№ 16022
гр. София, 22.08.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 24 СЪСТАВ, в публично заседание на
втори ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:ИРИНА СТ. СТОЕВА
при участието на секретаря ЦВЕТЕЛИНА М. ГЕРГОВА
като разгледа докладваното от ИРИНА СТ. СТОЕВА Гражданско дело №
20231110100624 по описа за 2023 година
Производството е образувано по предявени от ищеца Р. М. М.
обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание по
чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ за осъждане на ответника Прокуратура на
Република България да заплати на ищеца сумата в размер на 20000,00 лева,
представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди за периода
от 16.11.2017 г. до 30.11.2018 г. в резултат на образувано срещу ищеца
наказателно производство, по което му било повдигнато обвинение по чл. 323,
ал. 1 от НК, приключило с оправдателна присъда от 17.09.2018 г. по НОХД №
2383/2018 по описа на СРС, НО, 104 състав, потвърдена с Решение от
10.12.2018 г. по ВНОХД № 4947 по описа за 2018 г. на СГС, НО, VIII въззивен
състав, ведно със законна лихва от влизане в сила на оправдателната присъда -
30.11.2018 г., до окончателното плащане на сумата, както и за сумата в размер
на 4999,20 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени
вреди за заплатено адвокатско възнаграждение в наказателното производство,
ведно със законна лихва от влизане в сила на оправдателната присъда -
30.11.2018 г., до окончателното плащане на сумата.
Ищецът твърди, че срещу него с постановление на СРП било образувано
ДП № 3384 ЗМК 1420/2017 г. по описа на 09 РУ – СДВР, пр.пр. № 14980/2017
г. на СРП. Сочи се, че на 16.11.2017 г. му било повдигнато обвинение за
извършено престъпление по чл. 323, ал. 1 от НК. Било образувано НОХД №
2383/2018 г. по описа на СРС, НО, 104 състав, по което били проведени шест
съдебни заседания. Твърди се, че в проведено на 17.09.2018 г. съдебно
заседание представител на СРП изменил обвинението, като в хода на
1
съдебните прения заявил, че поддържа обвинението и направил искане за
постановяване на осъдителна присъда. На същата дата била постановена
присъда, с която подсъдимият бил признат за невиновен и оправдан по
повдигнатото му обвинение. Срещу така постановената присъда на 20.09.2018
г. бил подаден протест, допълнен с протест от 30.10.2018 г., предвид което
било образувано ВНОХД № 4947/2018 г. по описа на СГС, НО, VIII въззивен
състав, което приключило в едно съдебно заседание, в което била потвърдена
оправдателната присъда на първоинстанционния съд и същата влязла в сила.
Ищецът твърди, че и двете инстанции са приели, че деянието по така
повдигнатото обвинение е несъставомерно. Ищецът поддържа, че в хода на
цялото производство бил стресиран и имал проблеми с близките си, тъй като
цялото му внимание било фокусирано върху наказателното преследване.
Твърди се, че от една страна той се е изолирал, затворил се в себе си, а от друга
- и приятелите му започнали да го отбягват. Сочи, че било засегнато както
достойнството и доброто му име в обществото, така и личната му самооценка.
Твърди, че е сторил разноски в наказателното производство за адвокат, които
не му били присъдени. Моли съдът да уважи предявените искове. Претендира
се присъждане на разноски в настоящото производство.
Ответникът - Прокуратура на Република България в отговора на
исковата молба, подаден в срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК, оспорва исковете по
основание и размер. Поддържа се, че по делото не са ангажирани
доказателства в подкрепа твърденията на ищеца, че претърпените вреди са
пряк и непосредствен резултат от предявеното обвинение или че от него е
последвало накърняване на достойнството и положението на ищеца в
обществото. Твърди, че прокуратурата не е разпространявала официална
информация за лицето и воденото производство, поради което не е засегнато
достойнството и положението му в обществото, а и по делото липсвали
доказателства за предхождащата репутация на лицето. Посочва се, че
отсъстват доказателства спрямо ищеца да са били извършвани други действия
извън правнорегламентираните в хода на наказателния процес. Оспорва се
размерът на претендираното обезщетение за неимуществени вреди като
прекомерно завишен, като се сочи, че наказателното производство е
приключило в разумен срок, по отношение на ищеца е била взета най-леката
мярка за неотклонение, повдигнатото му обвинение не било за тежко
престъпление, ищецът е бил оправдан още на първа инстанция, спрямо него
били водени и други наказателни производства, намаляващи интензитета на
увреждането. Липсвали данни по делото за твърдените вреди над обичайните
размери. Възразява се срещу размера на исканото обезщетение за
имуществени вреди, като се прави възражение за обема на извършена защита,
алтернативно за прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение,
2
който не съответствал на Наредба 1/2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, с оглед на което ответникът счита следва да
останат за сметка на лицето, което ги е сторило. Оспорва се претенцията за
заплащане на законна лихва за забава, като се сочи като начален момент на
дължимост датата 10.12.2018 г. (датата на влизане в сила на присъдата), и се
възразява за погасяването й по давност. Прави се възражение за прекомерност
на претендирания адвокатски хонорар в настоящото производство. Направено
е искане съдът да отхвърли предявените искове.
Софийски районен съд, след като взе предвид становищата на страните
и събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа
страна следното:
По делото е обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че
срещу ищеца Р. М. М. с постановление на СРП е образувано ДП № 3384 ЗМК
1420/2017 г. по описа на 09 РУ – СДВР, пр.пр. № 14980/2017 г. на СРП; че на
16.11.2017 г. му било повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл.
323, ал. 1 от НК; че било образувано НОХД № 2383/2018 г. по описа на СРС,
по което е постановена оправдателна присъда по повдигнатото обвинение,
която е влязла в сила след потвърждаването й от Софийски градски съд, НО,
VIII въззивен състав, пред който било образувано ВНОХД № 4947/2018 г.
По делото е била приобщена преписка по НОХД № 2383/2018 г. по
описа на СРС, НО, 104 състав, ведно с досъдебно производство № 3384 ЗМК
№ 1420/2017 по описа на 09 РУ – СДВР, пр.пр. 14980/2017 по описа на СРП,
ВНОХД № 4947/2018 г. по описа на СГС, НО, VIII въззивен състав, ВНОХД
№ 4480/2018 г. по описа на СГС, НО, VIII въззивен състав, ВНЧД №
2907/2018 г. по описа на СГС, НО, XIII въззивен състав.
С постановление от 16.11.2017 г., предявено на ищеца на 28.11.2017 г.,
ищецът е бил привлечен в качеството на обвиняем за извършване на
престъпление по чл. 323, ал. 1 от НК. С постановлението на обвиняемия е била
взета най-леката мярка за неотклонение „подписка“. След привличането на
ищеца като обвиняем е проведен разпит на същия. В хода на привличането и
предявяването на разследването като упълнамощени защитници са участвали
адвокат Ж. и адвокат Василев, последният с пълномощно и договор за правна
защита и съдействие на л. 309 от преписката. Вписаната като договорено
възнаграждение е сумата в размер на 300,00 лева без ДДС. В договора не е
отбелязан начин на плащане и не е попълнена графата за платена сума в брой
или по сметка. В досъдебното производство липсват други доказателства за
заплащането на уговорения хонорар. На л. 310 от преписката се намира
пълномощно в полза на адвокат Ж., но липсва договор за правна защита и
съдействие със същия.
3
На 07.02.2018 г. е бил входиран в СРС обвинителният акт срещу ищеца, а
делото по НОХД № 2383/2018 г. по описа на СРС, НО, 104 състав, е
образувано на 08.02.2018 г. С разпореждане от 09.02.2018 г. съдията-
докладчик е насрочил разглеждане на делото в разпоредително заседание на
26.03.2018 г. В разпоредително заседание е потвърдено изпълнението на
взетата вече мярка за неотклонение „подписка“ спрямо ищеца в качеството му
на подсъдимо лице.
С протоколно определение от 04.06.2018 г. съдът е отменил хода на
съдебното следствие и е насрочил делото за разпоредително заседание, в което
е постановен отказ за конституиране на частен обвинител и граждански ищец
по делото, не е допуснат за съвместно разглеждане в същото производство на
предявения граждански иск, потвърдена е мярката за неотклонение
„подписка“ и делото е отложено за 02.07.2018 г.
Срещу протоколното определение за постановения отказ за
конституиране на частен обвинител е била подадена частна жалба. За
разглеждане на същата е било образувано на 25.06.2018 г. ВНЧД № 2907/2018
г. по описа на СГС, НО, XIII въззивен състав. С определение от 27.06.2018 г.
СГС е потвърдил обжалвания първоинстанционен съдебен акт.
В открито съдебно заседание на 17.09.2018 г. на основание чл. 287, ал. 1
от НПК е допуснато изменение в обстоятелствената на обвинението. С
присъда от 17.09.2018 г. съдът е признал за невиновен ищеца по повдигнатото
му обвинение и с протоколно определение от същата дата е отменил мярката
му за неотклонение. По делото са били проведени общо 6 открити съдебни
заседания, на които ищецът в качеството му на подсъдим се е ползвал от
защитата на упълномощен защитник – адвокат Ж., който се е явявал на всяко
открито съдебно заседание.
След постъпил протест от 20.09.2018 г. от СРП е било образувано
ВНОХД № 4480/2018 г. по описа на СГС, НО, VIII въззивен състав. С
определение от 17.10.2018 г. съдът е прекратил въззивното съдебно
производство за администриране по реда на чл. 321 от НПК на въззивния
протест. Впоследствие на 02.11.2018 г. е образувано ВНОХД № 4947/2018 г. по
описа на СГС, НО, VIII въззивен състав. Видно от преписката, освен
прокуроски протест срещу оправдателната присъда е постъпила и жалба от
лица, които не са били конституирани като главни страни в производство. По
делото е било проведено едно открито съдебно заседание, в което не е
провеждано съдебно следствие, а ищецът е бил представляван от адвокат Ж..
С решение № 1271/10.12.2018 г. въззивният съд е потвърдил
пъроинстанционната оправдателна присъда. Решението е било окончателно.
Видно от приложеното свидетелство за съдимост и справките касателно
4
предходни производства срещу ищеца, към момента на провеждане на
процесното наказателно производство същият е бил с чисто съдебно минало,
като преди това срещу него е било повдигано обвинение за подкуп, по което е
бил оправдан.
По делото е обявено за безспорно, но и се представят доказателства, че
ищецът е заплатил сумата от 4999,20 лева, представляваща адвокатски
хонорар за защита в първоинстанционното съдебно производство.
От събраните по делото гласни доказателства от разпита на Магдалена
Г.а Василева се установява, че по време на наказателното преследване ищецът
изживял стрес, бил напрегнат и се чувствал зле. Съдът кредитира показанията
на свидетеля в тази част поради тяхната логичност и последователност, както
и предвид обстоятелството, че свидетелят е имал контакт с ищеца по време на
висящността на наказателния процес поради работните им отношения. Съдът
не кредитира показанията на свидетеля в частта относно разказаното за ужаса,
който ищецът е изживявал „при всяко позвъняване на телефона“, доколкото
съдът счита, че разказът на свидетеля в тази част представлява
преекспониране на собствените съждения, а не предаване на
непосредствените впечатления, още повече че по делото не се доказа, че
свидетелят и ищецът са полагали труд в едно и също помещение или при
други обстоятелства, позволяващи константното проследяване на реакциите
на ищеца при опит за контакт с него, а само че са работили през определен
период в едно и също дружество. Свидетелят разказва, че колегите на ищеца
изпитвали неудобство от контакта си с ищеца. Свидетелката обаче сама
заявява, че не и е известно същите да са знаели за воденото наказателно
производство срещу ищеца. Предвид това съдът не счита, че възприетото от
свидетелката поведение на колегиалното обкръжение на ищеца е било
проявление на знанието им за водения наказателния процес.
При така установената фактическа обстановка съдът приема от правна
страна следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с искове с правно основание чл. 2,
ал. 1, т. 3, предл. 1 от ЗОДОВ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. За да възникне правото на
увредения за обезвреждане на имуществени и неимуществените вреди,
причинени му вследствие на повдигане на незаконно обвинение, следва в
обективната действителност да са се осъществили следните материални
предпоставки: на ищеца да е било повдигнато обвинение от Прокуратурата за
извършено от него престъпление; съдът да е оправдал подсъдимия с влязла в
сила присъда, като в този случай повдигнатото му обвинение е незаконно;
подсъдимият да е претърпял имуществени и неимуществени вреди и
причинените вреди да са необходима, закономерна последица от повдигнатото
незаконно обвинение, т. е. да е налице причинно-следствена връзка между
5
наказателното производство, по което е било повдигнато незаконното
обвинение и причинения вредоносен резултат. Отговорността на
Прокуратурата за повдигане на незаконно обвинение е обективна, като тя не е
предпоставена от виновното поведение на длъжностно лице при
Прокуратурата – арг. от чл. 4, предл. последно от ЗОДОВ. Отговорността се
поражда в резултат на незаконното повдигане и поддържане на обвинение на
Прокуратурата като държавен орган. Възникването е поставено единствено
в зависимост от крайния резултат, с който е приключило производството, а в
случая той е оправдаване на лицето по повдигнатото му обвинение.
Налице са основанията за ангажиране на отговорността на ответника по
чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ за причинени вреди от незаконно
повдигнатото обвинение на ищеца. Видно от събраните писмени
доказателства на ищеца е било повдигнато обвинение за самоуправство по чл.
323, ал. 1 от НК – престъпление, наказуемо с наказание „лишаване от свобода“
до 5 години и глоба до хиляда лева, за което впоследствие е бил предаден и на
съд. С първоинстанционната присъда същият е бил оправдан по повдигнатото
му обвинение поради несъставомерност на деянието. С крайния съдебен акт
във въззивното производство, явяващ се и окончателен акт и слагащ край на
наказателното производство, въззивният съд е потвърди първоинстанционната
присъда.
Настоящият съд приема, че в конкретния случай при обвинение в
извършване на престъпление рискът е за Прокуратурата, на която е
предоставена държавната функция по обвинение в наказателния процес, тъй
като без повдигане на неоснователно обвинение не биха настъпили каквито и
да било вреди. В този смисъл следва да се отбележи, че след привличане на
лицето като обвиняем в досъдебното производство, Прокуратурата е внесла и
обвинителен акт и в хода на развилите се производства пред различните
съдебни инстанции е поддържала обвинението, включително подавайки
съответен протест срещу първоинстанционната присъда. Държавата отговаря
чрез Прокуратурата по искове за обезщетение за вреди и в случаите, в които
лицето е било оправдано по повдигнатото обвинение.
От събраните доказателства се установи, че ищецът е претърпял вреди,
изразяващи се в преживян стрес, несигурност, душевен дискомфорт и
притеснение, засягане на честта и достойнството, касаещи личната
самооценка на лицето, вследствие на повдигнатото му обвинение. Районният
съд обаче счита, че не се доказват твърденията за накърняване на доброто име
на ищеца, доколкото по делото не са ангажирани никакви доказателства в
насока за ставането на достояние или разгласяването на обстоятелството за
наказателното преследване и как това е рефлектирало върху ищеца или на
отношението на останалите спрямо него. Тук следва да се отбележи, че
6
кредитираните показания на разпитания свидетел, макар и относими,
разкриват сведения единствено за забележима у ищеца непрегнатост, стрес и
неприятно изживяване на обстоятелствата по време на производството, което
съдът счита за логично и обяснимо предвид установеното чисто съдебно
минало на ищеца към момента на наказателното преследване. С оглед на това,
типично е лицето да изпита и несигурност с оглед бъдещия развой на
производството. От събраните гласни доказателства обаче не се установява
причиняването на стрес и дискомфорт извън обичайното за случая.
Неоснователни са възраженията за недоказаност на претърпените
неимуществени вреди и липсата на причинно – следствена, предвид събраните
по делото доказателства и обстоятелството, че при водено наказателно
производство срещу лицето без съмнение настъпват неимуществени вреди и е
налице негативно повлияване на психиката му, дори и без наличие на
формални доказателства, доколкото липсват такива, установяващи обратното
(Решение № 457/2010 г. по гр. д. № 1506/2009 г. на ВКС, IV ГО, Решение №
480/2012 г. по гр. д. № 85/2012 г. на ВКС, IV ГО).
С оглед изложеното съдът намира, че претенцията за обезщетение на
ищеца за неимуществени вреди е доказана по основание. За преценката
относно справедливия размер, съдът следва да вземе предвид установените по
делото обстоятелства, социално-икономическите условия и стандарта на
живот в страната при спазване на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД. По въпроса за
съдържанието на понятието „справедливост”, изведено в принцип по чл. 52 от
ЗЗД, е налице задължителна практика на ВС и ВКС - ППВС № 4/ 23.12.1968 г.
и Тълкувателно решение № 3/ 22.04.2005 г. по тълк. дело № 3/ 2004 г. на ВКС,
ОСГК, и е установена константна съдебна практика на ВКС, вкл. по реда на
чл. 290 от ГПК. Според посочените справедливостта, като критерий за
определяне на паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги
конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали
за своя притежател. Затова справедливостта по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е
абстрактно понятие, а се извежда от преценката на конкретни обстоятелства,
които носят обективни характеристики. Неимуществените вреди нямат
парична оценка, поради което и обезщетението за тях се определя по
вътрешно убеждение на съда. В този смисъл, съдът счита, че исковата
претенция следва да бъде уважена в размер на 1500,00 лева, а искът до пълния
предявен размер от 20000,00 лева следва да бъде отхвърлен. За да определи
размера на обезщетението за неимуществени вреди, съдът съобрази, от една
страна, установената продължителност на наказателното преследване, а
имено: малко над една година – от привличането на ищцата в качеството на
обвиняем на 28.11.2017 г., до постановяване на окончателното решение на
въззивния съд на 10.12.2018 г.; тежестта на обвинението – престъплението
7
по чл. 323, ал. 1 от НК не е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК; възрастта на
ищеца – на 38 години към момента на водене на преследването;
продължителността и интензивността на психическия дискомфорт, преживян
от ищеца, както и естествения страх от неоснователно осъждане, чистото му
съдебно минало (което означава, че той е посрещал по-тежко негативните
последици от повдигнатото обвинение), а от друга страна, че повдигнатото
срещу ищеца незаконно обвинение не е затруднило личния и социалния му
живот в степен, по-висока от обичайната – лицето е имало общо 3 лични
участия в извършването на различни процесуални действия по образуваното
срещу него наказателно производство в досъдебната му фаза и 7 в съдебна
фаза, като му е била взета най-леката мярка за неотклонение, отменена след
постановяване на първоинстанционната присъда. По делото липсват данни за
настъпването на други, извънредни промени в начина на живот, както и
такива, че повдигането на конкретното обвинение е довело до уронване на
името му пред обществото. Отделно от това съдът отчете, че видно от
криминалните регистрации на ищеца, същият и друг път се е сблъсквал с
правораздавателната система и органите на разследването. При определяне на
размера съдът съобрази и периода, за който се твърди да са търпени вредите, а
именно - за периода от 16.11.2017 г. до 30.11.2018 г. Следва да се отбележи, че
лицето се счита за привлечен като обвиняем с предявяване на
постановлението за привличането му като обвиняем, а не от техническото
съставяне на акта. Следователно вреди могат да се търпят в настоящия случай,
считано от 28.11.2017 г. Съдът счита, че размерът на определеното като
дължимо обезщетение за неимуществени вреди отговаря и на съществуващите
в страната обществено-икономически условия на живот за периода от
28.11.2017 г. до 30.11.2018 г.
Когато подсъдимият бъде оправдан, в наказателното производство в
тежест на държавата не се възлагат разноски по аргумент от чл. 190, ал. 1 от
НПК. При това положение отговорността на държавата за направените
разноски в наказателното производство следва да се реализира по реда на
специалния закон за отговорността на държавата – чл. 2, ал. 1 от ЗОДОВ.
Сторените разноски срещу незаконното обвинение представляват
имуществена вреда – претърпяна загуба, претърпени по повод на това
обвинение – чл. 4 от ЗОДОВ. Тази отговорност е гражданска и се урежда от
правилата на ЗЗД за отговорността от неизпълнение на общото задължение да
не се вреди другиму, доколкото за отговорността на държавата за причинените
вреди не са уредени особени правила в ЗОДОВ (в този смисъл Решение № 126
от 10.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 55/2009 г., IV г. о., ГК, Решение № 433 от
23.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 563/2009 г., IV г. о., ГК, Решение № 781 от
30.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 511/2010 г., IV г. о., ГК, Решение № 355 от
8
3.08.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1651/2009 г., III г. о., ГК, Решение № 255 от
2.11.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1011/2015 г., III г. о., ГК). Следователно на
репариране подлежат и претърпените от ищеца имуществени вреди – разноски
за възнаграждение за адвокат за защита в наказателното производство. По
делото се доказа в хода на досъдебното и съдебното производство, че ищецът е
бил представляван от адвокат Ж., като по делото се представят доказателства
за уговарянето и заплащането на адвокатски хонорар в размер на 4999,20 лева
на адвокатското дружество, което адвокат Ж. представлява, за
представителство и защита в първоинстанционното съдебно наказателно
производство. В този смисъл съдът счита за неоснователно възражението на
ответника касателно обема на престирания адвокатски труд. Допустимо в
настоящето производство се явява направеното от ответника възражението за
прекомерност на разноските в наказателното производство, своевременно
заявено от ответника (Тълкувателно решение № 1/11.12.2018 на ОСГК на ВКС
по тълк. д. № 1/2017). При разглеждането на това възражение следва да бъдат
отчетени следните обстоятелства – дали увреждането е причинено поради
изключителна вина на пострадалия, т. е. дали е имало недобросъвестно
процесуално поведение от негова страна, недобросъвестно забавяне или
опорочаване на процесуални действия, прикриване на определени
обстоятелства или друго недобросъвестно процесуално поведение, дали
незаконно обвиненият е положил дължимата грижа при уговарянето на
адвокатското възнаграждение с оглед вида и тежестта на обвинението,
интензитета на приложената процесуална принуда и очакваните усилия и
труд, които адвокатът предстои да положи при осъществяването на защитата.
Без значение в случая е фактическата и правна сложност на делото, която е
предвидена в чл. 78, ал. 5 от ГПК. В настоящия случай, съдът намира, че
ищецът, в качеството си на подсъдим в наказателното производство, водено
срещу него, не е имал недобросъвестно процесуално поведение. В случая
следва да се отчетат естеството на обвинението за престъпление, което макар
да не е тежко, е с предвидена наказуемост с кумулативно предвидени две
наказания – едно от които „лишаване от свобода“, и проведените общо 6
открити съдебни заседания пред СРС (доколкото претендираният хонорар е
уговорен като дължим само за защита в първоинстанционното производство).
В Наредба № 1/09.07.2004 г. е определен минимално допустимият размер на
адвокатското възнаграждение по съответния вид дела с незначителна
фактическа и правна сложност. Адвокатът не може да договори по-малко
възнаграждение за съответния вид дело под страх от дисциплинарна
отговорност за нелоялна конкуренция. Подсъдимият не полага дължимата
грижа, когато уговаря прекомерно високо адвокатско възнаграждение. От него
не може да се изисква обаче да уговори адвокатско възнаграждение, което да е
точно съразмерно на фактическата и правна сложност на делото – в началото
9
на производството, когато се упълномощава адвокат, същият и не може да
прецени точно фактическата и правна сложност на делото, нито точно какви
съдопроизводствени действия ще се наложи да извърши адвоката (в този
смисъл този см. Решение № 116 от 22.05.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4121/2017
г., IV г. о., ГК). Предвид това съдът счита, че възражението за прекомерност се
явява неоснователно и искът за обезщетение за имуществени вреди следва да
се уважи в пълен размер от 4999,20 лева.
Що се отнася до акцесорната претенция за законна лихва, съдът счита
същата за основателна като дължима върху уважените от съда претенции за
обезщетения. Основателни се явяват възраженията в отговора на исковата
молба касателно началния момент на претенцията и възражението за
погасяване по давност С влизане в сила на окончателния акт за оправдаване
на лицето вземането за вреди на ищеца е изискуемо и от този момент се дължи
законна лихва, т.е. считано от 10.12.2018 г., а не от датата, на която съдът е
обявил, че ще се произнесе с решение, тъй като към този момент
производството все още не е приключило с окончателен акт . Съгласно чл. 111,
б. „в“ от ЗЗД вземанията за лихви се погасяват с изтичането на тригодишна
давност. Доколкото вземането е станало изискуемо на 10.12.2018 г., исковата
молба е предявена на 06.01.2023 г. и по делото не се представят доказателства
за прекъсване или спиране на давността, за периода от 10.12.2018 г. до
05.01.2020 г. претенцията за лихва се явява погасена по давност. Следователно
претенцията следва да се отхвърли за периода от 30.11.2018 до 09.12.2018 г.
като неоснователна и за периода от 10.12.2018 г. до 05.01.2020 г. като погасена
по давност.
Предвид изхода от спора и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на ищеца се
дължат разноски съобразно уважената част от исковите претенции, а
ответникът не е претендирал разноски. Представен е списък по чл. 80 от ГПК,
включващ разноски за държавна такса в размер на 10,00 лева и адвокатско
възнаграждение в размер на 2650,00 лева. Направено е възражение за
прекомерност. Съдът счита същото за основателно предвид фактическата и
правна сложност на делото, многобройността на делата от този вид,
процесуалната активност на страната и пълномощника и обстоятелството,
че по първоинстанционното производство е имало едно открито съдебно
заседание. С оглед Решение от 25.01.2024 г. на СЕС по дело С-438/2022 г.,
настоящият състав приема, че не е обвързан и от минималните размери,
предвидени в Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения при определяне на размера на адвокатското
възнаграждение. Съдът счита, че адвокатският хонорар следва да бъде
намален до 800,00 лева, предвид осъществената правна защита, изчерпала се
до депозиране на искова молба и процесуално представителство в едно
10
открито съдебно заседание. С оглед уважената част от исковите на ищеца се
дължат разноски в размер на 210,58 лева за държавна такса и адвокатски
хонорар.
Така мотивиран, Софийски районен съд
РЕШИ:
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България, с адрес: гр. София,
бул. „Витоша” № 2, по предявените искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3,
предл. 1 от ЗОДОВ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД да заплати на Р. М. М., ЕГН
**********, със съдебен адрес: гр. София, ул. „Цар Асен I“ № 8, ет. 1, сумата
в размер на 1500,00 лева, представляваща обезщетение за претърпени за
периода от 28.11.2017 г. до 30.11.2018 г. от Р. М. М. неимуществени вреди,
изразяващи се преживян стрес, несигурност, притеснение, засягане на честта
и достойнството му вследствие на незаконно повдигнато му обвинение по чл.
323, ал. 1 от НК, приключило с оправдателна присъда от 17.09.2018 г. по
НОХД № 2383/2018 по описа на СРС, НО, 104 състав, потвърдена с Решение
от 10.12.2018 г. по ВНОХД № 4947 по описа за 2018 г. на СГС, НО, VIII
въззивен състав, ведно със законна лихва от 06.01.2020 г., до окончателното
изплащане на сумата, и сумата в размер на 4999,20 лева, представляваща
обезщетение за претърпени имуществени вреди за заплатено адвокатско
възнаграждение в наказателното производство по НОХД № 2383/2018 по
описа на СРС, НО, 104 състав, ведно със законна лихва от 06.01.2020 г. до
окончателното плащане на сумата.
ОТХВЪРЛЯ предявените от Р. М. М., ЕГН **********, със съдебен
адрес: гр. София, ул. „Цар Асен I“ № 8, ет. 1, срещу Прокуратурата на
Република България, с адрес: гр. София, бул. „Витоша” № 2, искове с правно
основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 от ЗОДОВ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за
претенцията за обезщетение за неимуществени вреди за периода от 16.11.2017
г. до 27.11.2017 г. и за сумата над присъдената сума от 1500,00 лева до пълния
предявен размер от 20000,00 лева, и за претенцията за законна лихва върху
присъдените обезщетения за неимуществени и неимуществени вреди за
периода от 30.11.2018 г. до 05.01.2020 г.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България, с адрес: гр. София,
бул. „Витоша” № 2, да заплати на Р. М. М., ЕГН **********, със съдебен
адрес: гр. София, ул. „Цар Асен I“ № 8, ет. 1, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК
сумата в размер на 210,58 лева, представляваща разноски за държавна такса и
адвокатски хонорар за първоинстанционното производство, съобразно
уважената част от исковите претенции.
11
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
12