№ 158
гр. Кюстендил, 10.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, III СЪСТАВ, в публично заседание
на тринадесети юли през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Росица Б. Савова
Членове:Татяна Хр. Костадинова
Мария Ст. Танева
при участието на секретаря Вергиния Хр. Бараклийска
като разгледа докладваното от Росица Б. Савова Въззивно гражданско дело
№ 20221500500236 по описа за 2022 година
С. Л.Л.. чрез адв. И.С. Н., със съдебен адрес: *****, обжалва Решение № 105 от
08.03.2022 г., постановено от РС – Дупница по гр.д. № 2548/2021 г. по описа на същия съд.
С оспорвания съдебен акт първоинстанционният съд е признал за установено по
отношение на С. Л.Л.., че същата дължи на *** сума в размер на ** лв., представляваща
дължимата и изискуема главница за периода от 02.12.2016г. до 02.09.2021г. по Договор за
потребителски кредит № FL492431, сключен на 02.09.2009г. между *** и ответницата,
ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 2217/2021г. на ДРС, до окончателното плащане, като е
осъдил С. Л.Л.. да заплати на *** разноски по делото в размер на ** лв., както и сторените
разноски в производството по ч.гр. д. №2217/2021г. по описа на РС-Дупница в размер на **
лв.
Въззивницата навежда съображения за неправилност на първоинстанционното
решение поради допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения и
неправилно прилагане на материалния закон. Твърди се, че процесното вземане към
момента на подаване на молбата в заповедното производство е погасено по давност.
Подчертава се, че представеният по делото договор за потребителски кредит и приложеният
погасителен план били само доказателство за сключен договор между *** и ответницата и
правно основание, на което се цедирало вземане на ищеца, но този договор не бил
прехвърлен на ищцовото дружество, а с договора за цесия 18.01.2016 г. цедентът
прехвърлил всички свои вземания на ищеца, като цесионер, в размер на сумата, която се
дължала към датата на сключването на същия договор. Сочи се, че ответницата била
уведомена за договора за цесия едва на 15.01.2021 г., което е пет години след сключването
му, като за този период била начислявана наказателна лихва. Твърди се и , че по делото не са
1
представени доказателства за обявяване на предсрочната изискуемост на договора за кредит.
Иска се отмяна на първоинстанционното решение и отхвърляне на предявените
искове. Претендират се разноските по делото.
В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна **
чрез пълномощника адв. А.К., в който се изразява становище за допустимост, но
неоснователност на депозираната въззивна жалба и се оспорват изложените в нея твърдения.
Въззиваемата страна навежда аргументи, че в конкретния случай, предвид настъпване на
крайния падеж на кредита към датата на депозиране на заявлението, не е била налице
необходимост от доказване на обявена предсрочна изискуемост. Акцентира, че по делото не
се твърди, погасителният план да е доказателство за предсрочно погасяване на кредит.
Подчертава, че погасителната давност е настъпила за погасителните вноски с падеж преди
04.11.2016 г., но останалата част в размер ** лв. е дължима, респ. претенцията е
основателна. Във връзка с твърденията за закъсняло уведомяване на ответницата за цедиране
на вземането, посочва, че уведомително писмо й е било изпратено още на 25.01.2016 г.,
което се върнало неполучено, и допълва, че с нея били провеждани разговори от страна на
ответното дружество за извънсъдебно уреждане на спора. Възразява срещу твърденията за
начислена наказателна лихва за периода от изкупуване на вземането до съдебното
претендиране с аргументи, че по делото не се претендират наказателни лихви.
Иска се оставяне на въззивната жалба без уважение и потвърждаване на
първоинстанционното решение като правилно, мотивирано и законосъобразно.
Въззивният съд, след преценка на твърденията и възраженията на страните, както и
на събраните доказателства, касаещи предмета на спора, по вътрешно убеждение и въз
основа на закона, предметните предели на въззивното производство, очертани с жалбите,
намира за установено от фактическа страна следното:
Съдът е приел въззивната жалба за допустима като изхождаща от страна в
първоинстанционното производство, подадена в срок и насочена срещу съдебен акт,
подлежащ на въззивна проверка.
В съответствие с правомощията си по чл. 269 от ГПК съдът извърши служебно
проверка на валидността на решението и прецени допустимостта му, в резултат на която
проверка намира, че то е валидно - постановено е от надлежен съдебен орган,
функциониращ в надлежен състав в пределите на правораздавателната власт на съда,
изготвено е в писмена форма и е подписано от съдебния състав, който го е постановил.
Решението е и допустимо.
По правилността:
Съгласно чл. 269, изр. 2 от ГПК по отношение на правилността на
първоинстанционното решение въззивният съд е обвързан от посоченото във въззивната
жалба, като служебно правомощие има да провери спазването на императивните
материалноправни разпоредби, приложими към процесното правоотношение. В този смисъл
са и дадените указания по тълкуването и прилагането на закона в т. 1 от Тълкувателно
решение № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Задължение на въззивния
съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, като извърши самостоятелна преценка
на събраните по делото доказателства и формира свои фактически и правни изводи, като
обсъди и своевременно заявените доводи и възражения на страните.
Пред окръжен съд не са ангажирани доказателства по смисъла на чл.266 ал.2 и ал.3 от
ГПК, които да променят установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В
тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не е необходимо да се преповтарят отново
събраните в първата инстанция доказателства, които са правилно обсъдени и преценени към
релевантните за спора факти и обстоятелства.
По делото е установено, че по силата на Договор за потребителски кредит №
FL492431 от 02.09.2009г. *** /с настоящо наименование **, ЕИК **/ е предоставило на С.
Л.Л.. паричен заем в размер ** лв. за текущи нужди. Отпусната сума е била усвоена от
длъжника по банкова сметка, видно от приложеното банково бордеро. С подписването на
2
договора за потребителски кредит, ответницата се е задължила да погасява задължението си
на 144 месечни вноски, включващи главница и лихва в размер на ** лв. за първата година от
срока на договора и ** лв. за всяка следваща година до края на срока на договора. Крайният
срок за издължаване на кредита е 02.09.2021г., съгласно приложения като доказателство към
исковата молба погасителен план. ГПР по кредита е уговорен на 17,13%.
Кредитополучателят се е задължил да заплаща на банката през първата година от срока на
издължаване на кредита фиксирана годишна лихва в размер на 12%. За всяка следваща
година до крайния срок на издължаване на кредита кредитополучателят дължи на банката
годишна лихва в размер на сбора на БЛП на банката за потребителски кредит за съответния
период на начисляване на лихвата, плюс договорна надбавка в размер на 4,250 пункта. Към
момента на сключване на договора БЛП на банката за потребителски кредити е бил в размер
на 12,750%.
От представения от ищеца договор за цесия и приложение към него се установява, че
на 18.01.2016г. е бил сключен Договор за прехвърляне на вземания (цесия) между ** (с
предишно наименование ***) и ***. По силата на договора цедентът прехвърлил свои
вземания на цесионера, сред които и вземането срещу ответницата, произтичащо от Договор
за потребителски кредит № FL492431 от 02.09.2009г., съгласно Приложение към даденото
потвърждение за извършената цесия.
До длъжника било изпратено писмо-уведомление за сключения договор за цесия,
изходящо от цедента (приложено към исковата молба), като - видно от приложената обратна
разписка, е било получено от съпруга на ответницата на 26.01.2021г.
За да постанови обжалваното съдебно решение, с което искът е уважен изцяло за
сумата от ** лева, първоинстанционният съд е приел за установено сключването на
процесния договор за кредит между С. Л.Л.. и първоначалния кредитор ** (с предишно
наименование ***) и изпълнението на задължението на кредитора по него за предоставяне
на заемната сума. Съдът е приел още, че срокът на договора е изтекъл с падежа на
последната погасителна вноска - на 02.09.2021г., като вземането на кредитора не е било
обявявано за предсрочно изискуемо. Установено е по делото, че ответницата не оспорва
твърдението, че не е заплатила на кредитора дължимата сума, нито нейния размер. Съдът е
приел наличие на надлежно прехвърляне на вземането по сключения със С.Л. договор от
първоначалния кредитор на ищеца по делото – **, намирайки, че уведомяването на
длъжника е било извършено надлежно чрез изпратено до него и получено от последния
уведомление. ДнРС е приел, че сумите, предмет на договора за кредит са дължими, с оглед
изтичане на крайния срок за погасяването им, преди подаване на заявлението, тъй като
падежът на последната вноска по договора е на 02.09.2021г., а заявлението е било
депозирано в съда на 05.11.2021 г.
Предвид така формирания извод, първоинстанционният съд е разгледал
своевременно заявеното от ответника по иска възражение за изтекла погасителна давност,
като е изложил доводи, че приложима в случая е общата погасителна давност, тъй като не се
касае за периодични платежи, а за разсрочено издължаване на отпусната в заем /кредит/
сума, а кратката тригодишна погасителна давност, уредена в чл.111 б.„в” от ЗЗД, е
неприложима по отношение на погасителните вноски. Намерил е, че по силата на чл.114
ал.1 от ЗЗД, давността тече от момента, в който вземането е изискуемо и тъй като
задължението на ответника по договора за кредит, е да внася анюитетни вноски за
погасяване на вземането, то давността тече отделно за всяка анюитетна вноска от датата, на
която плащането е било дължимо по отношение на кредитната институция - изискуемостта,
забавата и давността за всяка престация настъпват поотделно, тъй като се касае за
самостоятелни задължения, независимо че същите произтичат от сключения между страните
договор за кредит. С подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, според
ДнРС, е настъпил ефектът на прекъсване на давността по чл.116 б.„в” от ЗЗД, т.е. на
05.11.2021г., поради което вземането било погасено по давност за дължимите вноски преди
04.11.2016г., т.е. – за дължим е приел остатъкът от анюитетните вноски до края на договора,
определен от съда по реда на чл.162 от ГПК въз основа на представения погасителен план,
3
възлизащ на сумата от ** лева. По тези съображения, искът е бил уважен изцяло, доколкото
това е исковата сума, която се претендира в производството.
По възражението за изтекла погасителна давност по отношение на процесното
вземане, поддържана и с депозираната въззивна жалба и очертаващо предметния обхват на
въззивната проверка по аргумент от разпоредбата на чл.269, ал.2 ГПК, КнОС приема
следното:
Погасителната давност представлява период от време, през който кредиторът на едно
задължение е бездействал, поради което се е погасило правото му да търси защита по
принудителен ред. Началният момент, от който започва да тече давностният срок, започва
да тече по общо правило от момента, в който се поражда правото на кредитора да предяви
иск за защита на правата му, а кога се поражда това право зависи от вида на
правоотношението. При облигационнните задължения това право възниква към момента, в
който вземането е установено по основание и размер и е настъпил падежът за неговото
плащане.
Процесното вземане за главница произтича от договор за потребителски кредит,
разновидност на общата фигура на договора на заем, а за вземания, произтичащи от договор
за заем, се прилага общата петгодишна давност, предвид разпоредбите на чл.110 и чл.111 от
ЗЗД. В този смисъл е трайната и еднопосочна съдебна практика, като съгласно Решение №28
от 05.04.2012г. на ВКС по гр.д.№523/2011г., ІІІ г.о., ГК, при договора за заем е налице
неделимо плащане и договореното връщане на заема на погасителни вноски не превръща
договора в такъв за периодични платежи, а представлява частични плащания по договора,
поради което е приложим общия петгодишен давностен срок по чл.110 от ЗЗД. В същото
решение е прието и, че за разлика от периодичните плащания, при които отделните
задължения, въпреки своя общ правопораждащ факт, имат характер на самостоятелни
задължения, при договора за банков кредит с уговорени анюитетни вноски отделните
плащания са начин на разсрочено погасяване на едно общо задължение на отделни части. В
конкретния случай е налице хипотезата на предварително разсрочване на изпълнението на
задължението за връщане на кредита, ведно с уговорените лихви, поради което и давностния
срок е общия петгодишен, а не и специалният тригодишен- относим само към периодичните
плащания по см. на чл. 111 б. "в" от ЗЗД.
Независимо от това, несъмнен е фактът, че всяка анюитетна вноска, по силата на
договорения между страните погасителен план, съставляващ неразделна част от договора, е
със самостоятелен отделен падеж, с настъпването на който вноската става изискуема. В
настоящата хипотеза ответницата, макар да излага съображения за настъпила предсрочна
изискуемост на вземането по кредитното правоотношение, не доказва този факт. От
писмените доказателства по делото не се установява от страна на кредитора да са били
предприемани действия по обявяването на предсрочната изискуемост на процесното
вземане чрез изрично волеизявление, което да е достигнало до ответницата, като всъщност
не са налице и такива твърдения от дружеството.
При липса на предсрочно обявена изискуемост на кредита, то съгласно чл.114 ал.1 от
ЗЗД, давността тече от момента, в който вземането е изискуемо. В този смисъл е и съдебната
практика. В решение №161 от 08.02.2016г. на ВКС по т.д.№1153/2014г., II т. о., ТК, се
приема, че при разсрочено плащане на отпуснатия кредит всяка погасителна вноска става
изискуема с настъпването на съответния падеж. В Решение №90 от 31.03.2014г. на ВКС по
гр.д.№6629/2013г., IV г.о., ГК, се сочи, че: „Съгласно чл.114 ал.1 от ЗЗД, давността тече от
момента, в който вземането е изискуемо. Задължението, поето от ответницата, е да внася
анюитетните вноски за погасяване на задълженията по договорите за кредит и следователно
давността тече отделно за всяка анюитетна вноска от датата, на която плащането е било
дължимо по отношение на банката“. При разсрочено плащане на отпуснатия кредит всяка
погасителна вноска става изискуема с настъпването на съответния падеж, поради което, ако
искът беше предявен за плащане поотделно на всяка месечна погасителна анюитетна вноска,
то той би бил погасен по давност само по отношение на неплатените дължими главници за
периода пет години преди депозиране на заявлението (срвн. Решение № 161 от 8.02.2016 г.
4
на ВКС по т. д. № 1153/2014 г., II т. о., ТК).
Настоящият въззивен състав не споделя довода на въззивницата, че давността на
процесното вземане е започнала да тече с цедирането на последното. В случая срокът на
плащане на главницата е уговорен от цедента и длъжника с договора за заем, поради което
длъжникът изпада в забава с изтичането му - чл. 84, ал. 1 ЗЗД( в тази насока - Решение №
674 от 24.09.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1210/2008 г., IV г. о., ГК). При облигационнните
задължения правото на длъжника да се ползва от течаща в негова полза погасителна давност
възниква към момента, в който вземането е установено по основание и размер и е настъпил
падежът за неговото плащане.Предвид изложеното, несъмнено правилен и в съответствие с
материалния закон е изводът на РС - Дупница, че вземанията на кредитора за всички
погасителни вноски за главница преди 04.11.2016 г. са се погасили с изтичане на общата
петгодишна давност. Заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК е
подадено на 05.11.2021г. и прекъсва течението на погасителната давност за вноските,
дължими след 05.11.2016г., които правилно изчислени възлизат на сумата от ** лева, като
самият размер не се оспорва, респ.не се твърди, че е извършено погасяване на
задължението изцяло или отчасти посредством плащане от страна на ответницата по иска .
С оглед правилността на постановения от ДнРС съдебен акт , решението следва да се
потвърди и в частта за разноските, които правилно са разпределени от съда.
Поради неоснователността на въззивната жалба, на въззивницата не се следват
разноски. Въззиваемото дружество не е претендирало такива. Въззивното решение не
подлежи на обжалване съгласно чл.280,ал.3,т.1 ГПК.
По изложените съображения, Кюстендилският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 105 от 08.03.2022 г., постановено от РС – Дупница по
гр.д. № 2548/2021 г. по описа на същия съд.
Настоящото решение е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5