РЕШЕНИЕ
Номер ІІ-102 22.11.2019 г. гр.Бургас
В ИМЕТО НА НАРОДА
БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН
СЪД втори
въззивен граждански състав
На: осми октомври две хиляди и деветнадесета година
В
публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА ТЕМЕЛКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТАНЯ РУСЕВА-МАРКОВА
ЕЛЕОНОРА
КРАЛЕВА
Секретар Стойка Вълкова
Прокурор
като
разгледа докладваното от съдия Елеонора Кралева
въззивно
гражданско дело номер 1332 по описа за 2019 година
Производството по делото по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Постъпила
е въззивна жалба от П.Г.Ч. ***, подадена от пълномощник адв.Пeтя Колева, против решение № 118/21.06.2019 г., постановено по гр.д.№ 563/2018 г. по описа на
РС-Поморие, с което е отхвърлен иска
на П.Г.Ч. против „Теленор България“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.София, ж.к.“Младост 4“, Бизнес парк София, сграда 6, с правно
основание чл.439 ГПК, за приемане за установено по отношение на ответника, че
ищцата не му дължи сумата общо от 5530.68 лв.,
представляваща стойността на незаплатена от длъжника далекосъобщителна услуга,
договорни неустойки и предсрочно изискуеми лизингови вноски по договор за мобилни
услуги № *****55/16.08.2011 г., договор за мобилни услуги № *****16/11.04.2012
г., договор за мобилни услуги № *****73и договор за лизинг от 27.09.2012 г.,
допълнително споразумение по програма „Заедно” към договор за мобилни/фиксирани
услуги № *****20и договор за лизинг от 17.08.2013 г., допълнително споразумение
по програма „Заедно” към договор за мобилни/фиксирани услуги № *****55/19.08.2014
г., договор за мобилни услуги № *****91и договор за лизинг от 08.01.2015 г., допълнително
споразумение към договор за мобилни/фиксирани услуги № *****71/ 19.05.2015 г. и
допълнително споразумение към договор за мобилни/фиксирани услуги № *****78/26.05.2015
г., от която сума незаплатените
услуги са на стойност съответно 216.70 лв. по услуги № *****82/20.05.2015 г.
с падеж на 04.06.2015 г., 236.71 лв.
по фактура № *****59/20.06.2015 г. с падеж на 05.07.2015 г., 87.22 лв. по фактура №
*****68/20.07.2015 г. с падеж на 04.08.2015 г. и 4990.05 лв., представляващи неустойки за
предсрочно прекратяване на договори по вина на потребителя и предсрочно
изискуем остатък от лизингови вноски по фактура № *****25/20.08.2015 г. с падеж
на 04.09.2015 г., ведно със законната лихва върху главницата от 5530.68 лв.,
считано от 07.08.2017 г. до окончателното й изплащане, както и сумата 618.89
лв.,
представляваща разноски по делото за която сума е издадена Заповед №
285/08.08.2017 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК и
изпълнителен лист, издадени по ч.гр.д.№ 498/2017г. по описа на РС-Поморие.
Във въззивната жалба се изразява
недоволство от постановеното решение, като същото се счита за неправилно и
незаконосъобразно. Счита се за неправилен извода на съда, че погасителната
давност е била прекъсната, като в тази връзка се посочва, че процесните
вземания попадат в хипотезата на чл.111, б.“в“ ЗЗД и се погасяват с кратката
тригодишна давност. Посочва се също, че в случая погасителната давност не е
била прекъсната с подаването на заявлението и издаването на заповедта по чл.410 ГПК, като не е предприемано принудително изпълнение по смисъла на чл.116 ЗЗД,
за което се излагат подробни съображения с позоваване на съдебна практика на
ВКС. На следващо място се посочва, че част от вземането на „Теленор България“
ЕАД се основава на договори, които ищцата не е подписвала и за които е узнала
едва след образуването на частното дело пред ПРС, като от приетата по делото
съдебно-графологична експертиза е установено, че ищцата не е подписвала Договор
за мобилни услуги и Договор за лизинг от 08.01.2015 г., от което следва извода,
че между страните не е възникнало облигационно правоотношение по тези договори,
още повече, че ответникът не е предоставил на ищцата устройството, съгласно
чл.4 от договорите. В тази връзка, въззивницата счита, че не дължи сумите за
незаплатени услуги, неустойки и лизингови вноски по Договор за мобилни услуги и
Договор за лизинг от 08.01.2015 г., като сочи, че горните обстоятелства са били
изцяло игнорирани и необсъдени от ПРС. Въззивницата излага и доводи за
неравноправни клаузи в договорите, като счита, че тези възражения не са
преклудирани и по тях съдът следва да се произнесе. В тази връзка се сочи, че
клаузата за неустойка в представените договори е неравноправна на основание
чл.146, ал.1 и ал.2, вр. чл.143, т.5, т.9 и т.14 ЗЗП, както и нищожна на
основание чл.26, ал.1 ЗЗД поради противоречие с добрите нрави и прекомерност.
На следващо място се сочи, че ответникът не е оспорил исковата претенция и не е
заявил становище, а единствено е представил процесните договори и фактури, сумите
по които не са идентични с описани в заявлението по чл.410 ГПК и в изпълнителния
лист вземания, но тези възражения на ищцата са били изцяло игнорирани от
районния съд. Посочва се също, че в случая ответникът носи доказателствената
тежест да докаже фактите, от които произтича вземането му, което той не е
сторил, но въпреки това съдът е отхвърлил предявения иск. В заключение, моли
въззивния съд да отмени изцяло обжалваното решение и да постанови друго, с което
да уважи предявения иск. Не се правят доказателствени искания. Претендират се направените
по делото разноски.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК не е постъпил отговор от въззиваемата страна „Теленор България“ ЕАД, не се взема становище по въззивната жалба.
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и от легитимирано лице с правен
интерес от обжалването, поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество,
въззивният съд намира жалбата за неоснователна.
С оглед
изложените във въззивната жалба доводи и становищата на страните, като прецени
събраните по делото доказателства и разпоредбите на закона, Бургаският окръжен
съд приема за установено от фактическа страна следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно съединени искове
по чл.439 ГПК, предявени от П.Г.Ч. против „Теленор България“ ЕАД, за признаване
за установено, че ищцата не дължи на ответното дружество сумата общо от 5530.68 лв., представляваща
стойността на незаплатена от длъжника далекосъобщителна услуга, договорни
неустойки и предсрочно изискуеми лизингови вноски по конкретно посочени договори
за мобилни услуги, допълнителни споразумения и договори за лизинг на мобилно
устройство, от която сума: 216.70 лв. – незаплатени услуги по услуги
№ *****82/20.05.2015 г. с падеж на 04.06.2015 г., 236.71 лв. – незаплатени
услуги по фактура № *****59/20.06.2015 г. с падеж на 05.07.2015 г., 87.22 лв. – незаплатени услуги по фактура
№ *****68/20.07.2015 г. с падеж на 04.08.2015 г. и 4990.05 лв. – неустойки за предсрочно прекратяване на договори по
вина на потребителя и предсрочно изискуем остатък от лизингови вноски по
фактура № *****25/20.08.2015 г. с падеж на 04.09.2015 г., ведно със законната
лихва върху главницата от 5530.68 лв., считано от 07.08.2017 г. до
окончателното изплащане, както и сумата 618.89
лв., представляваща разноски по делото, за които вземания е издадена
Заповед № 285/08.08.2017 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК и
изпълнителен лист, издадени по ч.гр.д.№ 498/2017г. по описа на РС-Поморие.
Изложени са твърдения,
че на 21.08.2018 г. на ищцата е било връчено съобщение изх.№ 11772/02.08.2018
г. по изп.дело № 106/2018 г. по описа на ЧСИ Иванка Миндова, от което тя
разбрала, че по силата на заповед за изпълнение № 285/08.08.2017г. и
изпълнителен лист № 406/26.10.2017г., издадени по ч.гр.д.№ 498/2017 г. на
РС-Поморие, дължи на ответника сумата от 5530.68 лв. за неплатени
далекосъобщителни услуги, договорни неустойки и предсрочно изискуеми лизингови
вноски. Твърди се, че тъй като описаните в заявлението договори за лизинг са от
27.09.2012 г. и от 17.08.2013 г., то всички задължения на ищцата по отношение
на лизинг и неустойки са погасени по давност. Посочва се, че ищцата не е
подавала възражение срещу заповедта и в изпълнителното дело не са извършвани
изпълнителни действия след образуването му, поради което се твърди, че към
настоящия момент е изтекла погасителната давност за всички вземания на
основание чл.111, б.“б“ ЗЗД, която не е прекъсвана с подаването на на
заявлението, нито с издадената заповед за изпълнение.
Ответникът не е
депозирал отговор на исковата молба и не е взел становище. Представил е
изисканите от съда по молба на ищцата договори и фактури, описани в заявлението
и в заповедта за изпълнение по чл.410 ГПК.
В съдебно заседание
ищцата е оспорила част от представените договори като неавтентични –
неподписани от нея, за което е извършена и приета по делото
съдебно-графологична експертиза, съгласно която подписите в договор за мобилни
услуги от 08.01.2015 г. за номер ****27 и в договор за лизинг
от 08.01.2015 г. не са положени от П.Ч.. Ищцата е изложила и допълнителни твърдения
за неравноправни клаузи в представените договори и за нищожност на уговорената
неустойка.
Първоинстанционният съд е приел, че с влизане в сила на
заповедта за изпълнение се е преклудирала възможността на длъжника да оспорва задълженията
с възражения, които е могъл да релевира преди изтичането на
срока за подаване на възражение по чл.414, ал.2 ГПК и в тази връзка
всички възражения на ищцата за неравноправни
клаузи са преценени за преклудирани. Прието е, че
процесните вземания представляват
периодични платежи и същите са погасяват с
изтичане на кратката тригодишна давност, като със завеждане на заповедното производство
е била прекъсната давността и новият тригодишен давностен срок е започнал да тече от влизане в
сила на заповедта за изпълнение, тъй като същата се ползва със стабилитет. В тази връзка съдът е приел, че заповедта за
изпълнение е влязла в сила най-късно на 26.10.2017 г. – датата на издаване на
изпълнителния лист, откогато е започнала да тече нова давност и давностният срок не е изтекъл,
поради което задълженията на ищцата към
ответника не са погасени по давност. Поради това и тъй като с влизане в сила на
заповедта за изпълнение се е преклудирала възможността на
длъжника да оспорва задълженията с възражения, които е могъл да релевира преди изтичането на
срока за подаване на възражение по чл.414, ал.2 ГПК, районният съд е приел, че
предявеният иск е неоснователен и го е
отхвърлил.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, по допустимостта му – в обжалваната част, а по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, т.е. правилността на първоинстанционното решение се
проверява само в рамките на наведените оплаквания. При тази служебна
проверка, Бургаският окръжен съд намира обжалваното решение за валиден и
допустим съдебен акт, липсват нарушения
на императивни материалноправни норми.
Страните не спорят по фактическата обстановка по делото и
същата се установява такава, каквато е изложена в обжалваното решение. Районният
съд е съобразил и анализирал всички относими и допустими доказателства,
въз основа на които е достигнал до правилни изводи относно това какви
релевантни за спора факти и обстоятелства се установяват с тях. Във въвзивното
производство не са ангажирани доказателства, които да променят приетата и
изяснена от първата инстанция фактическа обстановка, поради което, настоящият
съд я възприема изцяло и препраща към нея на основание чл.272 ГПК. Настоящата инстанция напълно споделя и решаващите
правни изводи на ПРС за неоснователност на исковата претенция по чл.439 ГПК, които
са формирани въз основа на установената фактическа обстановка, като намира
същите за правилни и в съответствие със закона, поради което препраща към
мотивите на първоинстанционното решение на основание чл.272 ГПК.
По изложените във въззивната
жалба оплаквания и в допълнение към съображенията на районния съд, следва да се
отбележи следното:
Безспорно е по
делото, че в полза на ответното дружество „Теленор България“ ЕАД е издадена
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК с № 285/08.08.2017 г. по ч.гр.д.№ 498/2017
г. по описа на РС-Поморие срещу П.Ч., за заплащане от ищцата на сумата общо от
5 530 лв.,, представляваща стойността на незаплатени далекосъобщителни
услуги, договорни неустойки и предсрочно изискуеми лизингови вноски, от която сума: 216.70 лв. – незаплатени услуги по услуги
№ *****82/ 20.05.2015 г., 236.71 лв. –
незаплатени услуги по фактура № *****59/20.06.2015 г., 87.22 лв. – незаплатени
услуги по фактура № *****68/20.07.2015 г. и 4990.05 лв. – неустойки за
предсрочно прекратяване на договори по вина на потребителя и предсрочно
изискуем остатък от лизингови вноски по фактура № *****25/20.08.2015 г. От
заповедта е видно, че вземането произтича от договор за мобилни услуги № *****55/16.08.2011 г., договор за мобилни услуги №
*****16/11.04.2012 г., договор за мобилни услуги № *****73и договор за лизинг
от 27.09.2012 г., допълнително споразумение по програма „Заедно” към договор за
мобилни/фиксирани услуги № *****20и договор за лизинг от 17.08.2013 г.,
допълнително споразумение по програма „Заедно” към договор за мобилни/фиксирани
услуги № *****55/19.08.2014 г., договор за мобилни услуги № *****91и договор за
лизинг от 08.01.2015 г., допълнително споразумение към договор за
мобилни/фиксирани услуги № *****71/ 19.05.2015 г. и допълнително споразумение
към договор за мобилни/фиксирани услуги № *****78/26.05.2015 г.
Не е спорно
между страните, че в срока по чл.414 ГПК ищцата не е подала възражение срещу
издадената заповед за изпълнение, поради което същата е влязла в сила в
хипотезата на чл.416, предл.първо ГПК.
Безспорно е също
така, че на основание чл.416 ГПК въз основа на влязлата в сила заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК с № 285/08.08.2017 г. по ч.гр.д.№ 498/2017 г. по описа
на РС-Поморие в полза на кредитора е издаден изпълнителен лист № 406 от
26.10.2017 г., по който е образувано изп.дело № 20187040400106 по описа на ЧСИ Иванка
Миндова за принудително събиране на присъденото със заповедта вземане.
С оглед така
установените по делото факти, настоящият съд намира депозираната от ищцата
въззивна жалба за неоснователна, като изцяло споделя правните изводи на ПРС в
постановеното от него решение.
Неоснователни са
оплакванията на въззивницата за неправилност на обжалваното решение, поради
това, че районният съд не бил обсъдил и игнорирал направените от нея възражения
за неравноправни клаузи, нищожност на уговорената неустойка и неавтентичност на
договорите, които възражения въззивницата счита, че не са преклудирани и по тях
съдът е следвало да се произнесе.
Неоснователни са
и възраженията на въззивницата за неправилност на изводите на ПРС относно
прекъсването на погасителната давност, както и изложените от нея доводи в тази
връзка, че давността не се прекъсва с влязлата в сила заповед за изпълнение.
Тук следва да се
има предвид следното:
Длъжникът в заповедното производство разполага с регламентирани способи за защита, когато срещу него е издадена заповед за изпълнение на парично задължение. На първо място, защитата на длъжника се осъществява чрез подаването на възражение по чл.414 ГПК в двуседмичен срок от връчване на заповедта, с което препятства влизането й в сила, като кредиторът следва да предяви установителен иск за съществуване на вземането си по чл.422 ГПК, респ. осъдителен иск по чл.415 ГПК, когато заповедта е връчена при условията на чл.47, ал.5 ГПК и образуваното по този иск производство длъжникът следва да изчерпи всичките си възражения относно съществуването на присъденото вземане. Когато възражение не е подадено в срока по чл.414 ГПК или подаденото такова е оттеглено от длъжника, или предявеният от заявителя иск по чл.422 ГПК за установяване на вземането е уважен с влязло в сила съдебно решение, издадената заповед за изпълнение влиза в сила съгласно изричната разпоредба на чл.416 ГПК и въз основа на нея се издава изпълнителен лист, т.е. изпълнителното основание се ползва със стабилитет. Ако длъжникът е бил лишен от възможността да подаде възражение или е пропуснал срока за това, същият може да подаде възражение до окръжния съд по чл.423 ГПК при наличие на визираните в нормата предпоставки.
След влизане в сила на заповедта за изпълнение оспорването на вземането по исков ред е допустимо единствено в хипотезите на чл.424 ГПК – при наличието на новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които не са могли да бъдат известни на длъжника до изтичането на срока за подаване на възражението по чл.414 ГПК или с които не е могъл да се снабди в същия срок, както и в хипотезата на чл.439 ГПК – да оспори чрез иск изпълнението, като искът може да се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание.
Практиката на ВКС е последователна в становището, че при всички хипотези на чл.416 ГПК настъпва стабилитет на заповедта за изпълнение по чл.410, тъй като за разлика от несъдебните изпълнителни основания по чл.237 ГПК (отм.), заповедите за изпълнение по действащия ГПК влизат в сила и оспорването на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането, включително и тези, относими към действителността на породилото го основание, се преклудират. Преклудират се и възраженията срещу основателността на претенцията, като отрицателен установителен иск, че длъжникът в заповедното производство не дължи на заявителя сумата, за която е издадена влязлата в сила заповед за изпълнение, е недопустим. С изтичането на срока за възражение по чл.414 ГПК и влизането в сила на заповедта за изпълнение на основание чл.416 ГПК, всяко възражение на длъжника, че вземането не съществува, е преклудирано и не може да бъде заявено с нов иск извън специалните хипотези по чл.424 и чл.439 ГПК. Предвидените в закона изрични способи за защита на длъжника след влизане в сила на заповедта за изпълнение обосновават извода, че при настъпване, респ. стабилизиране на изпълнителната сила на заповедта за изпълнение по отношение на материализираното в нея вземане, същото не може да се оспорва от длъжника по съображения, твърдения и факти, които е могъл и е следвало да заяви преди влизането й в сила (чрез възражение). Резултатът от стабилитета на заповедта за изпълнение и преклудирането на възможността да се оспорват посочените факти и обстоятелства е недопустимостта на последващ процес между същите страни, основан на факти, несъвместими с материалното право, чието съществуване е установено с влязлата в сила заповед. Тези факти са обхванати от преклудиращото действие на заповедта и са изключени от съдебна проверка. Ето защо, ако длъжникът е разполагал с възражения срещу правото, установено със заповедта, но не ги е упражнил надлежно и в срок (чл.414 ГПК), те се преклудират и в това се изразява пресичащото действие на заповедта по отношение на фактите, съществували до проявлението на изпълнителната й сила. Влязлата в сила заповед за изпълнение на основание чл.416 ГПК има ефект близък до силата на присъдено нещо и установява с обвързваща страните сила, че вземането съществува към момента на изтичане на срока за подаване на възражение и затова иск за оспорване на самото вземане на основание факти, настъпили до изтичане на срока за подаване на възражението по чл.414 ГПК може да бъде предявен само при наличието на предпоставките по чл.424 ГПК (при новооткрити обстоятелства и доказателства), а съгласно чл.439 ГПК няма пречка да бъде предявен и разгледан иск за оспорване на вземането, но само на основание факти, настъпили след изтичане на срока за подаване на възражение. В този смисъл е съдебната практика на ВКС, постановена по чл.290 ГПК и по чл.274, ал.3 ГПК, която изцяло се споделя от настоящия съд – Решение № 6/201.01.2016 г. по т.д.№ 1562/2015 г. на ВКС, І т.о., Решение № 781/25.05.2011 г. по гр.д.№ 12/2010 г. на ВКС, ІІІ г.о., Определение № 214/15.05.2018 г. по ч.гр.д.№ 1528/2018 г. на ВКС, ІV г.о., Определение № 443/30.07.2015 г. по ч.т.д.№ 1366/2015 г. на ВКС, ІІ т.о., Определение № 956/22.12.2010 г. по ч.т.д.№ 886/2010 г. на ВКС, І т.о. и др.
Предвид така
цитираната съдебна практика, въззивният съд намира, че ищцата Ч. не може да
оспорва съществуването на вземането като се позовава на основания и факти, настъпили преди влизането в сила на
издадената в полза на ответника „Теленор България“ ЕАД заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК, които са й били известни и тя е имала възможност да ги заяви до
изтичане на срока за подаване на възражение по чл.414 ГПК, каквото в случая тя
не е депозирала. А това са доводите й за неравноправни клаузи, нищожност на
уговорената неустойка и неистинност на договорите, които обстоятелства са
свързани с изискуемостта и ликвидността на вземанията, признати с влязлата в
сила заповед за изпълнение и не представляват новооткрити обстоятелства и нови
писмени доказателства по смисъла на чл.424 ГПК, нито са новонастъпили факти по
смисъла на чл.439 ГПК. Ето защо, правилно съдът не е обсъждал и не е взел
предвид тези възражения на ищцата, тъй като същите са преклудирани с влизането
в сила на издадената в полза на ответника заповед за изпълнение, те са
изключени от съдебен контрол и по тях съдът не дължи произнасяне, поради което
оплакванията на въззивницата са неоснователни.
В конкретния
случай, релевантното основание, в рамките на което съдът дължи произнасяне е по
наведеното от ищцата твърдение за погасяване по давност на вземанията по изпълнителния
лист, издаден въз основа на влязлата в сила
заповед за изпълнение, за принудителното събиране на които е образувано
изпълнително дело, които твърдения обуславят правната квалификация на исковата
претенция по чл.439 ГПК. Съгласно цитираната разпоредба, длъжникът разполага с
право на иск за оспорване на изпълнението при позоваване на факти, настъпили
след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено
изпълнителното основание. Отнесена към заповедното производство, в което
съдебно дирене не се провежда, но издадената заповед за изпълнение е
изпълнително основание (чл.404, т.1 ГПК), ползващо се със стабилитет с
влизането й в сила, разпоредбата на чл.439 ГПК е приложима при основаване на
иска на факти, настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение. Тук
следва да се отбележи, че в настоящия случай – при неподадено от ищцата-длъжник
възражение по чл.414 ГПК, фактите,
обосноваващите иска по чл.439 ГПК могат да са такива, настъпили след изтичането
на срока за подаване на възражение, т.е. след влизане в сила на заповедта на
основание чл.416 ГПК, тъй като, както се посочи по-горе, оспорването на фактите
и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането се
преклудира с влизането в сила на заповедта.
Предвид горното,
въззивният съд намира, че релевантният период на давността по предявените от
ищцата искове с правно основание чл.439 ГПК, който следва да се съобрази в
настоящото производство, е периода след влизане в сила на заповедта за
изпълнение по чл.410 ГПК. В тази връзка, доколкото по делото не са налице данни
относно датата, по отношение на която районният съд е счел, че е изтекъл
двуседмичния срок по чл.414 ГПК за подаване на възражение от длъжника, настоящият
съд приема, че процесната заповед № 285/08.08.2017 г. е влязла в сила най-късно
на дата 26.10.2017 г., когато е издаден изпълнителния лист в полза на кредитора
по ч.гр.д.№ 498/2017 г. на ПРС.
Съгласно чл.114,
ал.1 ЗЗД, давността тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. В
случая, присъдените вземания са за периодични плащания, поради което се прилага
тригодишната давност по чл.111, б.“б“ ЗЗД, която е започнала да тече от падежите
на издадените от кредитора фактури, а именно услуги № *****82/ 20.05.2015 г. с падеж на 04.06.2015 г., фактура № *****59/20.06.2015
г. с падеж на 05.07.2015 г., фактура № *****68/20.07.2015 г. с падеж на
04.08.2015 г. и фактура № *****25/20.08.2015 г. с падеж на 04.09.2015 г., т.е.
давността за вземанията по всяка от фактурите би изтекла съответно на
04.06.2018 г., 05.07.2018 г., 04.08.2018 г. и 04.09.2018 г.
Основните спорни
въпроси по настоящото дело са – прекъснато ли е теченето на давностния срок за
вземанията с влязлата в сила заповед за изпълнение по чл.410 ГПК и изтекъл ли е
давностния срок за присъдените със заповедта вземания, с оглед проведеното
заповедно производство и последвалото образуване на изпълнително дело за
принудителното им събиране.
Действително, по
действащата правна уредба подаването на заявление за издаване на заповед за
изпълнение не е самостоятелно основание за прекъсване на давността по смисъла
на чл.116, б.“в“ ЗЗД, като това е и тезата, застъпена в мотивите на т.14 от ТР
№ 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, с аргумента, че новият ГПК урежда заповедното
производство като част от изпълнителния процес, на което се позовава и
въззивницата. Следва да се има предвид обаче, че ако подаването на заявление за
издаване на заповед изпълнение не прекъсва давността, то влязлата в сила на
основание чл.416 ГПК заповед, поради неподаване на възражение от длъжника в
срока по чл.414 ГПК, представлява основание по чл.116, б.“а“ ЗЗД за прекъсване
на давността по отношение на заявеното вземане, доколкото с неподаването на
възражение е налице конклудентно признаване на вземането по издадената заповед.
Ако се издаде заповед за изпълнение и срещу нея не се подаде възражение в срока
по чл.414 ГПК, тя влиза в сила на основание чл.416 ГПК и от този момент насетне
установеното в нея вземане става ликвидно и изискуемо, а именно безспорно
установено по основание и размер. По този начин липсата на оспорване на
заповедта е приравнено на признание на вземането, като влязлата в сила заповед за изпълнение е изпълнително основание и има
изпълнителна сила, а като последица настъпва преклудирането на всички
възражения на длъжника, свързани със съществуване на вземането на кредитора,
които е могъл да заяви в срока за възражение, т.е. заповедта се ползва със
стабилитет и повече спор между същите страни на същото основание е недопустим.
Изброените правни последици приравняват влязлата в сила заповед на силата на
пресъдено нещо, тъй като с обвързваща страните сила се установя, че вземането
съществува към момента на изтичане на срока за подаване на възражение (Определение
№ 214/15.05.2018 г. по ч.гр.д.№ 1528/2018 г. на ВКС, ІV г.о.).
Предвид горното,
въззивният съд приема, че влязлата в сила
заповед за изпълнение № 285/08.08.2017 г. е прекъснала теченето на давността
и е започнал да тече нов давностен срок за присъдените с нея вземания, като
новата давност е започнала да тече отначало най-рано от влизане в сила на
заповедта и най-късно от 26.10.2017 г. (датата на издаване на изпълнителния
лист). Очевидно е в случая, че към момента на предявяване на настоящата искова
молба – 29.08.2018 г. необходимият давностен срок не е изтекъл, нито такъв е
изтекъл до приключване на делото пред ПРС и пред въззивния съд.
Ето защо,
настоящата инстанция намира, че процесните вземания не са погасени по давност и
въззивницата продължава да дължи изпълнение на присъдените вземания с влязлата
в сила заповед за изпълнение, поради което предявеният иск по чл.439 ГПК е
неоснователен и правилно е отхвърлен от районния съд. Всички изложени в този
смисъл възражения и доводи във въззивната жалба са неоснователни.
С оглед изложените съображения и поради
съвпадане изцяло на изводите на настоящата инстанция с тези на
районния съд, БОС намира въззивната жалба за неоснователна, а първоинстанционното
решение за правилно и законосъобразно,
поради което следва да бъде потвърдено.
При този изход на делото, на въззивницата не й се следват разноски и искането й в
този смисъл е неоснователно. Когато съдът не присъжда
разноски, не е необходимо да се произнася за това с изричен диспозитив.
БОС констатира, че районният съд
не е събрал дължимата държавна такса в пълния й размер за предявените
кумулативно съединени искове, които макар и с обща цена от 5530.68 лв., всъщност
са два иска за отричане на вземания, които произтичат от различни основания –
за сумата от 540.63 лв. за незаплатени далекосъобщителни услуги
(216.70+236.71+87.22) и за сумата от 4990.05 лв. за неустойки и лизингови
вноски. За тези искове дължимата държавна такса от 4 % върху цената на всеки
иск, но не по-малко от 50 лв., е в размер на 249.60 лв. (50+199.60).
Видно от делото на ПРС, ищцата е заплатила държавна такса в размер на 222.00 лв.,
поради което остатъкът от 27.60 лв. до пълния размер на таксата следва да бъде
събран с настоящото решение по реда на чл.77 ГПК, като плащане се възложи в
тежест на ищцата. По същия начин, при администриране на въззивната жалба
районният съд не е събрал държавната такса за обжалването в пълния й размер от 127.80
лв. (2% от 249.60 лв.), като са внесени 112.65 лв., поради което остатъкът от 12.15
лв. до пълния размер на таксата следва да бъде събран с настоящото решение по
реда на чл.77 ГПК, като плащането се възложи в тежест на въззивницата.
Съгласно
чл.280, ал.3, т.1 ГПК, тъй като цената на всеки кумулативно съединен иск е под
5000 лв., настоящото решение не подлежи на касационно обжалване
Мотивиран от
горното, Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 118/21.06.2019г, постановено по гр.д.№ 563/2018г.
по описа на РС – Поморие.
ОСЪЖДА П.Г.Ч. ***, ЕГН **********, на основание чл.77 ГПК да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на
Бургаския окръжен съд сумата от 27.60 лв. – държавна такса
за производство по гр.д.№ 563/2018 г. на ПРС и сумата от 12.15 лв. – държавна такса за въззивното производство по в.гр.д.№
1332/2019 г. на БОС.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване (чл.280, ал.3, т.1 ГПК).
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.