РЕШЕНИЕ

 

гр. София, 13.09.2019 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и първи май две хиляди и деветнадесета година, в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА И.

         ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ

                    мл.с. ПЛАМЕН ГЕНЕВ

 

 

при секретаря Елеонора Георгиева,

разгледа докладваното от съдия Сантиров в.гр. дело № 16634 по описа за 2018 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 485496 от 11.09.2018 г., постановено по гр. дело № 76873/2015 г. по описа на СРС, ГО, 59 състав, са отхвърлени предявените от  „Т.С.“ ЕАД срещу С.К.Х. обективно кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 153 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване съществуване на задължение в размер на сумата от 246,46 лв., представляваща стойността, за доставена от дружеството топлинна енергия през периода от 10.2011 г. до 04.2012г. ведно със законна лихва за периода от 30.10.2014 г. до изплащане на вземането, мораторна лихва в размер на 62, 41 лв. за периода от 30.11.2011 г. до 19.09.2014 г., присъдени със заповед за изпълнение от 02.07.2015 г. по ч.гр. д. № 58948 по описа за 2014 г. на СРС. Със същото  решение на основание чл. 78,  ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на ответника сумата от 200,00 лв., представляваща разноски в заповедното производство, като и сумата от 500,00 лв., представляваща разноски в производството пред СРС.

Срещу така постановеното решение, с което обективно кумулативно съединените искове са били отхвърлени е постъпила въззивна жалба от ищеца „Т.С.” ЕАД, чрез пълномощника си – юриск.К.И., с надлежно учредена представителна власт по делото, с оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и необоснованост. Изтъква, че необосновано първоинстанционният съд е приел, че ответникът няма качество на потребител, тъй като от представения Нотариален акт за собственост от 29.05.1997 г. се  установявало, че е собственик на процесния недвижим имот, до който е доставял топлинна енергия. Моли съда да отмени обжалваното решение и уважи предявените установителни искове.

Въззиваемият ответник С.К.Х., чрез пълномощника си – адв. Н.И. с надлежно учредена представителна власт по делото, е подал писмен отговор, с който оспорва жалбата по подробно изложените съображения. Поддържа, че е обоснован извода на първоинстанционния съд, че ищецът не е установил качеството на потребител на топлинна енергия. Моли съдът да отхвърли същата като потвърди обжалваното решение, както и да присъди направените по делото разноски.

Въззиваемият - „М.Е.“ ООД - третото лице помагач на ищеца - не е подал отговор на въззивната жалба и не взема становище по същата.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неснователна по следните съображения:

Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт. По конкретно наведени доводи във въззивната жалба, съдът намира следното:

Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ „потребители на топлинна енергия” са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. А по силата на определителната правна норма, регламентирана в § 1, т. 42 (отм.) ЗЕ, но действаща през релевантния период, „потребител на енергия или природен газ за битови нужди” е физическо лице - собственик или ползвател на имот, което ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за домакинството си. Следователно, купувач (страна) по сключения договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в облигационни правоотношения с ищцовото дружество.

В конкретния случай обоснован е извода на първоинстанционния съд, че от доказателствата по делото не се установява правнорелевантното обстоятелство, че именно ответникът е собственик или вещен ползвател на процесния имот, до който ищецът твърди че е доставил топлинна енергия, т.е. че е пасивно материално легитимирани да отговаря по иска. В тази връзка следва да се отбележи, че е голословно твърдението на въззивника, че по делото е представен Нотариален акт за собственост от 29.05.1997 г., който установявал правото на собственост на ищеца върху недвижим имот, находящ се в гр. София, общ. ******, до който ищецът е доставял топлинна енергия. В кориците на делото не се съдържа  Нотариален акт за собственост от 29.05.1997 г., установяващ правото на собственост на ответника, който от своя страна своевременно - с отговора на исковата молба, е оспорил твърдението на ищеца, че е страна по договора, като първоинстанционният съд, разпределяйки правилно доказателствената тежест с доклада по делото, е дал на ищеца указания, че доказателствената тежест е негова. Противно на поддържаното във въззивната жалба настоящият състав на съда приема, че по делото ищецът не е установил при условията на пълно и главно доказване в съответствие с разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК принадлежността правото на собственост на ответника върху процесния недвижим имот, находящ се в в гр. София, общ. ****** , поради което и при прилагане последиците на доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 ГПК законосъобразно предявения главен иск е бил отхвърлен, като с оглед изхода на делото по главния иск неоснователен е и предявения акцесорен иск. 

С оглед неоснователността на въззивната жалба обжалваното решение следва да бъде потвърдено изцяло, а предявената от ищеца въззивна жалба отхвърлена.

В полза на въззиваемите на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 273 ГПК следва да се присъдят направените в производството пред СГС разноски в размер на 500,00 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение.

С оглед на цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.

 

Така мотивиран, Софийският градски съд

 

РЕШИ:

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 485496 от 11.09.2018 г., постановено по гр. дело № 76873/2015 г. по описа на СРС, ГО, 59 състав.

ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД с ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:*** 23 Б да заплати на С.К.Х. с ЕГН **********,***  на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 273 ГПК сумата от  500,00 лв., представляващи разноски за адвокатско възнаграждение в производството пред СГС.

РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на „Т.С.” ЕАД – „М.Е.“ ООД.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

 

  

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                                                    ЧЛЕНОВЕ: