№ 18503
гр. София, 10.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 72 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и седми септември през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Б.СТ.Ш.СТ.
като разгледа докладваното от Б.СТ.Ш.СТ. Гражданско дело №
20231110100355 по описа за 2023 година
Ищецът „Т.С.” ЕАД, с ЕИК *********, седалище и адрес на управление гр. София, ул. Я. №
***, е предявил искове за признаване за установено, че ответникът В. В. А., ЕГН
**********, дължи сумите: 966.16 лв. цена на доставена топлинна енергия през периода от
1.5.2018 г. до 30.04.2021 г., ведно със законна лихва от 14.03.2022 г. до изплащане на
вземането, 122.96 лв. мораторна лихва от 15.09.2019 г. до 01.03.2022 г., 18.78 лв. цена на
извършена услуга дялово разпределение през периода от 1.2.2019 г. до 30.04.2021 г. , ведно
със законна лихва от 14.03.2022 г. до изплащане на вземането, 3.45 лв.мораторна лихва от
31.03.2019 г. до 01.03.2022 г., за които е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 13247/22 г. на СРС. Поддържа, че ответникът е
потребител на топлинна енергия за битови нужди като съсобственик с дял 3/8 на
топлоснабдявания имот – апартамент № 5 в гр. София, ж.к. Л, бл.512, вх.Д, ет.2, ап.5.
Твърди да е налице облигационно отношение, възникнало с ответника въз основа на договор
за продажба на топлинна енергия при Общи условия, чиито клаузи съгласно чл. 150 ЗЕ,
обвързват потребителя, без да е необходимо изричното им приемане. Поддържа, че съгласно
тези общи условия доставил за процесния период в имота топлинна енергия /ТЕ/, чиято цена
не е платена. Твърди, че съгласно Общите условия купувачът на топлинна енергия е длъжен
да заплаща стойността на ТЕ в 45-дневен срок от публикуване на дължимите суми на
интернет страницата на продавача, а забавата настъпва в 45-дневен срок от публикуването
на общата фактура на страницата. Твърди, че е сключен договор за извършване на услугата
дялово разпределение на топлинна енергия с фирма „Техем сървисис“ ЕООД, като топлинна
енергия за имота е начислявана по прогнозни месечни вноски, като след края на
отоплителния сезон са изготвяни изравнителни сметки на база реален отчет на уредите за
дялово разпределение. Сочи, че подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по
1
реда на чл. 410 от ГПК, но длъжникът възразил срещу издадената заповед, което обуславя
интереса от търсената с иска защита. Претендира разноски.
В срока по чл.131 от ГПК ответникът е депозирал отговор, в който оспорва исковете като
неоснователни. Оспорва да е клиент на ТЕ, тъй като не е нито собственик, нито ползвател на
имота. Сочи, че със заявление от 13.12.21 г. се отказал от наследството на майка си, поради
което не е наследил нито правата, нито задълженията й. Твърди недължимост на таксата
дялово разпределение, тъй като услугата е извършена от друго лице, и на лихвите поради
липса на забава. Релевира възражение за давност. Не оспорва доставената в имота ТЕ и
стойността й. Моли за отхвърляне на исковете.
Третото лице-помагач на страната на ищеца изразява становище за основателност на
исковете.
Съдът, след като обсъди доводите на страните и доказателствата по делото, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Предявени са искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ и
чл. 422 ГПК, вр. чл. 86 ЗЗД. Основателността им е предпоставена от установяване
наличието на облигационно правоотношение по договор за продажба на топлинна енергия
между страните, по което ищецът е доставил количество топлинна енергия съответно на
претендираната от него стойност, и неизпълнение насрещното задължение на ответника за
плащане на дължимата за потреблението цена.
Първият спорен въпрос по делото е дали ответникът е страна по договор за продажба на
топлоенергия в имот, намиращ се в сграда в режим на етажна собственост.
Съгласно нормата на чл. 153 от ЗЕ, всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия, към които са адресирани
одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие
/чл. 150, ал. 1 и ал. 2 ЗЕ/. По силата на закона между битовия потребител и топлопреносното
предприятие възниква правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично
известни общи условия, без да е необходимо изричното им приемане от потребителя.
Достатъчно е взето решение на Общото събрание на етажните собственици за
присъединяване към топлопреносната мрежа, за да бъде всеки етажен собственик
потребител на постъпилата в сградата топлинна енергия.
Тоест, страна по договора за доставка на топлинна енергия до даден имот е неговият
собственик или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на ползване. Именно
то е задължено да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия,
освен в хипотезата на сключен изричен договор за продажба на топлинна енергия с
ползвател на облигационно основание /което не се твърди в случая/. При спор кой е страна
по твърдяното облигационно правоотношение, респ. кой е купувач по договора за продажба
на топлинна енергия, ищецът е длъжен чрез пълно и главно доказване да установи този
факт. Предвид наведеното в отговора на исковата молба възражение от ответника относно
качеството му на потребител, а и доколкото е основен елемент за възникване правото да
получи вземането, което претендира, ищецът следваше да докаже по безспорен начин
2
наличието на възникнало правоотношение с ответника като съсобственик на имота. По
делото няма никакви доказателства, че ответникът притежава каквото и да е вещно право
върху имота.
Установява се по делото, че процесният имот е придобит от Л В.ева П въз основа на договор
за покупко-продажба на жилище сключен на 5.7.1997 г. със Столична община. От
удостоверение за наследници на А.Г., починал на 9.11.2003 г., е видно, че Л П е негова
преживяла съпруга, но няма данни кога е сключен бракът, за да се прецени включил ли се е
имотът в състава на СИО. Независимо от това, ответникът В. А. не е наследник на А.Г., така
че дори имотът да е бил СИО, ответникът не е придобил идеална част от него на това
основание. Видно от удостоверение за наследници на Л П, нейн единствен наследник е
Светла Григорова, като по делото са приложени удостоверения за отказ от наследството на
Л П от П А. и В. А.. Следователно, не се доказа по силата на наследствено правоприемство
част от имота да е придобита от ответника. Нито се доказа на друго основание ответникът
да е станал съсобственик на имота с посочения дял. При липса на доказателства обуславящи
качеството на ответника на клиент на ТЕ и при приложение на неблагоприятните
последици от правилата за разпределение на доказателствената тежест, съдът следва да
приеме, че ответникът не е страна по договор за доставка на ТЕ в имота, съответно не е
задължен за процесните вземания. Предявените главни искове следва да бъдат отхвърлени в
цялост.
Като неоснователни, следва да бъдат отхвърлени и акцесорните претенции за лихви.
Относно разноските: С оглед изхода на делото, претенцията на ищеца за разноски е
неоснователна. Съгласно чл. 78, ал. 3 ГПК и чл. 38, ал.2, вр. ал.1, т.2 ЗА, в полза на
процесуалните представители на ответника в исковото и в заповедното производство следва
да се присъдят разноски за осъществената безплатна правна помощ. Възнаграждението на
адвоката в тези случаи се определя съобразно Наредба № 1 за минималните размери на
адвокатските възнаграждения предвид цената на иска. За присъждане на адвокатско
възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв пред съответната инстанция, е достатъчно по
делото да е представен договор за правна защита и съдействие, в който да е посочено, че
упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на някое от основанията по т. 1-3
на чл. 38, ал. 1 ЗАдв, като не е необходимо страната предварително да установява и да
доказва съответното основание за предоставяне на безплатна правна помощ. Размерът на
адвокатското възнаграждение се определя от съда, поради което не е нужен списък, като
съдът не е обвързан от искането, ако адвокатът е посочил конкретна сума.
Възнаграждението не може да е по-ниско от предвидения в Наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗА
минимум. В настоящия случай, предвид цената на исковете, с които се защитава един
интерес, поради което се дължи едно общо възнаграждение, минималният размер е 411.20
лв., който следва да се присъди на адв. Н.И.И. за защитата в исковото производство. За
заповедното производство в полза на адв. К. Б. следва да се присъди възнаграждение в
размер на 50 лв. В Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, в редакцията към датата на сключване на договора 13.4.2022 г., не е
предвиден ред за определяне размера на адвокатското възнаграждение, платимо от длъжник
3
в заповедно производство за подаване на възражение по чл. 414 ГПК, за разлика от
възнаграждението, дължимо на заявителя по чл. 7, ал. 7, вр. ал. 2 НМРАВ. Съдът намира, че
за определяне размера на това възнаграждение не е приложима по аналогия разпоредбата на
чл. 7, ал. 7 от Наредбата, доколкото фактическата и правна сложност на процесуалните
действия, извършвани от адвоката на заявителя и този на длъжника не е еднаква. Предвид
това, размерът на възнаграждението следва да се определи по аналогия (арг. от § 1 от ДР
към НМРАВ), като се съобразяват и общите критерии, посочени в чл. 36, ал. 2, изр. 2 ЗАдв. -
размерът му да бъде справедлив и обоснован. Подаването на възражение по чл. 414 от ГПК
е по бланка, без изискване за мотивирането му. При съобразяване характера и сложността
на извършеното процесуално действие по подаване на възражение, най - сходни по обем са
действията, посочени в чл. 6, т. 5 от НМРАВ - за изготвянето на книжа и молби, при които
минималният размер на възнаграждението е 50 лв. Съобразявайки извършените от адвоката
на длъжника действия по делото, настоящият състав намира, че не е налице основание да
бъде определян по - висок размер на възнаграждението от такъв в размер на 50.00 лв.
Претендираното вземане не обуславя фактическа и правна сложност на този етап от
развитието на производството, респективно такова възнаграждение съдът намира за
съответно на положения от адвоката труд по заповедното дело.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Т.С.” ЕАД, с ЕИК *********, седалище и адрес на управление
гр. София, ул. Я. № ***, искове с правно чл. 422 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ и
чл. 422 ГПК, вр. чл. 86 ЗЗД, за признаване за установено, че ответникът В. В. А., ЕГН
**********, адрес гр. София, ж.к. Л, бл.*****, вх.Г, ет.7, ап.84, дължи сумите: 966.16 лв.
цена на доставена топлинна енергия през периода от 1.5.2018 г. до 30.04.2021 г., ведно със
законна лихва от 14.03.2022 г. до изплащане на вземането, 122.96 лв. мораторна лихва от
15.09.2019 г. до 01.03.2022 г., 18.78 лв. цена на извършена услуга дялово разпределение през
периода от 1.2.2019 г. до 30.04.2021 г., ведно със законна лихва от 14.03.2022 г. до
изплащане на вземането, 3.45 лв.мораторна лихва от 31.03.2019 г. до 01.03.2022 г., за които е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. №
13247/22 г. на СРС.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, с ЕИК *********, седалище и адрес на управление гр. София, ул. Я.
№ ***, да заплати на основание чл. 38, ал.2 ЗА на адв. К. И. Б. сумата от 50.00 лв.
адвокатско възнаграждение за заповедното производство.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, с ЕИК *********, седалище и адрес на управление гр. София, ул. Я.
№ ***, да заплати на основание чл. 38, ал.2 ЗА на адв. Н.И.И. сумата от 411.20 лв.
адвокатско възнаграждение за исковото производство.
Делото е разгледано с участието на трето лице-помагач на страната на ищеца – „Техем
сървисис“ ЕООД.
4
Решението подлежи на обжалване пред СГС с въззивна жалба в двуседмичен срок от
връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5