р е ш
е н и е
№
гр. Плевен, 04.07.2019 г.
в името на народа
пЛЕВЕНСКИЯТ окръжен СЪД, гражданско отделение, в откритото заседание на четвърти юни през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
Председател:
Жанета Димитрова
при секретаря вергиния
петкова
при прокурора
като разгледа докладваното от
съдията Димитрова гражданско дело № 475 по описа на съда за 2018 г., на основание данните по делото и закона, за да се произнесе, съобрази
следното:
Иск с правно основание чл. 49 ЗЗД.
Производството
по делото е образувано въз основа на подадена искова молба /ИМ/ от Г.А.Ч.
против Районен съд гр. Л. с петитум: да бъде признато по отношение на
ответника, че с незаконните си действия, представляващи незачитане на правото
му на собственост му е причинил неимуществени вреди в размер на 9 999 лв..
В исковата молба се твърди, че ищецът е собственик на недвижим имот, находящ се
в гр. ***, ул. „***“ № 5, както и че по предявен от него иск през 2010 г. е
разгледано гр.д. № 87/2012 г. от РС гр. Л., решението по което е обезсилено с
решение по в.гр.д. № 293/2014 г. на ОС гр. Плевен. Ищецът твърди, че с
постановяване на съдебния си акт РС гр. Л. му е нанесъл неимуществени вреди –
болки и страдания през периода от 25.06.2010 г. до 10.07.2014 г., като
ответният съд при разглеждането на заведеното от него дело е допуснал груби
процесуални нарушения, незачитайки правото му на собственост. Според ищеца
основанието на отговорността на ответника е в разпоредбите на чл. 2 ал. 1 и ал.
4 от ЗОДОВ.
Исковата молба е депозирана на
01.07.2016 г. пред ОС гр. *** и въз основа на нея е образувано гр.д. № 474/2016
г. по описа на съда. С определение на съда от 12.06.2016 г. производството по
делото е прекратено и същото е изпратено по подсъдност на РС гр. ***. С молба
от 01.08.2016 г., депозирана пред ОС гр. ***, ищецът Г.Ч. е увеличил цената на
предявения иск и е посочил, че искът е с цена 25 001 лв.. Делото е разглеждано
от РС гр. *** като гр.д. № 5050/2016 г., от РС гр. Б. като гр.д. № 1020/2016 г.,
от ОС гр. *** под № 118/2018 г., по които с надлежни определения по същото от
разглеждането му са се отвели всички съдии от посочените съдилища.
С
разпореждане от 28.07.2018 г. по гр.д. № 1020/2016 г. на РС гр. Б. за служебен
защитник на ищеца по делото реда на безплатната правна помощ е определен
адвокат Л.Б. ***, а с определение от 08.01.2018 г. по същото дело РС гр. Б. е
освободил ищеца от заплащане на държавна такса по делото.
С
определение от 02.07.2018 г. по в.ч.гр.д. № 270/2018 г. на ВтАС делото е
изпратено за разглеждане на ОС гр. Плевен.
В
изпълнение на указанията на Плевенския окръжен съд, дадени с определение № 762/10.07.2018 г. по
делото е депозирана молба вх. № 8793/24.07.2018 г. от страна на ищеца Г.А.Ч., в която заявява, че
неимуществените вреди, които е претърпял са в резултат на осъществената от
страна на ответника правораздавателна дейност, която според ищеца представлява
злоупотреба с права, като вредоносното деяние се изразява в постановяване на
незаконен съдебен акт – решение по гр.д. № 87/2012 г. от Районен съд гр. Л.,
обезсилено по реда на въззивния контрол. Ищецът уточнява, че вредите му през
процесния период от 2010 г. до 2014 г. се изразяват в загубената вяра в правосъдната система,
негативни емоции, болки и страдания от неяснотата в изхода на делото и са пряка
и непосредствена последица от обезсиленото съдебно решение по гр.д. № 87/2012 г. от Районен
съд гр. Л..
С определение № 1002/20.09.2018 г. по
делото Плевенският окръжен съд е приел, че предявеният иск от ищеца е
недопустим и е прекратил производството по делото. С определение №
369/20.11.2018 г. по в.ч.гр.д. № 454/2018 г. ВтАС е отменил определение №
1002/20.09.2018 г. по гр.д. № 475/2018 г. на ПОС и е върнал делото за
продължаване на съдопроизводствените действия.
В срока
по чл. 131 ал. 2 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника Районен съд гр. Л., представляван от председателя Мария Шолекова, в който се оспорва основателността на
предявения иск. В отговора не се оспорва, че пред РС гр. Л. е
образувано гр.д. № 87/2012 г. със страни Г.А.Ч. и Т* С. П., като се твърди, че
делото е възложено за разглеждане на съда след отвод на съдиите по гр.д. №
5222/2010 г. по описа на РС гр. ***. Не се оспорва, че делото е приключило със
съдебен акт по същество на 10.12.2012 г., с който искът на Г.А.Ч. е отхвърлен,
както и че след жалба от страна на Ч. с решение № 355/10.07.2014 г. по в.гр.д.
№ 293/2014 г. на ПОС решението на РС гр. Л. по гр.д. № 87/2012 г. е обезсилено
поради неправилна правна квалификация на спора, а делото е върнато за
разглеждане на друг състав. Твърди се, че след връщане на делото същото е образувано
пред РС гр. Л. под № 1194/2014 г., по което е постановено решение, с което
претенцията на ищеца е отхвърлена, което от своя страна е потвърдено с решение
на ВтОС по в.гр.д. №77/2018 г., последното от които не е допуснато до касация с
определение от 08.05.2018 г. по к.гр.д. № 77/2018 г. на ВКС, респ. е влязло в
законна сила на посочената дата. В отговора не се оспорва също, че решението от
10.12.2012 г. по гр.д. № 87/2012 г. на РС гр. Л. е постановено от съдия в този
съд, на който делото е възложено с протокол от 19.01.2012 г., намиращ се в
кориците на делото. Ответникът оспорва основателността на претенцията за
заплащане на неимуществени вреди като твърди, че не са налице съществените
елементи на фактическия състав на непозволеното увреждане, основание за
ангажиране на отговорността на съда – деяние, противоправност, причинна връзка
и вреда. В отговора се възразява, че част от периода, за който се претендира
обезщетение предхожда разглеждането на делото в ЛРС и постановяване на решение
по същото, тъй като се претендират вреди и за периода от 25.06.2010 г. до
10.12.2012 г., които обективно не биха могли да предхождат акта на неправомерно
поведение, тъй като следва да се намират в пряка връзка с него и да следват
осъществяването му. Според ответника, ако в посочения период ищецът е имал
негативни преживявания, свързани с възможността да докаже твърденията си по
исковата молба, то те не са в пряка причинна връзка с решението и не подлежат
на обезвреда. В отговора се твърди, че в правомощията на съда, който разглежда
делото е да квалифицира гражданския спор въз основа на твърденията и
параметрите на спора, въведени от ищеца в изпълнение на задълженията му, като
съдът следва да изведе фактите, включени в предмета на доказване, да разпредели
тежестта за установяването им и да постанови решение по спора. Поддържа се, че
грешките допуснати от първоинстанционния съд, вкл. при квалификацията на спора
се отстраняват от съда по пътя на въззивния контрол, като неправилно
определената поради грешка квалификация на спора според ответника не
представлява неправомерно поведение. Според ответника неправилно определената
квалификация от съда не нарушава правилото да не се вреди другуму, нито
конкретно възложено по закон задължение, а съставлява изпълнение на правомощие,
което не съставлява неправомерно поведение. Според ответника в резултат на
дейността на съда при решаване на делото по дадената правна квалификация не са
настъпили вреди за ищеца, тъй като правата му по заявените факти са отречени
със сила на присъдено нещо. След като е отречено ищецът да има вземане против
ответника без оглед на това дали фактите ще бъдат подведени под разпоредбата на
чл. 59 от ЗЗД /както е станало по гр.д. № 87/2012 г. на ЛРС/ или под
разпоредбата на чл. 73 ал. 1 от ЗС /както е станало по гр.д. № 1194/2014 г. на
ЛРС/ и в двата случая следва да се приеме, че правата на ищеца Г. А. Ч. против
ответницата Т* С. П. са отречени. Наред с това в отговора се възразява, че и в
двата случая по спора не се е формирала сила на присъдено нещо по отношение на
собствеността върху процесния имот, като този въпрос е бил включен в предмета
на доказване с оглед това да се признае или отрече право на обезщетение в полза
на ищеца и за ищеца остава открит пътя за защита по съдебен ред на правото на
собственост на ищеца, в случай, че това право се оспорва от Т* С. П.. В
отговора се възразява, че субективните усещания на ищеца в рамките на едно
висящо производство, вкл. по отношение на правата върху конкретен обект на
собственост не подлежат на обезщетяване, тъй като не се намират във връзка с
неправомерно поведение на ответника. Иска се от съда по изложените по-горе
съображения да приеме, че искът е неоснователен и да го отхвърли като такъв. С
отговора се прави алтернативно възражение за прекомерност на заплатеното
адвокатско възнаграждение от ищеца, в случай, че се представлява по делото от
упълномощен адвокат.
В с.з. ищецът Г.А.Ч. се явява лично и
поддържа предявения иск. Депозира писмени бележки, в които поддържа предявения
иск като основателен и доказан от събраните по делото доказателства. Според
ищеца от показанията на разпитаните пред ПОС свидетели Т. П. К. и Д. Н. се
установява обема на претърпените от него неимуществени вреди, изразяващи в
загуба на репутацията и накърняване на авторитета му, стрес, довел до увреждане
на здравето на ищеца, побеляване на косата му, нарушение на съня, загуба на
апетит и др.. С писмените бележки се претендират направените по делото
разноски.
Ответната страна Районен съд гр. Л. не
се представлява в откритото съдебно заседание по делото и не изразява
допълнително становище по иска.
Съдът,
като съобрази становищата на страните и представените по делото доказателства,
прецени ги по реда на чл. 12 и 235 от ГПК поотделно и в тяхната съвкупност и
прие за установено от фактическа и правна страна следното:
С исковата молба ищецът Г.А.Ч. е предявил
против ответника Районен
съд гр. Л. иск с правно основание чл. 49 вр. чл. 45 от ЗЗД за сумата от 25 001 лв., представляваща
обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди в резултат на
постановяване на съдебен акт от магистрат от Районен съд гр. Л., а именно:
решение по гр.д. №
87/2012 г. по описа на РС гр. Л., който съдебен акт
е обезсилен по реда на въззивния инстанционен контрол с решение на Плевенския
окръжен съд по в.гр.д. №
293/2014 г.. По искане на ищеца, с протоколно определение, постановено в о.с.з.
на 05.03.2019 г. съдът е допуснал при условията на чл. 214 ал. 2 от ГПК
прибавянето на претенцията от ищеца за присъждане на законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното й
заплащане.
Съдът приема, че искът намира правното
си основание в разпоредбата на чл. 49 от ЗЗД по следните съображения: Съгласно
разпоредбата на чл. 132 ал. 1
от Конституцията на РБ /КРБ/ съдиите, прокурорите и следователите не носят наказателна и гражданска
отговорност за техните служебни действия и за постановените от тях
актове, освен в хипотезите на
умишлено извършено престъпление. Неизменно в съдебната практика се приема, че
наличието на функционален имунитет е абсолютна
процесуална пречка за допустимост на иск за вреди, насочен срещу магистрат в това му качество. Съдебната
практика приема също, че за вреди от действията на магистрати като лица, ползващи се с
функционален имунитет отговорност носи Държавата съгласно чл. 7 от КРБ, в лицето на държавния орган, към който се числи
съответното длъжностно лице, като по този начин увредените гражданско-правни субекти не са лишени от правна възможност да търсят обезщетение
за вреди - такава възможност им е
предоставена, но не пряко от конкретните
длъжностни /физически/ лица, а от
съответния държавен орган, като при наличие на конкретните предпоставки
отговорността се реализира по реда на чл. 2 ЗОДОВ или субсидиарно по общия ред на ЗЗД. В Закона за
отговорността на Държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/ липсва изрична законова
разпоредба, която да урежда отговорност на Държавата при отмяна/обезсилване на
съдебен акт, постановен по граждански спор по реда на инстанционния съдебен
контрол. Наред с това следва да се отчете, че съдът не е процесуално легитимиран да
представлява Държавата по искове по ЗОДОВ за обезщетение за вреди от
незаконосъобразно постановени съдебни актове, освен в хипотезите на прилагане
от съда на задължително настаняване и лечение или принудителни медицински
мерки, когато те бъдат отменени, както и при прилагане от съда на
административна мярка, когато решението му бъде отменено като незаконосъобразно
/чл. 2, ал. 1, т. 1 и т. 5 ЗОДОВ/, какъвто не е соченият от ищеца
съдебен акт /в този смисъл изрично ТР № 5/2015 г. на ОСГК на ВКС, също и т. 10
и т. 14 от ТР № 3/2005 г. на ОСГК на ВКС/. След като с оглед твърденията на ищеца не
може да се обоснове, че същият иска да ангажира имуществената отговорност на
съда за незаконосъобразни действия на съда в рамките на отговорността,
установена от ЗОДОВ, окръжният съд приема, че правната
квалификация на предявения осъдителен иск за вреди е по чл. 49 ЗЗД във вр. с чл. 45 ЗЗД, а надлежен ответник по този иск е
съдът, в който работи магистрата, постановил увреждащия според ищеца съдебен
акт. Налице
е непротиворечива съдебната практика по въпроса относно надлежната материална
пасивна легитимация по искове по чл. 49 от ЗЗД за вреди от действия и
бездействия на магистрати при осъществяване на правораздавателна дейност, извън
случаите, предвидени в чл. 2 от ЗОДОВ, в която се приема, че ВСС не би могъл да отговаря като възложител на
работа на съдията, респ. прокурура, независимо, че съгласно чл. 129, ал. 1 от КРБ и чл. 16 и сл. от ЗСВ в качеството му на
особен държавен орган
осъществява кадрова дейност в рамките на
съдебната
система, тъй като само съответният съд, като юридическо лице
има това качество по смисъла на чл. 49 от ЗЗД.
Съгласно
разпоредбата на чл. 49 ЗЗД, този който е възложил на друго лице някаква работа,
отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази
работа. Съгласно разпоредбата на чл. 45 ал. 1 ЗЗД всеки е длъжен да поправи
вредите, които виновно е причинил другиму. Съгласно разпоредбата на чл. 45 ал.
2 от ГПК наличието на вина у прекия причинител – умисъл или непредпазливост се
предполага до доказване на противното. Съгласно разпоредбата на чл. 51 ал. 1 ЗЗД обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена
последица от увреждането. Съгласно общото правило на чл. 52 ЗЗД,
неимуществените вреди се определят от съда по справедливост, като се вземат
предвид характерът и степента на преживените болки и страдания.
За да възникне отговорност за ответника по чл. 49 вр. чл. 45 вр. чл. 52 от ЗЗД, в тежест на ищеца е да докаже, че: ответникът е възложител на работата на
съдията, постановил съдебния акт по гр.д. № 87/2012 г. по описа на ЛРС гр. Л., че последният е извършил е вредоносно деяние постановявайки решението, в
резултат на което са причинени вреди, вредоносното деяние е противоправно, т.е.
нарушава предписани от нормативните актове правила за поведение, причинена е
неимуществена вреда на ищеца – реално претърпени болки и страдания /физически
или психични/ поради факта на увреждането, налице е причинна връзка между
противоправното деяние и вредата, като вредоносния резултат следва да е пряка и
непосредствена последица от виновното поведение на прекия причинител. При доказване на
гореизложеното, съдът следва да определи размерът на неимуществените вреди -
реално претърпени болки и страдания от ищеца по справедливост при условията на
чл. 52 от ЗЗД.
Установява
от приложеното гр.д. № 5222/2010 г. по описа на РС ***, че същото е образувано
на 25.06.2010 г. въз основа на искова молба, подадена от Г.А.Ч. против Т* С. П., с която е предявен иск за заплащане на обезщетение
в размер на 1 408 лв., частично от претенция в общ размер на 70 488 лв. за
периода от 10.09.1997 г. до 10.05.2010 г., произлизащо от ползване без
основание на таванско помещение с обем 178 куб.м., собственост на ищеца
съгласно описани в ИМ нотариални актове. След отвод на всички съдии от РС *** с
определение по реда на чл. 23 ал. 3 от ГПК, постановено от ОС *** делото е
изпратено за разглеждане от РС Б.. След отвод на всички съдии от РС Б. с
определение по реда на чл. 23 ал. 3 от ГПК, постановено от ОС *** по в.ч.гр.д.
№ 1029/2011 г. делото е изпратено на ВтАС за определяне на компетентен съд,
който да го разгледа. С определение от 22.12.2011 г. по в.ч.гр.д. № 555/2011 г.
на ВтАС делото е изпратено за разглеждане от РС Л..
Установява се от приложеното към
доказателствата по настоящото дело гр.д. № 87/2012 г. по описа на РС гр. Л.,
че същото е образувано на 18.01.2012 г., разгледано е от съдия от ЛРС и е
приключило с решение на съда № 578 от 10.12.2012 г.. Установява се от постановеното решение, че със същото ЛРС е отхвърлил
като неоснователен и недоказан предявеният от Г.А.Ч. против Т* С. П. иск с
правно основание чл. 59 ЗЗД за заплащане на обезщетение в размер на 4 408 лв.,
частично от претенция в общ размер на 70 488 лв. за периода от 10.09.1997 г. до
10.05.2010 г., произлизащо от ползване без основание на таванско помещение с
обем 178 куб.м., находящо се в сграда с идентификатор 63427.2.1550.1 на два
етажа, със ЗП: 109 кв.м., която попада в поземлен имот: 63427.2.1550 съгласно
действащата КК на гр. ***, одобрена със заповед № РД-18-18/16.05.2007 г. на изп.
директор на АК. Установява се от мотивите на решението на ЛРС, че за отхвърли
предявения иск съдът е приел, че липсва основна предпоставка за уважаване на
иска, тъй като ищецът не е доказал, че е собственик на процесното таванско
помещение, а ответницата го ползва без основание. Установява се, че решението на ЛРС
е обжалвано от ищеца Г.А.Ч. с въззивна жалба и след отвод на съдиите от ОС
– Л. и постановено определение на ВтАС по реда на чл. 23 ал. 3 от ГПК, въз
основа на въззивната жалба е образувано в.гр.д. № 293/2014 г. по описа на Плевенския
окръжен съд. Установява се, че с решение №355/10.07.2014 г. по в.гр.д. №
293/2014 г., което е окончателно Плевенският окръжен съд е обезсилил решение № 578/10.12.2012
г. по гр.д. № 87/2012 г. по описа на ЛРС и е върнал делото за ново разглеждане
от друг състав на на ЛРС. От мотивите на въззивното решение се установява, че първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявен иск с правно основание чл. 59 ал. 1 от ЗЗД,
вместо по действително предявения иск с правно основание чл. 73 ал. 1 от ЗС,
тъй като от изложените в обстоятелствената част на исковата молба на ищеца Г.Ч.
фактически твърдения, на които е основана претенцията му се установява, че се
претендира обезщетение за пропуснати ползи от невъзможността да използва
собствения си недвижим имот - процесното таванско помещение от 179 куб.м. в
рамките на исковия период вследствие ползването му от ответницата.
Установява
се от приложеното към доказателствата по настоящото дело гр.д. № 1194/2014 г. по описа на ЛРС,
че същото е образувано на 18.07.2014 г. след връщане на делото от ПОС за ново
разглеждане от друг състав на ЛРС и е приключило с решение на съда № 194 от 09.06.2016
г.. Установява се от постановеното решение, че със
същото ЛРС е отхвърлил като неоснователен и недоказан предявеният от Г.А.Ч.
против Т* С. П. иск с правно основание чл. 73 ал. 1 от ЗС за заплащане на
обезщетение в размер на 5 408 лв., предявен като частичен от иск за 70 488 лв.. Установява се
от мотивите на решението на ЛРС, че за отхвърли предявения иск съдът също е
приел, че липсва основна предпоставка за уважаване на иска, тъй като ищецът не
е доказал, че е собственик на тавана в претендирания размер, а ответницата го
ползва недобросъвестно през процесния период. Установява се, че решението на ЛРС е
обжалвано от ищеца Г.А.Ч. с въззивна жалба и след отвод на съдиите от ОС
– Л. и постановено определение на ВтАС по реда на чл. 23 ал. 3 от ГПК, въз
основа на въззивната жалба е образувано в.гр.д. № 61/2017 г. по описа на Великотърновския
окръжен съд. Установява се, че с решение №164/03.05.2017 г. по в.гр.д. № 61/2017
г. Великотърновският окръжен съд е потвърдил решение № 194 от 09.06.2016 г. по гр.д. № 1194/2014
г. по описа на ЛРС, като от мотивите на съдебния акт се установява, че за да
потвърди първоинстанционното решение въззивният съд е приел, че от събраните по
делото доказателства не може да се направи извод за притежание от страна на
ищеца на таванско помещение в двуетажната жилищната сграда, принадлежаща на
ответницата. Установява се, че с определение № 242/08.05.2018 г. по к.гр.д. № 77/2018 г. ВКС не допуснал до касационно
обжалване решението на ВОС по гр.д. № 614/2017 г. и същото е влязло в законна сила на
08.01.2018 г..
Гореописаната
фактическа обставка се явява безспорно установена по делото, поради което
Плевенският окръжен съд приема, че безспорно е налице постановен съдебен акт от
съдия от ЛРС по гр.д. №
87/2012 г. по описа на съда, с който е отхвърлен иск на ищеца Г.Ч. с правно
основание чл. 59 от ЗЗД, който съдебен акт е бил обезсилен с влязло в сила
решение на въззивния съд и делото е върнато за ново разглеждане като е прието,
че е разгледан непредявен иск. Безспорно се установява, че при новото
разглеждане на делото с оглед указанията на въззивния съд ЛРС е определил
правна квалификация на иска по чл. 73 ал. 1 от ЗС,
отхвърлил е същия и решението на ЛРС е влязло в законна сила като потвърдено от
въззивната инстанция и при недопускане до касационно обжалване на решението на
въззивния съд.
Съгласно разпоредбата
на чл. 57 ал. 2 от Конституцията на РБ не се допуска злоупотреба с права, както
и тяхното упражняване, ако то накърнява права или законни интереси на други.
Съгласно
разпоредбата на чл. 235 ал. 2 ГПК решението на съда се основава върху приетите
от него за установени фактически обстоятелства по делото и върху закона, който
е действащ към момента на постановяване на решението, след преценката при
условията на чл. 12 от ГПК на всички доказателства по делото и доводите на
страните по негово убеждение. Съдът е длъжен да обсъди само онези твърдения и
възражения на страните, които се отнасят до основните факти по делото и да
прецени тези от доводите им, които биха имали значение за правилното решаване
на делото. Съдът е длъжен да изгради фактическите си изводи относно всички
релевантни за спора обстоятелства, дори и доказателствата по делото да не са
достатъчни, като приложи правилата за последиците от разпределението на
доказателствената тежест в процеса. При излагане на правните си изводи в
решението съдът прави преценка на установените факти и приложението на закона
към тях, като излага съображения за приложимия материален закон, фактическият
състав, от който произтича спорното право и обсъжда правните доводи и на двете
страни. Постановяване на съдебно решение, в което съдът
неправилно е определил правната квалификация на предявения иск, респ. преценил
е установените по делото факти при неправилно определяне на приложимата
материалноправна норма не би могло да се приеме за нормален и логичен завършек
на развитието на едно съдебно производство, но е допустимо като правна
възможност, именно поради която причина законодателят е предвидил инстанционен
контрол и възможност за въззивна и касационна проверка относно нижощност,
допустимост и правилност на постановения първоинстанционен съдебен акт.
Съгласно определение № 288/10.03.2011 г. по к.гр.д. № 1343/2010 г., ІІІ г.о. на
ВКС „Постановяването
на неправилен акт от съдебен състав, която неправилност е отстранена по реда на
инстанционния контрол не съставлява неправомерно действие по смисъла на чл.
45 от ЗЗД.
Съгласно специалната норма на чл. 135 от ЗСВ - наличие на
умишлено неправомерно действие от страна на съдия - може да бъде установено
само при представяне на доказателства, че по отношение на него е реализирана
наказателна отговорност.“ Наред с този правен извод, който се споделя от
настоящия съдебен състав следва да се отчете, че постановеното първоинстанционно
решение, което е обжалвано не поражда
правно действие, тъй като такова поражда само влезлият в сила съдебен акт. След
като с влязло в сила решение на въззивен или касационен съд,
което има обвързваща сила както за съда, така и за страните и техните
правоприемници при условията на чл. 297 и чл. 298 от ГПК относно
недопустимостта на първоинстанционния съдебен акт, то нарушението на
материалното и/или процесуално право на страните,
участници в производството е отстранено по
предвидения в закона ред
и следва да се приеме, че всяка от страните е получила
адекватната и дължима от държавата съдебна защита на правата си в
производството.
Въз основа на гореизложеното окръжният
съд приема, че постановяването на недопустимо решение от съдия от Ловешкия
районен съд, с което поради неправилно определена правна квалификация на
предявения иск е разгледан непредявен иск и същото е отменено по реда на
въззивния контрол не представлява противоправно деяние, изразяващо се в
злоупотреба с право и нарушаващо установения правен ред или общото правило да
не се вреди другиму. С оглед правото на съдията, произтичащо от закона да
извърши преценка
на исканията, доводите и възраженията на страните, както и на всички
доказателства по делото при условията на чл. 12 от ГПК по негово вътрешно
убеждение, поради което същият се ползва с функционален имунитет, предвиден в
чл. 132 от Конституцията и осигуряващ му независимост при изпълнение на
служебните задължения, съдът приема, че при липса на извършено престъпление при
осъществяване на задълженията му по изготвяне на съдебното решение, не може да
се приеме, че е налице извършено противоправно деяние, в това число злоупотреба
с право или власт, което да дава основание да бъде ангажирана отговорността на
възложителя на правораздавателната дейност, в случая Ловешкия районен съд. Неоснователни
според съда са и твърденията на ищеца,
заявени в исковата молба, че с обезсиленото първоинстанционно решение е
отречено правото му на собственост върху посочения недвижим имот, от което за
същият са произлезли твърдените неимуществени вреди. Ловешкият районен съд не е
бил сезиран с иск за собственост на недвижимия имот. Решението на ЛРС по гр.д.
№ 87/2012 г. няма сила на присъдено нещо по отношение на собствеността на ищеца
Г.Ч. върху посочения в исковата молба недвижим имот в гр. ***, тъй като със
сила на присъдено нещо се ползва само диспозитива на решението, с който съдът
се прозинася относно правото на ищеца да получи обезщетение за неоснователно
ползване от ответницата на собствения му таван за исковия период. Както
обезсиленото решение, така и постановеното при новото разглеждане решение на
Ловешкия районен съд не могат с обвързваща сила на присъдено нещо както да
признаят така и да отрекат правото на собственост на ищеца Г.Ч. по отношение на
недвижимия имот, по отношение на които претендира права. Следва да се посочи
също, че независимо от гореизложеното за исковия период преди постановяване на
съдебния акт – 10.12.2012 г., ищецът не би могъл да обоснове по какъвто и да е
начин претърпени вреди от постановения съдебен акт, тъй като същите не биха
могли да бъдат с оглед изискванията на на чл. 51 ал. 1 от ЗЗД пряка и
непосредствена последица от увреждането, ако такова беше установено по делото.
При тези правни изводи, като приема,
че липсват доказателства за горепосочените съществени елементи на фактическия
състав на непозволеното увреждане, които да обосновават гаранционно - обезпечителната
отговорност на ответника като възложител на работата на магистрата, правораздавал
по конкретното гражданско дело, окръжният съд приема, искът с правно основание
чл. 49 вр. чл. 45 вр. чл. 52 от ЗЗД се явява недоказан по основание и поради
това неоснователен, поради което не следва да обсъжда останалите събрани по
делото доказателства – писмени и гласни за наличието на реално претърпени от
ищеца Г.Ч. неимуществени вреди и наличието на причинната връзка между тях и
постановения съдебен акт.
Водим от горното, Съдът
Р е
ш и:
Отхвърля предявеният от Г.А.Ч., ЕГН
********** *** против ответника Районен съд гр. Л. иск с правно основание чл. 49 вр. чл.
45 вр.чл. 52 от ЗЗД за сумата от 25 001
лв., представляваща обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди в
резултат на постановяване на съдебен акт от магистрат от Районен съд гр. Л., а
именно: решение по гр.д. №
87/2012 г. по описа на РС гр. Л., който съдебен акт
е обезсилен с решение на Плевенския окръжен съд № 355/10.07.2014 г. по в.гр.д. № 293/2014 г., ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата
молба до окончателното й заплащане като неоснователен.
Решението подлежи на обжалване пред
Великотърновския апелативен съд в двуседмичен срок от съобщаването му на
страните, с въззивна жалба.
Окръжен
съдия: