№ 2261
гр. София, 18.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично
заседание на втори юни през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Мариана Георгиева
Членове:Виолета Йовчева
Димитър Ковачев
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Мариана Георгиева Въззивно гражданско
дело № 20211100514174 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 02.08.2021г., постановено по гр.д. № 50164/2019г. по
описа на СРС, ГО, 24 състав, са уважени предявените от “А.ЗА С.НА В.”
ЕАД срещу ЮЛ. Н. Л. по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК обективно
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 240 от ЗЗД, вр. чл. 9 от
ЗПК, чл. 6 ЗПФУР, вр. чл. 99 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за установяване
съществуването на следните вземания: за сумата от 1 054 лева – непогасена
главница по договор за паричен заем № 3185141/27.03.2018г. и рамков
договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010г. и
приложение № 1 към него; обезщетение за забава в размер на 87, 52 лева за
периода от 09.05.2018г. до 16.05.2019г и такса разходи в размер на 36 лева,
ведно със законната лихва върху главницата от датата на депозиране на
заявлението в съда до окончателното изплащане, за които суми е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК. Със същото
решение е отхвърлен предявеният иск по чл. 92 от ЗЗД за установяване
съществуването на вземане в размер на 678, 34 лева – неустойка за
неизпълнение на договорно задължение за периода от 08.05.2018г. до
1
23.10.2018г.
Срещу решението, в частта, в която са уважени предявените искове, е
подадена въззивна жалба от ответника Ю.Н., в която са изложени оплаквания
за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила,
довели до необоснованост на формираните от първоинстанционния съд
изводи. Конкретно се поддържа, че вземането за главница не е дължимо в
присъдения размер. Счита, че с извършените от нея плащания по договора за
кредит е погасявала единствено задължението за главница, тъй като клаузата
за неустойка и за договорна лихва са нищожни. Излага доводи, че кредиторът
не може да извършва погасявания на вземания, произтичащи от нищожни
клаузи. В жалбата е аргументирано в условията на евентуалност и становище
за неоснователност на предявените искове в цялост. Релевират се възражения
за нищожност на целия договор за кредит по съображения за нищожност на
клаузата за договорна лихва. Сочи се, че процесният договор не би бил
сключен без наличие на клауза за възнаградителна лихва. Въззивницата счита
клаузата за договорна лихва за нищожна като противоречаща на добрите
нрави, доколкото надвишава трикратния размер на законната мораторна
лихва. Поддържа, че тази клауза не може да бъде заместена с повелителни
правила на закона. Поради нищожност на целия договор, то всички вземания
на ищеца биха били дължими на плоскостта на неоснователното обогатяване.
В случая обаче бил предявен иск за реално изпълнение на договорно
задължение, а не такъв по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, поради което жалбоподателката
счита, че не може да намери приложение нормата на чл. 23 от ЗПК. Наведени
са и възражения, че процесният договор за потребителски кредит е сключен в
нарушение на нормата на чл. 10 и чл. 11 от ЗПК. Конкретно не било спазено
изискването за написване на текста на договора с размер на шрифта не по-
малък от 12, както и не бил посочен срок на договора за кредит. Не била
посочена и методиката за изчисляване на референтния лихвен процент. В
договора и в погасителния план не бил посочен размера на включените в
месечната погасителна вноска суми – конкретен размер на лихва, главница и
такси. По тези съображения е направено искане за отмяна на решението в
обжалваната му част и постановяване на друго, с което предявените искове да
се отхвърлят в цялост.
Насрещната страна “А.ЗА С.НА В.” ЕАД оспорва въззивната жалба по
подробно изложени съображения. Счита първоинстанционното решение за
2
правилно и обосновано, поради което прави искане да бъде потвърдено.
Поддържа, че процесният договор за кредит отговаря на всички изисквания на
ЗПК; че уговорената възнаградителна лихва не е нищожна, тъй като не
надвишава петкратния размер на законната лихва /чл. 19, ал. 4 от ЗПК/; че
изискването по чл. 10, ал. 1 от ЗПК относно размера на шрифта на текста в
договора противоречи на Директива 2008/48/ЕО, поради което счита, че не
следва да се прилага. По тези съображения е направено искане за
потвърждаване на решението в обжалваната му част.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства
и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен
акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с предявени по реда на чл. 422,
ал. 1 от ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно основание
чл. 79, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД, вр. чл. 6 от ЗПФУР, вр. чл. 9 от ЗПК, вр. чл.
99 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. за установяване съществуването на следните
вземания: за сумата от 1 054, 43 лева – неплатена главница по договор за
паричен заем № 3185141 от 27.03.2018г., сключен между ответника и
“И.А.М.” АД, вземанията по който са прехвърлени на ищеца с Приложение №
1/01.01.2018г. към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от
16.11.2010г.; сумата от 678, 34 лева – неустойка за неизпълнение за периода
от 08.05.2018г. до 23.10.2018г.; за сумата от 87, 52 лева – обезщетение за
забава върху просрочена главница за периода от 09.05.2018г. до 16.05.2019г;
за сумата от 678, 34 лева - неустойка за неизпълнение и за сумата от 36 лева –
такса разходи, за които е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 27502/2019г. по описа на СРС.
Съгласно чл. 9, ал. 1 от ЗПК договорът за потребителски кредит е
договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане
и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. Съгласно чл. 99, ал. 1
от ЗЗД кредиторът може да прехвърли своето вземане, освен ако законът,
договорът или естеството на вземането не допускат това. Следователно
основателността на предявените искове e обусловена от установяването на
следните кумулативни предпоставки: 1/. да е възникнало валидно
облигационно правоотношение по договор за потребителски кредит, по
3
силата на което е предоставена на ответника уговорената сума; 2/.
задълженията на ответника да са станали изискуеми; 3/. вземането на
кредитора да е прехвърлено на ищеца с договор за цесия, за което ответникът
да е бил уведомен.
На етапа на въззивното производство не е спорно обстоятелството, че
между ответника и “И.А.М.” АД е сключен на 27.03.2018г. договор за
паричен заем, по силата на който кредитодателят е предоставил на ЮЛ. Н. Л.
заем в размер на 1 500 лева. Кредитополучателят се задължил да върне
получената сума в срок от 30 седмици при следните условия - размер на
двуседмичните погасителни вноски – 111, 11 лева; срок на погасяване на
кредита – 30 седмици; брой вноски - 15; определени били датите на плащане
на всяка една от погасителните вноски, уговорен е фиксиран годишен лихвен
процент в размер на 35 %, както и годишен процент на разходите – 41, 73 %.
Крайният срок на договора е до 23.10.2018г. Съгласно чл. 4, ал. 1 от договора
заемателят се задължил в срок от три дни, считано от датата на сключване на
договора да предостави на заемателя едно от следните обезпечения: две
физически лица – поръчители, които следва да отговарят на конкретно
посочени в клаузата условия или банкова гаранция за сумата от общо 1 666,
65 лева /сбор от главницата и дължимата договорна лихва/, със срок на
валидност – 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по
договора. Страните са уговорили в чл. 4, ал. 2, че при неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение в срока по предходната алинея,
заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 782, 70 лева, която се
заплаща разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски, като към
размера на месечните вноски се добавя сума в размер на 52, 18 лева.
Ищцовото дружество е предявило в настоящото производство иск за
установяване на вземането за неустойка по чл. 4, ал. 2 от договора, като
претенцията е предявена до размер на сумата от 678, 34 лева. Предмет на
установителния иск е и вземане за сума в размер на 36 лева, представляаща
според твърденията в исковата молба, такса за разходи, направени от
заемодателя за изпращане на напомнителни писма, електронни съобщения,
провеждане на телефонни обаждания, лични посещения и др., които действия
били предприети от кредитора с цел събиране на просрочените вземания.
Твърди се, че размерът на тази такса е 9 лева, като същата се начислявала за
всеки следващ 30-дневен период, през който има забавена погасителна вноска
4
с повече от 30 календарни дни, като всички начислени разходи за събиране на
просрочените погасителни вноски, не може да надхвърлят 45 лева.
На етапа на въззивното производство не е спорно обстоятелството, че
заемодателят е изправна страна и е предоставил заетата сума, но ответникът
не е изпълнил задължението си да върне същата на падежа, ведно с
уговорената договорна лихва. Съгласно заключението на съдебно-
счетоводната експертиза, което съдът кредитира като пълно и обективно, се
установява, че заемополучателят е заплатил по договора сума в общ размер на
716, 58 лева, с която кредиторът е погасил следните вземания: главница в
размер на 371, 06 лева; договорна лихва в размер на 73, 38 лева, неустойка по
чл. 4, ал. 2 от договора в размер на 256, 86 лева и лихви върху просрочена
главница в размер на 15, 28 лева. Непогасените задължения били в общ
размер на 1 784, 95 лева, от които: 1 128, 94 лева главница; 93, 27 лева
договорна лихва за периода от 05.06.2018г. до 23.10.2018г.; 525, 84 лева –
неустойка за неизпълнение на договорно задължение за периода от
05.06.2018г. до 23.10.2018г. и 36 лева – такси за разходи. Вещото лице е
посочило, че дължимата непогасена законна лихва за забава, изчислена върху
просрочената главница, за периода от 21.06.2018г. до 16.05.2019г., е в размер
на 76, 17 лева.
По делото е приет рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземане /цесия/ от 16.11.2010г. сключен между "И.А.М." ООД в качеството
му на продавач и "А.ЗА С.НА В.ТА" ООД в качеството му на купувач. В
договора страните са уговорили условията, при които продавачът ще
прехвърля на купувача вземанията произхождащи от договори за
потребителски кредит, сключени от продавача с физически лица, които не
изпълняват задълженията си по тях, като тези вземания ще се
индивидуализират в Приложение № 1, което ще е неразделна част от
договора. Страните изразили воля да прехвърлят нови вземания при спазване
условията на този договор на месечна база. Постигнато е съгласие следващите
вземания да се индивидуализират от страните в ново Приложение № 1 със
съответна нова дата, като с неговото съставяне, изпращане и потвърждаване
то ще става неразделна част от договора. За целите на рамковия договор всяко
поредно Приложение № 1 ще има значението на допълнително споразумение
към него, изменящо го съответно. Продавачът се задължил от негово име да
изпрати писмени уведомления до длъжниците за цесията в рамките на един
5
месец, считано от потвърждаване на съответното Приложение № 1 - чл. 4.9.
От Приложение № 1/01.01.2018г. към договора за цесия се установява,
че първоначалният кредитор е прехвърлил на купувача, т.е. на ищеца,
определени вземания, като в ред № 584 е посочено процесното вземане, което
е индивидуализирано с номер на кредит, имена на длъжника – ЮЛ. Н. Л., ЕГН
на кредитополучателя, дата на договора, отпусната главница, общо дължимо
по кредита, остатък на дължимата сума към дата на засичане и лихва за
просрочие. Приложението е подписано от представител на продавача и от
представител на купувача.
С приетото по делото като писмено доказателство от
първоинстанционния съд потвърждение, цедентът е потвърдил на
основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД и на основание чл. 4.8. от договора за продажба и
прехвърляне на вземания от 16.11.2010г., извършената цесия на всички
вземания, цедирани от “И.А.М." АД на "Агенция за събиране на вземания"
ЕАД, индивидуализирани в Приложение № 1/01.01.2018г., представляващо
неразделна част от Договора за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/
от 16.11.2010г.
По делото е представено пълномощно от 09.09.2015г., с което
органният представител на "И.А.М." АД е упълномощил "А.ЗА С.НА В."
ЕАД, т.е. настоящия ищец, да уведоми от името на цедента всички длъжници,
по всички вземания на дружеството, възникнали по силата на сключени
договори за потребителски кредит, които дружеството е цедирало, съгласно
договор за прехвърляне на вземания сключен на 16.11.2010г. между двете
страни.
Ищецът основава претенциите си, респ. качеството си на кредитор, на
договор за прехвърляне на вземания от 16.11.2010г. и Приложение № 1 към
същия от 01.01.2018г., като е представил препис-извлечение от това
приложение, което е двустранно подписано и съдържа съществените
индивидуализиращи белези на конкретното вземане - правоотношението, от
което е възникнало и неговия размер. Изходящото от заемодателя-цедент
уведомление, представено с исковата молба на ищеца-цесионер и достигнало
до ответника с връчване на съдебните книжа на 10.12.2019г. /на която дата е
получен препис от исковата молба и приложенията за отговор/, съставлява
надлежно съобщаване на цесията съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД, с което
6
осъщественото прехвърляне на вземането поражда действие и за длъжника на
основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Ищецът е материалноправно легитимиран да
претендира цедираното му вземане срещу ответника, тъй като последният
дължи да престира на него, а не на стария кредитор. С оглед изложеното и
като взе предвид, че ответникът не твърди да е извършвал плащания в полза
на стария кредитор /цедента/ на съществуващите задължения, се налага извод,
че процесният договор за цесия е произвел действие спрямо длъжника на
основание чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 9 и сл. от Закона за потребитеския кредит
"договорът за потребителски кредит" е писмен договор с конкретни
реквизити, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, отсрочено или
разсрочено плащане, лизинг и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане. Страни по договора за потребителски кредит са "потребителят" и
"кредиторът", като "потребител" е всяко физическо лице, което е страна по
договор за потребителски кредит и не действа в рамките на своята
професионална или търговска дейност, а "кредитор" е всяко физическо или
юридическо лице, което предоставя потребителски кредит в рамките на
своята професионална или търговска дейност.
От съдържанието на процесния договор с оглед предмета, страните и
съдържанието на правата и задълженията, се установява, че същият
представлява договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК.
Кредитополучателката е физическо лице, на което по силата на процесния
договор е предоставен кредит, който не е предназначен за извършването на
търговска или професионална дейност, поради което същата има качеството
на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а съответно банката е
търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП. Съдържанието на договора
сочи на съглашение, по силата на което кредиторът /банка/ се задължава да
предостави на потребителя – физическо лице, кредит /потребителски кредит/
за общо ползване /за задоволяване на лични нужди/, като не са налице
изключенията по чл. 4 от ЗПК. При така възприето съдът приема, че за
валидността на този договор са приложими разпоредбите на Закона за
потребителския кредит.
Нормите на Закона за потребителския кредит са повелителни, поради
7
което по отношение на тях намират приложение дадените разрешения в т. 1 и
т. 3 от Тълкувателно решение No 1/2013 год. на ВКС по тълкувателно дело
No 1/2013 год., ОСГТК, според които при проверка на правилността на
първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи
императивна материалноправна норма, дори ако неиното нарушение не е
въведено като основание за обжалване, т.е. тои може служебно да се
произнесе по деиствителността на клаузи в договор за потребителски кредит,
когато са налице за това правни или фактически обстоятелства.
Настоящият съдебен състав счита, че в разглеждания случаи са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7, 8, 9, 11 и 12 и 20 ЗПК.
Доколкото е бил договорен фиксиран лихвен процент на годишна основа, не е
било необходимо посочването на методика за изчисляване на референтен
лихвен процент. Отделно от това в случая нито се твърди, нито се установява,
че е уговорено прилагането на различни лихвени проценти. Изготвен е и
погасителен план, които съдържа информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, както и
разпределение на вноските между различните неизплатени суми – чл. 11, ал.
1, т. 11 ЗПК, като в случая договорът съдържа и предупреждение за
последиците за потребителя при просрочие на вноските /чл. 8 от договора/,
както и наличието на право на отказ на потребителя от договора, срока, в
които това право може да бъде упражнено, включително информация за
задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата /чл. 7
от договора/, с което са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК. По
въпроса дали срочният договор за потребителски кредит, предвиждащ
погасяването на главницата чрез последователни вноски, трябва да съдържа
разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата
и лихвата изчислена на базата на лихвения процент, когато не е налице искане
на потребителя по чл. 11, ал. 1, т. 12 от Закона за потребителския кредит,
както и дали трябва договорът за потребителски кредит, по отношение на
който не са приложими различни лихвени проценти, трябва да съдържа
посочване отделно на главницата и лихвите, които се погасяват с
погасителната вноска, е постановено решение № 106 от 03.06.2022г. на ВКС
по гр. д. № 3253/2021г., III ГО, разрешенията в което се споделят от
настоящия съдебен състав. В посоченото решение е прието, че разрешенията
на тези въпроси следва да бъдат дадени въз основа на тълкуването на нормите
8
на чл. 11, ал. 1, точки 11 и 12 от Закона за потребителския кредит. Съгласно §
2 от ДР този закон въвежда разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. В т. 10, параграф 2,
буква "з" от Директивата се предвижда, че в договора за кредит трябва да се
посочат само размерът, броят и периодичността на дължимите погасителни
вноски и когато е уместно, редът на разпределение на вноските между
различни неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за
целите на погасяването. Според чл. 10, параграф 2, буква "и" и параграф 3 от
Директивата само при наличие на искане от потребителя кредиторът е длъжен
безплатно да му предостави извлечение под формата на погасителен план. В
т. 3 на решението на Съда на Европейския съюз от 9.11.2016 г. по дело С-42-
15 Home credit Slovakia a. s. срещу Klara Biroova е дадено тълкуване на чл. 10,
параграф 2, букви "з" и "и" от Директивата. Тези разпоредби трябва да се
тълкуват в смисъл, че в срочния договор за кредит, предвиждащ погасяването
на главницата чрез последователни вноски, не трябва да се уточнява под
формата на погасителен план каква част от съответната вноска е
предназначена за погасяването на тази главница. Според чл. 633 от ГПК това
решение на Съда на Европейския съюз е задължително за настоящия състав.
Ето защо отговорите на поставените въпроси са, че само при наличие на
искане от потребителя кредиторът е длъжен безплатно да му предостави
извлечение под формата на погасителен план. Когато не са приложими
различни лихвени проценти, не е необходимо в погасителния план да се
съдържа посочване отделно на главницата и лихвите, които се погасяват с
погасителната вноска.
В случая, както бе посочено по-горе, в процесния договор се съдържа
погасителен план, посочен е размер на кредита, размер на допълнителните
такси, броя погасителни вноски, размер на всяка на погасителна вноска, обща
стойност на плащанията, годишен процент на разходите и лихвен процент от
35 %. Уговореният между страните лихвен процент е фиксиран – чл. 1, т. 6 от
договора. Погасителните вноски съставляват изплащане на главницата по
кредита, ведно с надбавка, покриваща разходите и печалбата на кредитора,
лихвеният процент е фиксиран, а началната дата за изчисляване на годишния
процент от разходите е датата на подписване на договора. Следователно
договорът за потребителски кредит е сключен при фиксиран, а не при
променлив лихвен процент. В този случай не е необходимо да се разграничава
9
каква част от месечна погасителната вноска е предназначена да погаси
главницата и каква част - лихвата. Потребителят е получил още при
сключване на договора погасителен план, който не се променя. Ето защо
разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 11 и т. 12 от ЗПК не са нарушени. Спазени са
и нормите на чл. 11, ал. 1, т. 10 и 20 от закона, тъй като са посочени
годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит и е
предвидено право на отказ на потребителя от договора, като са посочени
условията, при които се упражнява това право. Ето защо договорът за
потребителски кредит не е недействителен на това основание.
Същевременно настоящият съдебен състав приема, че уговорената в
процесния договор неустойка по чл. 4, ал. 2, дължима при непредставяне на
обезпечение, е разход по кредита, който следва да бъде включен при
изчисляването на годишния процент на разходите – ГПР /индикатор за
общото оскъпяване на кредита/ – чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК, които съобразно
правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-висок от пет пъти размера
на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България
/основен лихвен процент плюс 10 %/, което означава, че лихвите и разходите
по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума, а клаузи в договор,
надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК. Този
извод следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за
потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора
и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия; общият разход по кредита за потребителя не включва
нотариални такси.
В частност общото задължение на ответника е съответно на вписаните в
погасителния план – неразделна част от договора за кредит, сборни
10
плащания, в които се включват и задължението за неустойка по чл. 4, ал. 2 от
договора в общ размер на 782, 70 лева. Месечният размер на вноската е
определен като сбор от части от главница и договорна лихва, както и горница
ежемесечно дължима неустойка. Тази неустойка за непредставяне на
обезпечение в определения срок обаче не е отразена като разход при
формирането на оповестения ГПР от 41, 73 %, въпреки че е включена в общия
дълг и месечните вноски. Този начин на оповестяване на разходите не е
съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. При отчитането на неустойката
по чл. 4, ал. 2 от договора като несъмнен разход, деиствителният ГПР би бил
значително завишен /около 70%/, доколкото в този случай общата дължима
сума по кредита възлиза на 2 449, 35 лева.
При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от
уговорките СГС счита, че макар формално процесният договор да покрива
изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не
кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 – годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от
сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъи като
целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез
императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в
договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира
икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на
поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие
или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание
законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва
валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е оповестил
деиствителен ГПР в договора за кредит ищецът е нарушил изискванията на
закона и не може да се ползва от уговорената сделка. В тази хипотеза
потребителят следва да върне само чистата стоиност на кредита, но не дължи
лихва и или други разходи по кредита, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК.
По делото не е спорно, че потребителят е заплатил на ищеца сумата от
общо 716, 58 лева. Кредиторът обаче не би могъл да осъществи прихващане
на изпълнение с несъществуващите задължения за договорна лихва и
неустойка по чл. 4, ал. 2 от договора, поради което със заплатената от
ответника сума в общ размер на 716, 58 лева е възможно погасяване само на
11
валидно възникналото задължение за връщане на чистата стоиност на кредита
/главницата/. Следователно ищецът се легитимира като кредитор на вземане в
размер на 783, 42 лева /разлика между предоставената по кредита сума в
размер на 1 500 лева и платената в размер на 716, 58 лева/, ведно със
законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – получената чиста стоиност на
кредита подлежи на връщане при поискване. Предходна забава обаче няма,
доколкото уговорките за връщане на кредита на погасителни вноски не
обвързват потребителя. Недължими са и начислените такси – разходи по
кредита в размер на 36 лева.
С оглед изложеното първоинстанционното решение следва да бъде
отменено в частта, в която са уважени предявените искове по чл. 79, ал. 1,
предл. 1-во от ЗЗД, вр. чл. 240 от ЗЗД, вр. чл. 9 от ЗПК, вр. чл. 99 от ЗЗД за
разликата над сумата от 783, 42 лева до размер от 1 054, 43 лева /главница/; за
сумата от 87, 52 лева – обезщетение за забава за периода от 09.05.2018г. до
16.05.2019г. и за сумата от 36 лева – такса разходи, които претенции
подлежат на отхвърляне. В останалата част решението на СРС следва да бъде
потвърдено.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на спора и предвид изричното искане в полза на
въззивника следва да се присъдят сторените по делото във въззивното
производство съдебни разноски, съразмерно на уважената част от въззивната
жалба, които възлизат на сумата от 8, 37 лева за държавна такса.
При този изход на спора в полза на адвокат М.Л. – процесуален
представител на въззивника следва да се присъдят разноски за адвокатско
възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА, определени съразмерно на
уважената част от жалбата според чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 2004г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, които възлизат на
сумата от 104, 65 лева.
В полза на въззиваемата страна следва да се присъдят сторените по
делото разноски съразмерно на отхвърлената част от въззивната жалба, които
възлизат на сумата от 33, 25 лева за юрисконсултско възнаграждение /при
пълен размер на юрисконсултското възнаграждение в размер на 50 лева,
определен съобразно действителната фактическа и правна сложност на
12
делото/.
С оглед изхода на спора първоинстанционното решение следва да бъде
отменено в частта, в която ответникът е осъден да заплати на заявителя
съдебни разноски за заповедното производство за сумата над 36, 77 лева и в
частта, в която в полза на ищеца са присъдени разноски за
първоинстанционното исково производство за сумата над 237, 55 лева, или
първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, в която в
полза на “АСВ” ООД са присъдени разноски за сумата над 274, 32 лева – общ
размер на разноските за заповедното и за исковото производство.
Ответникът не е сторил разноски за първоинстанционното
производство.
Независимо от изхода на спора в полза на адвокатско съдружие “БУЛ
ЛЕКС” не следва да се присъждат допълнително разноски по реда на чл. 38,
ал. 2 от ГПК за осъщественото процесуално представителство в
първоинстанционното исково производство, тъй като първоинстанционният
съд е присъдил пълния претендиран размер от 420 лева. По същите
съображения не следва да се присъждат допълнително разноски по реда на
чл. 38, ал. 2 от ЗА за осъщественото процесуално представителство в
заповедното производство, тъй като първоинстанционният съд е присъдил
пълния претендиран от адв. Илчев адвокатски хонорар от 360 лева.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на
касационно обжалване
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 20166174 от 02.08.2021г., изменено по реда на
чл. 248 от ГПК в частта му за разноските с определение от 26.10.2021г.,
постановено по гр.дело № 50164/2019г. по описа на СРС, ГО, 24 състав, в
частта, в която са уважени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от
„А.ЗА С.НА В.“ ЕАД срещу ЮЛ. Н. Л. искове с правно основание чл. 79, ал. 1
от ЗЗД, вр. чл. 240 от ЗЗД, вр. чл. 9 от ЗПК, вр. чл. 99 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от
ЗЗД както следва: за разликата над сумата от 783, 42 лева до размера на 1 054,
13
43 лева – главница по договор за паричен заем от 27.03.2018г.; за сумата от
87, 52 лева – обезщетение за забава за периода от 09.05.2018г. до 16.05.2019г.
и за сумата от 36 лева – такси, както и в частта, в която ответникът ЮЛ. Н.
Л. е осъдена да заплати на „А.ЗА С.НА В.“ ЕАД разноски за заповедното и за
първоинстанционното исково производство за сумата над 274, 32 лева, като
вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „А.ЗА С.НА
В.“ ЕАД, с ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
„*******” № *******рещу ЮЛ. Н. Л., ЕГН **********, гр. София, жк
“******* ап. 43 обективно кумулативно съединени искове с правно основание
чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 9 от ЗПК, вр. чл. 99, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от
ЗЗД, за установяване съществуването на следните вземания в полза на ищеца:
за разликата над сумата от 783, 42 лева до размера на 1 054, 43 лева –
неплатена главница по договор за паричен заем № 3185141 от 27.03.2018г.,
сключен между ответницата и „И.А.М.“ АД, вземанията по който са цедирани
в полза на “А.ЗА С.НА В.“ ЕАД с Приложение № 1 от 01.10.2018г. към
Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от
16.11.2010г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК
- 16.05.2019г. до окончателното изплащане; за сумата от 87, 52 /осемдесет и
седем лева и 52 ст./ лева – обезщетение за забава в периода от 09.05.2018г. до
16.05.2019г. и за сумата от 36 /тридесет и шест/ лева – такси по договора, за
които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 от ГПК по ч.гр.д. № 27502/2019г. по описа на СРС, ГО, 24 състав.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20166174 от 02.08.2021г., изменено по
реда на чл. 248 от ГПК в частта му за разноските с определение от
26.10.2021г., постановено по гр.дело № 50164/2019г. по описа на СРС, ГО, 24
състав, в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА „А.ЗА С.НА В.“ ЕАД, с ЕИК *******, със седалище и адрес
на управление: гр. София, бул. „*******” № 25, офис сграда ******* да
заплати на ЮЛ. Н. Л., ЕГН **********, гр. София, жк “******* ап. 43, на
основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 8, 37 /осем лева и 37 ст./
лева – съдебни разноски за въззивното производство.
ОСЪЖДА „А.ЗА С.НА В.“ ЕАД, с ЕИК *******, със седалище и адрес
14
на управление: гр. София, бул. „*******” № 25, офис сграда ******* да
заплати на адвокат М.Л. Л., ЕГН **********, с адрес на упражняване на
дейността – гр. София, ул. „******* № ******* офис-партер, на основание чл.
38, ал. 2, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА, сумата от 104, 65 /сто и четири лева и 65
ст./ лева – адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ
и съдействие за осъщественото процесуално представителство на ЮЛ. Н. Л.
по в.гр.д. № 14174/2021г. по описа на СГС, ГО, II А въззивен състав.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
15