Р Е Ш Е Н И Е
№
Град Добрич, 30.07.2021 година
В И
М Е Т
О Н А
Н А Р
О Д А
ДОБРИЧКИ РАЙОНЕН СЪД ВТОРИ СЪСТАВ на шести юли две хиляди двадесет
и първа година в публично съдебно заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АННА ВЕЛИКОВА
секретар
Диана Кирова
разгледа докладваното от районния съдия гр. дело № 125 по
описа за 2021г. и за да се произнесе, съобрази следното:
Производството по делото е
образувано по повод искова молба на Община град Добрич с ЕИК ***, град Д., ул.
„.” № ***, с която против „***” ООД, ЕИК ***, град Д., бул. „***” № ***, е
предявен по реда на чл. 415 от ГПК иск за установяване на вземанията, за които
е издадена заповед № *** за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК
от 26.11.2020г. по ч.гр.д.№ 3361 по описа на ДРС за 2020г., а именно:
- 3808,19 лв. - неустойка за
периода от 15.05.2018г. до 01.07.2018г. /вкл./ за седма година по Договор № ***.
за предоставена концесия върху нежилищен имот, публична общинска собственост:
бивша целодневна детска градина № **, град Д., представляваща масивна сграда,
със застроена площ от 1092 кв.м., представляваща съчетание от три двуетажни,
едно едноетажно тяло и топла връзка, с разгърната застроена площ от 1818 кв. м,
ведно с 7920 кв. м застроено и незастроено дворно място, урегулирано в УПИ V,
кв.572 по ПУП-ПРЗ на ж.к.”***”, поземлен имот с кадастрален идентификатор ***
по КК на град Д.;
- 137,92 лв. - законна лихва
върху концесионното възнаграждение за периода от 15.04.2018г. - 14.05.2018г.
Претендират се разноските в
исковото и в заповедното производство.
Исковете се основават на следните
обстоятелства: Между
Община град Д., в качеството й на концедент и „***" ООД, в качеството му
на концесионер, след решение № 3-8 от 20.12.2011г. по протокол № 3 на Общински
съвет град Д., е сключен концесионен договор № ***., по силата на който
Общината е предоставила, за срок от 20 години, концесия върху общински
нежилищен имот - публична общинска собственост, съгласно АОС № *** от
17.04.1998г., представляващ бивша целодневна детска градина № **, град Д., със
застроена площ от 1092 кв.м., а търговското дружество се е задължило да заплаща
дължимите концесионни възнаграждения в размера, сроковете и по реда, предвидени
в чл. 17 от договора. Съгласно чл. 17, ал. 2 от договора, концесионерът дължи
на концедента годишно концесионно плащане в размер на 16 100 лв. без ДДС, което
се индексира с натрупване всяка година с индекса на инфлация, посочен от НСИ,
платимо на една вноска в размер на 100 % от годишното концесионно плащане,
дължимо в срок до 30 дни след началото на всяка година по договора. Твърди се,
че за периода 2014-2017г. (вкл.) не е извършена индексация на годишно
концесионно плащане, а за седмата година по договора (15.03.2018г. -
15.03.2019г.) след индексация, същото е в размер на 16 550,80 лв. Ищецът
посочва, че съгласно уговореното между страните в чл. 20, ал. 1 от договора,
при забавено изпълнение на задължения за плащане на концесионните
възнаграждения в срок до 30 дни, концесионерът дължи и законната лихва, а
съгласно чл. 20, ал. 2 от договора, при неизпълнение или забавено изпълнение на
задължения за плащане - за повече от 30 дни, концесионерът дължи неустойка в
размер на 0,5 % на ден, за всеки ден след тридесетия, върху стойността на
незаплатената част от паричното задължение за съответния период. Ищецът твърди,
че ответникът не е изпълнил задължението си да заплати дължимото концесионно възнаграждение
за седмата година от договора (за периода от 15.03.2018г. до 15.03.2019г.) в
размер на 16 550,80 лв. (без ДДС), което е било дължимо в срок до 14.04.2018г.,
като посочва, че същото е заплатено на три вноски на 28.06.2018г., 29.06.2018г.
и на 02.07.2018г. Въз основа на тези твърдения, ищецът твърди, че е налице
основание за дължимост на уговорената неустойка по чл. 20, ал. 2 от договора,
която за периода от 15.05.2018г. до 01.07.2018г. е в размер на 3 808,19 лв.,
както и на законна лихва за периода от 15.04.2018г. до 14.05.2018г., в размер
на 137,92 лв., като иска признаване дължимостта на тези суми, за които е
издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 3361/2020г. по описа на Районен съд
– Добрич, оспорена с подадено от длъжника възражение.
Ответникът, в писмен отговор по
чл. 131 от ГПК, оспорва исковете по основание и размер, като излага следните
възражения:
От представените от ищеца
доказателства не се установява възникването и съществуването на твърдяното
облигационно отношение. Съгласно чл. 2, ал. 1 от Закона за концесиите от
2006г., който е действал към момента на сключване на договора, концесията се
предоставя въз основа на писмен договор. Посочената от закона писмена форма е
форма за действителност на договора и неспазването й е основание за неговата
нищожност.
Претенцията за заплащане на
неустойка се оспорва като неоснователна, тъй като претендираната, съгласно чл.
20, ал. 2 от договора, неустойка е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл.
трето от ЗЗД - поради накърняване на добрите нрави.
Като се изхожда от същността на
добрите нрави, приетото в Тълкувателно решение № 1/2009г., постановено на
15.06.2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОCTK на ВКС и особеностите, свързани с
неизпълнението на парично задължение, ответникът счита, че процесната неустойка
но чл. 20, ал. 2 от договора за концесия накърнява добрите нрави и като такава
е нищожна, предвид следните съображения:
1.Процесната неустойка обезпечава
изпълнението на паричното задължение за плащане на годишно концесионно
възнаграждение по сключения договор.
2.Поради извършена индексация,
годишното концесионно възнаграждение за седмата година по договора е в размер
на 16 550,80 лв. Неустойката е уговорена в размер на 0,5 % на ден върху
стойността на дължимата сума. Размерът на законната лихва за забава при
неизпълнение на парични задължения към момента на сключване на договора за
концесия (15.03.2012г.) се определя с Постановление № 72 на МС от 8 април
1994г. за определяне на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута. В него е предвидено, че годишният размер на законната лихва за
просрочени задължения в лева е равен на основния лихвен процент на БНБ за
периода плюс 10 пункта, а дневния размер на законната лихва за просрочени
задължения е 1/360 част от годишния й размер. Основния лихвен процент на БНБ
към момента на сключване на договора е 0.15 %. Така, към момента на сключване
на договора, законната лихва за един ден забава при неизпълнение на
задължението за плащане на концесионно възнаграждение е в размер на 8,94 лв. За
периода, за който се претендира заплащане на процесната неустойка, а именно:
15.05.2018г. - 01.07.2018г., размерът на законната лихва е 220,69 лв. В същото
време, към момента на сключване на договора, неустойката за един ден забава при
неизпълнение на задължението за плащане на концесионно възнаграждение е 80,50
лв. Като за процесния период 15.05.2018г. - 01.07.2018г. ищецът твърди, че
размерът на неустойката възлиза на 3 808,19 лв. Клаузата в чл. 20, ал. 2 от
договора за концесия предвижда задължение за концесионера за заплащане на
неустойка върху неплатеното концесионно възнаграждение в размер на 0,5 % на
ден, преизчислена за един месец размерът й е 15 %, а при просрочие от една
година размерът на неустойката е 180 %. Така предвидената неустойка е прекомерно
висока и несъразмерна със задължението, за неизпълнение на което е предвидена.
При забава, продължила 365 дни, размерът на неустойката за забава ще е 29
382,50 лв., докато размерът на дължимото годишно концесионно възнаграждение е
16100,00 лв. или размерът на неустойката за забава е равен на почти 2 пъти
размера на годишното концесионно възнаграждение, дължимо при точно изпълнение
на договора.
3.Налице са други правни способи
за обезпечение на задължението. Видно от уговореното в чл. 18, ал. 1 от
договора, наред с уговорената неустойка за забава, към момента на сключването
му, концесионерът е гарантирал изпълнението на задължението си за заплащане на
концесионно възнаграждение като се е задължил да предостави на концедента
парична гаранция в размер на годишното концесионно плащане. Гаранцията е
предоставена от страна на ответното дружество.
Основната цел на неустойката е да
възстанови вредите, които са причинени от неизпълнение в уговорения срок.
Останалите й функции имат за цел да стимулират точното изпълнение, а при
липсата му, да санкционират за неизпълнение. Претендираната неустойка за
забава, уговорена в чл. 20, ал. 2 от договора, надхвърля с почти 10 пъти
законната лихва, с която се съизмерява евентуалната вреда за кредитора от
забавената парична престация на длъжника и с почти 100 % общия размер на
дължимото от концесионера концесионно възнаграждение за съответната година,
т.е. на задължението, чието изпълнение обезпечава. Така, преценяван към момента
на сключване на договора, размерът на уговорената неустойка, съпоставен с
очакваните вреди от евентуалното неизпълнение и с размера на обезпеченото
задължение, води до извод, че целта за която е уговорена, излиза извън
посочените й функции, а формира вземане, което би довело до неоснователно
разместване на парични средства и неоснователно обогатяване за кредитора. В
същото време наличието на предоставена гаранция за изпълнение на задължението
за концесионно плащане, наред с уговорената неустойка, дава възможност на
концедента да получи удовлетворение на вземанията си, което също води до
извода, че уговорената неустойка излиза извън обезпечителната й функция,
следваща от чл. 92 от ЗЗД. С клаузата на чл. 20, ал. 2 от договора са нарушени
основните принципи на договорните отношения, тези на справедливостта, добросъвестността
и свободата на договаряне. Неустойката е уговорена в противоречие с добрите
нрави, тъй като същата не отговаря на присъщите й цели - да обезпечи
изпълнението на поетото от концесионера задължение и да обезщети кредитора за
вредите от виновното неизпълнение на длъжника, нито на придадената й от
съконтрагените санкционна функция, целяща да накаже неизправната страна по
договора, а води до създадена още при сключване на договора за концесия
възможност за неоснователно обогатяване на кредитора.
Претенцията за заплащане на
законна лихва в размер на 134,92 лв. за периода от 15.04.2018г. до 14.05.2018г.
се оспорва като неоснователна, защото, съгласно разпоредбата на чл. 119 от ЗЗД,
погасяването на главното вземане се погасяват и произтичащите от него
допълнителни вземания, макар давността за тях да не е изтекла. Ищецът посочва в
исковата молба, че задължението за концесионно възнаграждение за седмата година
от договора е погасено от страна на ответника, а с погасяването на това
задължение е погасено и произтичащото от него акцесорно вземане за лихва,
поради което предявеният иск следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
От събраните доказателства съдът
установява следните факти и обосновава следните правни изводи:
Исковете са предявени след успешно
проведено производство по чл. 410 от ГПК и в изпълнение на дадено от съда
указание при подадено възражение от длъжника, в срока по чл. 415, ал. 4 от ГПК.
Те са с правно основание чл. 415, ал. 1 вр. чл. 92 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. Възраженията на ответника почиват на разпоредбите на чл. 26, ал. 2, предл.
трето от ЗЗД /липса на предписана от закона форма за действителност на
договора/; чл. 26, ал. 1, предл. трето от ЗЗД /нищожност на клаузата за
неустойка поради накърняване на добрите нрави/; чл. 119 от ЗЗД /относно
погасяването на акцесорното вземане за законна лихва с факта на погасяването на
главния дълг чрез плащане/.
С Акт № *** от 18.12.2014г. за публична
общинска собственост, вписан в СВп – Д. под акт № **, том XXVIII, вх. рег. № **от
22.122014г. /л. 7 от делото/, Община град
Д. се легитимира, на основание § 42 от ПР на ЗОС, като собственик на недвижим
имот, представляващ поземлен имот с площ 8 300 кв.м., с идентификатор *** по КККР
на град Д., УПИ V, кв. 572 по ПУП-ПРЗ на ж.к. „***“, одобрен със заповед ***.
на кмета на общината, ведно с три сгради - масивна едноетажна сграда със
застроена площ 319 кв.м., с идентификатор *** – административна, делова сграда;
масивна едноетажна сграда със застроена площ 394 кв.м., с идентификатор *** –
спортна сграда и масивна двуетажна сграда със застроена площ 884 кв.м., с
идентификатор *** – сграда за образование. В акта е отбелязано, че с договор № ***
от 15.03.2012г. имотът е предоставен на концесия на „***“ ООД за срок от 20
години. Договорът не е представен с исковата молба, в каквато насока е въведено
възражение от ответника за недоказаност на възникване на облигационното
отношение в изискуемата форма, но той е приет като доказателство, съдържащо се
на л. 12 – 22 от ч.гр.д.№ 3361/2020г. по описа на ДРС – установено е
възникването на облигационното отношение между страните. Възражението на
ответника за недействителност на договора на основание чл. 26, ал. 2, предл.
трето от ЗЗД /липса на предписана от закона форма за действителност на
договора/ не е основателно.
Няма спор относно идентичността
на имота, за който ищецът е представил доказателство, че е собственик, и
описания в договора за предоставяне на концесия върху бивша целодневна детска
градина № ***, ж.к. “***“, бул. „***“ с рег. № ** от 15.03.2012г. Той е сключен след прието решение
№ 3-8 от 20.12.2011г. на Общински съвет град Д. /л. 10 – 12/. Съгласно Раздел
VIII, чл. 17, ал. 2 от сключения договор концесионерът се е задължил да заплаща
на концедента годишно възнаграждение в размер на 16 100 лева без ДДС, платимо
на една вноска и дължимо в срок до 30 дни след началото на всяка година по
договора;
размерът на годишното концесионно плащане се индексира с
натрупване всяка година с индекса на инфлация, посочен от НСИ по начин, посочен
в същата разпоредба от договора. В раздел X, чл. 20, ал. 1 и 2 от договора е
предвидено, че при забавено изпълнение на задължения за плащане на
концесионните възнаграждения в срок до 30 дни, концесионерът дължи и законната
лихва, а при неизпълнение или забавено изпълнение на задължения за плащане за
повече от 30 дни, той дължи неустойка в размер на 0,5 % на ден, за всеки ден
след тридесетия, върху стойността на незаплатената част от паричното задължение
за съответния период. При сключването на договора концесионерът е превел по
сметка на концедента гаранция в размер на 16 100 лева /л. 35/, в
изпълнение на клаузата на раздел IX, чл. 18, т. 2 от договора – за
изпълнение на другите задължения по договора, различни от тези по т. 1 /за
плащане годишното концесионно възнаграждение/.
По делото е прието заключение на
вещото лице С.И., неоспорено от страните, което установява, че в счетоводството
на Община град Д. са отразени задължения за концесионно възнаграждение по
процесния договор за ползване на недвижим нежилищен имот, публична общинска
собственост, представляваща бивша целодневна детска градина № ***. В счетоводството на ищеца, в
счетоводна сметка 4331 - „Вземания от концесии от местни лица“ се отразяват
задълженията за концесионно възнаграждение и извършените плащания. За периода
от 01.01.2018г. до 31.12.2018г. в аналитична партида „*** - ЦДГ *** - *** ООД“
е отразено начално дебитно салдо в размер на 16100 лева, дебитен оборот 16550,80
лева и кредитен оборот 32650,80 лева. Крайното салдо е нула. За извършените
плащания на концесионното възнаграждение за седмата година на 28.06.2018г. - 2500
лева без ДДС, на 29.06.2018г. - 7600 лева без ДДС и на 02.07.2018г. - 6450,75 лева
без ДДС са издадени фактури. Срокът за плащане на възнаграждението е
14.04.2018г. В аналитична партида 48712 - „Начислени лихви от концесии“ е начислена
лихва в размер на 137,92 лева за седмата година от договора за периода от
15.04.2018г. до 14.05.2018г., която не е платена от ответника. В аналитична
партида 41105 - „Неустойки от концесии“ е начислена неустойка за седмата година
от договора в размер на 3808,19 лева за периода от 15.05.2018г. до 01.07.2018г.,
която не е платена от ответника.
Или, по счетоводни данни при
ищеца, размерът на годишното концесионно възнаграждение за седмата година по
договора - от 15.03.2018г. до 15.03.2019г., е 16550,80 лева. Размерът на
дължимата от ответника законна лихва върху концесионното възнаграждение за
периода на забава от 15.04.2018г. до 14.05.2018г. /вклл/ е 137,92 лева.
Размерът на дължимата от ответника неустойка, съгласно договора, в размер на
0,5% за периода на забава от 15.05.2018г. до 01.07.2018г. /вкл./ е 3808,19 лева.
От счетоводството на ответника на
експертизата са предоставени хронологични регистри на счетоводни сметки за
периода от 01.01.2012г. до 31.12.2020г., в които са отразени разчетните
отношения между страните по делото по повод на процесния договор за концесия. В
счетоводна сметка 401 – „Доставчици“, партида „Община Д.“ са осчетоводени
издадените фактури от ищеца с основание „концесионна вноска“ или „услуги“ и са отразени
извършените от ответника плащания. В счетоводна сметка 606 – „Разходи по
концесии“, са отразени начислените суми по концесии и отнесени в разход на
фирмата. В счетоводна сметка 499 – „Други кредитори“ са отразени извършени
плащания за концесията и начислени, и платени неустойки, като последната
платена в размер на 3000 лева е на 01.03.2017г. В счетоводна сметка ***– „Разчети
за гаранции“, партида Община Д. е посочено, че на 15.03.2012г. е внесена
гаранция в размер на 16100 лева.
В заключението си вещото лице е
посочило, че към 15.03.2012г. /датата на сключване на договора/ законната лихва
е в размер на 10,15%; годишният размер на законната лихва върху сумата от 16100
лева е 1634,15 лева; дневният размер на законната лихва е 0,02819%, а дневният
размер на законната лихва върху сумата от 16100 лева е 4,54 лева. Годишният
размер на дължимата по договора за концесия неустойка за забава е 180 %.; върху
сумата от 16100 лева - 29382,50 лева, върху сумата от 16550,80 лева - 30205,21 лева. Размерът на
дължимата по договора неустойка за един ден е 0,5%.; върху сумата от 16100 лева
- 80,50 лева; върху сумата от 16550,80 лева - 82,75 лева.
При сравнението на тези данни
вещото лице е изчислило, че процентното съотношение между годишния размер на
законната лихва и на уговорената неустойка е 1798% или неустойката е 17,98 пъти
по-голяма от законната лихва. Съотношението при сравнението на стойностите на
дневна база е съответно 1773% или неустойката е 17,73 пъти по-голяма от размера
на законната лихва /при концесионно възнаграждение от 16100 лева/ и 1822% или
неустойката е 18,22 пъти по-голяма от размера на законната лихва /при
концесионно възнаграждение от 16550,80 лева/.
При така установеното от
фактическа страна съдът обосновава следните правни изводи:
Между страните е подписан
договор, по силата на който ответникът е получил право на експлоатация върху
обект от обществен интерес, публична общинска собственост - бивша целодневна
детска градина № ***и услуга от
обществен интерес /подробно описани в предмета на договора/, срещу поети от
него задължения, едно от които е да заплаща дължимите концесионни възнаграждения
в определения размер и срок. Не е спорно изпълнението на основното задължение
по договора на концедента да предостави ползването на обекта. Не е спорен също
размерът на дължимото концесионно плащане за седмата година – 16550,80 лева,
както и установено е по делото, че това задължение е изпълнено от концесионера
със забава и на части - на дати 28, 29 юни и 2 юли 2018г. Падежът на
концесионното плащане за седмата година от договора за концесия е до
14.04.2018г. /30 дни от началото на концесионната година – 15.03.2018г./.
Неизпълнението на падежа поставя длъжника в забава, без да е необходимо покана
от кредитора, като за последния възниква правото на обезщетение за забава в
размер на законната лихва по чл. 86 от ЗЗД, възприето и в чл. 20, ал. 1 от
договора. Размерът на това обезщетение за периода от 15.04.2018г. до
14.05.2018г. възлиза, според заключението на вещото лице, на исковата сума от
137,92 лева. Този иск е основателен в пълен размер и следва да бъде уважен. Не
може да бъде споделено възражението на ответника за погасяване на задължението
за обезщетение за забава, на основание чл. 119 от ЗЗД, с погасяване на главното
задължение. Разпоредбата е приложима в хипотезата на погасено по давност главно
задължение, каквото в настоящия случай не е налице – главният дълг е погасен
чрез плащане, но със забава.
За да бъде основателна втората претенцията
на ищеца - за заплащане на неустойка, е необходимо да се установи наличието на
действителен договор, обвързващ страните, с включена в същия валидна неустоечна
клауза и виновно неизпълнение на конкретно задължение по договора. Концесионният
договор е обвързал валидно страните по него. Налице е и забавено изпълнение на
парично задължение, което е винаги виновно /възражения в противния смисъл няма
въведени/. Спори се по делото по валидността на уговорената клауза за
неустойка.
С разпоредбата на чл. 92, ал. 1 от ЗЗД законодателят е уредил две от функциите на неустойката - обезпечителна и
обезщетителна. Като форма на договорната отговорност, несъмнено е, че неустойката
има и санкционна функция, която, макар и неуредена изрично от закона, е
допустима, предвид договорната свобода по чл. 9 от ЗЗД и границите на същата.
Тази наказателна функция на неустойката намира приложение тогава, когато
размерът на същата е по - голям от размера на претърпените от кредитора вреди,
а неин коректив е както предвидената в чл. 92, ал. 2 от ЗЗД възможност за
намаляването при прекомерност /когато е неприложима забраната по чл. 309 от ТЗ/,
така и възможността за прогласяването й за нищожна при несъответствие с добрите
нрави - морална категория, съпътстваща развитието на обществото на даден негов
етап.
Договорената по търговска сделка
неустойка за забава, е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, ако
уговорките относно вида на задължението и на неизпълнението, начина и базата за
начисляването й, както и други, посочени в договора, критерии са определени
извън пределите на нравствената допустимост; ако нарушава принципа на справедливостта
и създава условия за неоснователно обогатяване, при положение, че заплащането
ѝ цели и води до неравностойност на насрещно дължимото по договора или
неустойката ще излезе извън обезпечителните или обезщетителните си функции,
които са й придадени от страните - аргументи от чл. 307 от ТЗ, чл. 302 от ТЗ,
чл. 289 от ТЗ. Преценката за това, дали е налице фактическият състав на чл. 26,
ал. 1 от ЗЗД, се извършва към момента на сключване на договора и с оглед конкретния
случай. В съответствие с приетото в Тълкувателно решение № 1/15.06.2010г. на
ОСТК на ВКС, не е налице нищожност на клауза за неустойка в търговски договори,
когато тя е уговорена без краен предел или без фиксиран срок, до който може да
се начислява. Накърняване на добрите нрави, респ. нищожност, може да има,
когато неустойката е уговорена извън присъщите на института обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функция. Преценката за това дали уговорката
накърнява добрите нрави като неписани правила, произтичащи от принципа за
добросъвестност и недопустимост на несправедливото облагодетелстване може да се
прави по посочените в тълкувателния акт критерии: размера на задължението,
чието изпълнение се обезпечава с неустойка; наличието или липсата на друго обезпечение;
съотношението между уговорената неустойка и размера на очакваните вреди от
неизпълнението.
В конкретния случай неустойката е
определена без краен срок и максимален размер, като 0,5% на ден върху
неплатената на падежа главница. Тъй като е определена като подневна и
преценката на съобразеността на неустойката с добрите нрави се извършва към
датата на сключване на договора, съпоставката й с мораторното обезщетение по
чл. 86 от ЗЗД също следва да се извърши на дневна база към възникване на
правоотношението. Към датата на сключване на договора дневният размер на
неустойката е 17,73 пъти по-голям от дневния размер на законната лихва /така
заключението на вещото лице - 80,50 лева и 4,54 лева/. Очевидно е при това, че
страните са дали превес на наказателната функция на неустойката, предвидена не
само да обезпечи и обезщети концедента, но и да санкционира концесионера именно
за неспазване на договорения срок за авансово плащане на концесионното
възнаграждение - неизпълнение, което при самото сключване на сделката по общо
съгласие на страните е прието за значително спрямо интересите на концедента,
предвид и придаването на смисъл на гаранция за изпълнение на авансовостта на
плащането. Поради това и длъжникът не би могъл да черпи довод за нищожност на
неустойката поради накърняване на добрите нрави от нарастването на размера на
обезщетението на годишна база, защото този размер зависи изцяло от неговото
срочно изпълнение. Неустойката е за забава и нарастването на размера й е
поставено изцяло в зависимост от поведението на ответника като страна по
концесионния договор. Времето, през което ще се начислява неустойката, зависи
изцяло от отговорността на неизправния длъжник. Неустойката за допуснатата от
ответника забава възлиза на сумата от 3808,19 лева, която е повече от четири
пъти по-малка от главното задължение, което е изпълнено със забава – 16550,80 лева.
Не следва да се прави сравнение между размера на задължението и годишния размер
на евентуално дължимата неустойка /30205,21 лева/, защото периодът на забавата
не е отнапред определен, такъв може и да няма. Неоснователно е становището на ответника,
че реално претърпените от концедента вреди от забавеното изпълнение на
концесионера следва се съпоставят със законната лихва за периода на забавата, предвид
законово установените функции на неустойката, в отличие от тези на мораторната
лихва - освен обезщетителна и обезпечителна, те включват и санкционната такава,
в контекста на свободата на договаряне и справедливостта в търговските
договорни отношения, основана на задължението за добросъвестно изпълнение. В
процесния случай е релевантно обстоятелството, че уговорената в концесионния
договор неустойка е за ясно разписано задължение на концесионера – да заплаща
годишно концесионно възнаграждение, поето в резултат на участието му в законово
регламентирана концесионна процедура, което участие имплицитно предпоставя
предварителното му съгласие да изпълнява добросъвестно поетите по договора
задължения. Съдебната
практика е последователна в приемането, че неустойката в търговски договор не е
нищожна само поради това, че е уговорена без краен предел и фиксиран срок, до
който се начислява, както и, че не представлява нарушение на добрите нрави
фактът, че тя надхвърля размера на претърпените от забавеното изпълнение вреди -
така решение по т.д.№ 818/2009г. на Второ т.о., т.д.335/2009г. на Второ т.о.,
решение по т.д.№ 2618/2014г. на Първо т.о., в които е дадено разрешение на
въпроса дали е недействителна уговорката за неустойка, когато с нея се
надвишава обичайното обезщетение за забава /това в размер на законната лихва/. Не
е без значение и законовата регламентация за недопускане намаляването поради
прекомерност на неустойката, дължима по търговска сделка. Правилото на чл. 309 от ТЗ е специално и дерогира това по
чл. 92, ал. 2 от ЗЗД, извън хипотезите на намаляване на неустойката при
неправилно или частично неизпълнение. Изключването от законодателя на
прекомерността, като основание за намаляване на неустойката, сочи на воля за
придаване по принцип на наказателна функция на неустойката по търговските
сделки. Правата и задълженията в отношенията между търговци възникват на основание
на свободното договаряне и при презумпция за добросъвестност на страните.
Справедливостта, като общо правило и конкретното й проявление и разбиране за
всяка от страните, принципно е предоставена за регулиране от съдоговорителите.
Разпоредбата на чл. 309 от ТЗ е
императивна и действието й не може да бъде дерогирано от търговците, поради
което, сключвайки търговска сделка, същите са със знанието, че уговорената
неустойка не би могла да бъде намалявана. Т.е., още при сключване на договора
страните по него са предвидили не само обезпечителна и обезщетителна функция на
неустойката, но и наказателна такава. Договорът за концесия е дългосрочен – за
20 години, предвидените в него обезщетения за неизпълнение са съобразени с характера
и предмета му. Дори да се приеме, че размерът от 0,5 % на ден е завишен /като
надвишаващ законната лихва 17,73 пъти/, следва да се отчете факта, че това
завишаване е обосновано и логично, поради особения характер на концесионния
договор, свързан с дългосрочно предоставяне за ползване на обект, представляващ
публична общинска собственост. По-високият интензитет на обезпечителната и
санкционната функция на неустойката в случая напълно съответства на принципите
на добросъвестността и справедливостта. В случая не е налице и друго обезпечение.
Не е основателно наведеното от ответника възражение за наличие на друг правен
способ за обезпечаване на задължението за концесионно плащане. Съгласно чл. 18,
ал. 1 от договора, гаранция за изпълнението на това задължение е въведеното
ежегодно авансово плащане. За изпълнение на другите задължения по договора,
които са различни от това за концесионно плащане, по силата на чл. 18, ал. 2 от
договора, е внесена гаранция в размер на
16 100 лева, но тя не обезпечава паричното задължение за ежегодно концесионно
плащане. В обезпечаване на неговото изпълнение е предвидена авансовост на
изпълнението и са очертани последиците от неточното във времето изпълнение –
задължение за плащане на обезщетение в размер на законната лихва за срок от 30
дни и неустойка от 0,5% на ден при продължаваща забава след този период.
По изложените съображения съдът
приема, че уговорената в конкретния случай неустоечна клауза по търговска
сделка не е в противоречие с добрите нрави – предвидената неустойка от 0,5 % не
може да се определи като накърняваща принципа за справедливост и водеща до
неоснователно обогатяване; тя не излиза извън присъщите на института три
функции - обезпечителна, обезщетителна и санкционна при търговските отношения,
с отдаване на приоритет на последната. В този смисъл са решение № 4 от
25.02.2009г. на ВКС по т. д. № 395/200 г., I т. о., ТК, по чл. 290 от ГПК;
решение № 86 от 02.04.2015г. по в.т.д.№ 23/2015г. на Апелативен съд – Варна,
недопуснато до касационно обжалване с определение № 88 от 17.03.2016г. по т.д.№
2343/2015г. на ВКС, ТК, Първо ТО. Вземането на ищеца е възникнало и не е
погасено, поради което и този иск следва да бъде изцяло уважен.
В резултат от изхода на спора и
на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК
ответникът следва да заплати на ищеца разноски в заповедното
производство: 78,92 лева - държавна
такса и 100 лева - юрисконсултско възнаграждение, както и разноски в исковото
производство – 123,40 лева държавна такса, 250 лева депозит за вещо лице и 200
лева юрисконсултско възнаграждение.
Водим от гореизложеното,
Добричкият районен съд
Р Е
Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по реда на чл. 415, ал. 1 от ГПК, че „***” ООД, ЕИК ***, град Д., бул. „***” № ** дължи на Община град Д. с
ЕИК **, град Д., ул. „***” № **, следните суми, за които е издадена заповед №
260516 за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 26.11.2020г. по
ч.гр.д.№ 3361 по описа на ДРС за 2020г., а именно:
- 3808,19 лв. - неустойка за периода от 15.05.2018г. до
01.07.2018г. /вкл./ за седма година по Договор № ***. за предоставена концесия
върху нежилищен имот, публична общинска собственост: бивша целодневна детска
градина № ***, град Д., представляваща масивна сграда, със застроена площ от
1092 кв.м., представляваща съчетание от три двуетажни, едно едноетажно тяло и
топла връзка, с разгърната застроена площ от 1818 кв. м, ведно с 7920 кв. м
застроено и незастроено дворно място, урегулирано в УПИ V, кв.572 по ПУП-ПРЗ на
ж.к.”***”, поземлен имот с кадастрален идентификатор *** по КК на град Д.;
- 137,92 лв. - законна лихва върху концесионното
възнаграждение за периода от 15.04.2018г. - 14.05.2018г.
ОСЪЖДА „***” ООД, ЕИК ***, град Д., бул. „***” № **, да плати на Община град Д. с
ЕИК ***, град Д., ул. „***” № **, разноски в заповедното производство: 78,92 лева - държавна такса и 100 лева - юрисконсултско
възнаграждение, както и разноски в исковото производство – 123,40 лева държавна
такса, 250 лева депозит за вещо лице и 200 лева юрисконсултско възнаграждение.
Решението подлежи на въззивно
обжалване пред Добрички окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
СЪДИЯ :