№ 2421
гр. София, 23.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 177 СЪСТАВ, в публично заседание на
седми март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:НИКОЛА Д. КЪНЧЕВ
при участието на секретаря РАЛИЦА Т. КРУМОВА
като разгледа докладваното от НИКОЛА Д. КЪНЧЕВ Гражданско дело №
20211110126949 по описа за 2021 година
намери следното:
Производството е образувано по искова молба от // против В. Р. Р. с
искане да бъде осъдена да заплати на топлофикационното дружество: сумата
от 1271,98 лева – незаплатена цена на доставена топлинна енергия за битови
нужди за периода от 01.05.2017 г. до 30.04.2020 г. ведно със законната лихва
от 17.05.2021 г. до окончателното изплащане на вземането, сумата от 171,99
лева – мораторна лихва върху тази сума за периода от 15.09.2018 г. до
23.04.2021 г., сумата от 68,27 лева – цена на ползвана услуга дялово
разпределение за периода от 01.04.2018 г. до 30.04.2020 г. и сумата от 12,40
лева – мораторна лихва върху тази сума за периода от 31.05.2018 г. до
23.04.2021 г. Ищецът твърди да е налице облигационно отношение,
възникнало с ответника въз основа на договор за продажба на топлинна
енергия при Общи условия, чиито клаузи съгласно чл. 150 ЗЕ са обвързали
потребителите, без да е необходимо изричното им приемане. Поддържа, че
съгласно тези общи условия е доставил за процесния период на ответника
топлинна енергия, като купувачът не е заплатил дължимата цена, формирана
на база прогнозни месечни вноски и изравнителни сметки, изготвени по реда
за дялово разпределение. Твърди, че съгласно общите условия купувачът на
топлинна енергия е длъжен да заплаща дължимата цена в 45-дневен срок след
публикуването на фактурите на интернет страницата на продавача.
Ответникът в срока по чл. 131 ГПК не е подал писмен отговор.
В последното по делото съдебно заседание страните са редовно
призовани. Ищецът, не се явява, изпраща писмено становище, с което
поддържа исканията си. Ответникът се явява, изразява становище за
неоснователност на иска, прави възражение за частично изтекла в негова
полза погасителна давност.
Предявени са първоначално обективно, кумулативно съединени
осъдителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 318, ал. 2 ТЗ,
1
във вр. чл. 200 ЗЗД, във вр. чл. 110, ал. 2 ЗС и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
При релевираните в исковата молба твърдения възникването на
спорното право се обуславя от осъществяването в обективната
действителност на следните материални предпоставки (юридически факти):
1) наличието на действително правоотношение по договор за продажба
(доставка) на топлоенергия, по силата на което продавачът се е задължил да
прехвърли правото на собственост върху процесните стоки и да ги предаде, а
купувачът да ги получи и да заплати уговорената продажна цена и 2)
продавачът да е доставил топлинна енергия в твърдяното количество на
купувача.
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ „потребители на топлинна енергия” са всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение. А по силата на определителната правна норма,
регламентирана в § 1, т. 42 (отм.) ЗЕ, но действащ през релевантния период,
„потребител на енергия или природен газ за битови нужди” е физическо лице
- собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с
топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо
водоснабдяване, или природен газ за домакинството си. А съгласно § 1, т. 2а
от ДР ЗЕ 2а. (Нова - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.) "Битов
клиент" е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с
топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо
водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди, а съобразно §
1, т. 41б ДР ЗЕ "Потребител на енергийни услуги" е: краен клиент, който
купува енергия или природен газ, и/или ползвател на преносна и/или
разпределителна мрежа за снабдяването му с енергия или природен газ.
Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г. на ВКС
по тълк. д. № 2/2017 г., ОСГК – „Собствениците, респективно бившите
съпрузи като съсобственици, или титулярите на ограниченото вещно право
на ползване върху топлоснабдения имот, дължат цената на доставената
топлинна енергия за битови нужди съгласно разпоредбите на Закона за
енергетиката в хипотезата, при която топлоснабденият имот е
предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, освен ако
между ползвателя на договорно основание и топлопреносното предприятие
е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за
същия имот, през времетраенето на който ползвателят като клиент на
топлинна енергия за битови нужди дължи цената й… Клиенти на топлинна
енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от
посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със
съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на
ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор
за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при
публично известните общи условия директно с топлопреносното
предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива
качеството "клиент" на топлинна енергия за битови нужди ("битов
клиент" по смисъла на т. 2а § 1 ДР ЗЕ) и като страна по договора за
доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното
предприятие. Договорът между това трето ползващо лице и
топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на
ГПК, например с откриването на индивидуална партида на ползвателя
при топлопреносното дружество, но не се презумира с установяване на
2
факта на ползване на топлоснабдения имот. В гореизложения смисъл
изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ на собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти
(потребители) на топлинна енергия за битови нужди и страна по
продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие не е
изчерпателно. Противното разбиране би противоречало на принципа за
договорна свобода, регламентиран в чл. 9 ЗЗД и приложим както за
гражданските, така и за търговските сделки. При постигнато съгласие
между топлопреносното предприятие и правен субект, различен от
посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, за сключване на договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден имот при спазване на
одобрените от КЕВР публично извести общи условия, съставляващи
неразделна част от договора, този правен субект дължи цената на
доставената топлинна енергия за собствените му битови нужди.“
По делото е представен препис на заявление-декларация за откриване на
партида за продажба на топлинна енергия за битови нужди, подписана от
Невяна Ивайлова Р. с дата 19.12.2015 г., както и препис от Нотариален акт №
6, том ІІ дело № 188 от 27.07.2007 г., (л. 17-19 от делото) от който се
установява, че Невяна Ивайлова Р. и Румен Николаев Райков са прехвърлили
собствеността върху процесния апартамент на В. Р. Р.. Като взе предвид
факта, че нотариалният акт е съставен по-късно от представената молба-
декларация, съдът намира, че със сключването на договора за дарение,
обективиран в нотариалния акт Невяна Ивайлова Р. е загубила качеството си
на потребител и считано от 27.07.2007 г. това качество е придобила именно В.
Р. Р.. Следователно за процесния период ответникът е бил единствен вещен
ползвател на имота, респективно потребител по смисъла на ЗЕ, като не се
споделят съображенията, изложени в отговора на исковата молба за липса на
това качество.
Правното действие на сключения договор за продажба попада под
приложното поле на ЗЗД, тъй като учреденото от него договорно
правоотношение е възникнало между търговец и физически лица и за тях
следва да се прилагат нормативните правила, уредени в ЗЗД – арг. чл. 318, ал.
2 ТЗ. Този договор не е търговска продажба, тъй като негов предмет
представлява вещ за лично потребление (топлинна енергия – арг. чл. 110, ал. 2
ЗС) и купувачите са физически лица. По това гражданско (облигационно)
правоотношение за ищеца са породени две основни облигаторни задължения
– да прехвърли правото на собственост върху описаните във фактурите стоки
и да предаде тяхното владение на купувачите, а за ответника – да заплати
уговорената продажна цена с ДДС и да получи вещите (арг. чл. 110, ал. 2 ЗС),
предмет на договорите – арг. чл. 200, ал. 1 ЗЗД.
Договорът е сключен при предварително установени от ищеца общи
условия – арг. чл. 150, ал. 2 ЗЕ.
Договорът за търговска продажба представлява консенсуален,
двустранен и комутативен договор, като при неговото сключване се пораждат
правните последици, към които са насочени насрещните волеизявления на
страните. Предаването на вещите, предмет на договора и заплащането на
уговорената цена не се включва в неговия фактически състав, а са в
изпълнение на породените от него договорни задължения.
По силата на чл. 327 ТЗ купувачът е длъжен да плати цената при
предаване на стоката, освен ако е уговорено друго. Следователно, за да
3
възникне изискуемостта на правното задължение за заплащане на продажната
цена, продавачът трябва да изпълни своето задължение за предаване на
вещите, предмет на договорното правоотношение
Тъй като по делото е установено, че между страните е налице
облигационно правоотношение, то съдът намира, че спорът между страните
се концентрира върху обстоятелството дали е доставена топлинна енергия за
процесния период, съответно на каква стойност.
По делото беше прието оспорено от ответника заключение на съдебно-
техническа експертиза. След анализ, съдът счита, че не са налице основания
това заключение да не бъде ценено като доказателствено средство.
Съображението на ответника за негодност на тази експертиза, поради
наличието на проверени от нея документи, които не са представени по делото,
не се споделя от съда. Обектът на проверката от страна на вещото лице се
определя от самото вещо лице, тъй като именно то разполага със специалните
знания от науката и техниката, необходими за достигане до обективната
истина и е въпрос на негова дискреция каква информация и каква
документация ще му е необходима. Обхватът на тази проверка не се
ограничава единствено до събраните по делото доказателства, затова и му е
възложено да направи проверка, където сметне за необходимо. При
изготвянето на експертизата на вещото лице също така е известна
наказателната отговорност, която носи за представяне на невярно заключение
и съдът счита, че рискът от понасяне на такава отговорност в достатъчна
степен обезпечава добросъвестността на вещите лица при изготвянето на
експертизи. Поради това не намира нередности в експертизата и я цени като
годно доказателство. От същата се установява, че за процесния период в
имота е доставяна топлинна енергия за отопление на имота и БГВ. Вещото
лице е изяснило, че стойността на потребената топлинна енергия за
процесния период е в размер на 1321,04 лева. С оглед на това съдът приема,
че искът за заплащане на главницата за топлинна енергия за сумата от
1271,98 лева е основателен и следва да бъде уважен в цялост.
С оглед на разпределената доказателствена тежест, ответниците
следваше да докажат извършване на плащане. Тъй като това не е сторено,
съдът приема, че задължението не е погасено.
Доколкото в срока по чл. 131 ГПК ответникът не подаде отговор на
исковата молба, а в открито заседание направи възражения за недължимост
единствено на сумата за топлинна енергия, то съдът приема, че сумата за
дялово разпределение в размер на 68,27 лева не се оспорва от същия. Именно
липсата на оспорване на това вземане беше причината по делото да не бъде
назначавана съдебно-счетоводна експертиза. С оглед на това съдът намира и
този иск за основателен.
По възражението за изтекла в полза на ответника погасителна давност,
съдът намира следното: съгласно чл. 120, ал. 1 ЗЗД давността не се прилага
служебно, т.е. в тежест на лицето, което ще черпи възможността да блокира
правото на кредитора си да се възползва от принудително изпълнение е да се
позове на изтичането на този срок. В рамките на настоящия граждански
процес и в светлината на диспозитивното начало, ГПК определя краен срок в
процеса, до който това действие може да бъде упражнено. Този срок е уреден
в чл. 133 ГПК, съгласно който, ако ответникът не направи възражения в
уредения в чл. 131, ал. 1 ГПК едномесечен срок за подаване на искова молба,
той губи възможността да направи това по-късно, освен ако пропускът се
4
дължи на особени непредвидени обстоятелства. В случая по делото е
безспорно установено, че в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът не е подал
отговор на исковата молба. Възражение за давност е направено в последното
по делото заседание, без да се сочат особени непредвидени обстоятелства или
да се представят доказателства за такива. Съгласно и задължителната
тълкувателна практика на Върховния касационен съд възраженията на
ответника срещу предявения иск поначало се преклудират с изтичане на
срока за отговор на исковата молба по чл. 131, ал. 1 ГПК, поради което не
могат да се направят за първи път пред въззивния съд. Това се отнася и за
възраженията за погасителна и придобивна давност. Същите могат да се
въведат за първи път пред въззивната инстанция, само ако страната поради
нарушаване на съдопроизводствените правила не е могла да ги заяви пред
първата инстанция. Доколкото такива нарушения не са налице, съдът намира,
че възражението за давност е направено след изтичане на срока за това и не
следва да се разглежда от съда.
По отношение исковете за мораторна лихва върху тези две основни
вземания, съдът намира следното: съгласно твърденията в исковата молба,
вземанията за дължими суми стават изискуеми в 45-дневен срок от датата на
публикуването им на интернет страницата на продавача. От
доказателствената съвкупност не се установява на коя дата фактурите са
публикувани. На основание чл. 154, ал. 1 ГПК съдът счита този факт за
невъзникнал. При това положение на общо основание – чл. 84, ал. 2 ЗЗД –
длъжникът изпада в забава след покана. Тъй като такава не е отправяна от
ищеца, ответниците не са изпаднали в забава т.е. този иск е напълно
неоснователен.
Искът за заплащане на сумата за мораторна лихва върху сумата за такса
за услуга дялово разпределение, съдът също намира за изцяло неоснователен.
В общите условия на ищеца не е предвиден срок, нито друг юридически факт,
с настъпването на който това вземане да става изискуемо. Т.е. отново на общо
основание – чл. 84, ал. 2 ЗЗД – длъжникът изпада в забава след покана. Тъй
като такава не е отправяна от ищеца, ответниците не са изпаднали в забава.
По отношение на разноските, съдът намира, че съгласно чл. 78, ал. 1
ГПК такива следва да се присъдят на ищеца съобразно уважената част от
иска. От него бяха доказани сторени разноски в размер на 60,99 лева –
държавна такса в производството, 260 лева – депозит за експертиза, както и
юрисконсултско възнаграждение в производството, което съдът определя на
общо 100 лева. Пълният размер на интереса на ищеца възлиза на 1524,64 лева,
а общата стойност на уважената част от него – на сумата от 1340,25 лева. Т.е.
размерът на дължащите се на ищеца разноски съобразно уважената част от
иска е 370,08 лева. Доколкото ответникът не е направил разноски в
производството, такива не му се дължат съобразно с отхвърлената част от
иска.
Така мотивиран, Софийският районен съд
РЕШИ:
ОСЪЖДА В. Р. Р., ЕГН: **********, с адрес гр. София, ж.к. /// да
заплати на /./, със седалище и адрес на управление: гр. София, у./././., на
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 318, ал. 2 ТЗ, във вр. чл. 200 ЗЗД, във вр.
5
чл. 110, ал. 2 ЗС сумата от 1271,98 лева – главница, представляваща стойност
на незаплатена топлинна енергия за периода от 01.05.2017 г. до 30.04.2020 г.,
за имот с адрес гр. София, ///// ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от 17.05.2021 г. до окончателното ѝ изплащане.
ОСЪЖДА В. Р. Р., ЕГН: ********** да заплати на /./, на основание чл.
422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 318, ал. 2 ТЗ, във вр. чл. 200 ЗЗД, във вр. чл. 110, ал. 2
ЗС сумата от 68,27 лева – главница, представляваща стойност на такса дялово
разпределение за периода от 01.04.2018 г. до 30.04.2020 г., за имот с адрес гр.
София, ///// ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 17.05.2021
г. до окончателното ѝ изплащане.
ОТХВЪРЛЯ предявения от /./ против В. Р. Р., ЕГН: **********, иск за
заплащане на сумата от 171,99 лева – законна лихва за забава върху
дължимата сума за ползване на топлинна енергия за периода от 15.09.2018 г.
до 23.04.2021 г. като недоказан.
ОТХВЪРЛЯ предявения от /./ против В. Р. Р., ЕГН: ********** иск за
заплащане на сумата от 12,40 лева – законна лихва за забава върху дължимата
сума за такса за услуга Дялово разпределение за периода от 31.05.2018 г. до
23.04.2021 г. като неоснователен.
ОСЪЖДА В. Р. Р., ЕГН: ********** да заплати на /./ на основание чл.
78, ал. 1 ГПК сумата от 370,08 лева – разноски в производството съобразно с
уважената част от иска.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице – помагач ./
на страната на ищеца.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от
връчването на страните пред Софийски градски съд с въззивна жалба, по реда
на глава ХХ ГПК.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6