РЕШЕНИЕ
гр. София, 11.10.2019 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети
октомври две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАЙНА СТЕФАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: АННА НЕНОВА
АЛЕКСАНДЪР
АНГЕЛОВ
като разгледа докладваното от съдия Ангелов ч. гр. д. № 7613 по описа за
2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 39, параграф 2 от Регламент № 655/2014 г. вр.
с чл. 435, ал. 4 вр. с чл. 274 и сл. ГПК.
Производството е
образувано по жалба на О.Я. срещу наложен запор въз основа на Европейска
заповед за запор на банкови сметки върху вземанията по банкова сметка *** ***
„Търговска банка Д“ АД, чийто титуляр е жалбоподателят. Запорът е наложен по
изп. д. № 20187810400741 на ЧСИ с рег. № 781. Жалбоподателят твърди, че той не
е лицето, посочено в заповедта за запор, срещу което е издадена. В тази връзка
изтъква, че в заповедта е посочено, че се отнася до О. Я.(Y., O.), гражданин на
Германия с адрес в гр. Хамбург, докато името на жалбоподателя се изписва с „ъ“
– Я., същият е с три имена, а не само с две, не е гражданин на Германия и не е
имал постоянен или временен адрес там. Посочва още, че заповедта за запор е
издадена за неплатени наеми за месеците юли и август 2017 г. по заявление на Ю.М.,
а той не е сключвал договор за наем с това лице, като изтъква и съображения в
тази насока, свързани с мястото, където е отсядал в Германия, гр. Хамбург,
друго място (в Италия), където се е намирал през част от посочените месеци,
както и предположения относно начина, по който заявителят се е снабдил с
личните му данни, за да бъде издадена заповедта за запор срещу него.
Заявителят и ответник по
жалбата Ю.М. изразява становище за нейната неоснователност. Счита, че
посоченото в заповедта за запор лице е именно жалбоподателят, като изтъква, че
не съществува изискване за посочване на бащиното име на длъжника в заповедта,
нито на гражданството му и поради това тези данни не са посочени и в настоящия
случай – посочен е адресът на длъжника в Германия. Посочва и че отразените в
заповедта име и дата на раждане на длъжника съвпадат с тези на жалбоподателя,
т.е. става въпрос за едно и също лице. Твърди също така, че съдът в гр. Хамбург
редовно е връчил на жалбоподателя заповедта за запор. Излага съображения и във
връзка със съществуването на задължения на жалбоподателя по договор за наем със
заявителя.
В мотивите си относно
подадената жалба съдебният изпълнител посочва, че тя е неоснователна. Посочва,
че надлежно е изпълнил издадената срещу жалбоподателя Европейска заповед за
запор на банкови сметки, при което е наложен обезпечителен запор, т.е. не са
извършени същински изпълнителни действия. Посочва също така, че сочената от
жалбоподателя банкова сметка ***, за която банката е потвърдила налагането на
запора. Освен това съдебният изпълнител счита, че жалбоподателят не е трето
лице, а е длъжникът, посочена в заповедта. За останалите възражения на
жалбоподателя счита, че компетентен да се произнесе по тях е съдът, който е
издал заповедта.
След като се запозна с
доказателствата по делото и становищата на страните и на съдебния изпълнител,
съдът намира следното:
Производството пред съдебния
изпълнител е образувано по молба на Ю.М. от 18.09.2018 г. за изпълнение на
Европейска заповед за запор на банкови сметки, издадена на 20.02.2018 г. от
Районен съд – гр. Хамбург, Германия (A.Hamburg – A.).
В заповедта като длъжник е посочен Y., O., роден на *** г., с адрес Z.8A, Hamburg, държава – DE (т.е. Германия).
Заповедта е издадена за налагане на запор върху вземанията на длъжника до
размер от 1 174,09 евро по сметка с IBAN ***nk
AD („Търговска банка Д“ АД), както и по други сметки на длъжника в посочената
банка.
На 18.09.2018 г.
съдебният изпълнител е изпратил запорно съобщение, в изпълнение на заповедта за
запор, до „Търговска банка Д“ АД, получено от банката на 19.09.2018 г., както и
до жалбоподателя О.Я.. С писмо от 26.09.2018 г. банката е информирала съдебният
изпълнител, че жалбоподателят има две сметки в банката, една от които е посочената
в заповедта за запор, като и двете сметки за блокирани до размера на запора, а
по посочената сметка е наличен пълният размер на указания дълг в запорното
съобщение.
На първо място следва да
се определи каква е защитата, която иска да получи жалбоподателят с подадената
от него жалба и по какъв ред може да се реализира тя. В случая не е налице
извършването на същински изпълнителни действия, а в рамките на изпълнителното
производство е приведен в изпълнение запор на вземания по банкови сметки,
постановен с Европейска заповед за запор на банкови сметки. Поради това
защитата на жалбоподателя може да бъде само тази, с която той разполага срещу
заповедта за запор съгласно Регламент № 655/2014 г. за създаване на процедура
за европейска заповед за запор на банкови сметки с цел улесняване на
трансграничното събиране на вземания по граждански и търговски дела (по-долу
наричан „Регламентът“).
Регламентът предоставя
редица възможности за защита на длъжника по издадената срещу него заповед за
запор на банкови сметки. В част от тези хипотези, свързани с отмяна или
евентуално изменение на заповедта, компетентен е съдът, който е издал заповедта
за запор – чл. 33 и чл. 35, параграфи 1 и 2 от Регламента. Съгласно чл. 34 от
Регламента компетентният съд в държавата-членката, в която се изпълнява
заповедта, може да постанови ограничаване или прекратяване на изпълнението.
Част от хипотезите, в които може да бъде прекратено изпълнението, свързани
най-общо с редовността на връчването на заповедта, с наличието на вземане,
което да се обезпечи, и със съразмерността на обезпечението, са идентични с
хипотезите, при които самата заповед може да бъде отменена от съда, който я е
издал (чл. 34, параграф 1, б. „б“, т. iv вр. с чл. 33, параграф 1, б. „б“ – „ж“ от Регламента).
Същевременно съдът по местоизпълнението на заповедта
за запор може да ограничи или прекрати изпълнението ѝ и когато са налице
хипотези, които най-общо са свързани с изпълняемостта
на акта, с който се установява вземането, което се обезпечава със запора, или
при несеквестируемост на вземането по съответната
банкова сметка, ***д (чл. 34, параграф 1, б. „а“, б. „б“, т. i – iii и
параграф 2 от Регламента).
В настоящия случай
жалбоподателят не навежда нито една от посочените хипотези. Настоящата
инстанция, като съд по местоизпълнението на заповедта
за запор, може да разгледа само защитата на длъжника в хипотезите на чл. 34 от
Регламента, посочени по-горе. Същевременно обаче жалбоподателят оспорва да е
лицето, посочено като длъжник по издадената заповед, като не се позовава и на
някоя от уредените в Регламента хипотези на защита срещу заповедта. Освен това
от формална страна жалбоподателят не е подал възраженията си чрез съответния
формуляр съгласно чл. 36, параграф 1 от Регламента и Приложение VII към Регламент за изпълнение № 2016/1823 на Европейската комисия.
Поради това следва да се приеме, че настоящото производство не представлява
някой от случаите, предвидени в Регламента, в които длъжникът по заповедта за
запор търси защита срещу нея.
След като жалбоподателят
твърди, че не е лицето, посочено в заповедта за запор, следва да се приеме, че
търсената от него защита е тази на трето по отношение на заповедта лице, което
е засегнато от действието на наложен запор върху банковите му сметки му, без
самият той да е длъжник. Според чл. 39, параграфи 1 и 2 от Регламента тази
защита може да се осъществи чрез оспорване от страна на третото лице на
заповедта за запор пред съда, който я е издал, както и пред съда по местоизпълнението ѝ, когато се оспорва изпълнението
на заповедта. Следователно в случая следва да се приеме, че подадената жалба е
в съответствие със защитата на третите лица, предвидена в чл. 39, параграф 2 от
Регламента.
Според посочената норма
на чл. 39, параграф 2 от Регламента правото на жалба в този случай се урежда
съгласно правото на държавата-членка по изпълнение, т.е. в случая това е
българското право. Следва да се посочи обаче, че специално създадената във
връзка с Регламента глава 56а ГПК (чл. 618а – чл. 618д ГПК) не предвижда
изрично производство по защита на третите лица, засегнати от заповедта за запор,
нито дори кой е компетентният съд, който следва да се произнесе. Поради това в случая
по аналогия следва да се приложи хипотезата на чл. 435, ал. 4 ГПК, макар и
аналогията да не е твърде близка, тъй като посочената разпоредба предвижда
защита на трети лица при изпълнение, насочено върху вещи, докато запорът върху
банкови сметки е насочен върху вземания. Все пак не може да не се допусне
възможността трето лице да се защити срещу наложен върху негова банкова сметка ***,
обезпечаващ вземане към друго лице. От една страна това следва с оглед на
посочената разпоредба на Регламента. От друга страна този извод следва от
принципа, че всяко трето лице трябва да може да получи защита срещу всяка
обезпечителна мярка, която засяга неговата правна сфера. Доколкото
обезпечителните мерки се налагат по правилата на изпълнителния процес (чл. 401 ГПК препраща за действието им към съответните правила на изпълнителното
производство), следва и че сходни са способите за защита на третите лица, засегнати
от действия по принудително изпълнение и по налагане на обезпечение. В този
смисъл са и мотивите към т. 6 на ТР № 6/2014 г. на ОСГТК на ВКС, макар
чрез тези съображения ВКС да е обосновал възможност на третите лица да обжалват
съдебния акт, с който е допуснато обезпечението. В случая тази защита не може
да е приложима, тъй като заповедта за запор не е издадена от българския съд,
поради което не може да бъде обжалвана пред него. Поради това следва да се
приеме, че жалбоподателят, който твърди, че е трето лице, засегнато от
налагането на запора върху сметките му, има право на защита срещу действията на
съдебния изпълнител по налагането на запора съгласно чл. 39, параграф 2 от
Регламента и по аналогия на чл. 435, ал. 4 ГПК. Следователно подадената жалба е
допустима.
Следва да се посочи и
това, че жалбоподателят обжалва налагането на запор върху конкретна банкова
сметка *** ***. Според писмото от банката до съдебния изпълнител от 26.09.2018
г., с което е потвърдено налагането на запора, той е наложен върху други две
сметки на жалбоподателя в банката, една от които е посочената в заповедта за
запор. Нито една от тези сметки не е сметката, посочена в жалбата. Въпреки това
обаче, доколкото в заповедта за запор е посочено, че запорът следва да бъде
наложен и върху всички други сметки на длъжника по заповедта в същата банка,
както и с оглед на това, че сметката, посочена в жалбата, също е на длъжника и
е открита в тази банка (видно и от представеното към жалбата удостоверение от
банката), следва да се приеме, че не е невъзможно да бъдат засегнати и други
сметки на жалбоподателя в тази банка (освен посочените в писмото от банката до
съдебния изпълнител, което при това не е издадено съгласно формуляра по
Приложение IV към Регламент за изпълнение № 2016/1823).
Поради това жалбата следва да бъде разгледа по същество.
По делото е представено
копие от личната карта на жалбоподателя, от което е видно, че имената му са О.Ж.Я.,
с транслитерация с латински букви – O. Z.Y., а датата му на раждане е *** г.
Съгласно чл. 4 от Закона за транслитерацията буквите от българската азбука „А“
и „Ъ“ се транслитерират с една и съща буква от латинската азбука – „А“. По този
начин, независимо дали фамилното име на лицето е „Я.“ или „Я.“, след
транслитерация и двете име се изписват „Y.“, както е изписано името на
жалбоподателя в документа му за самоличност и както е изписано името на
длъжника в заповедта за запор.
Съгласно чл. 8, параграф
2, б. „в“, т. i и чл.
19, параграф 2, б. „в“ от Регламента молбата за издаване на заповед за запор,
както и самата заповед за запор, по отношение на идентификацията на длъжника
следва да съдържат име и данни за връзка с длъжника, както и дата на раждане и
идентификационен номер или номер на паспорта на длъжника. Във формуляра за
подаване на молба за издаване на заповед за запор – Приложение I към Регламент за изпълнение № 2016/1823 – в т. 3.1 се посочват
фамилното и собственото име на длъжника, а презимето (бащиното име) – само ако
е известно. Следователно посочването само на две имена на длъжника – собствено
и фамилно, представлява достатъчна индивидуализация. Нито един от двата
посочени регламента не изисква да се посочва гражданството на длъжника като
негов индивидуализиращ белег. Посочването на държава в т. 3.2.3 от формуляра е
част от адреса на длъжника, а не означение за неговото гражданство. Съгласно т.
3.7 от формуляра информацията за дата на раждане, идентификационен номер на
длъжника или номер на паспорта му следва да се посочи, само ако е известна на
заявителя. В случая очевидно в молбата е посочена само датата на раждане, тъй
като само тя е отразена в приложената по изпълнителното дело заповед за запор.
С оглед на посочените
изисквания относно индивидуализацията на длъжника съгласно двата регламента
следва да се приеме, че достатъчна индивидуализация на длъжника представлява
посочването на собственото и фамилното му име и по възможност на датата му на
раждане, което в случая е направено. Посочването на адрес не е индивидуализиращ
белег на длъжника, тъй като това е адрес, на който лицето може да бъде открито,
за да му бъде връчена заповедта. Поради това без значение е дали посоченият
адрес е такъв, на който длъжникът има формална адресна регистрация.
В случая в заповедта за
запор е посочено име на длъжника, което е идентично с това на жалбоподателя.
Датата на раждане по заповедта също съвпада с датата на раждане на
жалбоподателя. В допълнение може да се съобрази и това, че посочената в
заповедта банкова сметка ***исмото от банката до
съдебния изпълнител. Още един аргумент за формалната идентичност на лицата може
да се изведе от обяснението на жалбоподателя за това, че вероятно личните му
данни са незаконно получени и използвани от заявителя. Ако действително в
заявлението са използвани личните данни на жалбоподателя, съдържащи с в изгубен
от него документ, тогава очевидно адресат на заповедта за запор е жалбоподателят.
Поради това следва да се приеме, че лицето, описано в заповедта за запор, е идентично
с жалбоподателя в настоящото производство и длъжник по изпълнителното дело.
При това положение
жалбата следва да се остави без уважение, тъй като жалбоподателят не е трето
лице, което е засегнато от изпълнението на наложения запор на банкови сметки, както
твърди, а е самият адресат (длъжник) по заповедта. От друга страна, както се
посочи, с оглед изложените от жалбоподателя съображения и направени искания
(включително формата, в която е подадена жалбата), търсената от него защита не
е защитата на длъжника срещу заповедта за запор. В тази връзка не следва да
бъдат разглеждани и другите изтъкнати от жалбоподателя съображения и
обстоятелства, които са свързани с въпроса за дължимостта на вземанията, във
връзка с които е допуснат запор на банковите сметки на жалбоподателя, и който
въпрос не е предмет на производството във връзка с изпълнението на заповедта за
запор.
С оглед на
гореизложеното съдът
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ жалбата на О.Ж.Я. срещу наложен запор по изп. д. № 20187810400741 на ЧСИ с рег. № 781 върху вземанията по банкова
сметка *** *** „Търговска банка Д“ АД въз основа на Европейска заповед за запор на банкови сметки,
издадена на 20.02.2018 г. от Районен съд – гр. Хамбург (A.Hamburg – A.), Германия.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.