Р Е Ш Е Н И Е
№ ……./…………
Гр. София,
В ИМЕТО НА НАРОДА,
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ВТОРИ „Д“ ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми
септември две хиляди и осемнадесета година в състав:
|
|
ПРЕДСЕДАТЕЛ: |
МАЯ ДАМЯНОВА |
|
|
ЧЛЕНОВЕ: |
АЛБЕНА АЛЕКСАНДРОВА мл. съдия ИВА НЕШЕВА |
При участието на секретаря
ИЛИЯНА КОЦЕВА,
Като разгледа въззивно гражданско дело № 3598 от 2018-та година по описа на Софийски градски съд,
докладвано от мл. съдията НЕШЕВА, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
гл. ХХ ГПК.
Образувано е по въззивна жалба вх.№ 5166656/09.11.2017 г., подадена от „У.Б.“ АД, чрез адв. Я., срещу Решение № 235546 от
11.10.2017 г. по гр. дело № 12184/2015 г. на Софийски
районен съд, с което въззивникът е осъден на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД да заплати на Р.Х.И. сумата от 9135,40 евро, подлежаща на връщане сума като дадена
без основание и представляваща разлика между реално погасения и действителен
размер на дължимата възнаградителна лихва, формиран на базата на годишен лихвен
процент, съгласно т. 4.1.а от процесния договор за периода от 20.08.2011
г. до 20.02.2015 г. по Договор за банков кредит № TR70769425/12.11.2007 г. –
част от вземане в размер 9344,91 лв., ведно със законната лихва от 09.03.2015
г. до окончателното изплащане.
В жалбата въззивникът „У.Б.“ АД излага оплаквания за
неправилност на съдебното решение. Твърди, че първоинстанционният съд неправилно и в противоречие със
събраните по делото доказателства е приел, че оспорената клауза на т. 11.1.3 от
раздел II на Условия за усвояване и обслужване на кредита и изпълнение на
задълженията по процесния договор за банков кредит не е индивидуално уговорена.
Счита, че съдът неправилно е приел посочената клауза за нищожна на основание
чл. 146, ал. 1 от ЗЗП като неравноправна и излага доводи, че в случая е налице
изключението на чл. 144, ал. 3, т. 1 от ЗЗП. Изразява становище за
незаконосъобразност на извода на първоинстанционния съд, че липсата на възможност да бъде изменян
лихвеният процент, когато
индексът се понижи, поставяло
кредитополучателя в неравноправно положение. Твърди, че начинът, по който се определя възнаградителната лихва, е ясно посочен в договора, както и че същата не може
да бъде изменяна в посока намаляване, тъй като страните са се уговорили, че
размерът на лихвата не може да бъде по-нисък от посочения в договора. Освен
това навежда доводи, че добавянето на компонента премия към методиката за
формиране на лихвения процент е напълно законосъобразно. Поради изложеното иска да бъде отменено
първоистанционното решение като бъде отхвърлен предявения иск. В публично съдебно заседание процесуалния представител на
въззивника поддържа въззивната жалба и моли първоинстанционното решение да бъде
отменено. Претендира разноски.
В законоустановения срок по делото е постъпил отговор
на въззивната жалба от въззиваемата страна – Р.Х.И. /ищец в първоинстанционното
производство/, в който се
излагат доводи за неоснователност на същата. Изложени са доводи, че процесната
клауза от договора за кредит не е индивидуално уговорена и е нищожна на
основание чл. 146 ЗЗП като неравноправна. Счита, че невъзможността за
намаляване на лихвения процент поставя кредитополучателя в неравнопоставено
положение. Твърди, че в договора за кредит не е уговорен минимален лихвен
процент, а освен това не е посочена ясно методиката, по която се определя този лихвен процент. Счита, че банката
неоснователно е добавила компонент премия. Искането към съда е да остави без
уважение въззивната жалба и да потвърди решението на СРС. Представителят на страната в публично съдебно заседание
поддържа подадения отговор на въззивна жалба, моли съдебното решение да бъде
потвърдено, а въззивната жалба – оставена без уважение.
Софийски градски съд, като взе предвид подадената
въззивна жалба, съдържащите се в нея оплаквания, съобразявайки събраните по
делото доказателства, основавайки се на вътрешното си убеждение, намира за установено следното от фактическа страна:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК. Въззивният съд намира, че с подадената жалба решението на районния съд се
оспорва изцяло. Жалбата е
подадена от легитимирана с правен интерес от обжалването страна срещу подлежащ
на оспорване съдебен акт, поради което е допустима и следва да бъде разгледана
по същество.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на оспорения съдебен акт, а по допустимостта му – в
обжалваната част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в
жалбата. В тази връзка и след осъществената проверка съдът намира, че
оспореното решение е валидно и допустимо. Съгласно чл. 271, ал. 1 ГПК, когато
констатира, че оспореното решение е валидно и допустимо, въззивният съд следва
да реши спора по същество, като потвърди, отмени изцяло или отчасти
първоинстанционното решение съобразно доводите, изложени във въззивната жалба.
Първоинстанционното производство по гр. д. № 12184/2015
г. по описа на СРС, I ГО, 43-ти състав е образувано
по искова молба вх. № 3510/09.03.2015 г., с която Р.Х.И. е предявила срeщу „У.Б.”
АД иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1-во от ЗЗД за заплащането на сумата от 640 евро, подлежаща на връщане като заплатена без
основание за периода от 20.08.2011 г. до 20.02.2015 г. по Договор за банков
кредит № TR70769425/12.11.2007 г. – част от вземане в размер 9344,91 лв., ведно
със законната лихва от 09.03.2015 г. до окончателното изплащане. Основателността
на иска си ищцата е обосновала с липса на основание за едностранна промяна на
лихвата по договора, както и с нищожност на съответни клаузи от същия. С молба от 29.02.2016 г. ищцата е увеличила размера на предявения от нея
частичен иск от сумата 640 евро до сума в размер на 9135,40 евро. Съдът с
протоколно определение от съдебно заседание, проведено на 27.10.2016 г., е
допуснал изменението. По делото са
събрани писмени доказателства, изслушани са основно и
допълнителни заключения по назначена
съдебно-счетоводна експертиза, извършена от вещото лице М.В., и допълнително заключение, извършено от вещото лице Е.Д..
За да постанови решението си, районният съд е приел, че нормата на чл. 11.1.3
от Договора е нищожна като неравноправна на основание чл. 143, т. 10 ЗЗП, като надвзетата поради това лихва е в размер на
9135,40 евро, за която сума искът се явявал основателен.
От представения по делото договор №TR70769425/12.11.2007
г. се установява, че на 12.11.2007 г. между страните е сключен договор за
кредит, по силата на който „У.Б.” АД е предоставила на ищцата ипотечен кредит в
размер на 93 000,00 евро с цел покупка на посочения в договора готов жилищен
имот срещу задължението на ищцата-кредитополучател да върне заемната сума
заедно с лихви съобразно уговорките на лихвения план по договора с краен срок
на погасяване 20.11.2042 г. /т.7 от договора/.
В т. 4 от договора е предвидено, че годишният лихвен
процент /ГЛП/ за съответния период на олихвяване е равен на базисен лихвен
процент по т. 10.3 и т. 10.4 от Условията по кредити на физически лица,
определен съгласно т. 11.1.1 при подписване на договора - едномесечния EURIBOR, и надбавка. Съгласно
т. 4.1.а от договора
за банков кредит № TR70769425 периода на лихвения план е от датата на усвояване до 20.11.2042 г., като базисният
лихвен процент към момента на сключване на договора е 4,157%, надбавката е
2,593%, а годишният лихвен процент е определен на 6,75%. В т. 11.1.3 от Условията
по кредити на физически лица, годишният лихвен процент по кредита за съответния
лихвен период от лихвения план се фиксира в размера по т.4.1а. /а именно 6,75%/
и не се променя освен, когато пазарните условия водят до необходимост от
увеличаването му най – малко с един пункт. Посочено е още, че
кредитополучателят дава съгласието си кредиторът да променя едностранно
размерът на годишния лихвен процент за дадения лихвен период по лихвения план
по т.4.1а., определен съгласно предходната точка, съответно размера на
анюитетната вноска, без за това да е необходимо сключване на допълнително
споразумение между страните, при нарастване на базисния лихвен процент с повече
от един пункт от размера, определен от кредитора в деня на сключване на
договора или от размера му, формиран след промяна по реда на настоящата точка.
Видно от т. 10.2 от условията по ипотечни кредити на физически лица – ипотечни
кредити, неразделна част от процесния договор, годишният лихвен процент по
усвоената част от кредитите се формира от сбора от базов лихвен индекс,
приложим за съответния период на олихвяване, плюс надбавка за редовен дълг,
определена в договора. Видно от т. 10.4 и т. 10.3.2 за базов лихвен индекс се
прилага при кредити в евро – едномесечния Euribor, равен на индекса, публикуван
на страница „Euribor-„ на Reuters в 11:00 ч.
централно европейско време два работни дни преди първия работен ден от всеки
месец, и се прилага от първия работен ден на месеца до деня, предхождащ първия
работен ден на следващия месец включително, а според т. 10.5, при кредити,
погасявани чрез анюитетни вноски /еднакви всеки месец/ ГЛП за съответния лихвен
период се фиксира в размер към датата на договора за кредит и остава такъв до
нарастване на лихвения индекс +/- 1 %, съответно до поредна аналогична промяна
спрямо предходно извършената.
Следователно според договора лихвата се формира от два
компонента. Първият е надбавка в размер на 2,593%, която не се изменя. Вторият
компонент е базисният лихвен процент, формиран на базата на Euribor по описания
вече начин, и определен в договора на 4,157%. Сборът от двата компонента дава
годишния лихвен процент – 6,75%. Същият е динамичен, като е възможно да се
увеличи съобразно промяната на Euribor /т.10.5 от Условията по кредити на
физически лица/.
В производството пред първоинстанционния съд е представен
препис-извлечение от протокол № 38/14.10.2008 г. на Управителния съвет на банката,
с което е било взето решение цената на всеки банков кредит да се определя като
сбор от променлив Базов лихвен процент /БЛП/, формиран от приложимия към
периода на олихвяването договорен лихвен индекс и премия, определяна по размер
от нула базови пункта до плюс 200 базови пункта според стойността на кредитния
ресурс на кредитните пазари, към който БЛП се прибавя фиксирана договорена
надбавка, отчитаща оценката на финансовото състояние на клиента, вида, срока на
кредита, обезпеченията и други обстоятелства, отчитащи кредитоспособността на
кредитоискателя и произтичащия от нея кредитен риск. Посочено е, че определения
БЛП се обявява за съответния лихвен период на гишетата на банката и с
извлеченията от счетоводните операции по кредита, като в случай, че УС определи
други условия за формиране на БЛП по договорите за кредит се счита за
автоматично променени в съответствие с приетите изменения, за което банката
уведомява кредитополучателите по реда, установен в ОУ.
По делото пред СРС е представен препис-извлечение от
протокол № 40/22.10.2008 г. на Управителния съвет на „У.Б.” АД, от който се
установява, че е било взето решение прилаганите лихвени проценти по всички
кредити, отпуснати на физически лица да бъдат увеличени със сто /100/ базисни
пункта. Освен това, с представения по делото протокол № 14/1.04.2009 г. на
Управителния съвет, е било взето решение за повишаване и на премията като
компонент на БЛП със 1.00 базисни пункта за кредитите на физически лица,
отпуснати в евро при индекс Euribor, считано от 1.04.2009 г. От протокол №
25/5.06.2009 т. на Управителния съвет, се установява, че е било взето решение считано
от втората половина на м. юни 2009 г. да бъде повишена със 100 базисни пункта премията
като компонент на БЛП за кредитите на физически лица с FlexCube индекси, вкл.
Euribor, отпуснати в лева, евро, щатски долара и швейцарски франкове.
От представените по делото договори за кредит от
10.10.2007 г. и 30.12.2007 г. се установява, че оспорваната в настоящото производство
клауза от процесния договор за кредит, е напълно идентична с клаузи от
договори, сключени от ответника с други кредитополучатели. Като писмено
доказателство е представено и извлечение от протокол № 27 на Комисията за
защита на потребителите.
Видно е от протокол № 9/26.02.2009 т. на Управителния
съвет, че на посочената дата е било взето решение надбавката към основния
лихвен процент за група непогасени кредити на физически лица в евро да бъде
повишена от 1% на 2%, като промяната влизала в сила от 09.03.2009 г.
От депозираното на 15.02.2016 г. заключение на вещото
лице М.В. по допусната и изслушана в първоинстанционното производство
съдебно-счетоводна експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК
следва да бъде кредитирано като компетентно и безпристрастно, се установява, че
за периода от 12.11.2007 г. до 09.03.2015 г. е налице намаление в стойностите
на едномесечния индекс Euribor, а именно от 4,157 към 12.11.2007 г. до 0,001
към 02.03.2015 г./ – таблица № 1 към заключението/. Отделно от това вещото лице
е посочило, че размерът на възнаградителната лихва за периода от 20.08.2011 г. до
20.02.2015 г., определена съгласно договора /едномесечния Euribor плюс твърда
надбавка от 2,593 % по т. 4.1.а от договора/ е в размер на 6 567,78 евро, а
размерът на заплатената от ищцата лихва за същия период е бил в размер на 15
703,18 евро. Вещото лице е изчислило и разликата между двете суми, която е в
размер на 9135,40 евро.
Според вещото лице, основанието за увеличаване на
годишния лихвен процент е въвеждането на „премия“ от страна на „У.Б.” АД, като елемент от формулата за
изчисляване на годишния лихвен процент. В решенията на УС не са посочени
основанията за въвеждането на премията, нито конкретна формула за нейното
определяне. По процесния договор премията е прилагана от 02.02.2009 г. до
02.04.2009 г. в размер на 1%, от 02.04.2009 г. до 02.05.2011 г. в размер на 3 %
и от 02.05.2011 г. до настоящия момент в размер на 4 %. Така с Решение по Протокол
№ 38 от 14.10.2008 г. Управителният съвет на банката приела нова методология на
изчисляване на ГЛП, както следва: Euribor + премия + твърда надбавка.
Най-високата стойност на Euriborа през периода на действие на договора била на
08.10.2008 г. – 5,197%. Денят, в който е било взето решение за въвеждане на
премията, е през първата седмица от периода, през който започва намаляване на
стойностите на Euribor. След тази дата
стойностите всекидневно намалявали и в рамките на три месеца падали с повече от
3%. Именно, когато стойността на Euribor-а е под 2 % по процесния договор
започвало ефективно да се начислява и съответно заплаща премията, и на практика
чрез въвеждането й, банката компенсирала драстичното намаляване на пазарния
индекс Euribor и поддържала годишния лихвен процент в размер равен или по-висок
от размера на годишния лихвен процент към датата на сключване на процесния
договор. Чрез въвеждането на премията банката не е намалявала годишния лихвен
процент, въпреки че стойностите на Euribor-а намалявали. Освен това вещото лице
сочи, че стойността на едномесечния Euribor за процесния период бил определен в
размер на 4,157 %, който не съответствал на стойностите на Euribor съгласно
таблица № 1 към заключението. Вещото лице е посочило в заключението, че
основните измерители на цената на кредитния ресурс са пазарните индекси
Euribor, Libor, Софибор, Софибид, Леониа, характерно за които е, че през
процесния период намаляват с повече от 4% и към настоящия момент стойностите им
са близки до 0% или дори отрицателни. При това положение вещото лице е
направило извод, че цената на кредитния ресурс е намаляла. Вещото лице е
посочило и, че през процесния период ищцата е заплащала в срок целия размер на
определената от банката възнаградителна лихва и главница.
В депозираното на 06.03.2017 г. допълнително заключение
на вещото лице М.В. по допусната и изслушана в първоинстанционното производство
допълнителна съдебно-счетоводна експертиза, което при преценката му по реда на
чл. 202 ГПК, следва да бъде кредитирано, се установява, че по отношение на
процесния договор е заложен само един фактор, който определя базисния лихвен
процент – едномесечния Euribor, и имайки
предвид данните за пазарния индекс, вещото лице е приело, че е налице
намаляване на цената на кредитния ресурс по отношение на договора. Този извод
се потвърждава и от допълнителното заключение на вещото лице Димитров, съгласно
което за времето от м. ноември 2007 г. до м. март 2015 г. са налице системно
успоредни низходящи трендове на стойностите на вторичния финансов дериват
„CREDIT DEFAULT SWAPS“ /C./ /суап за кредитно неизпълнение“- C. BG 10Y“, главно
деклариран от банката като основен и единствен определящ фактор при формиране
стойността на кредитния ресурс за ипотечни кредити от банката и 1М
/едномесечен/ EURIBOR.
От показанията на свидетелката Ю. Я., която е била
кредитен инспектор в „У.Б.“ АД до 2013
г., се установява, че свидетелката е провела преговорите за сключване на
процесния договор за кредит с ищцата. Според свидетелката с
кредитополучателката са били коментирани условията и параметрите на договора,
след което бил подписан договора. Свидетелката Я. не си спомня ищцата да е
правила конкретни предложения по договора.
Заявява също така, че лихвените нива по кредитите се обявяват в интернет
страницата, както и че в клоновете имало брошури. Свидетелката пояснява, че
общите условия са стандартни за всички клиенти и се приемат от Управителния
съвет на банката. В случай, че писмено се възрази или се предложат други
условия от клиент, свидетелката следва да ги изпрати на висшестоящите звена,
тъй като не може да вземе отношение по тези въпроси. Заявява обаче, че в
дългогодишната й практика това не се е случвало.
Приетото за установено от фактическа страна налага
следните правни изводи:
По делото се установява, а и не се спори, че между
страните е бил сключен договор за банков кредит, чиято регламентация се съдържа
в разпоредбите на чл. 430 – чл. 432 ТЗ. Въз основа на сключения договор е
възникнало двустранно правоотношение между страните по делото, по което за всяка
от тях са се породили права и задължения. Банката – кредитор има задължение да
предостави уговорената парична сума/договорът за банков кредит е консенсуален/,
а кредитополучателят има задължения да върне главницата, заедно с уговорената
лихва по кредита; да използва кредита по предназначение; да даде на банката
необходимите сведения във връзка със сключването и изпълнението на договора и
да даде обезпечение. Договорът е сключен при установени
отнапред от банката общи условия, а именно – Общите условия по кредити на
физически лица – Ипотечни кредити, приети от УС с протокол № 13/18.04.2007 г. и
в сила от 7.05.2007 г., за които не спори, че
са били реално
предадени на кредитополучателката при сключване на
процесния договор съобразно чл. 298, ал. 2 ТЗ.
Доколкото кредитополучателката Р.Х.И. е физическо лице,
на което по силата на процесния договор е предоставен кредит, който не е
предназначен за извършването на търговска или професионална дейност, а за
закупуването на недвижим имот за лични нужди, поради което същата има
качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а съответно
банката е търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП и правилата на закона
са приложими в настоящия случай.
Според ищцата, ответната банка е получила без основание сумата
от 9 344,91 евро – разлика в размера на месечните погасителни анюитетни вноски
за периода 20.08.2011 г. до 20.02.2015 г., тъй като за нея не е възникнало
правото едностранно да увеличава договорения лихвен процент, поради нищожност
поради неравнопоставеност на клаузи от договора. Ищцата се позовава на
изначална липса на основание, която е специфичен белег на фактическия състав на
неоснователното обогатяване, установен в чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Фактическият състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД изисква
предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на основание, т.е.,
когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от
имуществото на едно лице в имуществото на друго /типичен случай е получаването
на нещо въз основа на нищожен акт/. Освен това основанието трябва да липсва не
само при получаване на имуществената ценност, но и при предявяване на
претенцията за реституция на даденото. При предявения иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД
в тежест на ответника е да установи, че сумата е получена от него при наличие
на правно основание /валидно задължение за плащането й от страна на ищеца/.
Ответникът твърди, че такова основание представляват клаузите в процесния
договор и приложимите общи условия, даващи му право да събере възнаградителни
лихви за процесния период именно в размер на 15 703,18 евро.
По делото се установи, че в изпълнение на договора ищцата
е заплатила на ответната банка през периода от 20.08.2011 г. до 20.02.2015 г.
възнаградителна лихва в общ размер на 15 703,18 евро. Видно от заключението на
вещото лице платената от нея възнаградителна лихва в резултат от твърдяното
увеличение на годишния лихвен процент възлиза на 9135,40 евро. Следователно
банката следва да докаже, че тази сума и е платена при наличие на валидно
основание. Според ищцата сумата е заплатена въз основа на едностранното решение
на Управителния съвет на банката за увеличаване на лихвения процент по
кредитите, което решение е взето въз основа на недействителна клауза от
договора, а именно т. 11.1.3 от раздел II от договора, която въззивникът счита
за валидна и излага твърдения, че първоинстанционният съд неправилно е приел за
нищожна.
На първо място, според настоящия състав клаузата на т.
4.1а от процесния договора, с която е определена между страните цената на
финансовата услуга /дължимостта на възнаградителната лихва от 6,75 %/ е
валидна, доколкото същата въвежда годишен лихвен процент, определен като сбор
от базов лихвен индекс, приложим за съответния период на олихвяване, плюс
надбавка за редовен дълг, определена в договора.
При осъщественото по реда на чл. 20 ЗЗД систематическо и
граматическо тълкуване на т. 11.1, т. 11.1.1, т. 11.1.2 и т. 11.1.3 от
процесния договор, смисълът, който произтича от целия договор, неговата цел,
добросъвестността, лоялните практики при предоставянето на ипотечни кредити,
разпределението на риска и теориите при избор на лихвения процент, въззивният
съд приема, че посочените клаузи се отнасят до изменението на годишния лихвен
процент, който извод следва на първо място от употребените в т. 11.1, т. 11.1.1
и т. 11.1.2 изрази "съответния период на олихвяване" и "с
промяната на действащия към съответния период на олихвяване базисен лихвен
процент ... лихвените условия ... се считат за автоматично променени ...",
което сочи, че годишният лихвен процент от 6,75 % е първоначален, като същият
може да е различен за следващите отделни лихвени подпериоди, предвид определянето
на базисния лихвен процент въз основа на едномесечен Euribor, както и, на второ място, от обстоятелството, че втората и третата от
посочените клаузи препращат към съответната предходна такава. А клаузата на т.
11.1.3 изрично предвижда възможност за едностранна
промяна на годишния лихвен процент по кредити, издължавани чрез анюитетни
вноски /какъвто е сключеният между страните по настоящото дело/, когато
пазарните условия водят до необходимост от увеличаването му най-малко с 1
пункт.
Въззивният съд счита, че оспорената клауза не се явява
индивидуално уговорена по смисъла на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, тъй като е част от
стандартни, изготвени предварително и типови условия на банката и
кредитополучателката не е имала възможност да влияе върху съдържанието им.
Отделно от това следва да се посочи, че по делото липсват данни, че включването
на спорните клаузи в договора е в резултат на изричното им предварително
обсъждане и съгласие на потребителя по отношение на тяхното съдържание, а
доказателствената тежест в тази насока е била на банката с оглед правилото на
чл. 146, ал. 4 ЗЗП. Това не се установява и от показанията на свид. Я.. В
тежест на ответника по настоящото дело е било да докаже, че процесната клауза е
била уговорена индивидуално – арг. от чл. 146, ал. 4 З.. Единственото
доказателство в тази насока, ангажирано от ответника, се явяват свидетелските
показания на Ю. Я. - служител на банката, които са твърде общи и въз основа на
тях не може да се приеме, че е било налице „индивидуално уговаряне“.От
събраните гласни доказателства чрез разпита на свидетелката се установява, че
въпросната служителка е преговаряла с ищцата при сключването на договора, като
не се сочи естеството на конкретните преговори и служителката признава, че
договорът е бил с предварително изготвени условия. Действително, свидетелката
заявява, че банката е имала практика да предоговоря клаузи от договора, но не
установява това да е сторено при сключването на процесния договор. В подкрепа
на този извод са и представените
договори между ответника и трети лица, видно от които са били налице и
други договори, в които процесната клауза има абсолютно идентично съдържание,
което обосновава извода, че банката е включвала тази клауза в договорите си за
жилищни кредити, сключвани в процесния период. В този смисъл
кредитополучателката може да се ползва от защитата на потребителите, предвидена
в ЗЗП, който в частта, касаеща регламентацията на неравноправните клаузи в
потребителските договори, въвеждаща разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета
от 5 април 1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори.
Кредитополучателят /потребителят/ е в положението на
по-слаба страна в отношенията си с банката, както от гледна точка на позицията
му в преговорите, така и на степента на информираност – положение, което го
принуждава да се съгласява с установените предварително от банката условия, без
да може да повлияе на съдържанието им. Клаузите на договорите за банкови
/ипотечни/ кредити не следва да нарушават основни принципи, в т.ч. и този на
равнопоставеност, на който се основават отношенията между банката и
потребителя, както и императивни разпоредби на закона.
Законът за кредитните институции /ЗКИ/, при действието на
който е сключен процесния договор, въвежда редица задължения на кредитните
институции в процеса на отпускане на банкови кредити с оглед защита правата и
задълженията на длъжниците. Съгласно нормата на чл. 58 ЗКИ, при отпускане на
кредити банката задължително предоставя безплатно и в писмена форма на
клиентите си своите условия по кредите, които съдържат най-малко данни за
общите разходи по кредита /такси, комисионни и други разходи, пряко свързани с
договора за кредит/ и за обективните критерии, въз основа на които тези разходи
могат да се изменят; лихвения процент, изразен като годишен лихвен процент,
метода за изчисляване на лихвата, както и условията, при които може да се
променя лихвата до пълното погасяване на кредита; допълнителните задължения,
свързани с разплащанията и условията и разходите при предсрочно погасяване на
кредита.
Освен че при осъществяване на банкова дейност ответникът
трябва да полага дължимата грижа на добрия търговец, за да гарантира надеждна и
сигурна банкова система и защита на интересите на клиентите си, по силата на
чл. 147, ал. 1 ЗЗП клаузите на договорите, предлагани на потребителите, трябва
да бъдат съставени по ясен и недвусмислен начин, като при неизпълнение на това
задължение, следва да намери приложение императивната норма на чл. 147, ал. 2
ЗЗП, която предписва, че при съмнение относно смисъла на определено условие, то
се тълкува по благоприятен за потребителя начин.
В задължителното за националните юрисдикции Решение на
СЕС, постановено по преюдициално запитване по дело С-472/10, е прието, че
"националната юрисдикция следва да прецени с оглед на чл. 3, параграфи 1 и
3 от Директивата неравноправния характер на клауза, съдържаща се в Общите
условия на договора с потребители, с която продавач или доставчик едностранно
предвижда промяна в свързаните с предоставяната услуга разходи, без обаче да
описва ясно начина на определяне на тези разходи или да посочва основателно
съображение за тази промяна. В рамките на тази преценка посочената юрисдикция
трябва по-специално да провери дали, предвид съдържащите се в ОУД с
потребителски клаузи, сред които е и спорната, както и предвид националното
законодателство, уреждащо правата и задълженията, които биха могли да допълват
предвидените в разглежданите ОУД, съображенията или начинът на промяна на
свързаните с предоставяната услуга разходи са уточнени по ясен и разбираем
начин и евентуално дали потребителите имат право да прекратят договора".
Всяко "основателно съображение" по смисъла на горепосоченото решение
представлява всяко обективно обстоятелство, извън волята и контрола на страните
по договора, което е било уговорено или установено преди сключване на
потребителския договор и което обективно води до увеличаване на цената на
стоката или услугата.
В разглеждания случай предвиденото в оспорената клауза
обстоятелство за едностранна промяна на лихвата не зависи от волята на банката,
тъй като представлява неподвластен на страните обективен пазарен индекс.
Същевременно прилагането на това обстоятелство е обусловено от изричен акт на
банката, а не е налице автоматизъм на промяната. В договора обаче не се съдържат
условията на кредита, регламентиращи методиката и математическия алгоритъм
/начинът на формиране на едностранно променената лихва за съответния период и
отделните компоненти в тази формула/, т.е. не са инкорпорирани условията –
вътрешните правила на банката, изисквани от чл. 58, ал. 1, т. 2 ЗКИ
/приложимият за спора закон, тъй като Законът за потребителския кредит – в
редакцията му преди изменението – ДВ, бр. 59/2016 г. и Законът за кредитите за
недвижими имоти на потребители, които дават специална закрила на потребителите
на кредитни услуги и уреждат правилата за прозрачност и яснота при предоставяне
на кредити на потребителите и задължение за предоставяне на преддоговорна
информация, са приети след сключването на процесния договор от 12.11.2007 г./.
Следователно процесните клаузи от договора, които въвеждат правото на кредитора
едностранно да променя размера на възнаградителната лихва /чрез изменение на
БЛП – един от нейните компоненти/ – цената на кредита, която е съществен
елемент от договора за кредит, са неравноправни. В договора не е посочен
никакъв алгоритъм и правила, по които БЛП ще бъде променян, съответно няма и
правило за обвързаност на изменението на лихвения процент по кредита с
изменението на стойностите на пазарния индекс Euribor, които принципно биха били основание за промяната – няма изискване лихвата
да бъде повишена именно с конкретния процент на повишение на индекса Euribor; независимо от размера на изменение на Euribor единствено от банката зависи с колко точно ще измени лихвата – в този
смисъл Решение № 205 от 07.11.2016 г. на ВКС по т. д. № 154/2016 г., I т. о.,
ТК. Ответникът нито твърди, нито доказва, че на кредитополучателя са били
оповестени и предоставени "правила", по които ще се определи или е
определен конкретният размер на увеличението, а доказателствената тежест в тази
насока е била негова. На следващо място, при тълкуване на клаузата на т.11.1.3.
от договора се установява, че изменението на годишния лихвен процент ще настъпи
не при всяка промяна на базисния лихвен процент с повече от един пункт, а само
при неговото увеличаване с посочената стъпка. До същият извод правилно е
достигнал и първоинстнационият съд, който е анализирал изразите „пазарните
условия водят до необходимост от увеличаване” на годишния лихвен процент в изр.
1 на посочената уговорка и „при нарастване на базисния лихвен процент” в изр. 2
от същата. С посочената клауза от договора за банков кредит не е уговорена
възможност дължимата от кредитополучателя лихва да бъде намалена при промяна на
пазарните условия, водещи до понижаване на базисния лихвен процент. Поради
липсата на реципрочност /която липса сочи на несъответствие с общото изискване
за добросъвестност/, уговорената неиндивидуално клауза в договора за банков
ипотечен кредит на физическо лице е нищожна на основание чл.146, ал.1, вр.
чл.143, ал.1 ЗЗП, в случая, когато клаузата предвижда, че посочената в договора
цена на финансовата услуга, при промяна на пазарните тенденции, може само да
нараства, но не и да намалява. В този смисъл и тъй като процесната клауза не е
уговорена индивидуално и кредитополучателката не е имала възможност да влияе
върху съдържанието й, клаузата на т. 11.1.3 от раздел II на договора,
наименован условия за усвояване, обслужване на кредита и изпълнение на
задълженията по договора за банков кредит, е нищожна поради неравноправността
й. В този смисъл е и съдебната практика, обективирана в Решение №236 от
20.12.2016 г. по т.д.№3082/2015 г. на ВКС, ТК, Второ отделение, Решение № 201
от 02.03.2017 г. по т.д. № 2780/2015 г. на ВКС, Второ отделение и др.
Разпоредбата на чл. 143 ЗЗП обявява, че неравноправна
клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която
не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като
законодателят установява различни хипотези, без изброяването да е изчерпателно.
Според т. 10 от цитираната норма неравноправна е тази клауза в потребителски
договор, която позволява на търговеца или доставчика да променя едностранно
условията на договора въз основа на непредвидено в него основание, а според т.
12 – неравноправна е тази клауза, която предвижда цената да се определя при
получаването на стоката или предоставянето на услугата или дава право на търговеца
или доставчика да увеличава цената, без потребителят да има право в тези случаи
да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е значително
завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването на договора.
Приложението на тези норми е изключено в случаите, установени в чл. 144, ал. 2
и ал. 3 ЗЗП.
В разглеждания случай не е налице фактическият състав на
изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП – сделките с ценни книжа, финансови
инструменти и други стоки или услуги, чиято цена е свързана с
колебанията/измененията на борсовия курс или индекс или с размера на лихвения
процент на финансовия пазар, които са извън контрола на търговеца или
доставчика на финансови услуги /въздействие на свободния пазар и/или държавен
регулатор/. В Решение № 77 от 22.04.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4452/2014 г.,
III г. о., ГК е даден отговор на въпроса по приложението на предвиденото в
горепосочената норма изключение от правилото за неравноправност на клаузи, като
е прието, че за преценката дали е налице такова изключение е необходимо методът
за индексиране и промяна на цените да е описан по ясен и недвусмислен начин и
потребителят да е получил достатъчно конкретна информация как търговецът може
едностранно да променя цената, а в Решение № 424 от 02.12.2015 г. на ВКС по гр.
д. № 1899/2015 г., IV г. о., ГК е прието, че не е достатъчно за приложението на
изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП посочването в спорната договорна
клауза на обективните обстоятелства, независещи и извън контрола на банката,
които могат да доведат до промяна на размера на лихвения процент по кредита, а
следва да са отнапред установени и методиката и математическият алгоритъм за
начина на формиране на изменението, и обвързаността на конкретния размер на
промяната на лихвата с конкретния размер на изменението на пазарния индекс, за
да се предотврати възможността търговецът да изменя произволно размера на
лихвата по кредита без да се съобрази с конкретното променено ниво на лихвения
процент на финансовия пазар.
Следва да се посочи също така, че в Решение № 95 от
13.09.2016 г. на ВКС по т. д. № 240/2015 г., ІІ т. о., ТК е прието, че
договорът за жилищен ипотечен кредит не е сделка, имаща за предмет финансови
инструменти и че с оглед въведеното в чл. 58, ал. 1, т. 2 ЗКИ изискване,
конкретната формула за определяне на възнаградителната лихва – методиката за
изчисляване на лихвата, съответно базовия лихвен процент, е съществен елемент
от съдържанието на банковата сделка и като такъв, изключва възможността да бъде
едностранно променян от кредитора след сключването на договора, независимо дали
лихвеният процент е фиксиран или променлив. Прието е, че когато на потребителя
не е предоставена предварително достатъчна конкретна информация как банката
може едностранно да променя цената на доставената финансова услуга, както и
когато методологията на банката, включена във вътрешните й правила, не е част
от кредитния договор, кредиторът не може да се счита за добросъвестен по
смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза по чл. 143 ЗЗП, за да е
приложимо правилото на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП. В този смисъл е и Решение №
205 от 7.11.2016 г. на ВКС по т. д. № 154/2016 г., I т. о., ТК, според което,
когато кредиторът се позовава на обективни фактори, които са извън волята и
контрола му /колебания на борсов курс, индекс, размер на лихвения процент на
финансовия пазар/, тяхното влияние по отношение необходимостта от промяна на
цената /лихвата/ не може да е постановено под негов контрол, защото отнема
характеристиката им на независещи от волята му. Именно външните причини, които
могат да обусловят изменението на цената /лихвата/, а не субективната власт на
търговеца или доставчика на финансови услуги, са основанието законодателят да
допусне запазването на сделката и на обвързаността на страните от нея,
независимо, че ощетената при увеличение на цената страна, винаги е по-слабата,
потребителят, чиито права са предмет на закрила. Изключението по чл. 144, ал.
3, т. 1 ЗЗП е въведено следователно при презюмирана от закона добросъвестност
на търговеца, т.е. недобросъвестното му поведение прави неприложимо специалното
отклонение от генералната дефиниция за неравнопоставеност. Наличието на
добросъвестност е предпоставка за приложното поле на изключващата
неравнопоставеността норма на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП, който извод следва
както от целта на закона, така и от систематичното тълкуване на разпоредбата
във връзка с чл. 144, ал. 4 ЗЗП – при клауза в потребителски договор за
индексиране на цени, почтеността на добрия търговец предпоставя "методът
на промяна в цената да е описан подробно и ясно в договора". Посочването
като част от съдържанието на договора на ясни и разбираеми критерии, при които
цената на заетите парични средства може да бъде променяна е законово задължение
на банката, произтичащо от текста на чл. 147, ал. 1 ЗЗП. То е гаранция за
възможността кредитополучателят да предвиди както точните промени, които
търговецът би могъл да внесе в първоначално уговорения размер на лихвата, така
и да има предварителна осведоменост каква би била дължимата от него месечна
вноска. Правото на информация за цената на услугата е основно право на
потребителя /чл. 1 от ЗЗП/, респ. задължение на добросъвестния търговец е да
даде на потребителя информацията, позволяваща му да направи своя избор /чл. 4
от закона/. Ако предпоставката – добросъвестност на търговеца /предлагащ на
потребител договор с клауза за изменение на цената, респ. лихвата/,
обективирана в ясно, недвусмислено и подробно описан в договора метод за
промяна на цената, не е налице, същият не може да се ползва от изключението по
чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП.
Следователно банката е обезпечила за себе си правото
произволно да изменя БЛП в посока само на увеличение със ставка, която тя счете
за целесъобразна /право на автономна преценка/, за постигане на своите
стопански задачи, т. е. за реализиране на търговска печалба. По този начин е
накърнен принципът на добросъвестност и е създадено значително неравновесие
между правата и задълженията на банката и кредитополучателя и то във вреда на
последния, тъй като при неизвестни /респ. непрозрачни/ основания той не би
могъл да предвиди евентуалните промени на годишния лихвен процент. Липсата на
такава информация преди да бъде сключен договорът по принцип не може да бъде
компенсирана с това, че в хода на изпълнение на договора потребителят ще бъде
уведомен по предвидения ред за промяната на лихвения процент и че ще получи
новия погасителен план, още повече че ако не иска да приеме тази промяна той не
би могъл да прекрати договора. Добросъвестната търговска практика представлява
съвкупност от правила, определящи пазарното поведение, които произтичат от
законите и обичайните търговски отношения и не нарушават добрите нрави. Индиция
за недобросъвестна търговска практика на ответната банка представлява
обстоятелството, че банката едностранно е започнала да увеличава БЛП, като с
решение на Управителния съвет по протокол № 38 от 14.10.2008 г. е въведен нов
компонент, наречен премия, който се е отразил на договорения годишен лихвен
процент, респ. на формирането на месечните погасителни вноски.
Следователно обезпечаването на възможността банката
едностранно да измени размера на възнаградителната лихва – цената на кредита,
която е съществен елемент от договора за кредит, при неустановени в договора за
кредит конкретни обективни показатели, при положение, че потребителят на тази
банкова услуга няма възможност да се откаже безусловно от договора /без да
дължи неустойка за неспазване на уговорения и в полза на кредитора срок на
договора – при т. нар. предсрочно погасяване на кредита – арг. чл. 70, ал. 2 ЗЗД/, поставя ищцата в неравноправно положение по смисъла на чл. 143, т. 10 и
т. 12 ЗЗП, поради което следва да се приеме, че клаузата на т. 11.1.3 от
процесния договор е неравноправна, поради което и нищожна – чл. 146, ал. 1 ЗЗП,
за каквато и законосъобразно е била и прогласена от първоинстанционния съд.
При това положение и при съобразяване на заключението по
първата съдебно-счетоводна експертиза следва да се приеме, че сумата от 9135,40
евро се явява платена при начална липса на основание.
Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без
уважение, а решението на СРС – потвърдено, като правилно.
По разноските пред въззивната инстанция:
Съгласно чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК, право на разноски
има само страната, в полза на която е постановен съдебният акт. Доколкото подадената
въззивна жалба се отхвърля изцяло, то
право на разноски има само въззиваемата страна. Въззиваемата страна претендира
и доказва сторени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2000 лева. Съдът
намира възражението, направено от представителя на въззивника за прекомерност
на адвокатското възнаграждение за основателно. С оглед фактическата и правна сложност на делото,
процесуалното поведение на страната и нейния представител, съдът намира, че
възнаграждението следва да се намали до размер от 1500 лева.
Водим от горното и на
основание чл. 271, ал. 1 ГПК, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 235546
от 11.10.2017 г., постановено
по гр.дело № 12184/2015 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 43 с-в.
ОСЪЖДА „У.Б.“ АД с ЕИК – ********, със седалище и адрес на управление ***, пл. „********да
заплати на Р.Х.И., с ЕГН **********, с адрес: ***, сумата 1500,00 лв. –
разноски за производството пред СГС.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния
касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.