РЕШЕНИЕ
№ 404
гр. Пловдив, 29.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и втори март през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Надежда Н. Дзивкова Рашкова
Членове:Виделина Ст. Куршумова
Стойчева
Дафина Н. Арабаджиева
при участието на секретаря Бояна Ал. Дамбулева
като разгледа докладваното от Дафина Н. Арабаджиева Въззивно гражданско
дело № 20225300500497 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по „***“ ООД, с ЕИК ***, със седалище *** и адрес на
управление: ***, представлявано от законния си представител И.Н.Х.-С. –
управител, чрез адв. И.Н. в качеството му на пълномощник против Решение
№ 264 от 16.12.2021 г. по гр.д. № 98/2021 г. по описа на РС- Карлово, с което
„***“ ООД е осъдено да заплати на Х. Д. К., ЕГН: **********, от ***, сумата
от 480.00 лв. (четиристотин и осемдесет лева) представляваща недължимо
платена сума по клауза за неустойка по договор за паричен заем от
№201904020503470059 от 02.04.2019 г., ведно със законната лихва върху тази
сума от датата на предявяване исковата молба в съда – 19.01.2021 г., до
окончателното й плащане. Присъдени са и разноски в полза на Х. Д. К. и в
полза на процесуалния му представител адв. Г..
Жалбоподателят твърди, че първоинстанционното решение е неправилно и
незаконосъобразно по изложените в жалбата съображения и моли същото да
бъде отменено. На първо място изразява становище, че възнаградителната
1
лихва в размер от 236 лв. за предоставена в заем сума в размер на 1000 лв. е
напълно законосъобразна и отговаря на изискванията на ЗПК. Посочва се, че
по чл. 6 от договора за кредит от 02.04.2019 г. в случай, че
кредитополучателят не представи на кредитора „***“ ООД гаранция по
кредита (в размер на 1236 лв.) в установения срок, съгласно реда и
условията, предвидени в Договора и в общите условия към Договора,
дължимата неустойка ще е в размер на 1080 лв. Твърди се, че неустойката се
дължи само за месеците, в които не е представена гаранция от
кредитополучателя. Освен това се сочи, че тази неустойка се дължи
единствено в случай на непредставяне на гаранция, като същата се начислява
месечно по 90 лв. Посочва се, че по силата на чл.4, ал. 5 от Договора,
кредитополучателят да извършва каквито и да е плащания, включително на
лихви, такси, комисиони и други разходи, които не са включени в условията
на Договора. Оспорват се изводите на първоинстанционния съд в
обжалваното решение, че е налице договорена неустойка в размер на 1080 лв.,
независимо от периода на неизпълнение на задължението на ищеца. Оспорват
се изводите на първоинстанционния съд за нищожност на клаузата за
неустойка като противоречаща на добрите нрави, 86-88 от ЗЗД и на
разпоредбите на чл. 143 от ЗЗП. Излагат се подробни съображения, като се
сочи, че неустойката по договорите за кредит е изключена от обхвата на ГПР,
определен в ЗПК, не е част от неговата стойност и няма предвидено
нормативно ограничение на нейния размер, като не може да се приеме, че тя
води до начисляване на необоснована печалба от финансовата институция.
Освен това се сочи, че предвидената в договора за кредит неустойка не се
дължи при законосъобразно развитие на правоотношенията, а единствено при
неизпълнение на поетите от кредитополучателя задължения. Посочва се, че
неустойката не се дължи изначално в пълния размер, а се заплаща месечно и
зависи от периода на неизпълнение на задължението за предоставяне на
гаранция. Твърди се, че се дават няколко различни възможности на
кредитополучателя за предоставяне на гаранция по кредита, които не са
неизпълними, в каквато насока са изводите на първоинстанционния съд.
Оспорва неустойката да води до скрито оскъпяване на кредита. В тази връзка
сочи, че на потребителя преди сключването на договора му е предоставена
информация, както за изискването за предоставяне на обезпечение и
неговият размер 1236 лв. (сбор от главница и възнаградителна лихва), така и
2
за неустойката при неизпълнение на това задължение, механизма за
начисляването и събирането й. Относно механизма на заплащането на
неустойката посочва, че същата е дължима само при неизпълнение до
момента на предоставяне на обезпечение. Считат за безспорно доказана по
делото валидността на неустоечната клауза, като поддържат всички
възражения, изложени в отговора на исковата молба. Молят да се отмени
обжалваното решение. Претендират разноски за първа и въззивна инстанция.
Въззиваемата страна Х. Д. К., ЕГН: **********, от *** чрез адв. К.К. оспорва
жалбата като неоснователна по изложените в отговора на въззивната жалба
съображения. Твърди, че с постановеното решение съдът е обявил договора,
предмет на исковата претенция, за недействителен на основание чл. 22 ЗПК.
Оспорва доводите на жалбоподателя, като сочи, че съгласно чл. 5, ал.8 ЗПК,
кредитните дружества са задължени да поставят на видно място в
помещенията си за обслужване на клиентите си достъп в писмена форма на
ОУ, при които предоставят потребителски кредит. Сочи, че не е спазена
разпоредбата на чл.11, ал. 2 ЗПК, както и чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК. Цитира
съдебна практика и законови разпоредби, уреждащи ГПР, като сочи, че ГПР в
процесния договор не отговаря на тези условия. Твърди нарушение и на чл.11,
ал.1, т.9 ЗПК, тъй като липсва яснота относно прилагането на посочения
лихвен процент. Освен горните сочи, че договорът за кредит е
недействителен поради нарушаване на разпоредбата на чл. 11, ал.1, т. 11
ЗПК поради липса на посочване в погасителния план на разпределение на
вноските измежду различните неизплатени суми. Твърди, че уговорената и
платена неустойка е извън присъщата й обезщетителна функция, доколкото
не се установява да са нанесени вреди на дружеството кредитор от
потребителя, който е извършвал плащания по сключения договор за кредит.
Моли се да се потвърди решението на Карловския районен съд. Претендират
се разноски на основание чл. 38, ал. 2 ЗА.
Пловдивският окръжен съд, след като провери обжалваното решение
съобразно правомощията си по чл. 269 от ГПК, прецени събраните по делото
доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди
възраженията, доводите и исканията на страните, намери за установено от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, изхожда от легитимирана страна и е
3
насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява
процесуално допустима.
Предмет на първоинстанционното производство е предявен от Х. Д. К.
против „***“ ООД осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл.
първо от ЗЗД за връщане на сумата от 100 лв., представляваща недължимо
платена сума по клауза за неустойка по договор за паричен заем от
№201904020503470059 от 02.04.2019 г., ведно със законната лихва върху тази
сума от датата на предявяване исковата молба в съда – 19.01.2021 г., до
окончателното й плащане.
С протоколно определение от 18.11.2021 г. съдът е допуснал изменение на
иска на основание чл.214 ГПК, като исковата претенция е увеличена до
размер от 480 лева.
Между страните не се спори, а и видно от приложения по делото договор за
потребителски кредит №201904020503470059 от 02.04.2019 г., ответното
дружество е предоставило на ищеца сумата от 1000.00 лева, която е следвало
да бъде изплатена на 12 вноски от по 103.00 лева всяка. Датата на плащане на
първата погасителна вноска е 03.05.2019 г., а на последната – 03.04.2020 г.
Фиксираният годишен лихвен процент по кредита е 41.05 %, годишният
процент на разходите – 49,72 %. С разпоредбата на чл. 4, ал. 3 от договора
страните са постигнали съгласие, че кредитолучателят следва да обезпечи
задължението си с банкова гаранция или гаранция, издадена от небанкова
институция, която да предостави в срок до края на следващия ден от
сключване на договора, съгласно реда и условията, предвидени в общите
условия. Гаранцията е определена в размер на 1236.00 лева със срок на
валидност до 04.04.2020. С клаузата на чл. 6, ал. 1 от договора страните са
уговорили, че при неизпълнение на задължението на длъжника да осигури
посоченото обезпечение в установения срок, същият следва да заплати
неустойка на кредитора в размер на сумата от 1080.00 лева. Уговорено е, че
неустойката се заплаща всеки месец, заедно с всяка погасителна вноска.
Страните не спорят, а и се установява от заключението на вещото лице по
назначената съдебно-счетоводна експертиза, че ищецът е заплатил по
процесния договор за кредит общо 965 лева, с които са погасени
задълженията за главница – 362.63 лева, неустойка – 480 лв. и лихви – 122.37
лева. Остатъчното задължение в размер на 668.87 лева е погасено с част от
4
сумата по новоотпуснат кредит.
При така установената фактическа обстановка, която не се оспорва и пред
въззивния съд първоинстанционният съд е приел, че клаузата за неустойка
заобикаля закона, респективно нормите на ЗЗД, поради което е приел същата
за нищожна поради противоречие със закона.
Посочил е, че във всички случаи обезщетението за неизпълнение, уговорено
като неустойка, се дължи единствено при виновно неизпълнение на договора
и е недопустимо в погасителните вноски, включващи главница и лихви, да
бъде включена и неустоечна клауза, като не е налице неизпълнение на
договора.
С оглед и заключението на вещото лице за заплащане на сумата от 480 лв. по
клаузата за неустойка първоинстанционният съд е приел за основателен
предявеният иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД за основателен и е уважил
същия.
Настоящият съдебен състав споделя крайният извод на първоинстанционния
съд за основателност на исковата претенция поради недействителност на
клаузата за неустойка, като счита изложените от жалбоподателя възражения в
тази насока за неоснователни.
Между ищеца и ответника са възникнали правоотношения по договор за
потребителски кредит по чл. 9 и сл. ЗПК. Съгласно чл. 9, ал.1 ЗПК договорът
за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на
улеснение за плащане.
Ищецът претендира връщане на дадените суми, с които са погасени
задължения по договора за начислена неустойка за непредоставяне на
гаранция, поради недействителност на клаузата за неустойка.
Критериите дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави
на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на
ОСТК на ВКС, а именно - такава е неустойка, която е уговорена извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за
всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на
5
примерно посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с
неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други,
различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка
и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера
на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /виж
решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./.
Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните неустойката
може да изпълнява и наказателна функция.
Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира
заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за
предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното
задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко
върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем,
съобразно договора и общите условия. Чрез предвиждането на тази
разпоредба се цели да се обремени неоснователно заемополучателя с
допълнителни парични задължения, без това да бъде ясно отразено в общия
размер на подлежащата на връщане сума, а представено , като санкция за
неизпълнение на задължения на заемополучателя за предоставяне на
обезпечение.
Налице е противоречие между клаузата за неустойка и добрите нрави още при
сключването на договора, от което следва, че в конкретния случай не е
налице валидно неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл. 26,
ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно
действие, а нищожността на тази клауза е пречка за възникване на задължение
за неустойка.
Така предвидената клауза за неустойка поради неизпълнение на договорно
задължение за представяне на обезпечение противоречи на чл. 21, ал. 1 ЗПК,
според който всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел
или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна.
Предвидената клауза е и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй
като същата е необосновано висока – 108 % от предоставената в заем сума,
като обстоятелството, че се заплаща всеки месец, доколкото размерът на
месечната вноска за непредоставена гаранция е дори по – голям от размера на
месечната вноска за главница по кредита.
6
С оглед гореизложеното настоящият съдебен състав напълно споделя
изводите на първоинстанционния съд, че клаузата на чл. 6 от процесния
договор за заем се явява нищожна поради противоречие с добрите нрави, от
което следва, че липсва основание за заплащане на сумата за погасяване на
задължения, начислени въз основа на тази клауза и съответно същата
подлежи на връщане. От приетото по делото заключение на съдебно –
счетоводната експертиза е установено, както че сумата е платена от ищеца,
така и нейният размер.
При разпределената му доказателствена тежест за това, ответникът не е успял
да докаже, че е налице основание за плащане и задържане на платената сума,
поради и което искът правилно е приет за изцяло основателен и е уважен от
първоинстанционния съд.
С оглед уважаване на претенцията за главница, представляваща платена без
основание сума, то правилно е уважена и акцесорната претенция за законна
лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на исковата молба
до окончателното й изплащане.
На основание гореизложените доводи обжалваното решение следва да се
потвърди.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК с оглед изхода на спора в полза на
въззиваемата страна се дължат разноски, като се претендират такива по реда
на чл. 38, ал. 2 ЗА. Съгласно чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., на която се позовава
пълномощникът на ищеца, адвокатът може да оказва безплатно адвокатска
помощ и съдействие на материално затруднени лица. В договора за правна
защита е отразено, че същата се предоставя безплатно.
Съгласно чл.38, ал. 2 ЗАдв., в случаите по ал. 1, ако в съответното
производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право
на адвокатско възнаграждение. Този размер, съобразно цената на иска и чл. 7,
ал. 2, т. 1 Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения възлиза на 300.00 лева без ДДС или 360.00 лева
с ДДС за осъществено от Адвокатско дружество „Г.“ процесуално
представителство чрез съответните преупълномощени представители.
По изложените съображения съдът
7
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 264 от 16.12.2021 г. по гр.д. № 98/2021 г. по
описа на РС- Карлово.
ОСЪЖДА „***“ ООД, с ЕИК ***, със седалище *** и адрес на управление:
***, представлявано от законния си представител И.Н.Х.-С. – управител да
заплати на Адвокатско дружество „Г.“, БУЛСТАТ: *********, седалище: ***,
представлявано от управителя адвокат С.А.Г. сумата от 360.00 лева,
представляваща адвокатско възнаграждение, на основание чл. 38, ал.2 от
Закона за адвокатурата.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8