№ 346
гр. Пловдив, 07.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и пети май през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Надежда Ив. Желязкова
Каличкова
Членове:Славейка Ат. Костадинова
Красимира Д. Ванчева
при участието на секретаря Цветелина Юр. Диминова
като разгледа докладваното от Надежда Ив. Желязкова Каличкова Въззивно
търговско дело № 20225001000243 по описа за 2022 година
за да се произнесе, намери за установено следното:
Производство по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Обжалвано е решение № 260011 от 18.02.2022г., постановено по т.д.№
156 по описа за 2020г. на ОС П., в частта, с която е уважен предявения от С.Д.
Ц. ЕГН ********** с адрес гр. П., ул. Г. № 25 иск да бъде признато за
установено по отношение на ИВ. Н. Б. ЕГН ********** от с. О., Община П.,
че съществува вземането му в размер на 94 100 лв., ведно със законната лихва
върху сумата, считано от 12.12.2019г. до окончателното й заплащане,
дължима на основание запис на заповед, издаден на 01.06.2016г. с падеж
31.12.2016г., за която сума е издадена Заповед № 633 от 16.12.2019г. за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по
ч.гр.д. № 1013/2019г. по описа на РС П..
Решението в коментираната част е обжалвано от ответника ИВ. Н. Б.
ЕГН ********** от с. О., Община П. с твърдения за процесуална и
материална незаконосъобразност, а искането отправено до въззивния съд е
решението в атакуваната част да бъде отменено и постановено друго, с което
искът отхвърлен. Претендира разноски за първата инстанция и за настоящата.
В срока за отговор е постъпил такъв от ищеца С.Д. Ц. ЕГН **********
с адрес гр. П., ул. Г. № 25, с който жалбата е оспорена като неоснователна, а
1
искането е съдебното решение в обжалваната част да бъде потвърдено.
Претендира разноски.
Въззивна жалба е постъпила и от С.Д. Ц. ЕГН ********** с адрес гр. П.,
ул. Г. № 25 срещу решението в частта, с която е отхвърлен предявения от
него иск да бъде признато за установено по отношение на ИВ. Н. Б. ЕГН
********** от с. О., Община П., че съществува вземането му в размер над
94 100 лв. до 100 000 лв., частично от 800 000 лв., ведно със законната лихва
върху сумата, считано от 12.12.2019г. до окончателното й заплащане,
дължима на основание запис на заповед, издаден на 01.06.2016г. с падеж
31.12.2016г., за която сума е издадена Заповед № 633 от 16.12.2019г. за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по
ч.гр.д. № 1013/2019г. по описа на РС П.. Изложени са съображения за
неправилност, поради нарушение на материалния закон и съществени
процесуални нарушения при постановяване на решението в обжалваната част,
а искането е същото да бъде отменено в атакуваната част и постановено
друго, с което иска бъде уважен изцяло. Претендира разноски за двете
инстанции.
Съдът, след преценка на събраните по делото доказателства – поотделно
и в тяхната съвкупност и при съобразяване предметните предели на
въззивното производство, намери за установено следното:
Първоинстанционното производство е образувано по иск на С.Д. Ц.
ЕГН ********** с адрес гр. П., ул. Г. № 25 против ИВ. Н. Б. ЕГН **********
от с. О., Община П. с правно основание чл. 422 ГПК вр. с чл. 415 ГПК вр. с
чл. 124 ГПК. Твърденията са, че на 01.06.2016 г. ИВ. Н. Б. е издал запис на
заповед, с който се е задължил, без протест, да заплати на ищеца сумата от
800 000 лв. на падеж 31.12.2016г.. Въпреки настъпване на падежа плащане
липсвало, поради което и ищеца сочи, че по ч.гр.д. № 1013 по описа на РС П.
се е снабдил със Заповед № 633 за изпълнение на парично задължение въз
основа на документ по чл. 417 от 16.12.2019г. и изпълнителен лист № 717 от
16.12.2019г. за сумата от 100 000 лв., частично от 800 000 лв., ведно със
законната лихва, считано от 12.12.2019г. до окончателното й заплащане, но е
депозирано възражение от длъжника, че не дължи изпълнение по издадената
заповед. Въз основа на изложеното, ищецът настоява съда да постанови
решение, с което да признае за установено по отношение на ответника, че
съществува вземането му в размер на 100 000 лв., дължимо на основание
запис на заповед от 01.06.2016г., ведно със законната лихва, считано от
12.12.2019г. до окончателното му заплащане, както и вземането в размер на
сумата от 4050 лв., представляващи разноски в производството по ч.гр.д. №
1013/2019г. по описа на РС П.. Претендира разноски.
Ответникът – ИВ. Н. Б. ЕГН ********** с адрес с. О., ул. С. № 3,
Община П., обл. П., представляван адв. Ж.К. и адв. Н.М. е депозирал писмен
отговор, с който оспорва предявения иск. Твърди, че преди издаване на записа
на заповед през м.05.2016г. са водени преговори между ищеца и ответника за
2
бъдещо отпускане на паричен заем в размер на 800 000 лв., който
предварително да бъде обезпечен с издаването на запис на заповед, в
изпълнение на което и ответника, за да гарантира сериозността на своите
намерения е издал процесния запис на заповед, като предварително бъдещо
обезпечаване на уговаряната да бъде получена в заем сума. Като твърди, че от
ищеца не е даден, съответно от ответника не е получен заем в размер на
800 000 лв., както и че в съответствие с чл. 12 ЗЗД е действал добросъвестно
и предварително е обезпечил връщането на уговоряваната да бъде дадена в
заем сума, като е издал записа на заповед, а ответника е злоупотребил с
правата като се е възползвал от издадената ценна книга, настоява предявения
иск да бъде отхвърлен.
В срока по чл. 372 ГПК е постъпила допълнителна искова молба от
ищеца, с която оспорва твърденията за това, че записа на заповед е издаден за
обезпечаване на бъдещ заем в размер на сумата от 800 000 лв.. Сочи, че
процесният запис на заповед е издаден за обезпечаване на задължения на
ответника по предоставени му суми на ръка, по банков път и на трети лица
във връзка с бизнес начинание и въпреки, че ответника е върнал една част от
сумите са останали дължими такива в значителни размери. Уточнява, че
претенцията за 100 000 лв. е формирана от преведени по банков път и по
сметка на ответника в „Р.“ АД и „Б.“ АД в общ размер на 94 100 лв. и
съответната лихва, с конкретни посочени суми и дати на превеждане, като
заявява, че за останалите предоставени суми са образувани други дела.
В срока по чл. 373 ГПК е постъпил допълнителен отговор от ответника,
с който признава, че е получил суми по своята банкова сметка в „Р.“ АД, но
отрича това да е сторено по банкова сметка в „Б.“ АД, като заявява, че не е
имал открита сметка в тази банка през 2015г.. Навежда възражение за изтекла
погасителна давност по отношение на вземането, което ищеца твърди да има
и което е обезпечено с издадения запис на заповед. В условията на
евентуалност заявява свое насрещно възражение за прихващане с парични
суми, които е превеждал по сметки на ищеца за периода 01.01.2013г. –
31.12.2018г..
От приложеното ч.гр.д. № 1013/2019г. по описа на РС П. се установява,
че със заявление от 12.12.2019г. С.Д. Ц. е поискал да му бъде издадена
заповед за изпълнение по чл.417 ГПК въз основа на запис на заповед от
01.06.2016г. за сумата от 100 000 лева, частично от 800 000 лв.. Искането е
удовлетворено като на 16.12.2019г. е издадена срещу длъжника, ответник в
настоящото производство, заповед за изпълнение на парично задължение за
сумата от 100 000 лева, дължима по запис на заповед, издаден на 01.06.2016г.,
ведно със законната лихва, считано от 12.12.2019г. до окончателното й
заплащане и разноски в размер на 4050 лв., представляващи заплатена
държавна такса в размер на 2000 лв. и 2050 лв. адвокатско възнаграждение.
На 16.12.2019г. е издаден изпълнителен лист, а на 17.12.2019г. същия е
получен от заявителя.
3
На 19.08.2020г. е постъпило възражение по чл. 414 ГПК от длъжника, за
което заявителя е уведомен на 28.09.2020г. с нарочно съобщение. В срока по
чл.415, ал.1 ГПК е предявен и настоящия иск, който предвид изложеното,
съдът намира за процесуално допустим.
Със запис на заповед, издаден на 01.06.2016г. ИВ. Н. Б. се е задължил
безусловно и неотменимо да заплати на С.Д. Ц. на падежа 31.12.2016г. или на
негова заповед сумата от 800 000 лв..
По правило – чл. 535 ТЗ записът на заповед, който съдържа
реквизитите, посочени в цитираната разпоредба, удостоверява наличието на
валидно възникнало задължение на основание именно едностранно издадения
документ. В конкретният случай посочената разпоредба е изпълнена – налице
е редовен от външна страна документ, който удостоверява подлежащо на
изпълнение вземане. Основанието, с оглед на което се поема задължението
стои извън абстрактната сделка, но издаването й винаги е свързано с
конкретно каузално правоотношение, за чиято цел е създадено. Няма пречка
записът на заповед да е издаден от длъжник, който не е страна по каузалното
правоотношение, след като е установена връзката между каузалното
правоотношение и записа на заповед.
От ответника е наведено каузално отношение, за обезпечаване
задълженията, по което е издаден записа на заповед. Установяване на това
отношение е в тежест на страната, която го е навела и конкретно ответника.
Доказателства за установяване на твърдяните преддоговорни отношения,
както и евентуално вземане, което да е обезпечено с издадения запис на
заповед не са ангажирани от ответника при негова доказателствена тежест, а
следва да се приеме и че наличието на кауза не е подържана от него, като се
има предвид становището му в допълнителния отговор на исковата молба, а и
във въззивната жалба. Така, ответника признава, че записа на заповед е
издаден за обезпечаване на вземане на ищеца с произход, твърдян от ищеца, а
именно заем, предоставен през периода 01.01.2013г. до 31.05.2016г..
Твърдението на ищеца е, че записа на заповед обезпечава вземането по
каузално отношение, а именно преведени по банкови сметки на ответника
общо 94 100 лв. и „съответните лихви“ върху тях. Конкретно по отношение на
заявената като частична претенция за признаване съществуването на
вземането му в размер на 100 000 лв. твърди, че се основава на преведени
общо 94 100 лв. по банкови сметки на И.Б. суми, както следва: общо 42 500
лв. в „Р.“ АД на 05.03.2015г., 16.03.2015г., 19.03.2015г. и 04.05.2015г. и общо
51 600 лв. по сметка в „Б.“ АД на 16.03.2015г., 24.04.2015г. и 04.05.2015г.,
както и съответните лихви.
От приетата от първостепенния съд и без възражения от страните ССчЕ,
която настоящия въззивен съд кредитира се установява извършването на
преводите на сумите, така, както са заявени от ищеца.
От събраните гласни доказателства – показанията на св. М.Б., които
4
съдът кредитира като преки, непосредствени и без данни за тяхната
заинтерисованост се установява, че свидетелката познава страните, както и че
е присъствала на разговори между тях за това, че И.Б. дължи връщане на
дадените му от С.Ц. суми и след като това не е сторено И.Б. поискал отсрочка
и заявил готовност да подпише всички необходими документи. Твърди, че е
присъствала на подписването на записа на заповед и заявява, че на откъснат
лист от тефтер Б. е записал, че ще върне всичко което дължи до края на
2016г.. Сочи, че знае С. Ц. да е превеждал пари и на други лица по искане на
И.Б., вкл. и на нея с уговорката да бъдат върнати в определен срок. Твърди, че
е предоставила своя банкова карта, която е ползвал Иван и по която са
превеждани пари от С.. В аналогичен смисъл са и показанията на св. Е.Д.,
която твърди, че познава страните и знае, че И.Б. дължи на ищеца суми, които
последния му предоставил с цел финансиране на проект, както и че за
невърнатите заеми страните са подписали документи, вкл. и запис на
заповед.
Въз основа на изложеното, съдът приема, че вземането на ищеца за
сумата от 94 100 лв. съществува и следва да бъде признато по отношение на
ответника. Всъщност, то не се и оспорва от него, видно от депозираната
въззивна жалба. В същата е заявено и подържано единствено възражението за
погасяване по давност на вземането, което е обезпечено с издадения запис на
заповед. Вземането е по договор за заем и се погасява с изтичане на общата
пет годишна погасителна давност, съгласно чл. 110 ЗЗД, която съгласно чл.
114 ЗЗД започва да тече от изискуемостта му. Дори и по отношение на
процесното вземане да се приеме, че изискуемостта му настъпва след покана,
то с приложението на чл. 114, ал.2 ЗЗД следва да се приеме, че момента е от
възникването на вземането т.е. от датите, на които е заверена сметката на
ответника с наредените парични преводи от ищеца, най – ранната от които е
05.03.2015г.. С приетата в настоящата въззивна инстанция „декларация“ от
01.06.2016г., която съставлява писмен документ – разписка И.Б. е признал
свое парично задължение към ищеца за сума в общ размер 800 000 лв., като
се е задължил да погаси същото до края на 2016г.. Коментираният документ
не е оспорен от ответника длъжник, поради което и с обвързващата съда
материалната доказателствена сила следва да се приеме, че вземането на
ищеца е признато от ответника, с което свое действие е осъществена
хипотезата на чл. 116, ал.1, б.а ЗЗД, считано от 01.06.2016г. и давността е
прекъсната, съответно същата не е изтекла до предявяване на иска.
Изложеното обосновава неоснователност на заявеното възражение за
погасяване по давност на вземането, което е обезпечено с издадения запис на
заповед.
Разписката, съгласно чл. 77, ал.1 ЗЗД и чл.109 ЗЗД, след като се намира
у кредитора, означава, че материализираното в нея задължение не е погасено.
Предположението на закона не е оборено, тъй като длъжникът дори не
твърди, че намиращия се у кредитора документ не му е бил върнат
доброволно. Изводът е, че вземането в размер на 94 100 лв., което е
5
обезпечено с издадения запис на заповед е съществуващо и непогасено, нито с
изтичане на давност, нито с плащането му, поради което и следва да се
разгледа наведеното при условията на евентуалност възражение за
прихващане на ответника със сумата от 8660 лв., представляваща сума
преведена по банков път от ответника на ищеца в периода 01.01.2013г. –
31.12.2018г.
От приетата от съда и без възражения от страните ССчЕ се установява
превода на сума в общ размер от 8660 лв. в периода от 01.01.2013г. до
31.12.2018г., а като основание на някои от вноските е посочено „захранване
на сметка“, а на други „лична вноска“, което е уточнено от в.л. Б. при разпита
му в проведеното открито съдебно заседание. Посочените записвания не
установяват основанието за извършените преводи, а всъщност такова не е
наведено и от ответника, за да се преценява дали за същия е възникнало
вземане, което да е съществуващо и ликвидно, за да се извърши исканата
компенсация. Вярно е твърдението във въззивната жалба, че извършените
преводи може да са без основание и за ответника да е възникнало вземане с
осъществяване на някои от съставите по чл. 55 и сл. ЗЗД, но това трябва да е
установено от твърдящия го – ответник. Всъщност твърдения за налично
вземане с произход обезщетение за неоснователно обогатяване наведено от
ответника липсват, а и от събраните доказателства такова не се установява.
Изводът е, че не се установи налично насрещно вземане за ответника, което
да се компенсира съгласно чл. 103, ал.1 ЗЗД с вземането на ищеца.
Неоснователна е жалбата на ищеца, касаеща отхвърлената част от
предявения иск, а именно да бъде признато за съществуващо вземането му за
сумата над 94 100 лв. до 100 000 лв., частично от 800 000 лв.. Всъщност по
отношение на вземането за разликата над 94 100 лв. ищеца в допълнителната
искова е посочил, че то съставлява такова за „…съответната лихва“. В хода на
първоинстанционното производство не е уточнено с какъв произход е лихвата
– обезщетителен за забава или възнаградителен. Едва във въззивната жалба
ищеца сочи, че всъщност вземането е за лихва за забава, което твърдение е
ново и е недопустимо навеждането му едва във въззивното производство,
съгласно чл. 266, ал.1 ГПК, поради което и съдът не го разглежда. След като
не се установи вземане в размера на признатия от 94 100 лв., което да е
обезпечено с издадения запис на заповед, при налични твърдения за това от
поемателя по същия, то иска е неоснователен и следва да се отхвърли.
Макар и с различни мотиви, решаващия първоинстанционен съд е
достигнал до същия правен извод, поради което и постановеното от него
решение като законосъобразен отговор на повдигнатия спор следва да бъде
потвърдено.
С оглед изхода на спора пред въззивната инстанция и
неоснователността на въззивните жалби, съдът счита, че разноски на страните
не се дължат.
Мотивиран от изложеното, съдът
6
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 210011 от 18.02.2022г., постановено по
т.д.№ 156 по описа за 2020г. на ОС П..
Решението подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280,
ал.1 ГПК пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7