в полза на ищеца вземането,
представляващо платена без основание сума в размер на 236.02лв. – „такса за бързо
разглеждане“ по Договор за кредит № ********** от 22.08.2022г., което вземане е
индивидуализирано в буква „Б“, т. 1 от Договора за цесия.
Съдът намира за неоснователно възражението на ответника, че не е надлежно
уведомен за прехвърляне на вземането и че ищецът не е бил упълномощен да го
уведоми.
На стр. 7 от договора за цесия е обективирано пълномощно, с което В.В., в
качеството й на цедент, упълномощава „Т.“ ЕООД, да изпрати съобщения до всеки
един от длъжниците, респективно възражението за липса на пълномощно за
уведомяване в полза на ищцовото дружество се явява неоснователно.
Неоснователно е и възражението, че ответникът не е надлежно уведомен за
цесията.
Доколкото в приложеното на л. 19 по делото копие на товарителница, не е
индивидуализиран договорът, вземането по който е прехвърлено с цесия, настоящият
съдебен състав намира, че същото не установява надлежно уведомяване на ответника
за прехвърляне на процесното вземане.
Въпреки това обаче, съдът намира, че ответникът е надлежно уведомен с
получаване на препис от договора за цесия с книжата по чл. 131 ГПК, поради следните
съображения:
Цесията е договор, с който кредиторът на едно вземане - цедент, го прехвърля на
трето лице-цесионер, като последният разполага с правото да го събере от длъжника.
Предмет на същата несъмнено могат да бъдат вземания /действителни/, които имат
5
имуществен характер /каквито са и процесните/. Длъжникът по вземането не е страна
по цесията. В закона липсва изискване за форма за действителност на цесията.
Цесионерът придобива вземането в състоянието, в което то се е намирало в момента на
сключването на договора. Заедно с вземането върху цесионера по силата на закона
преминават и всички акцесорни права /освен ако е уговорено противното/.
Обстоятелството, че цесията засяга интересите както на страните по договора, така и на
трето лице- длъжника, налага извършването на допълнително действие – съобщаване
на длъжника за цесията съгласно чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД. Съобщението е едностранно
изявление, с което длъжникът се известява, че вземането на неговия кредитор е
прехвърлено на нов кредитор. То е неформално и за да породи действие трябва да бъде
извършено от стария кредитор /цедента/ – чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Само това уведомяване ще
създаде достатъчна сигурност за длъжника за извършената замяна на стария му
кредитор с нов и ще обезпечи точното изпълнение на задълженията му, т. е.
изпълнение спрямо лице, което е легитимирано по смисъла на чл. 75, ал. 1 ЗЗД, като по
силата на принципа на свободата на договарянето /чл. 9 ЗЗД/ няма пречка старият
кредитор да упълномощи новия кредитор за извършване на уведомлението за цесията-
това упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и 4
ЗЗД. Законът не поставя специални изисквания за начина, по който следва да бъде
извършено уведомлението, респективно когато същото е приложено към исковата
молба, получаване на същата от ответника, ведно с приложенията към нея обуславя
извода, че ответникът е редовно уведомен за цесията. Получаването на уведомлението
от ответника по чл. 99, ал. 4 ЗЗД е факт от значение за спорното право, който поради
настъпването му в хода на процесна, на основание чл. 235, ал. 3 ГПК, следва да бъде
съобразен при решаване на делото. / виж Решение № 123/24.06.2009 г. по т.д. №
12/2009 г. на ВКС, II т.о., Решение № 3/16.04.2014 г. по т.д. № 1711/2013 г. на ВКС, I
т.о. Тълкувателно решение № 142-7 от 11.11.1954, г., ОСГК, както и Решение № 123
от 24.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 12/2009 г., ІІ т. о., ТК, Решение № 137 от
02.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г., ІІІ г. о., ГК, Решение № 156 от 30.11.2015
г. на ВКС по т. д. № 2639/2014 г., ІІ т. о., ТК и Решение № 78 от 09.07.2014 г. на ВКС
по т. д. № 2352/2013 г., ІІ т. о., ТК/. С оглед изложеното съдът намира, че с получаване
на препис от договора за цесия с книжата по чл. 131 ГПК, ответникът е надлежно
уведомен за прехвърляне на вземането.
Съдът намира за неоснователни доводите на ответника за нищожност на
договора за цесия.
Цесията е правен способ за прехвърляне на субективни права или вземания по
силата на който способ, се стига до промяна в субектите на облигационно
правоотношение, като кредитор става цесионерът, на когото цедента е прехвърлил
едно свое вземане. Като всеки договор и цесията следва да отговаря на условията за
действителност, установени в общия закон /ЗЗД/. Няма спор в практиката на
съдилищата, че обект на цесионната сделка могат да бъдат само съществуващи
вземания, но не и бъдещи такива, като същите следва да са определени или
определяеми към момента на сключване на договора /така напр. Решение №196 от
22.11.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3871/2017 г., IV г. о., ГК/. Според възприетото от ВКС
разбиране, изразено в решение № 32/09.09.2010 г., определяемостта на съдържанието
на престацията по договор за цесия, независимо от основанието на което се извършва
тя, е изискване за действителност на сделката, била тя /продажба, дарение, даване
вместо изпълнение и др./.
В случая в договора за цесия, в частност в буква Б, т. 1, ясно е индивидуализиран
предмета – 236.03лв. - такса бързо разглеждане, платена без основание по Договор за
кредит № ********** от 22.08.2022г.
Наведените от ответника доводи за нищожност на процесния договор за цесия са
за нищожност поради накърняване принципа на добрите нрави и липса на предмет.
При съобразяване на представения договор за цесия и постигнатото по него
6
съгласие между страните, удостоверено с подписите им, съдът намира, че възражения
по действителността на същия, биха могли да правят единствено страните по
Договора, но не и от трети за сделката лица, сред които се числи и ответника по делото,
тъй като за него липсва интерес от такова оспорване. Докато за кредитора е важно и от
значение кой ще бъде негов длъжник, с оглед платежоспособността, за самия длъжник
не е важно на кого ще плати, ако се установи, че е налице дълг и същия своевременно е
уведомен кой е актуалния носител на вземането, за да се избегне двойно плащане,
прилагайки принципа „който плаща зле, плаща два пъти“. Нищожността е най-
съществения порок на сделките и на нея може да се позове всеки, включително и трето,
неучастващо в договора лице, каквото се явява и длъжникът по договора за цесия, но
възможността от такова позоваване е ограничена от наличието на интерес. Такъв е
налице когато третото лице цели да отрече съществуването на право на страна по
оспорваната сделка, което е противопоставимо на негово право, засяга или ограничава
същото, или когато по силата на закона сделката поражда задължение за това лице,
макар и то да не е страна по нея. Такъв интерес не може да се породи при сключването
на договора за цесия, доколкото единствената предизвикана от него промяна в
правната сфера на длъжника е смяната на кредитора. Длъжникът не е легитимиран да
оспори валидността на договора за цесия по иск относно цедираното вземане, освен в
предвидените от закона случаи, когато прехвърлянето на вземането е изрично
забранено или допустимо при изрично установени условия, които не са спазени.
Отделно от това длъжникът няма интерес да оспорва валидността на договора за цесия
след получаване на уведомлението по чл.99, ал.4 от ЗЗД, а такъв интерес липсва и
преди този момент, тъй като изпълнението на новия кредитор може да бъде отказано
само поради липсата на уведомление /Решение №60256 от 07.03.2022 по гр.д. № 3590
/2020 г.:на ВКС, 4 т о/.
На следващо място за пълнота съдът намира за необходимо да посочи, че
съгласно практиката на ВКС - няма основание да се приеме, че правен субект, който не
е страна по договора за цесия, може да се позовава на нищожност, поради нарушение
на добрите нрави, предвид нееквивалентност на престациите, тъй като едната страна
по цесията неоснователно би се обогатила за сметка на другата, придобивайки вземане,
което многократно надвишава по размер цената на която е прехвърлено / в този
смисъл Решение № 137 от 19.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2499/2020 г., IV г. о., ГК./.
С оглед изложеното доводите за нищожност на договора за цесия, формулирани
от ответника са неоснователни.
По изложената аргументация, настоящият съдебен състав намира, че ищецът е
носител на процесното вземане, произтичащо от твърдяното неоснователно
обогатяване на ответника, което вземане му е прехвърлено с Договор за цесия №
1204/30.05.2023г., респективно исковата претенция се явява основателна.
По разноските:
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответникът следва да
заплати на ищеца сторените по делото разноски в размер на 450.00лв., от които
400.00лв. – адвокатско възнаграждение и 50.00лв. – внесена държавна такса
Водим от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „В.Б.“ ЕООД, ЕИК **********, да заплати на „Т.“ ЕООД, ЕИК
*********, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 99 ЗЗД сумата от 236.02
лева - предадена без основание сума „такса бързо разглеждане“ от В.К.В., ЕГН
********** на ответника „В.Б.“ ЕООД, ЕИК **********, по Договор за кредит №
7
********** от 22.08.2022 г., което вземане е цедирано на ищеца с Договор за цесия №
1204/30.05.2023г., ведно със законната лихва, считано от дата на подаване на исковата
молба – 02.01.2024 г. до окончателно изплащане на вземането.
ОСЪЖДА „В.Б.“ ЕООД, ЕИК **********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да
заплати на „Т.“ ЕООД, ЕИК *********, сумата от 450.00лв. – разноски.
Решението подлежи на обжалване, в двуседмичен срок от връчването му на
страните, пред Софийски градски съд.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8