Р Е Ш Е Н И
Е
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
Гражданско отделение, IVA въззивен състав, в публично съдебно заседание
на седемнадесети февруари две хиляди и двадесета година, в състав:
младши съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от младши
съдия ЛАЗАРОВА в. гр. д. № 6951 по
описа за 2019 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № II-55-48969 от 18.09.2018 г., постановено по гр. д. № 2240/2017 г. по
описа на Софийски районен съд (СРС), ІІ Гражданско отделение (ІІ ГО), 55-ти
състав, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение от 15.02.2019 г., районният
съд е осъдил, на основание чл. 226, ал.
1 от КЗ (отм), „З.Б.В.И.Г.” АД, ЕИК ******да заплати на С.И.И., ЕГН **********,
сумата от 4 145.06 лева –
обезщетение за имуществени вреди, настъпили в резултат на ПТП, реализирано на
25.06.2015 г. в град София, причинено виновно от водача на застрахованото при
ответника по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност"
пътно превозно средство – трамвайна мотриса модел „Т8М-503, с № TR 508”, ведно
със законната лихва от 16.01.2017
г. до окончателното плащане, като е отхвърлил предявения иск за разликата над
уважения размер от 4 145,06 лв. до пълния предявен размер от 6 908,44
лв. На основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК районният съд е разпределил
отговорността за разноски съобразно изхода на делото.
Срещу така
постановеното решение в частта, в която е уважена претенцията на ищеца, в указания законоустановен
срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, е депозирана въззивна жалба
от „З.Б.В.И.Г.” АД, в която са изложени доводи за неправилност и
незаконосъобразност на обжалваното решение. Поддържа се, че единствена причина
за настъпване на инцидента са субективните действия на пострадалия. Сочи се, че
по данни от изслушаното по делото заключение на съдебна-автотехническа
експертиза, трамвайната мотриса се е движила със разрешена скорост от 30 км/ч,
като ударът е бил непредотвратим от страна на водача на мотрисата. Твърди се,
че единственият вариант за предотвратимост на удара е свързан с показанията на
свидетеля В.М., които неправилно са кредитирани от първоинстанционния съд.
Поддържа се, че същите са противоречиви, житейски нелогични, като не следва да
бъдат кредитирани, включително с оглед предходно осъждане на свидетеля за
кражба и измама. Поддържа се и че при постановяване на съдебното решение съдът
е следвало да вземе предвид изхода от воденото наказателно производство,
касаещо инцидента. При условията на евентуалност се поддържа, че районният съд
неправилно е преценил процента на съпричиняване от ищеца – твърди се, че същият
е в размер на 95 %. Съобразно изложеното се иска предявеният иск да бъде
отхвърлен изцяло, като в случай че съдът щете същия за основателен, да приеме,
че приноса на пострадалия за настъпването му е 95 % с произтичащите от това
законни последици. Претендират се разноски и юрисконсултско възнаграждение.
В указания законоустановен срок по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна – С.И.И., в
който се излагат доводи за неоснователност на същата и за правилност и
законосъобразност решението в обжалваната част. Претендират се разноски за
въззивното производство съобразно представен списък по чл. 80 ГПК.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.
235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Производството е образувано по въззивна жалба, подадена
от процесуално легитимирана страна и в законоустановения срок реда на чл. 259,
ал. 1 ГПК.
Предмет на делото е осъдителен иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) за сумата в размер на
6 908,44 лв., частичен иск от 13 816,88 лв., представляваща
обезщетение за имуществени вреди от ПТП, реализирано на 25.06.2015 г.
в град София
По аргумент от
чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното
решение единствено в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да
ограничи проверката си единствено за валидност, допустимост на решението в
обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1
на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на
ВКС). Съобразно така установените си задължения, настоящият съдебен състав
констатира, че процесното първоинстанционно решение е валидно и е допустимо в
обжалваната част. При постановяване на oбжалвания съдебен акт не е допуснато нарушение на императивни
материалноправни норми, а с оглед релевираните във въззивната жалба оплаквания,
същото е и правилно в атакуваната част, като въззивният съд споделя изцяло
изложените в мотивите му съображения, поради което и на основание чл. 272 ГПК
препраща към тях. Независимо от това, във връзка с непреклудираните възражения
и доводите, изложени в жалбата, въззивният съд намира следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 223, ал. 1 КЗ (отм.), с договора за застраховка „Гражданска отговорност"
застрахователят се задължава да покрие в границите на определената в договора
застрахователна сума отговорността на застрахования за причинени от него на
трети лица имуществени и неимуществени вреди, а разпоредбата на чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) предоставя право на увредения, спрямо когото застрахованият е
отговорен по силата на чл. 45 ЗЗД, да
претендира заплащане на дължимото обезщетение пряко от застрахователя на
делинквента.
За основателността на предявените искове с правно
основание чл. 226, ал. 1 КЗ
(отм.) в тежест на ищеца е да установи пълно и главно, съобразно изискването на
чл. 154, ал. 1 ГПК, кумулативното наличие на следните предпоставки: 1) валиден
застрахователен договор за застраховка „Гражданска отговорност" между
собственика на управлявания от делинквента автомобил и ответника-застраховател,
2) предпоставките на чл. 45 ЗЗД, пораждащи отговорността на прекия причинител на
вредите спрямо увредения – противоправно деяние (действие или бездействие),
вреда, причинна връзка между деянието и вредата. По силата на установената в чл. 45, ал. 2 ГПК оборима презумпция, вината се предполага до доказване
на противното, като в тежест на ответника е да обори същата.
В процесния казус по делото не е спорно между страните, че
гражданската отговорност на водача К.е била застрахована при ответното
застрахователно дружество към датата на инцидента, както и че на 25.06.2015 г.
е реализирано ПТП, в което участници са били ищецът, в качеството на пешеходец,
и застрахования при ответника Н.Г.К., като водач на ППС „Трамвай“, модел
„Т8М-503“. Не е спорно и от изслушаното заключение на съдебно-медицинска
експертиза, което съдът кредитира като обективно и компетентно изготвено, се
установява, че вследствие на ПТП ищецът е претърпял следните травматични
увреждания – конквасация (размачкване на костите и меките тъкани) на дясната подбедрица
достепен на травматична ампутация на ниво долна трета (над глезенните стави) и
контузия и разкъсно-контузна рана на главата в лявата задна теменна област. Пред
въззивния съд не е спорен и факта на
претърпени имуществени вреди от инцидента в претендирания от ищеца общ
размер, които са настъпили в причинна връзка с процесния инцидент. Наличието на
пряка причинно-следствена връзка между извършените имуществени разходи и
инцидента се установява и от изслушаното заключение на съдебно-медицинска
експертиза, което въззивният съд кредитира като компетентно и обективно
изготвено.
С оглед непреклудираните доводи на въззивника-ответник спорът се концентира
върху въпросите има ли вина за настъпване на инцидента застрахования водач и в
случай че се установи такава, в каква степен е допринесъл пострадалия за
настъпване на инцидента.
От изслушаните по делото
заключения на съдебно-технически експертизи, които въззивният съд кредитира
като обективни и компетентно изготвени, и от показанията на свидетеля Михайлов,
които съдът намира за достоверни, се установява следният механизъм на ПТП,
приет за установен и от районния съд:
На 25.06.2015 г., около 21:30
часа, в град София, по ул. „Скопие“ се е движела трамвайна мотриса марка „Tramvai – TMT 503”, инв. № TR 508, с ватман - Н.К.в посока от бул. „Габрово“ към ул. „Подполковник
Калитин“ със скорост 30 -40 км/ч. На тази дата слънцето е залязло в 21:09 часа
лятно часово време и видимостта е била добра. Пострадалият пешеходец С.И. е бил
на паркинга вдясно от трамвайното трасе пред магазин „Мобо“, който е на ниво
1,4 м над нивото на трамвайното трасе. В определен момент пострадалият е
изпуснал; мобилният си телефон на трамвайното трасе и без да се огледа е скочил
да си го вземе. Ватманът е реагирал на опасността, когато трамвая се е намирал
на 17-37 метра преди мястото на удара, съответно и при опасна заона 30,6 и 47
м., поради което не е могъл да спре своевременно и е блъснал пешеходеца.
Причината за настъпване на
произшествието, по-конкретно за непредотвратяването на удара, се преценява
съобразно възможността на ватмана да спре своевременно. В тази насока от значение е времето, през което
пострадалият е престоял на трамвайните релси. За установяване на обсъжданото
обстоятелство по делото е проведен разпит на двама свидетели –Н.К.(ватмана) и В.М..
След преценка на на дадените от тях показания в съвкупност с останалите
доказателства по делото, въззивният съд приема, че пострадалият е бил на
трамвайната линия над 4,5 секунди, поради което ударът е бил предотвратим за
ватмана – К..
Неоснователни са възраженията на въззивника, че показанията
на свидетеля М.в тази насока не следва да бъдат кредитирани. При анализ и оценка
на достоверността на същите въззивният съд не констатира твърдените във
въззивната жалба вътрешни противоречия и житейска нелогичност. От показанията
на свидетеля съдът намира за установено, че пострадалият е престоял повече от четири секунди на трамвайната линия. Извод в
тази насока следва от факта, че свидетелят е имал достатъчно време да възприеме
пострадалия на мястото на инцидента, да завие с управлявания от него лек
автомобил и впоследствие да възприеме трамвая. При преценка на достоверността
на обсъжданите показания, съдът съобрази и факта, че в частта, в която
свидетелят сочи, че трамваят се е движил със скорост над 20 км/ч, същите кореспондират с изслушаното по делото
заключение на съдебно-автотехническа експертиза (л. 156 и сл. от делото пред СРС).
Обстоятелството, че свидетелят е осъждан към момента на разпита и изтърпява
ефективно наказание „лишаване от свобода” не дава основание на въззивния съд да
приеме, че е заинтересован от изхода на делото и/или към датата на инцидента не
е бил в състояние да възприеме обстоятелствата, за които свидетелства.
Необходимо е да се посочи и че по делото не се установява правната квалификация
на престъплението, за което е осъден. Дори да е такава по чл. 209 НК, този факт
също не е достатъчен, за да обоснове извод за недостоверност на дадените от
него показания, които съдът цени в съвкупност с останалите събрани по делото
данни. Липсата на спомен за конкретни детайли у свидетеля е обяснима и логична с
оглед продължителния период от време между датата на инцидента и датата на разпита му пред съда – 14.11.2017 г. Възражението
на въззивника, че е възможно неговите показания да касаят друг инцидент на
същата дата е неоснователно – съгласно справка от МВР от 30.01.2018 г. такъв не
е регистриран.
Неоснователни са и възраженията на въззивника, че
съгласно заключенията на САТЕ ударът е бил непредотвратим за водача на
мотрисата. Вещото лице е констатирало, че събраните по делото свидетелски
показания са противоречиви относно скоростта на ППС и времето на пребиваване на
пострадалия пешеходец върху трамвайното шосе, като е дало варианти според
продължителността на същото. Посочено е, че при известното място на удара и
мястото, където е спрял удареният пешеходец след удара, скоростта се изчислява
според далечината на отхвърляне на тялото чрез изведения в експертната практика
емпирични математически модели, съгласно които скоростта на трамвая преди удара
е била около 30 км/ч. След удара трамваят е бил спрян за около 13 местра, като
при условие, че е спирал скоростта му трябва да е била около 29,02 км/ч. Тъй
като двете изчислени скорости по различни методи са приблизително еднакви, това
доказва, че скоростта при удара на пешеходеца е била не по-ниска от 30 км/ч., а преди произшествието може и да е била
по-висока. Опасната скорост на спиране на трамвая при движение със скорост от
30 км/ч е 30,53 метра, а при 40 км/ч – 47 метра.
Изследвана е и възможността на ватмана на предотврати
произшествието. Посочено е, че съобразно неговите показания пострадалият би
трябвало да е скочил на трамвайното трасе не по-рано от две секунди преди удара
и ударът за него е бил непредотвратим. Съобразно показанията на свидетеля М.,
обаче, които въззивният съд кредитира по гореизложените съображения, по-конкретно
с оглед описаните от него действия по наблюдение на пострадалия как търси
телефона, завой на дясно и среща с трамвая, пострадалият е престоял на трасето над
4,5 секунди, т.е. ватманът е имал възможност да предотврати инцидента при
скорост до 40 км/ч. Технически безопасната скорост, при която ватмана е имал
възможност да спре в осветеното от къси светлини на фаровете е 40,1 км/ч.
Съществено при преценка на продължителността на престоя
на пешеходеца на трамвайните релси е и обстоятелството, че самото скачане от
нивото на паркинга – бетонна стена, висока 1,4 м. до трасето, е с
продължителност 0,53 секунди. Това време трябва да се извади от
гореизчисленото, за да се определи времето на престоя върху трасето на
пострадалия в търсене на мобилния му апарат, който е изпуснал. Вещото лице е
категорично, че ако скочилият на трасето пешеходец е търсил телефона над 3,5 – 4 секунди, каквато е
процесната хипотеза, ватманът е имал възможност да спре и да предотврати ПТП
чрез своевременно спиране при скорост 30-40 км/ч.
Въззивният съд, както и първоинстанционния, не кредитира
показанията на ватмана Н.К.във връзка с механизма на ПТП, ценени съобразно чл.
172 ГПК. В частта, в която свидетелят сочи, че управляваният от него трамвай се
е движел със скорост от 20 км/ч, показанията са опровергани от заключението на
САТЕ. В частта, в която заявява, че пострадалият е паднал от високо върху
трамвая, твърдените факти не кореспондират с характера на претърпените от ищеца
травматични увреди, като с оглед височината на травмая и на бетонната стена,
върху която се е намирал пострадалия, висока около 1,40 м., показанията му в
тази част съдът намира за недостоверни.
В обобщение, при преценка на събраните по делото
доказателства, ценени в съвкупност и поотделно, въззивният съд намира, че
пострадалият е престоял на трамвайната линия над 4,5 секунди, т.е. ударът е бил
предотвратим за водача, който в нарушение на чл. 5, ал. 2, т. 1 („водачът на
пътно превозно средство е длъжен да бъде внимателен и предпазлив към уязвимите
участници в движението, каквито са пешеходците"), чл. 20, ал. 1 („водачите
са длъжни да контролират непрекъснато пътните превозни средства, които
управляват") и чл. 116 („водачът е длъжен да бъде внимателен и предпазлив
към пешеходците"), ЗДВП не е спрял своевременно, т.е. налице виновно
противоправно поведение на застрахования водач в причинна връзка с настъпване
на инцидента, противно на изложеното във въззивната жалба.
Възражението
на въззивника, че неправилно районният съд не е съобразил изхода от
образуваното досъдебно производство във връзка с инцидента, прекратено на основание чл. 243, ал. 1, т. 1 НПК, също е
неоснователно. Съгласно константната
съдебна практика на ВКС, актовете на органите
на досъдебното производство - заключително обвинително постановление и
обвинителен акт, макар да са официални документи не представляват доказателство
за механизма на пътно-транспортното произшествие и за поведението на
участниците в него. Тези актове се постановяват в отделните фази на досъдебното
производство и отразяват мнението на съответния орган относно наличието или не
на предпоставки за наказателно преследване на определено лице. Същите, обаче, нямат задължителна
сила за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието.
Съгласно императивната норма на чл. 300 ГПК, такава сила е придадена единствено
на влязлата в сила присъда на наказателния съд и то само относно това дали е
извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца (решение №
43 от 16.04.2009 г. на ВКС по т. д. № 648/2008 г., II т. о., ТК). Във връзка с позоваването от въззивника на
доказателства, събрани в хода на досъдебното производство, с оглед принципа за
непосредственост в гражданския процес е необходимо да се посочи, че същите не
следва да бъдат обсъждани при преценка за механизма на ПТП (решение № 210 от
9.02.2018 г. на ВКС по т. д. № 1115/2017 г., I т. о., ТК). За пълнота е следва
да се отбележи, че показанията на пострадалия, дадени в хода на досъдебното
производство, не обосновават извод относно механизма на инцидента, различен от
установения по делото.
По
възражението за съпричиняване:
Преценявайки
събраните по делото доказателства във връзка с поведението на пострадалия при
процесното пътно-транспортно произшествие, настоящият състав приема за
безспорно установено, че същият е пресичал трамвайните релси на неопределено за
това място, както и че не съобразил поведението си с наближаващия трамвай,
което представлява нарушение на чл. 108,
чл. 113 и
чл. 114 ЗДВП. В този смисъл е и заключението на
САТЕ, съгласно което пострадалият е имал възможност да се огледа и да види
трамвая, а при евентуално продължително търсене на телефона и да се отстрани от
релсите своевременно. Предвид
обстоятелството, че съгласно действащата нормативна уредба на движението по
пътищата - чл.
5, ал. 2; чл. 20 и чл. 116 ЗДвП,
и константната съдебна практика на ВКС (решение № 105 от 19.06.2017 г. на ВКС
по гр. д. № 60353/2016 г., III г. о., ГК и др.), отговорността на водачите на
моторни превозни средства за осигуряване на безопасността на движението е
значително по-голяма в сравнение с тази на пешеходците, и с оглед спецификите
на конкретния казус допуснатото от пострадалото лице нарушение обосновава
съпричиняване на вредоносния резултат в размер на 70 %, както е приел и районният съд. Действително, чрез навлизане върху травайните релси при
наличието на приближаващ трамвай пострадалият в значителна степен е допринесъл
на настъпване на вредоносния резултат. Независимо от това, водачът е следвало
да съблюдава за възникнали опасности на пътя и да спре своевременно, което не
се установява да е сторено. В тази връзка съдът съобрази и наличието на жилищни
блокове в близост до мястото на ПТП.
С
оглед така приетия принос на пострадалия пешеходец, претендираното обезщетение
за имуществени вреди в размер на
13 816,88 лв. подлежи на намаляване със сумата 9 671,81 лв. /70 % от 13 816,88 /. Или,
предявеният иск се явява основателен за сумата 4 145,06 лв.
В
обобщение, крайните изводи на двете съдебни
инстанции съвпадат, поради което
първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено в обжалваната част. Решението
отхвърлителна част като
необжалвано е влязло в сила –арг. от чл.
269, т. 2 ГПК.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски, на основание
чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 ГПК, има въззиваемата страна. От последната е направено бланкетно искане за присъждане на такива, но не е посочен
конкретен размер и не са представени доказателства да са реално извършени, т.е.
искането е неоснователно.
В подадената въззивна жалба, въззивникът също е направил искане за
присъждане на разноски и юрисконсултско възнаграждение, но предвид
неоснователността на жалбата, такива не му се дължат.
Предвид цената на исковата
претенция и по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящият съдебен акт не подлежи
на касационно обжалване (определение № 94 от 4.05.2020 г. на ВКС по т. д. №
1776/2019 г., II т. о., ТК).
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № II-55-48969 от 18.09.2018 г., постановено по гр. д. № 2240/2017 г. по
описа на Софийски районен съд (СРС), ІІ Гражданско отделение (ІІ ГО), 55-ти
състав, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение от 15.02.2019 г., в обжалваната част.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по аргумент от чл.
280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.