№ 931
гр. София, 02.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на пети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Катерина Рачева
Членове:Владимир Вълков
Здравка Иванова
при участието на секретаря Невена Б. Георгиева
като разгледа докладваното от Владимир Вълков Въззивно гражданско дело
№ 20251000500393 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 258 и следващите от Гражданския
процесуален кодекс.( ГПК).
С решение № 260470/30.08.2024 г., постановено по гр.д. № 14917/2018 г.
по описа на Софийски градски съд, І ГО, 5 състав В. С. И. е осъден да заплати
на Г. М. Г. на основание чл. 30 ал. 3 ЗС съответно сумата от 11 516 лв. –
разходи за платен данък недвижими имоти (земя и сграда) за периода
07.11.2013 г. – 07.11.2018 г. за съсобствен недвижим имот, представляващ
дворно място – УПИ ІV-387 от кв. 149 по плана на София, находящо се в адрес
***, ведно с построената в него сграда с предназначение „хотел“, ведно със
законната лихва върху сумата, считано от 07.11.2018 г. до окончателно
изплащане, а този иск е отхвърлен за частично предявената сума от 16 693,49
лв. за периода 01.01.2011 г. – 06.11.2013 г. и сумата от 10344,68 лв. – разходи за
платена такса битови отпадъци за периода 07.11.2013 г. – 07.11.2018 г., а
претенцията е отхвърлена за сумата 14127,70 лв. предявена част от вземането
за периода 01.01.2011 г. – 06.11.2013 г.
Със същото решение са отхвърлени предявени от ищеца искове
съответно с правно основание чл. 30 ал. 3 ЗС за заплащане на сумата от
1
282500 лв. като част от вземане в общ размер от 1189292,15 лв. – спазарната
стойност на извършени подобрения от ищеца, изразили се в построяването на
хотел „Рай“ в предходно описания съсобствен недвижим имот и с правно
основание чл. 59 ал. 1 ЗЗД вр. чл. 99 ал. 1 ЗЗД за сумата от 10 000 лв. като част
от 440 000 лв. – вземане на „Вито 2003“ ЕООД за направени разходи за
строителство на хотел „Рай“ в същия поземлен имот.
Решението е обжалвано от Г. М. Г., представляван от адв. Б. П., в частта,
по отхвърления иск за заплащане на пазарната стойност на извършени
подобрения в съсобствен недвижим имот до сумата от 150 000 лв. Въззивната
жалба срещу решението в останалата му отхвърлителна част е върната с
влязло в сила разпореждане от 23.12.2024 г.
Въззивникът и ищец в първоинстанционното производство смята за
доказано, че строителството на хотела е осъществено с негови лични средства
и с такива на едноличното му дружество с ограничена отговорност „ВИТО-
2003“ ЕООД. Упреква първоинстанционния съд досежно възприетото, че
сградата е построена с общи за съсобствениците средства с аргумент, че
почива на свидетелски показания, събрани в нарушение на правилото на чл.
164 ал. 1 т. 3 ГПК при отказан свидетел на въззивника за същото
обстоятелство, както и че са възприети безкритично от първоинстанционния
съд въпреки заинтересоваността на свидетелите от изхода по спора,
произтичаща от роднинската им връзка с ответника в първоинстанционното
производство. Оспорва ответникът да е предоставял средства за посрещане на
тези разходи. Изразява несъгласие и достигнатия извод за изтекла погасителна
давност. Позовавайки се на съдебна практика навежда довод вземането за
стойността на подобрение, извършено в съсобствен имот да става изискуемо
след покана, от който момент смята да започва да тече и давността за това
вземане. Твърди покана до ответника да е била отправена през 2017 г. Иска се
решението да бъде отменено, а искът да бъде уважен.
В отговор по въззивната жалба ответникът в първоинстанционното
производство – В. С. И., представляван от адв. В. П. и адв. Н. Г. и наричан
впоследствие и въззиваем, я оспорва. Смята за недоказано именно ищецът да
е финансирал изграждането на сградата. Застъпва теза и за неотносимост на
изложените съображения досежно началото на давностния срок с довод, че
ищецът в първоинстанционното производство и въззивник в настоящото няма
2
качеството владелец. Поддържа зачетеното от първоинстанционния съд
възражение за давност с довод, че започва да тече от възникването му, което
смята да произтича от извършване на разхода, относим към съсобствената
вещ.
В хода на въззивното производство въззивникът конкретизира, че
решението за изграждане на сградата е взето съвместно от съсобствениците.
По съществото на спора процесуалният представител на въззивника – адв. П.,
поддържа жалбата. Претендират се разноски с представен списък. Навежда
доводи в писмени бележки.
Процесуалният представител на ответника – адв. Г. оспорва жалбата.
Навежда доводи в писмени бележки.
Жалбата е допустима – предявена е от процесуално легитимирано лице
в предвидения от закона срок.
При служебната проверка не се устаноява порок, засягащ валидността на
обжалваното решение акт, а и неговата допустимост в обжалваната част, за
които съдът следи служебно.
Досежно правилността на съдебното решение съдът е обвързан от
наведените в жалбата оплаквания, освен когато се налага приложението на
императивна правна норма или защита на изрично възложен на съда интерес.
В този смисъл съдът е ограничен от очертания с жалбата предмет на спора.
При отчитане на тези обстоятелства настоящият състав намира следното:
В исковата молба се твърди, че страните в производството са закупили
дворно място, находящо се в гр. София, ***“ (бивша „***“) № **. през 2001 г.
в имота започнало строителство на сграда с предназначение „хотел“ с
издадено разрешение за ползване № ДИ-07-142/25.04.2005 г. Ищецът твърди
строителството да е осигурил 56 % от стойността за строителството на
сградата, останалите 44 % да е осигурена от едноличното му дружество
„Вито-2003“ ЕООД, а направените разходи общо да възлизат на 1023000 лв. в
това число 575 000 лв., заплатени на „Темел“ ООД. Твърди се строителството
да е станало със съгласието на ответника. При тези обстоятелства е предявена
претенция за сумата от 282500 лв. като част от смятаната за дължима от
3
ответника в общ размер от 575000 лв. (съгласно уточнение с молба от
20.05.2019 г.).
В отговор по претенцията, предмет на въззивното производство
ответникът признава, че извършваното в имота е с негово съгласие, както и че
през периода 2002-2005 г. е построена сграда – хотел и ресторант „Хотел Рай“.
Твърди да е участвал в строителния процес като всичко било съгласувано
между двамата при разпределени ангажименти. Ищецът основно се занимавал
с организацията на строителния процес, а ответникът поел дейността на
семейния бизнес – Хотел Рай-90, осигурявал и средствата за строежа на новата
сграда. Сочи и всичко да е било но оспорва за строежа да са влагани лични на
ищеца средства. Сочи в строителството да са вложени средства, получени с
кредит от банка „Пиреос България“ (бивка „ЕВРОБАНК“ АД), а кредитът да е
погасяван от управляваната от ответника „стара“ съсобственост. Твърди в
строителството да са вложени средства и от продажба на принадлежащи на
ответника имоти. Поради възникнали разногласия за обема на поетите разходи
страните се разбрали за период от 2-3 години ищецът да експлоатира
процесния хотел като прибира печалбата, а ответникът да поеме
експлоатацията на стария хотел чрез фирма, която ищецът да им прехвърли.
Ищецът не изпълнил тази уговорка и не споделил събираната печалба, не
допускал ответника в имота, нито давал каквато и да било информация за
сметките с имота. При една среща дори ищецът забранил на ответника да ходи
до имота.
С решение № 323800 от 26.01.2018 г. по гр.д. № 21070 по описа за 2017 г.
на Софийски районен съд, ІІІ Гражданско отделение, 140 състав В. С. И. е
осъден да заплати на Г. М. Г. на основание чл. 30 ал. 3 ЗС сумата от 5000 лв.
като част от 575000 лв., представляваща стойността на извършени подобрения
от ищеца в съсобствен имот, представляващ дворно място, намиращо се в гр.
София, ***“ № **, представляващо УПИ ІV-387 от кв. 149 по плана на гр.
София, изразяващи се в построяването на хотел „Рай“. Страните не спорят, че
това решение е влязло в сила, а и по делото е представен изпълнителен лист за
присъдените вземания.
По делото не се спори, че на 12.02.2003 г. ищецът в качеството на
възложител е подписал с „ТЕМЕЛ“ ООД договор с предмет „Цялостно
изграждане на хотел „Рай“, ул. „акад. Н.Обреиков“, ж.к. „Гео Милев“ парцел
4
ІV-387 кв. 149, София.
Свидетелката Н. Т. сочи, че в съсобствен имот между нея, ищецът (неин
брат) и тяхната майка, да е извършено преустройство на стара къща в хотел с
наименование „Рай-90“, находящ се на ул. „Лидице“ № 13. Ищецът се
занимавал с управлението на хотела, разполагал изцяло с приходите от
неговата дейност, в която свидетелката и нейния син (ответникът В. И.)
участвали с почистване и приемане на гости. Свидетелката сочи със средства
от тази дейност да бил закупен и имот през 2001 г., а и други имоти, като
полагащите се за нея тя предоставила на сина си и на негово име били
купувани. Каквото се изкарвало от „стария хотел“, било влагано в строежа на
новия хотел. В неговото строителство били вложени и средства, обезпечени с
ипотека, които също били погасени със средствата от „стария хотел“, а и
стойността на имоти, закупувани със средства от „стария хотел“ и продадени
по предложение на ищеца. Свидетелката разказва, че след построяването на
хотела ищецът казал да е вложил повече средства от нея и сина й, поради
което ще го ползва две-три години, след което ще им даде някакви средства от
там, но това не се случило. Свидетелката определя и ищеца като разплащал се
с изпълнителите (строителите) на новия хотел.
Допуснатият във въззивното производство свидетел на страната на
ищеца – Т. Т., е виждал ищеца да плаща на различни работници пари. След
въвеждането на хотела в експлоатация виждал единствено ищеца да управлява
дейността.
Горното се установява от събраните по делото доказателства.
С оглед прокламираната от чл. 121 ал. 2 от Конституцията на Република
България цел на съдебното производство да осигури установяване на
истината, наложено от процесуалния закон ограничение подлежи на стриктно
тълкуване. Нормата на чл. 164 ал. 1 т. 3 ГПК не допуска свидетелски
показания като източник на извод за договори на стойност над 5000 лв. В
случая обаче предмет на изследване не е правната връзка, съответно нейното
съдържание, а източника на средства за изграждане на съсобствен имот. Освен
това, законът изрично изключва забраната при отношения между лица,
намиращи се в родство по съребрена линия до четвърта степен. Страните в
процеса са в трета степен на родство по съребрена линия, поради което и дори
да се приеме за допустимо разширително тълкуване на наложеното
5
ограничение, то не би било приложимо в случая. При тези съображения
настоящият състав не намира пречка да ползва свидетелски показания за
изясняване на основния в случая въпрос – произходът на средствата,
осигурили облагородяване на съсобствения имот.
При установените факти от правна страна въззивният съд намира
следното:
Настоящият състав приема да е обвързан от постановеното решение №
323800 от 26.01.2018 г. по гр.д. № 21070 по описа за 2017 г. на Софийски
районен съд, ІІІ Гражданско отделение, 140 състав. Съгласно Тълкувателно
решение № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС постановеното решение по частично
предявен иск формира сила на пресъдено нещо досежно правопораждащия
факт – основанието, от което се извежда претенцията. В случая твърдяните
факти, от които е изведено и искането за защита се припокриват. По силата на
чл. 297 ГПК настоящият състав дължи да зачете предходно постановеното
решение без оглед на обусловилата го процедура.
Върховният съд е имал повод да посочи, че извършен разход за
подобрение в съсобствен имот при съгласие на съсобствениците попада под
обхвата на чл. 30 ал. 3 ЗС (така Тълкувателно решение № 85/1968 г. на ОСГК
на ВС). Съгласуваната воля за постигане на обща цел, рефлектираща върху
съсобствената вещ определя сторените разноски като тежест за всеки
съсобственик, ангажираща го да поеме част от тях, съответна на дела му в
общността. При същата правна рамка е разгледано отношението между
страните в настоящия процес и с предходното решение. Ето защо макар и
правото да е утвърдено по реда на чл. 238 ГПК, настоящият състав възприема
за обвързващи го установеното съгласие за подобрение в съсобствения им
имот посредством изграждане на процесната сграда, както и че тя е
възникнала. Това обезсмисля самостоятелното изследване на посочените
обстоятелства.
Частичният иск обаче ограничава правораздавателната компетентност до
непосредствено разгледаното искане. При парична претенция това означава –
до размера на предявената сума. С оглед диспозитивния характер на
гражданското съдопроизводство указаният пълен размер на вземането не е
установен в предходното производство, а по волята на ищеца предпоставя
възможност това да стане в следващ процес. Ето защо в рамките на
6
настоящото производство в тежест на ищеца е да докаже вложени в
строителството негови лични средства, каквото обстоятелство се твърди и в
случая. Единствено в тази хипотеза възникналата от общото съгласие тежест
се явява неравномерно разпределена, обосноваващо и ангажиране
отговорността на облагодетелствалия се съсобственик. Понеже подобрението
почива на общо решение, всеки от съсобствениците дължи да привнесе
съответната част от необходимите средства за изпълнението му.
Съгласуваната воля за обременяване на съсобствения поземлен имот с
изградена върху него постройка изключва както института на владението, така
и този на водене на чужда работа без пълномощие. Меродавена е стойността
на реално вложените средства в строежа.
Понеже ищецът основава претенцията си на инвестирани в съвместното
начинание лични негови средства, по силата на чл. 154 ал. 1 ГПК дължи да
докаже това по несъмнен начин. Затова и без значение остава дали и какво
лично участие при финансирането на строежа доказва ответникът.
Както позицията на ответника, така и показанията на свидетелката Т.
сочат на извънсъдебно признание от страна на ответника, че участието на
ищеца при финансиране на общия проект превишава дължимото. Това е
утвърдено и в предходно приключилия съдебен спор. Възниква обаче
въпросът дали след частично уважената претенция е налице дисбаланс в
отношенията между съсобствениците по повод градежа – разликата в
административния номер на сградата не разколебава идентификационния
извод. В тази насока от значение е не кой е плащал, а какъв е източникът на
средствата, осигурили изграждане на постройката.
Фактът, че ищецът разполага с разписките за извършени плащания е
достатъчен за извод, че именно той е предавал парите на издателя на
разписките. Разплащането със строителите от страна на ищеца е
засвидетелствано от свид. Т., а и не се оспорва от ответника. Твърденията на
ответника, а и показанията на свид. Т. за причината за разпореждане с
притежавани от ответника имоти към момент, обективно съпоставим с
периода на строителството, обаче поставят под съмнение житейската
презумпция, че плащането от страна на ищеца е осъществено с лични негови
средства. Ищецът не ангажира доказателства, за да опровергае това съмнение,
което обаче е достатъчно, за да изключи поддържаната в писмените бележки
7
житейска презумпция.
Освен това, правото на собственост включва както абсолютните
правомощия по отношение на самата вещ, така и правото на всеки
съсобственик да получава дял от плодовете от вещта – физически, когато
вещта може да създава качествено различна и отделна вещ без да се променя
съществено или граждански, когато е в състояние да формира приходи.
Сградата не създава физически плодове, но позволява ползването й, което от
своя страна предпоставя и потенциал да формира приходи. Съсобственикът
може да се ползва от съсобствената вещ в това число и да събира плодовете й,
но дължи да осигури аналогична възможност и за всеки от останалите
съобразно притежавания от него дял в съсобствеността. Неоспорените от
ищеца твърденията на ответника за постигнато съгласие ищецът да се
възползва еднолично от общия имот за период до 3 години с цел изравняване
на възприетото и от ответника неравенство във финансовото участие,
подкрепени и от показанията на свид. Т., сочат на договор за спогодба.
Показанията на свид. Т. дават основание за извод, че ищецът се възползвал от
така съгласуваното управление на процесната сграда.
С оглед предназначението на имота – хотел и съгласуваната воля да бъде
непосредствено използван от съсобствениците за експлоатирането му като
такъв, делът за ответника е съизмерим с формираната печалба от дейността,
съставляваща гражданския плод от нея. Следователно постигнатото съгласие
ищецът да поеме управлението на съсобствената вещ, за да компенсира
безспорния между съсобствениците дисбаланс при финансиране на строежа
сочи на договор за спогодба. Ответникът се отказва от реален дял без да
държи сметка за размера на печалбата, а ищецът приема възможността да
събере изцяло прихода от въведената в експлоатация сграда като компенсация
за дисбаланса. Свободата на договаряне не налага имуществен еквивалент на
престациите, а обстоятелствата по делото не разкриват противоречие с
добрите нрави. Размерът на прихода в значителна степен зависи от действията
на ищеца, обуславящо и реален икономически интерес за него.
Предпочитанието на тази възможност пред изискването за реално плащане се
явява отстъпка по смисъла на чл. 365 ал. 1 ЗЗД. От друга страна спестеното
парично изравняване при въвеждане на имота в експлоатация, обективно
необходимото време за възстановяване на инвестицията, а и възможния риск
това да се забави разкрива и легитимен интерес за ответника от полученото
8
при сделката. Същевременно разпореждането с възможно превишение на
прихода над себестойността на вложеното съставлява отстъпка по смисъла на
чл. 365 ал. 1 ЗЗД и от страна на ответника.
Законът не изисква особена форма за обективиране на съгласието за
управление на съсобствена вещ. Дори напротив, в контекста на личното
ползване нормата на чл. 31 ал. 2 ЗС свързва отговорността на ползващия се
лично от вещта да обезщети лишените от тази възможност едва след получена
от него писмена покана. По изложените вече съображения сделката с предмет
вземане между съсобственици, явяващи се и роднини от трета съребрена
степен, не се нуждае и от форма за доказване. Предвид правилото на чл. 20а
ал. 1 ЗЗД съгласуваната воля обвързва страните със силата на закон.
Съгласуваният изход от ситуацията с потенциал да породи спор изключва
възможността за пререшаването му.
В обобщение, законът ангажира съсобственика да поеме произтеклите от
съсобствеността тежести, съизмерима със сторените разходи за постигане на
съгласувания резултат. Няма пречка това да стане както предварително, така и
непосредствено, а и впоследствие за сметка на следващите му плодове от
новосъздадената вещ. Ищецът не доказа да е вложил лично свое имущество,
което да превишава половината от вложените разходи включително и при
приспадане на следващия се дял от прихода от управление на процесната
сграда след въвеждането й в експлоатация за период от 3 години. Осигуреното
финансиране от трето лице, каквото се явява „Вито 2003“ ЕООД не отговаря
на указания критерий, а редуцирания предмет на спора след връщане на
въззивната жалба в тази част изключва възможността то да бъде изследвано.
Ето защо искът се явява недоказан по своето основание.
При положение че не се установява вземане, безпредметно остава
изследването на условията да бъде наложено принудителното му изпълнение с
оглед противопоставеното възражение за давност.
Поради съвпадение на крайния извод с формирания от
първоинстанционния съд обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
По разноските в настоящото производство
9
С оглед изхода от спора въззивникът няма право на разноски, а предвид
правилото на чл. 236 ал. 1 т. 6 ГПК този извод следва да намери изрично
отражение и в решението.
Въззиваемият не е предявил претенция за разноски във въззивното
производство, което е предпоставка за изследване дали такива му се дължат –
арг. от чл. 81 ГПК.
Мотивиран от изложеното Апелативен съд-София, ГО, 1-ви състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260470/30.08.2024 г., постановено по гр.д.
№ 14917/2018 г. по описа на Софийски градски съд, І ГО, 5 състав в
обжалваната част, с която е отхвърлен иск с правно основание чл. 30 ал. 3 ЗС
за сумата от 150 000 лв. – подобрения в съсобствен имот, изразили се в
построяването на хотел „Рай“.
ВЪЗЛАГА направените разноски пред Апелативен съд-София от Г. М. Г.
в негова тежест.
Решението може да бъде обжалвано пред Върховния касационен съд с
касационна жалба в едномесечен срок от връчване на препис при условията на
чл. 280 ал. 1 и ал. 2 ГПК, а в частта за разноските - да бъде изменено от
настоящия състав при условията и по реда на чл. 248 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10