РЕШЕНИЕ
гр. София, 22.10.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ „А”
въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и втори
април двехиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБОМИР ЛУКАНОВ
АНЕТА ИЛЧЕВА
при секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Йовчева гр.
дело № 13993 по описа за 2018г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба на „Т.С.“ срещу
решение от 08.08.2018г. по гр. дело № 85069/2017г. на
Софийски районен съд, 63 състав, с което са отхвърлени изцяло предявените от
жалбоподателя срещу Х.С.Т. кумулативно съединени искове с правно основание чл.
422, ал. 1 вр. чл.
79, ал. 1 и чл. 86, ал.1 ЗЗД за признаване за установено дължимостта на сумата 3
229. 22 лв. – главница, представляваща стойност на незаплатена
топлинна енергия за периода 01.05.2013г. – 30.04.2015г., 37. 61 лв. – такса за дялово разпределение, ведно със законната
лихва върху главницата за периода от 08.08.2017г. до
изплащане на вземането, както и сумата 772.
79 лв. - обезщетение за забава за периода от 15.08.2014г. до 27.07.2017г. и
сумата 9. 32 лв. – лихва върху
таксата за дялово разпределение, за които суми е издадена заповед за изпълнение
по ч.гр.д. № 54391/2017г. по описа на СРС, 63 с-в. Решението е постановено при
участие на трето лице – помагач на ищеца – „Т.с.“ ЕООД.
В жалбата се поддържат
оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение, поради нарушение на
материалния закон. Жалбоподателят поддържа, че по делото е доказано, че ответникът
е клиент на топлинна енергия за битови нужди за процесния
период, тъй като е налице негов подпис в представения по делото списък на
живущите в ЕС, както и в протокола за избор на фирма за дялово разпределение в
сградата, в която се намира процесния имот. Излага,
че е поискал издаване на съдебно удостоверение за снабдяване с договор за продажба
на процесния имот между ответника и Столична община,
но последната е отказала да го предостави, поради което е налице активно
процесуално поведение на ищеца за установяване на качеството потребител на
ответника, в съответствие с указаната му доказателствена
тежест. Моли въззивния съд да отмени първоинстанционното решение и да уважи предявените искове.
Претендира и присъждане на направените разноски по делото.
Въззиваемият – ответник Х.С.Т.
оспорва жалбата в депозиран писмен отговор. Твърди, че е оспорил изрично
качеството си на потребител на топлинна енергия, а ищецът, в съответствие с
носената от него доказателствена тежест, не е доказал
наличието на право на собственост или ползване върху процесния
имот. Моли съда да потвърди решението, с присъждане на разноски.
Третото лице помагач „Т.с.“ ЕООД не е депозирал
писмен отговор на въззивната жалба и не заявява становище.
Съдът, като съобрази доводите на страните и
събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно
правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и
правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения
съдебен акт:
При извършената служебна проверка по чл. 269, изреч. 1 от ГПК, въззивният съд намира, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо.
По същество решението е
правилно, като съдът изцяло препраща към мотивите на СРС по реда на чл. 272 ГПК. С оглед доводите в жалбата, следва да се отбележи следното:
Предявени са по реда на
чл. 415 ГПК искове за парични притезания, за които е
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по гр.д. № 54391/2017г. на СРС, 63
с-в.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е оспорил
изрично качеството си на потребител на имота, респ. на потребител на топлинна
енергия, с твърдения, че за процесния период не е нито
собственик, нито ползвател на топлоснабдения имот, поради
което не е налице основание за ангажиране на отговорността му за заплащане на
топлинна енергия.
С
доклада по делото съдът изрично е указал на ищеца, че следва да докаже
качеството потребител/абонат на топлинна енергия за процесния
период. В тази връзка от ищеца е било поискано и издадено съдебно удостоверение
за снабдяване с доказателства от СО, като му е дадена възможност в две съдебни
заседания да представи такива. В последното съдебно заседание е получен отговор
от СО във връзка с издаденото от съда съдебно удостоверение по искане и
представен проект на ищеца, че в писмото няма достатъчно данни за предоставяне
на исканата информация. В последното съдебно заседание не се е явил процесуален
представител на ищеца.
Първоинстанционният съд е приел, че по делото не е проведено
доказване от страна на ищеца, че ответникът има качеството потребител на имота
за процесния период.
С оглед възражението на ответника, че не е собственик или
ползвател на процесния имот на облигационно основание за процесния
период, т.е. че не е
страна по твърдяното облигационно правоотношение, ищецът следва да установи, че между страните в настоящото
съдебно производство е възникнало действително правоотношение по договор за продажба на топлинна енергия.
Съгласно действащата норма на чл.153,
ал.1 ЗЕ, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда -
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или нейно самостоятелно
отклонение са потребители на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства
за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена
за топлинната енергия.
Съгласно задължителните указания, дадени с ТР № 2/17.05.2018г. по т.д. № 2/2017г. на ВКС, ОСГТК, правоотношението по продажба на
топлинна енергия за битови нужди
е регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като договорно правоотношение,
произтичащо от писмен договор, сключен при публично
известни Общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за
енергийно и водно регулиране (КЕВР), като писмената форма на договора е форма
за доказване. Присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа, както на
заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва
въз основа на писмен договор
със собствениците или титулярите на вещното право
на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради това
са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на
топлинна енергия за битови нужди,
дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното предприятие договор за продажба
на топлинна енергия за битови
нужди при публично известни общи условия. Прието е в горецитиранато ТР, че клиенти на топлинна енергия
за битови нужди могат да
бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват
топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право
на ползване, за собствени битови
нужди, и същевременно са сключили договор
за продажба на топлинна енергия
за битови нужди за този
имот при публично известните общи условия директно
с топлопреносното предприятие.
В случая за процесния
период не са представени никакви доказателства за собственост или вещно право
на ползване, респ. за облигационно ползване на друго основание на процесния имот. Неоснователни са доводите в жалбата, че
представеният списък на живущи в ЕС представлява такова доказателство. Противно
на твърденията в жалбата, налице е пълно процесуално бездействие на въззивника
–ищец във връзка с дадената му двукратно възможност от първоинстанционния съд да
представи доказателства за правото на собственост на ответника. Ето защо следва да
се приложат неблагоприятните последици на правилата за
разпределение на доказателствената тежест, като съдът приеме, че ответникът
не е пасивно материалноправно легитимиран по
исковете, т.е. потребител на топлинна енергия по смисъла на ЗЕ.
По изложените
съображения, предявеният иск за главницата е
неоснователен, поради което неоснователен е и акцесорния
иск за мораторна лихва.
Други оплаквания не са
релевирани в жалбата.
Предвид съвпадението на
крайните изводи на двете инстанции, решението на СРС следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора, въззиваемата
страна има право на разноски, като същата претендира и доказва разноски за
адвокатско възнаграждение в размер на 700 лв. От въззивника – ищец е направено
своевременно възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК, което е основателно. Минималният
размер на адвокатско възнаграждение, изчислен съобразно чл. 7, ал. 2, т. 2 от
Наредба № 4/2004г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения, възлиза
на сумата 513. 43 лв. С оглед реално извършените процесуални действия и действителната фактическа и правна сложност на
делото и на основание чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът намира, че същото следва да бъде
намалено до размера на сумата 550 лв.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА
решение от 08.08.2018г. по
гр. дело № 85069/2017г. на Софийски районен съд, 63 състав.
ОСЪЖДА
„Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******да заплати на Х.С.Т., ЕГН **********,
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата 550 лв. – разноски за СГС.
РЕШЕНИЕТО е постановено при
участието на трето лице – помагач на ищеца – „Т.с.” ЕООД.
РЕШЕНИЕТО, на основание чл.
280, ал. 3 ГПК, не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.