№ 76
гр. Бургас, 26.09.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на осми
септември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Павел Ал. Ханджиев
Членове:Илияна Т. Балтова
Десислава Д. Щерева
при участието на секретаря Станка Ст. Ангелова
като разгледа докладваното от Илияна Т. Балтова Въззивно търговско дело
№ 20222001000183 по описа за 2022 година
Производството е реда на чл.258 и сл. ГПК.
Образувано е по повод въззивната жалба на „Водоснабдяване и
канализация“ ЕАД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр.
Бургас 8000, ж.к. „П***“, ул. „Г***“ № 3, представлявано от Г.Й.Т., с адрес за
връчване: гр. София 1000, ул. „В***“ № 2, ет.1, ап.2 – адв. Г. Г., против
Решение № 142 от 20.06.2022 г., постановено по т.д. № 365/ 2021 г., с което
Окръжен съд Бургас е осъдил „Водоснабдяване и канализация“ ЕАД да
заплати на „Слънчев бряг“ АД, ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление: к. к. „Слънчев бряг“, община Н****, представлявано от З.Т.Д.,
сумата от 656 300 лв., представляваща обезщетение за ползването, след
прекратен договор за наем от 8.03.2005 г., на водопроводната мрежа и
съоръженията на територията на к. к. „Слънчев бряг – изток“ за периода от
1.01.2018 г. до 31.12.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата от
предявяването на иска на 6.08.2021 г., до окончателното й изплащане, като
искът над уважения до претендирания размер от 700 000 лв. е отхвърлен.
Със същото решение е осъдено „Водоснабдяване и канализация“
ЕАД да заплати на „Слънчев бряг“ АД сумата от 139 099,14 лв.,
представляваща обезщетение за забава, в размер на законната лихва, върху
1
главницата, за периода от 20.06.2019 г. до 21.07.2021 г., като искът над
уважения до претендирания размер от 148 361,11 лв. е отхвърлен.
Присъдени са разноски.
В постъпилата въззивна жалба решението се атакува, в частта, с
която исковете са уважени, като неправилно, постановено в противоречие с
материалния закон и процесуалните правила, както и необосновано, като се
въвежда искане за неговата отмяна и отхвърляне изцяло на предявените
искове. В допълнение се сочи, че решението е недопустимо, като съдът е
процедирал по нередовна искова молба.
Неправилно, по мнение на въззивника, първостепенният съд е
квалифицирал предявения иск като такъв по чл.236, ал.2 ЗЗД, тъй като
предмет на претенцията са вещи, които не са били предмет на прекратения
наемен договор. Сочи се, че е налице произнасяне свръхпетитум, тъй като
съдът е присъдил обезщетение за ползване на вещи, които са извън
посочената от ищеца в исковата молба територия.
Изразява се становище, че в хода на процеса дружеството –
въззиваем не е ангажирало доказателства, че активите, посочени в „Справка
за ДМА“, се намират именно на територията на к.к. „Слънчев бряг“ и като
такива са били наети с прекратения наемен договор. Подчертава се, че
въззиваемият не е оспорил документите за собственост, които легитимират
въззивника като собственик на онази част от вещите, за чието ползване
въззиваемият претендира обезщетение.
Поддържа се, че неправилен е изводът на решаващия състав относно
отсъствието на забава на кредитора да получи обратно ВиК мрежата, по
съображения, че забавата е бездействие, което продължава във времето и
след приключването на предходните съдебни спорове и това продължаващо
бездействие, като факт с правно значение, не се преклудира от СПН, защото
не настъпва еднократно. В допълнение се сочи, че по силата на нормативна
промяна, вече е възможно на една територия да има повече от един воден
оператор, следователно въззиваемият е можел до ползва ВиК мрежата сам
или чрез друго юридическо лице.
В жалбата са развити съображения, че въззивникът ползва ВиК
мрежата на годно правно основание, по силата на договор, сключен с
„Асоциация ВиК Бургас“ ЮЛНСЦ, създадена след промените в Закона за
2
водите, на която е предоставена за управление цялата публична държавна и
общинска собственост, предназначена за предоставяне на ВиК услуги.
Изтъква се, че без значение какви активи са описани в договора между
Асоциацията и въззивника, ако един актив е публична държавна или
общинска собственост и предназначението му е ВиК, то тогава въззивникът
го ползва по силата на договора, определящ го за воден оператор.
Претендират се разноски.
В срока по чл.263 ГПК, е постъпил отговор на въззивната жалба от
„Слънчев бряг“ АД, с адрес за връчване: гр. Бургас, ул. „Г***“ № 1, вх.Б,
ет.1 – адв. М. К., в който същата се оспорва и се въвежда искане за
потвърждаване на постановения първоинстанционен съдебен акт.
По мнение на въззиваемия, обжалваното решение е правилно, като
съдът е изложил пространни мотиви, разглеждайки и обсъждайки целия
доказателствен материал по делото и е направил обосновани изводи.
Релевират се доводи, че обезщетението, което продължаващият да
ползва вещта бивш наемател дължи, не е наем, а имуществена гражданска
отговорност, чийто обем е поначало съразмерен със средната наемна цена за
периода на ползването, без да може да е по-ниска от уговорената цена по
прекратения договор.
Посочва се, че търсеното обезщетение е правилно изчислено от
вещото лице по изпълнената пред първата инстанция съдебно – икономическа
експертиза. Сочи се, че въпросът относно ползването на договорната аналогия
при определяне на обезщетението е потвърден, като законосъобразен и
адекватен подход, от три съдебни инстанции, по предходни, развили се между
страните съдебни производства.
Дружеството - въззиваем заявява за безспорен факта, че не е
регистрирано като воден оператор, поради което и не може само да
експлоатира процесната водопроводна и канализационна мрежа. Но изтъква,
че търпи пропуснати ползи от невъзможността си да отдава мрежата под наем
на друг воден оператор, поради което му се дължи обезщетение за
продължило без съгласието му ползване по прекратен вече договор.
Навеждат се аргументи в отговора, че въпросът за собствеността
върху вещите е ирелевантен, но се посочва, че правото на собственост на
дружеството – въззиваем върху ВиК мрежата е установено.
3
Претендират се разноски.
Въззивната жалба е подадена в преклузивния срок, от легитимирана
да обжалва страна, срещу акт, подлежащ на обжалване и отговаря на
изискванията на правната норма за редовност. Следователно, същата е
допустима за разглеждане по същество.
При извършената служебна проверка, съгласно правомощията по
чл.269 ГПК, Апелативен съд Бургас констатира, че постановеното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Във въззивната жалба са въведени две групи оплаквания за
недопустимост на постановения от първата инстанция съдебен акт: твърди се,
че първата инстанция е процедирала по нередовна искова молба, без да се
детайлизира оплакването; поддържа се, че е налице произнасяне
свръхпетитум, по съображения, че съдът се е произнесъл, присъждайки
обезщетение за вещи, попадащи извън предметния обхват на сключения
между страните договор за наем.
По така въведените оплаквания настоящият състав отбелязва, че не
се констатират нередовности на исковата молба в аспект неяснота или
непълнота във фактическите твърдения, изложени в обстоятелствената част,
от които ищецът извежда претендираното право; не е налице противоречие
между изложените като правнорелевантни факти и отправеното до съда в
петитума искане за защита. Не се констатира произнасяне на съда извън
предмета, рамкиран в неговите субективни и обективни предели от заявеното
в исковата молба, нито отсъждане извън обхвата на търсената защита. Ясно е
заявено в исковата молба, че се претендира обезщетение за продължилото
след прекратен договор за наем ползване от наемателя на наетите вещи в
съвкупност. Проверката за съответствието на тези фактическите твърдения с
действителното положение е относима към основателността на предявения
иск за обезщетение, а не към неговата допустимост. Ето защо, оплакванията
за недопустимост на постановеното решение следва да се отхвърлят, като
неоснователни.
Като взе предвид изложените в жалбата съображения, доводите на
страните, прецени събраните по делото доказателства и съобрази закона,
съдът приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени искове, с правно
4
основание чл.236, ал.2 ЗЗД, вр.чл.288 ТЗ и чл.86, ал.1 ЗЗД.
Фактическата установеност по делото сочи на сключен на 8.03.2005
г. договор за наем между дружеството - въззиваем – като наемодател, и
дружеството – въззивник – като наемател, по силата на който е отдадено за
временно и възмездно ползване имуществото, индивидуализирано като
водопроводна мрежа и съоръжения, използвани за извършване на
водоснабдяване на територията на к.к. „Слънчев бряг“ – чл.2 от контракта.
Начинът на определяне на наемната цена е фиксиран в чл.3, ал.1 от договора
и предвижда тя да се определя като 50 % от рентабилността, разчетена в
цената на питейната вода, като водните количества се отчитат на базата на
инкасираната вода от абонатите, захранващи се с питейна вода от главния
водопровод, собственост на наемодателя. Плащането на наемната цена е било
дължимо в десетдневен срок от получаването от наемателя на издадената от
наемодателя фактура – чл.3, ал.2. Не се спори, че наемът е бил плащан на
годишна база, като, видно от приетото пред първата инстанция извлечение от
счетоводните книги на наемателя за платените суми, за срока на действие на
договора е платен наем за 2005 г. в размер на 61 017,86 лв., за 2006 г. –
60 054,09 лв., за 2007 г. – 55 101,96 лв. и за 2008 г. – 42 948,21 лв.
Договорът е бил сключен за период до 31.12.2005 г. Действието му е
било продължавано, като не е спорно между страните по делото, че договорът
за наем е бил прекратен, считано от януари 2009 г.
Въззиваемият претендира в настоящия процес обезщетение за
ползването на отдаденото под наем имущество, което твърди, че наемателят е
продължил да ползва, след изтичане на продължения наемен срок, при
противопоставяне на наемодателя. Искът се отнася за периода 1.01.2018 г. –
31.12.2018 г.
По смисъла на нормата на чл.236, ал.1 ЗЗД, ако наемателят
продължи ползването на наетата вещ, въпреки противопоставянето на
наемодателя, той дължи обезщетение и трябва да изпълнява всички
задължения, произтичащи от прекратения наемен договор. Разпоредбата
създава в полза на наемодателя субективното притезателно право да получи
обезщетение за вредите, които претърпява от невъзможността да извлича
ползите от имота, предмет на наемния договор, било като търпи загуби, било
като пропуска приходи. Породената гражданска отговорност се изразява в
5
задължение за наемателя да продължи да изпълнява задълженията си по
договор, като пази вещта, служи си с нея съобразно предназначението й и
заплаща обезщетение за ползването, което трайно формираната съдебна
практика по въпроса приема, че е съизмеримо със средния пазарен наем за
подобни обекти, но не по-малко от уговорения и заплащан наем – напр.
Решение № 230 от 18.06.2014 г. на ВКС по гр.д. № 6874/2013 г.; Решение №
146 от 1.12.2010 г. на ВКС по т.д. № 9343/2009 г.
По възраженията, отправени в жалбата:
Ответникът в производството не оспорва, че е продължил да ползва
отдаденото под наем имущество, за да снабдява потребителите с питейна вода
и да отвежда отпадни води от територията на к.к. „Слънчев бряг“. Горното
признание имплицитно се съдържа в поддържаното и пред настоящата
инстанция възражение, че ползването се осъществява на различно правно
основание, което ще бъде обсъдено по-долу.
По въпроса относно предмета на договора и оплакването, че се
претендира обезщетение за ползване на вещи, попадащи извън неговия
обхват, поради това, че не са на територията на к.к. „Слънчев бряг“,
настоящият състав отбелязва, че по изричния текст на съглашението, в чл.2,
отдава се за временно ползване съвкупност от неиндивидуално посочени
вещи, представляващи водопроводна мрежа и съоръжения, служещи за
водоснабдяване на горепосочения курортен комплекс. От тази формулировка
става ясно, че страните са определили като индивидуализиращ белег
предназначението на вещите, а не тяхното местоположение, поради което се
налага прочитът, че договорното съгласие обхваща и вещи, непринадлежащи
към териториалния обхват на комплекса и въведеното пред настоящата
инстанция възражение от въззивника е лишено от състоятелност.
Представени са по делото влезли в сила решения между същите
страни, с аналогичен предмет, но за различни времеви периоди, като, при
служебна справка на настоящата инстанция, се установява, че последният
влязъл в сила съдебен акт е Решение № 51 от 25.06.2020 г. на Апелативен съд
Бургас, постановено по т.д. № 62/2020 г., недопуснато до касационно
обжалване с Определение № 257 от 17.05.2021 г. на ВКС по т.д. № 1834/2020
г., относим към периода 1.01.2013 г. – 31.12.2013 г.
Доколкото по всички предходно развили се спорове между страните
6
е бил поставян и разглеждан от решаващите съдилища въпросът относно
продължаване ползването на отдадените под наем вещи и техния вид и
обхват, като е неизменно приемано, че ползването на именно посочените в
справката на ищеца вещи е продължило и след прекратяване на договорната
връзка, настоящият състав намира, че, при зачитане обективните предели на
силата на пресъдено нещо, пререшаване на въпроса относно идентитета на
вещите е недопустимо. Нещо различно от съдебно установеното може да се
приеме единствено при въведени фактически твърдения и проведено
доказване от страна на наемателя, че вещите в цялост или отчасти са били
предадени обратно на наемодателя или са междувременно погинали, каквото
доказване в настоящия случай не е налице.
Ето защо, следва да се приеме за установено в производството
продължаване ползването, след преустановяване на договорната връзка по
коментирания договор за наем, на съвкупността от вещи, обективирана в
приетата по делото справка относно дълготрайните материални активи на
„Слънчев бряг“ АД, принадлежащи към ВиК мрежата.
Горният извод не се разколебава от довода в жалбата, че за част от
вещите собственик се явява въззивника, като основание за съждението, че се
осъществява ползване на собствени вещи, а не на такива, предоставени по
прекратен наемен договор. По делото не е установен идентитет между която и
да е от описаните в представените при първоинстанционното разглеждане на
делото обекти на собственост и попадащите в предмета на договора на наем
активи, доказателствената тежест за установяването на което тъждество се
носи от въззивника. Вън от горното, само по себе си, фактическото твърдение
за собственически права върху част от вещите в полза на въззивника следва
да се счете за преклудирано от силата на пресъдено нещо по предходните
съдебни производства между страните. Видно от датите на нотариалните
актове, на които въззивникът се позовава, те датират към 2004 г., т.е. отпреди
исковите процеси за претендираното обезщетение и тази страна е следвало да
се позове на удостоверените в тях потенциални свои права във вече
приключилите производства пред съд. Доколкото първичният наемен договор
е сключен през 2005 г., обосновано може да се предположи, че с него са
отдадени под наем вещи, различни от притежаваните от въззивника.
Тук е мястото да се изтъкне, че възражението, поддържано в
7
жалбата, за забава на кредитора, изразяващо се в неотзоваване на поканата,
отправена на 1.03.2011 г. от наемателя до наемодателя да приеме обратно
водоснабдителната мрежа, удостоверено в констативен протокол от
15.03.2011 г., приет като доказателство по делото, е неоснователно, тъй като
се касае за факт с правно значение, осъществил се през 2011 г. и преклудиран
от силата на пресъдено нещо на предходните съдебни решения, постановени
между страните за периода след настъпването на факта. Не може да бъде
споделено становището на въззивника, че забавата, като продължаващо
бездействие, не настъпва еднократно, поради което не се преклудира като
факт с правно значение. Нейният правопроменящ ефект би настъпил с
осъществяване на неоснователно неприемане на предложеното изпълнение –
в конкретния случай – връщане на отдадената под наем вещна съвкупност,
което би настъпило непосредствено след отправяне на поканата, и като
правнозначимо обстоятелство е следвало да се заяви в срок и съответно
отчете от решаващия съд по развилите се производства при формиране на
изводите. Единствено при промяна в обстоятелствата и отправяне на нова
покана би възникнала нова възможност за позоваване на този непреклудиран
факт и съответно процесуално задължение на съда да го съобрази.
Не е доказано правното твърдение на въззивника, че ползването на
водопроводната система и съоръжения е било продължено на правно
основание, различно от наемния договор. Не се установява материално
тъждество между вещите, предоставени за ползване по силата на
съглашението, на което се позовава въззивникът – Договор за стопанисване,
поддържане и експлоатация на ВИК системите и съоръженията, и
предоставяне на водоснабдителни и канализационни услуги от 25.02.2016 г. и
процесния наемен договор, което е пречка да се изгради извод за
релевантност на цитирания договор от 2016 г. към правоотношенията,
предмет на делото. В допълнение, убедително в съдебната практика
постоянства становището, че след прекратяване на наемния договор,
наемателят е длъжен да върне наетата вещ, като това връщане не е простото
изоставяне на вещта. Встъпването на наемателя в нов наемен договор с друг
наемодател по отношение на същия обект не рефлектира върху
облигационната обвързаност по първия договор и той дължи да предаде на
наемодателя вещта. В настоящия случай, както се каза, връщане на
отдадените под наем активи от въззивника – наемател, на наемодателя –
8
въззиваем, не се доказа, поради което едностранното разбиране на
въззивника, че ги ползва по силата на съглашение от 2016 г. е
правноирелевантно в настоящия исков процес.
Въпросът за титулярството на правото на собственост върху
водоснабдителната мрежа и съоръжения, обезщетение за ползването на които
се претендира, е извън обхвата на поставения за решаване спор, поради
неговия облигационен характер.
Всичко гореизложено води до извода, че е изпълнен в кумулативна
даденост фактическият състав на чл.236, ал.2 ЗЗД, включващ следните
предпоставки – валиден договор за наем, който е бил прекратен, продължено
ползване на наетия имот, при противопоставяне на наемодателя, и
възникнали за последния вреди, вследствие лишаването му от възможността
да ползва имота по предназначение.
Относно размера на дължимото обезщетение, настоящият състав
намира, че не са налице основания да се прилага подходът, възприет във
влезлите в сила решения между страните, предвиждащ обезщетението да бъде
определяно на базата на договорната клауза на чл.3, ал.1. Чрез тази
своеобразна форма, наподобяваща сдружаване, страните са целели да дадат
възможност на наемодателя да участва в приходите, генерирани от водния
оператор, при ползване на отдадените му под наем съоръжения. Да се
приложи регламентираният в договора механизъм относно определяне на
наемната цена и по отношение на обезщетението означава да се отрече
прекратяването на договорната връзка, като източник на правата и
задълженията на страните. Предвид обезщетителния, в отлика от
престационния, характер на задължението в този случай, то е предназначено
да репарира загубите на наемодателя, породени от невъзможността да
получава облагите от наетата вещ, а не да перпетуира наемния договор, с
неговите специфични клаузи.
В закона е отчетливо проведена разликата между първата и втората
алинея на текста на чл.236 ЗЗД, изразяваща се в продължаване на договорната
обвързаност, с всички нейни особености, в хипотезата на ползване,
осъществено без противопоставяне на наемодателя, и нейното категорично
отпадане, при противопоставяне. Въвеждането, като базов измерител на
дължимото при втората хипотеза обезщетение, на последно заплатения наем
9
по договора е продиктувано от необходимостта да не се накърни неоправдано
правната сфера на наемодателя, който не може да добие обратно
фактическата власт върху вещта си, поради поведението на наемателя. Но
това не може да се приравни на постигане на ново договорно съгласие,
единствено по силата на което може да стане задължителна за страните
определена формула за изчисляване на дължимия наем.
Ето защо, настоящият състав намира, че обезщетението следва да се
съизмери с действителния размер на понесените вреди, които кореспондират
със средния пазарен наем за процесната съвкупност от вещи, като се съобрази
дали той не е по-малък от последния фактически заплатен наем.
Видно от заключението на приетата пред първата инстанция съдебно
- оценителска експертиза, пазарният наем за елементите от ВиК мрежата,
ползвана от въззивника, за исковия период, възлиза на 656 300 лв. Експертът
подробно е разяснил същността на методите за определяне на тази цена,
които използва, предвид спецификата на отдаденото под наем имущество,
относно което не са налице пазарни аналози. В основата на начина на
определяне на наемната цена и според двата използвани метода се поставя
вещната стойност на обектите, като, на базата на гореописаната справка за
материалните активи, вещото лице, прилагайки специалните си знания, е
изградило извод, относим към времеворелевантния период. При използването
на различни разработени за нуждите на методологията за оценяване величини
и при прилагане на коефициент за срока на ползване, експертът е получил
стойността на изследвания пазарен наем по двата метода и е приел
съотношение, в което тези стойности следва да се отнесат към крайния
резултат. Настоящият състав намира, че заключението на вещото лице следва
да се кредитира, като задълбочено, обосновано и убедително, компетентно
изготвено и с високо ниво на обективност.
При съпоставяне на така получената годишна средна наемна цена за
ползваната съвкупност от вещи – 656 300 лв., с последния платен наем по
наемния договор за една година – 42 948,21 лв., се налага извод, че ползите от
които наемодателят е бил лишен, поради продълженото ползване на обектите,
следва да се съизмерят с по-високата стойност, която той е пропуснал да
получи като граждански плод, поради това, че вещите не са му били върнати.
Не са ангажирани доказателства от носещия доказателствена тежест
10
наемател, че обезщетение е платено. Горното прави иска основателен до
размера на 656 300 лв., в каквато насока са и изводите на първата инстанция.
Претендира се мораторна лихва върху дължимото обезщетение,
считано от 20.06.2019 г. – датата на отправена покана за плащане към
длъжника, обективирана в нотариална покана, връчена на 18.06.2019 г., с
предоставен еднодневен срок за погасяване на задължението, до завеждането
на иска. При доказаност на забавата на задълженото лице да погаси в срок
задължението си, основателно е искането за присъждане на обезщетение за
забавено изпълнение, в размер на законната лихва. Пресметната по правилата
на чл.86 ЗЗД и ПМС № 426 от 18.12.2014 г. за определяне размера на
законната лихва по просрочени задължения, за периода от 20.06.2019 г. до
деня, предхождащ завеждането на исковата молба – 5.09.2021 г., с помощта на
лихвен калкулатор, лихвата възлиза на 141 833,72 лв., който размер не е по-
малък от присъдения от първоинстанционния съд – 139 099,14 лв.
Основателно е искането за присъждане на законната лихва от
завеждането на делото до окончателното изплащане, като законна последица
от основателността на иска за главницата.
Съвпадането на крайните изводите на настоящия състав с тези на
първоинстанционния съд обосновават потвърждаване на постановения
съдебен акт, включително в частта за мораторната лихва, при отсъствието на
жалба на дружеството – ищец относно отхвърлителната част на тази
претенция.
При този изход от делото, отправеното искане и налични
доказателства за плащане, на въззиваемата страна следва да се присъди
заплатеното адвокатско възнаграждение в размер на 48 000 лв. за
осъществената пред апелативния съд защита, дължимо от дружеството -
въззивник.
Мотивиран от изложеното, Апелативен съд Бургас
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 142 от 20.06.2022 г., постановено по
т.д. № 365/ 2021 г. по описа на Окръжен съд Бургас.
ОСЪЖДА „Водоснабдяване и канализация“ ЕАД, ЕИК ****, със
11
седалище и адрес на управление: гр. Бургас 8000, ж.к. „П***“, ул. „Г***“ №
3, представлявано от Г.Й.Т., с адрес за връчване: гр. София 1000, ул. „В***“
№ 2, ет.1, ап.2 – адв. Г. Г., да заплати на „Слънчев бряг“ АД, ЕИК ****, със
седалище и адрес на управление: к. к. „Слънчев бряг“, община Н****,
представлявано от З.Т.Д., с адрес за връчване: гр. Бургас, ул. „Г***“ № 1,
вх.Б, ет.1 – адв. М. К., сумата от 48 000 лв. – съдебно-деловодни разноски
пред настоящата инстанция.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12