РЕШЕНИЕ

 

гр. София, 13.08.2020 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в публичното заседание на дванадесети юни две хиляди и двадесета година, в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА

         ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ

                    мл.с. КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА

 

при секретаря Елеонора Георгиева,

разгледа докладваното от съдия Сантиров в.гр. дело № 7088 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 58347 от 07.03.2019 г., постановено по гр. дело № 5870/2018 г. по описа на СРС, І ГО, 51 състав, е признато за установено по предявените от „Т.С." ЕАД срещу М.В.Г. по реда на чл. 422 ГПК, кумулативно обективно съединени установителни искове с правно основание вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ, че М.В.Г.  дължи на „Т.С.” ЕАД, ЗЕ сумата 1934,89 лева, представляваща стойността на доставена топлинна енергия през периода от м.05.2014 г. до м.04.2016 г. в топлоснабден имот - апартамент 23, находящ се в гр. София, бул. **********абон.номер *****, за която е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. 15187/ 2017 г., по описа на Софийски районен съд, 51 състав, като установителният иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен за сумата 232,72 лева, представляваща обезщетение за забава за периода от 15.09.2015 г. до 06.03.2017 г. Със същото решение ответникът е осъден да заплати на ищеца съобразно размера на уважената част от исковете на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 82,87 лв., представляващи разноски в заповедното производство и сумата от 521,47 лв., представляваща разноски в исковото производство.

Срещу така постановеното решение, в частта, с която е отхвърлен предявеният акцесорен установителен иск,  е постъпила въззивна жалба от ищеца „Т.С.” ЕАД, чрез пълномощника си – юриск. Т. Желязкова, с надлежно учредена представителна власт по делото,  с оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и необоснованост. Изтъква, че съгласно разпоредбата на чл. 32, ал. 1 ОУ за ответника съществува задължение да заплащат месечните дължими суми в 30 дневен срок, след изтичане на периода, за който се отнасят, поради което и ответникът е изпаднал в забава и дължи пълния размер на претендираната мораторна лихва. Моли съда да отмени решението в обжалваната част и уважи претенцията. Претендира разноски.

Въззиваемият ответник, чрез назначения особен представител- адв. Б.Н., е подал в законоустановения срок отговор на въззивната жалба на ищеца, с който оспорва същата по подробно изложените съображения.

Срещу така постановеното решение, в частта, с която е уважен главният иск не е подадена въззивна жалба и от ответника и решението е влязло в законна сила.

Третото лице помагач на ищеца – „Н.и.“ ООД не е подал отговор на въззивната жалба и не изразява становище по същата.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по следните съображения:

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт.

Във връзка с оплакванията в жалбата на ищеца, касаещи акцесорния иск за изтекла мораторна лихва следва да се отбележи, че съгласно чл. 86, ал. 1 ЗЗД при неизпълнение на парично задължение, длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. Нормата на чл. 84, ал. 1 ЗЗД предвижда, че когато денят за изпълнение на задължението е определен, длъжникът изпада в забава след изтичането му. В рамките на процесния период са действали общите условия на ищцовото дружество, приети с Решение по т. 1 от Прото­кол 53/ 28.03.2013 г. на Съвета на директорите на „Т.С.” ЕАД, одоб­рени е Решение ОУ-02/ 03.02.2014 г. на ДКЕВР на основание чл. 150, ал. 1 ЗЕ. В чл. 33, ал. 4 от тях е посочено, че продавачът начислява обезщетение за забава в размер на за­конната лихва само върху задълженията по чл. 32, ал. 2, които не са изплатени в срок, а именно само върху общодължимата сума за съответния отчетен период на база на из­равнителната сметка. Следователно по аргумент за противното от чл. 33, ал. 4 ОУ се явява обоснован извода на първостепеннния съд, че клиентите на топлинна енергия не дължат обезщетение за забава върху ме­сечните прогнозни сметки за топлинна енергия, а само за сумите, начислени след из­вършването на изравняването на топлинната енергия. Съгласно чл. 33, ал. 2 от общите условия от 2014 г. и имащи отношение за процесния период последните суми следва да бъдат заплатени в тридесетдневен срок от датата на публикуването на сметките за тях на интернет-сайта на дружеството, така както и ищецът е твърдял в исковата молба. От страна на ищеца не са ангажирани доказателства за датата, на която сметките на ответниците за периода от 15.09.2015 г. - 06.03.2017 г.  са били публикувани на интернет-страницата му, поради което и с оглед доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 ГПК е законосъобразен изводът на СРС, че ищецът не е установил при условията на пълно и главно доказване, че ответникът е поставен в забава за изпълнението на процесиите задължения за заплащане стойността на ползваната в имо­та топлинна енергия. Следователно в съответствие с материалния закон първоинстанционният съд обосновано е приел, че ответникът не дължи мораторна лихва върху главното парично задължение за топлинна енергия за периода от 15.09.2015 г. - 06.03.2017 г., поради което обосновано и законосъобразно  иска по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД за  сумата от 232,72 лв., представляваща мораторна лихва за забава за периода 15.09.2015 г. - 06.03.2017 г. е бил отхвърлен.

Доколкото във въззивната жалба липсват други конкретни оплаквания по отношение правилността на решението в обжалваната част и поради съвпадане правните изводи на двете съдебни инстанции решението следва да се потвърди изцяло.

С оглед на цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.

Така мотивиран, Софийският градски съд

 

РЕШИ:

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 58347 от 07.03.2019 г., постановено по гр. дело № 5870/2018 г. по описа на СРС, І ГО, 51 състав, в обжалваната част, с която е отхвърлен предявеният от „Т.С." ЕАД срещу М.В.Г. по реда на чл. 422 ГПК установителен иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване на вземане в размер на сумата 232,72 лева, представляваща обезщетение за забава за периода от 15.09.2015 г. до 06.03.2017 г.

РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на „Т.С.” ЕАД – „Н.и.“ ООД.

РЕШЕНИЕТО в необжалваната част е влязло в законна сила.

 РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

 

    ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                ЧЛЕНОВЕ: