№ 17681
гр. София, 30.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 157 СЪСТАВ, в публично заседание на
шестнадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:ЗОРНИЦА ИВ. ТОДОРОВА
при участието на секретаря КОЯ Н. КРЪСТЕВА
като разгледа докладваното от ЗОРНИЦА ИВ. ТОДОРОВА Гражданско дело
№ 20231110120284 по описа за 2023 година
Предявени са от ищеца Д. Д. П., ЕГН **********, с адрес: гр. София, *******,
обективно съединени установителни искове при условията на евентуалност с правно
основание чл.26 , ал. 1, пр.1, 2 и 3, чл. 26, ал. 2, пр. 4 ЗЗД срещу ответника
„Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Джавахарал Неру“ № 28, ет. 2, ап. 40-46, представлявано
от Петър Дамянов, за прогласяване нищожността на Договор за предоставяне на
поръчителство № *****, поради противоречие със закона, евентуално поради
заобикаляне на закона, евентуално поради липса на основание, и евентуално поради
противоречие с добрите нрави, и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр.
1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати сумата от 885,80 лв. - недължимо платена
по нищожен Договор за предоставяне на поръчителство № *****, ведно със законната
лихва от датата на подаване на исковата молба – 19.04.2023 г. до окончателното
плащане.
Ищецът Д. Д. П. извежда съдебно предявените субективни права при твърдения,
че с трето неучастващо в делото лице - „Изи Асет Мениджмънт“ АД са сключили
Договор за паричен заем № ***** за сумата от 1250 лв. В чл. 4 от договора било
уговорено, че потребителят следва да представи едно от трите обезпечения: две
физически лица, банкова гаранция или одобрено от заемодателя дружество – гарант,
което предоставя гаранционни сделки. На същата дата между ищецът, ответника и
трето неучастващо в делото лице - „Изи Асет Мениджмънт“ АД бил сключен Договор
за предоставяне на поръчителство № 4356058, по силата на който ответникът
„Файненшъл България“ ЕООД се е задължил да отговаря за задължението на ищеца по
договора за заем, а ищецът е поел задължение да заплати на гарантиращото дружество
възнаграждение, което е разсрочено на изплащане, заедно с месечната вноска по
договора за кредит. Излага съображения, че доколкото договорът за поръчителство е
акцесорен на договора за кредит, то действието на поръчителството е предпоставено от
валидно съществуване на главното правоотношение, в това число валидност на
клаузата на чл. 4 от договора за кредит. Излага съображения, че предвид
1
невъзможността да се осигурят другите две обезпечения, води до единствения извод,
че изначално кредиторът е искал да насочи кредитополучателя към сключването на
гаранционна сделка, следователно разхода за това е бил изначално известен за него,
поради което е следвало да го включи при изчислението и посочването размера на
ГПР. С непосочването на този разход в ГПР води но нищожност на договора за кредит
поради противоречието му с чл. 19, ал. 4 ГПК, евентуално се цели заобикалянето на
изискването на цитираната норма. Наред с това поддържа, че договора за предоставяне
на поръчителство е изначално лишен от основание, тъй като по силата на посоченото
правоотношение в полза на потребителя не се предоставя услуга - обезпечението е
единствено и само в полза на кредитора „Изи Асет Мениджмънт“ АД. Позовава се на
разпоредбата на чл. 138 ЗЗД, според която договорът за поръчителство се сключва
между кредитора и поръчителя, а не между длъжника и поръчителя, какъвто е
настоящия случай. Евентуално се поддържа, че с оглед икономическата обвързаност на
кредитора и поръчителя, с уговарянето на възнаграждение за поръчителя, се цели
единствено получаването на едно допълнително възнаграждение по договора за
кредит, без значение дали длъжникът е изправна страна по договора за кредит или не,
поради което клаузата, предвиждаща възнаграждение по договора за поръчителство
противоречи на добрите нрави. Същото така счита, че клаузата противоречи на
добрите нрави и поради обстоятелството, че възнаграждението по договора за
поръчителство е в размер на повече от поливаната от отпуснатия заем, с което са
нарушава принципа за добросъвестност и справедливост. Поради всичко изложено
моли съдът да прогласи нищожността на Договор за предоставяне на поръчителство №
4356058 на посочените основания. Ищецът твърди, че е погасил всички суми по
договора за кредит, в това число възнаграждението по договора за поръчителство,
поради което наред с предявените искова за прогласяване нищожността на договора за
поръчителство, претендира и връщане на част от платеното възнаграждение при
начална липса на основание, а именно сумата от 50 лв., представляваща част от общо
платеното възнаграждение в размер на 600 лв.
В първото по делото заседание ищецът е направил изменение на размера на
предявения осъдителен иск от 50 лв., като частичен от 600 лв., като е увеличил същия
до размера на 885,80 лв., която сума е окончателна, което искане за изменение на
размера на предявения иск е допуснато с определение на съда, обективирано в
Протокол № 23002/17.10.2023 г.
В срока за отговор на исковата молба по чл. 131 от ГПК ответникът
„Файненшъл България“ ЕООД оспорва иска с доводи на недопустимост, като излага
съображения, че за ищеца липсва правен интерес от предявяване на искове за
нищожност на договора, при положение, че правото му може да бъде защитено в по-
пълна степен с предявяването на осъдителен иск. Възразява и по отношение на
наведени доводи за нищожност на договора за кредит, като счита същите за
недопустими в това производство, доколкото ответникът не е страна по този договор.
Сочи, дори да се приеме, че договорът за кредит е нищожен, кредитополучателят
остава задължен за чистата стойност на кредита, поради което договорът за
поръчителство се явява действителен при наличието на главен дълг. Излага
съображения, че договорът за предоставяне на поръчителство не е лишен от основание,
доколкото кредитополучателят има интерес да изпълни точно задълженията си по
договора за кредит, с което да избегне неблагоприятни последици от неизпълнението, а
за поръчителя съществува интерес от получаването на възнаграждение за това.
Поддържа, че има договорни отношения с кредитора по повод на поръчителството, а
2
настоящия договор урежда отношенията единствено между длъжника и поръчителя.
Позовава се на принципа на свобода на договарянето, поради което счита, че
договорът не противоречи на добрите нрави. Излага доводи, че не е налице
нееквивалентност на престациите. При тези съображения моли за отхвърляне на
предявения иск.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и прецени събраните по
делото доказателства, намира за установено следното от фактическа страна:
От представения по делото Договор за паричен заем № 4356058 се установява,
че на 28.12.2021 г. ищецът и трето неучастващо в делото лице „Изи Асет Мениджмънт“
АД са сключили договор за потребителски кредит, въз основа на който на ищеца е
предоставен кредит в размер на 1250 лв., със срок на погасяване 40 седмици,
последната вноска с падеж 07.10.2022 г., с размер на двуседмичната погасителна
вноска 71,71 лв., с уговорена годишна лихва 35,00 %, ГПР 40,70 % и общо задължение
1434,20 лв., състоящо се от размера на заетата сума и лихвата за целия срок на
договора.
В чл. 4 от договора страните са уговорили, че заемателят се задължава в срок от
три дни, считано от датата на сключване на договора, да предостави на кредитора едно
от следните обезпечения: 1) две физически лица – поръчители, които да отговарят на
следните изисквания: да представят служебна бележка от работодател за размера на
трудовото възнаграждение, като нетния им осигурителен доход е в размер над 1000
лв.; да работят по трудов договор без определен срок; да не са заемател или
поръчители по друг договор за паричен заем, сключен с „Изи Асет Мениджмънт“; да
нямат неплатени осигуровки за последните две години; да нямат задължения към други
банкови и финансови институции или ако имат – кредитната им история в ЦКР към
БНБ една година назад да е със статус не по-лош от 401 „Редовен“; да подпишат
договор за поръчителство; 2) банкова гаранция в полза на кредитора за дължимите
суми по договора със срок на валидност 30 дни след крайния срок на плащане на
задълженията по договора; 3) одобрен от дружеството гарант, което предоставя
гаранционни сделки.
Между страните не е спорно, и от представения по делото Договор за
предоставяне на поръчителство № 4356058 се установява, че на 28.12.2021 г. между
ищеца и ответника „Файненшъл България“ ЕООД е сключен договор, по силата на
който ответникът „Файненшъл България“ ЕООД, като гарант, се е задължил да издаде
гаранция за плащане в полза на ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД, с цел
гарантиране на изпълнението на всички задължения на потребителя, възникнали
съгласно Договор за паричен заем № 4356058 /28.12.2021 г., както и за всички
последици от неизпълнението на задълженията на потребителя, със сума покриваща
главница, възнаградителна и законна лихва.
В чл. 3 от договора страните са уговорили възнаграждение в размер на 885,80
лв., което е платимо разсрочено заедно с вноските по договора за заем с размер на
всяка вноска 44,29 лв.
От представената от ответника счетоводна справка за постъпилите плащания по
договора за предоставяне на гаранция се установява, че ищецът е платил
възнаграждение по същия в общ размер на 885,80 лв.
При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните
правни изводи:
На първо място съдът следва да отбележи, че предявените искове на нищожност
на договора за предоставяне на гаранция са допустими, доколкото кредитополучателят
винаги разполага с интерес да предяви иск за прогласяване на нищожността на
договор, страна по който е същият, доколкото уважаването на предявените искове ще
внесе правна сигурност в отношенията между страните, ще избегне бъдещото
неоснователно разместване на имуществени блага (плащането на недължими суми по
нищожен договор) и/или ще бъде предпоставка за връщане на платеното по
нищожните договори. За наличието на правен интерес, респективно за да е допустим
3
предявен иск за прогласяване нищожността на определен договор, е достатъчно
ищецът да е страна по договора, или по друг начин да е засегнат от договора, какъвто
несъмнено е настоящият случай. Съдебната практика, на която се позовават ответника
е неотносима към настоящия спор, доколкото предявените искове не са такива за
установяване недължимост на сумите по договорите, чиято нищожност се иска да бъде
прогласена. Съединяването на иск за нищожност на правоотношението с иск за
връщане на даденото е допустимо всякога, доколкото с обявяването на договора за
нищожен, за страната, в чиято полза е прогласена нищожността възниква правото да
иска връщане на даденото по нищожния договор.
По предявения установителен иск, в тежест на ищеца е да докаже сключването
на процесния договор за предоставяне на поръчителство между страните, както и
твърденията си за сключването му при нарушаване на закона, заобикаляне на закона,
или при липса на основание, а в доказателствена тежест на ответника е да установи
спазването на изискванията за валидност на правоотношението.
В конкретния случай предвид липсата на спор между страните, а и от
представения договор за поръчителство, може да се обоснове извод за съществувалото
между страните правоотношение за предоставяне на поръчителство от страна на
ответника за обезпечаване изпълнението на задълженията на ищеца по договор за заем,
сключен с трето неучастващо в делото лице.
Договорът за поръчителство, доколкото представлява съглашение за учредяване
на обезпечение за изпълнението на задължение, произтичащо от едно друго
правоотношение, същият има акцесорен характер спрямо правоотношението,
изпълнението на задълженията по което обезпечава. Макар законът да го урежда като
едностранен безвъзмезден договор, няма правна пречка в рамките на свободата на
договаряне, поръчителството да бъде уговорено като двустранно възмездно
правоотношение. Съгласно чл. 138, ал. 2, изр. 1 ЗЗД поръчителство може да
съществува само за действително задължение и щом договорът, за който се
поръчителства - в случая договор за потребителски кредит, е недействителен, то
същият не може да породи действително задължение, за което да носи отговорност
поръчителят. Доколкото се касае за отделна правна сделка, недействителността на
договора за потребителски кредит сама по себе си не води автоматично до
недействителност и на договора за поръчителство, но поръчителят не би могъл да
отговаря за изпълнение на несъществуващо задължение, основано на нищожно
правоотношение. Горното не е важимо обаче в случаите, в които договорът за
поръчителство само формално представлява отделна гаранционна сделка, а в
действителност се явява част от кредитното правоотношение. В тези случаи
поръчителство не съществува, а целта на сключването му е единствено да се уговори
допълнително възнаграждение за кредитора по договора за потребителски кредит, в
нарушение на изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК, както и на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Доколкото в тези хипотези се цели постигане на забранен от закона правен резултат
чрез използване на законни средства, съставляващо дефиницията за заобикаляне на
закона, то договорът за поръчителство е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД
и обстоятелството, че той формално е сключен с различен правен субект от кредитора,
не може да доведе до неговото саниране.
Съгласно разпоредбата на чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД нищожни са договорите, които
заобикалят закона. Заобикаляне на закона е налице, когато страните се опитват да
постигнат забранен от закона резултат чрез сключването на отделни съглашения, както
и чрез сключването на повече сделки, всяка от които, разгледана без връзка с другите,
е валидна – нищожни са цялата поредица от сделки. В конкретния случай засегната
страна има качеството „потребител“, за чиито права и интереси ПЕС налага висока
степен на защита. Законодателството на Съюза в областта на защитата на
потребителите освен това допринася за правилното функциониране на вътрешния
пазар. То има за цел да гарантира, че отношенията между стопанските субекти и
потребителите са справедливи и прозрачни, което като крайна цел подпомага общото
благосъстояние на европейските потребители и икономиката на Съюза. Посочените
изисквания от правото на ЕС предпоставя, че националният съд има задължение при
4
тълкуване на съответната норма на националното право да я тълкува и прилага в духа и
смисъла на съответното общностно право (в този смисъл са Решение от 10.04.1984 по
делото Von Colson, C-14/83. Съгласно трайната практика на СЕС – вж. т. 20 от Решение
от 12.07.1990 г., Foster, C-188/89; т. 23 от Решение от 14.09.2000 г., Collino и Chiappero,
C-343/98; т. 40 от Решение от 19.04.2007 г., Farell, C-356/05; т. 39 от Решение от
24.01.2012 г., Dominguez, C-282/10), националният съд има задължение да тълкува
националното законодателство в духа на общностния правен ред. Следователно за да
бъдат осигурени ефективни средства за защита на потребителите и изпълнение на
завишения стандарт за това е необходимо, когато се изследва въпросът за няколко
договора, които са сключени със свързани лица и между свързани лица, съдът да
изследва релациите и връзките в отделните договори, но не като отделни
правоотношения, които са независими едно от друго, а като една обща икономическа
дейност, която при кредитирането има лукративна цел – печалба, в който случай
различните правни средства и ползвани договори обслужват икономическата дейност.
Тоест, дори при множество правоотношения, когато те са със свързани лица или между
такива, трябва на отделните правоотношения да се гледа, като на едно правно и
икономическо цяло, за да се постигне ефективната защита на потребителя, при
проверката от страна на съда за спазване на императивните правила на закона и
добрите нрави, в това число и проверката за наличието на неравноправни клаузи.
Именно такъв е настоящият случай, като от извършена служебно справка в Агенция по
вписвания – Търговски регистър, на основание чл. 23, ал. 6 ЗТРРЮЛН се установява,
че едноличен собственик на поръчителя „Файненшъл България“ ЕООД, е
кредитодателят „Изи Асет Мениджмънт“ АД, следователно се касае за хипотеза на
свързани лица по смисъла на § 1, т. 5 от ДР на ТЗ. Следователно при преценка
действителността на договора за предоставяне на гаранция, то същият следва да се
разглежда наред с договора за кредит, който обезпечава.
Законът за потребителския кредит въвежда изискване за форма по отношение на
договора за потребителски кредит, както и задължително минимално съдържание на
същия – чл. 11, ал. 1 от ЗПК, а липсата на някои от задължителните реквизити в
договора влече неговата недействителност според чл. 22 ЗПК. Така, според чл. 11, ал. 1
ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин. Не веднъж СЕС е имал повод да тълкува
смисъла на конкретни норми от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна
на Директива 87/102/ЕИО на Съвета (ОВ, L 133/66 от 22 май 2008 г.), която е
транспонирана в националното право на Р България именно със ЗПК. Така в свое
Решение от 16.07.2022 г. по дело C 686/19 СЕС отново разяснява, че „общи разходи по
кредита за потребителя“ означава всички разходи, включително лихва, комисиони,
такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във
връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на
нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение
към това сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на
кредита или получаването му при предлаганите условия, а „обща сума, дължима от
потребителя“ означава сборът от общия размер на кредита и общите разходи по
кредита за потребителя. С оглед разяснената по-горе дефиниция за общите разходи по
кредита за потребителя по смисъла на чл.3, б. „ж“ от Директивата и чл. 11, ал. 1, т.10
ЗПК, ГПР представлява общите разходи по кредита за потребителя, изразени като
годишен процент от общия размер на кредита и, когато е приложимо, включително
разходите, посочени в член 19, параграф 2. Съобразно конкретиката на казуса може да
се обоснове извод, че процесното възнаграждение по обезпечителната сделка
представлява именно разход за допълнителна услуга, свързана с договора за кредит,
като предвид съдържанието на договора за предоставяне на гаранция, същият в
максимална степен се доближава по съдържание и последици на застрахователния
5
договор. Същевременно са налице и другите допълнителни изисквания, а именно
сключването на този договор за допълнителна услуга да е задължително условие за
получаване на кредита и същевременно да е бил известен на кредитора. От
съдържанието на договора за кредит несъмнено може да се обоснове извод, че
предоставянето на обезпечение е условие за получаване на сумите по кредита,
доколкото договора за предоставяне на поръчителство се сключва в деня на
сключването на договора за заем и то със свързано с кредитора дружество
(дружеството кредитор е едноличен собственик на капитала на дружеството гарант,
видно от данните в ТРРЮЛНЦ). Съдът намира, че алтернативното посочване на
видовете обезпечения е единствено с цел да се създаде впечатление, че
кредитополучателят има право на избор какво конкретно обезпечение да предостави,
но на практика този избор е напълно привиден. Това е така, защото осигуряването на
поръчителството на 2 физически лица, които допълнително да отговарят на
изключително завишените условия или банкова гаранция в рамките на 3 дни от датата
на подписване на договора, е изначално непосилно за кредитополучателя. Именно
поради тази причина, единствената възможност да изпълни задължението си по чл. 4
от договора за заем, е като сключи договор за предоставяне на поръчителство с
предварително одобреното от кредитодателя дружество – поръчител, за което следва
отново да се подчертае, че е свързано лице. Не случайно е и обстоятелството, че
договорът за предоставяне на поръчтилество е пописан в деня на сключване на
договора за кредит. При тези данни, за съда липсват каквито и да било съмнения, че
сключването на договор за поръчителство е условие за сключването на договора за
заем и усвояването му. Въз основа на всичко изложено, съдът намира, че дължимото
възнаграждение по договора за поръчителство следва да бъде включено като разход по
кредита при изчисляването на ГПР, както и да бъде отразено при посочване на общата
сума, дължима от потребителя. В случая това не е сторено, като видно от
информацията, посочена в чл. 2.7 от договора общата сума, дължима от заемателя като
се вземат предвид допусканията в т. 8 е 1434,20 лв. и се състои от размера на заемната
сума и размера на възнаградителната лихва за целия срок на договора и е изчислена
към момента на неговото сключване, следователно в нея не е включено
възнаграждението по гаранционната сделка. Този разход не е взет предвид и при
посочване размера на годишния процент на разходите, видно от разпоредбата на чл.2.8
от договора, а при допълнително въвеждане на дължимото възнаграждение по
договора за предоставяне на поръчителство при изчисляване на ГПР, наред с
уговорената лихва и съобразено с размера на кредита и неговия срок, размерът на ГПР
многократно надвишава размера, посочен в договора.
Предвид изложеното съдът намира, че процесния договор за предоставяне на
поръчителство е сключен единствено с цел да се заобиколи императивната
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, следователно същият е нищожен поради
заобикаляне на закона на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД по изложените по-горе
съображения.
Ето защо съдът намира, че предявеният установителен иск за прогласяване
нищожността на договора за предоставяне на поръчителство е основателен и следва да
бъде уважен.
По иска по чл. 55 ЗЗД, съдът намира следното:
Предвид извода на съда за нищожност на договора за предоставяне на
поръчителство, престираното въз основа на тази този договор подлежи на връщане при
начална липса на основание. От представената от ответника счетоводна справка за
постъпилите плащания по договора беше доказано, че ищецът е заплатил изцяло
уговореното в договора възнаграждение в размер на 885,80 лв. С оглед доказаното по
делото плащане от страна на ищеца на възнаграждението по прогласения за нищожен
договор за предоставяне на поръчителство, предявеният иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
се явява изцяло основателен, поради което следва да бъде уважен.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски има ищецът, който не е строил
такива, тъй като е освободен от такси и разноски по делото. Процесуалният
6
представител на ищеца е направил своевременно искане за присъждане на адвокатско
възнаграждение за предоставената на ищеца безплатна правна помощ. По делото е
представен договор за правна защита и съдействие, в който е уговорено, че услугата се
предоставя безплатно, в която хипотеза съдът определя размера на адвокатско
възнаграждение, който не може да бъде по-нисък от предвиденото в Наредба №1/2004
за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Следователно на
Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, Булстат: *********, с адрес на упражняване
на дейността: гр. София, бул. „Ал. Стамболийски“ № 125-2, ет. 5, ап. 5.3 следва да се
присъди адвокатско възнаграждение за предоставената от дружество, чрез неговия
представител безплатна правна помощ на ищеца в размер на 960 лв., според броя и
материалния интерес на предявените искове, като при определянето на размера съдът е
взел предвид, че адвокатското дружество е регистрирано по ДДС.
Съгласно чл. 78, ал. 6 от ГПК, когато делото е решено в полза на лице,
освободено от държавна такса или разноски по производството, осъденото лице е
длъжно да заплати всички дължащи се такси и разноски, които суми се присъждат в
полза на съда. Следователно и доколкото ищецът е освободен от държавна такса,
ответникът следва да бъде осъден да заплати същата по сметка на СРС, която в случая
е в размер на 100 лв. (по 50 лв. за всеки от предявените искове).
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД
Договор за предоставяне на поръчителство № ***** по предявените от ищеца Д. Д. П.,
ЕГН **********, с адрес: гр. София, ******* срещу ответника „Файненшъл
България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
бул. „Джавахарал Неру“ № 28, ет. 2, ап. 40-46, представлявано от Петър Дамянов,
искове.
ОСЪЖДА „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарал Неру“ № 28, ет. 2, ап. 40-46,
представлявано от Петър Дамянов да заплати на Д. Д. П., ЕГН **********, с адрес:
гр. София, *******, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата от 885,80 лв. -
недължимо платена по нищожен Договор за предоставяне на поръчителство № *****,
ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 19.04.2023 г. до
окончателното плащане.
ОСЪЖДА „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарал Неру“ № 28, ет. 2, ап. 40-46,
представлявано от Петър Дамянов да заплати на Еднолично адвокатско дружество
„Д. М.“, Булстат: *********, с адрес на упражняване на дейността: гр. София, бул.
„Ал. Стамболийски“ № 125-2, ет. 5, ап. 5.3, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв.
сумата от 960 лв. – адвокатско възнаграждение за предоставена на ищеца безплатна
правна помощ.
ОСЪЖДА „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарал Неру“ № 28, ет. 2, ап. 40-46,
представлявано от Петър Дамянов да заплати по сметка на Софийски районен съд ,
на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от 100 лв. – дължима държавна такса за
производството.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7
8