Решение по дело №729/2023 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл. 63в от Закона за административните нарушения и наказания /ЗАНН/, във връзка с глава ХІІ от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.

Образувано е по касационна жалба на директора на дирекция „Обслужване“ при ТД на НАП- Варна, против Решение № 272/17.02.2023 г., постановено по НАХД № 20223110204342/2022 г. по описа на Районен съд – Варна /ВРС/ в частта му, с която е отменено издаденото от директора наказателно постановление /НП/ № 534931-F562439/02.09.2020 година. С развити в жалбата доводи за постановяване на оспореното решение в нарушение на материалния закон при прилагане от въззивния съд на разпоредбата на чл. 28 от ЗАНН, както и при неправилно извършена от него преценка за допуснато съществено процесуално нарушение във връзка с датата на извършване на нарушението, се иска неговата отмяна и постановяване на друго такова по съществото на делото за потвърждаване на обжалваното НП и присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение. В депозирано чрез процесуален представител писмено становище с.д. 5570/11.04.2023 г. касационната жалба се поддържа изцяло, като се отправя искане за присъждане на възнаграждение за юрисконсулт за две съдебни инстанции, а в условията на евентуалност се моли за редуциране размера на претендирания от противната страна адвокатски хонорар до законоустановения минимум.

Ответникът – Н.Х.Ц., чрез упълномощения адвокат П. оспорва касационната жалба и моли за нейното отхвърляне като неоснователна и за присъждане на направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение.

Представителят на Варненска окръжна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба и пледира за оставяне в сила на решението на ВРС.

След преценка на изложените от страните доводи и извършената по реда на чл. 218 от АПК проверка, съдът намира жалбата за процесуално допустима като подадена в срок от надлежна страна, против подлежащ на касационен контрол съдебен акт, а разгледана по същество тя е неоснователна.

С обжалваното НП, на основание чл. 80, ал. 1 от Закона за данъците върху доходите на физическите лица /ЗДДФЛ/ е наложено на Н.Х.Ц. административно наказание „глоба“ в размер на 50 лева за нарушение на чл. 50, ал. 1, т. 1 вр. чл. 53, ал. 1 от ЗДДФЛ, а именно: за това, че като данъчно задължено лице не е изпълнил задължението си да подаде годишна данъчна декларация /ГДД/ в законоустановения срок до 30.04.2020 г. в компетентната ТД за лицето – ТД на НАП Варна, тъй като при извършена на 28.07.2020 г. проверка в информационния масив на НАП е установено, че декларацията е подадена по електронен път на 28.06.2020 година.

За да отмени обжалваното пред него НП, районният съд е приел, че нарушението представлява маловажен случай по смисъла на чл. 28 от ЗАНН, както и че в хода на административно-наказателното производство е допуснато от наказващия орган съществено процесуално нарушение – не е посочена в НП датата на извършване на адм. нарушение.

Касационният съд намира, че въззивното решение е постановено при отсъствието на заявеното касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК – нарушение на материалния закон, макар и да не споделя в цялост изложените от районния съд мотиви.

Противно на приетото от ВРС, настоящият съдебен състав счита, че не са налице основания за квалифициране на случая като маловажен по смисъла на чл. 28 от ЗАНН.

На първо място, решаващият състав на районния съд е изследвал приложението на чл. 28 от ЗАНН, но без да изложи мотиви относно съставомерността на деянието. В случая от събраните по делото доказателства се установява извършването на описаното в НП административно нарушение по чл. 50, ал. 1, т. 1 във вр. с чл. 53, ал. 1 от ЗДДФЛ. Съгласно цитираните разпоредби, ГДД за придобитите през годината доходи подлежащи на облагане с данък върху общата годишна данъчна основа и с данък върху годишната данъчна основа по чл. 28 от ЗДДФЛ, се подава от задължените физически лица в срок от 10 януари до 30 април на годината следваща годината на придобиване на дохода. Между страните по делото не се спори, че Н.Ц. е подал ГДД по чл. 50 от ЗДДФЛ за отчетната 2019 година на 28.06.2020 г., т.е. след законоустановения срок. Неоснователно наказаното лице твърди, че по силата на § 27, ал. 2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г. и за преодоляване на последиците /ЗМДВИП/ , срокът за подаване на ГДД за 2019 година бил продължен до 30 юни 2020 година. С посочената разпоредбата е продължен срокът за подаване на ГДД и за внасяне на дължимия по декларацията данък върху годишната данъчна основа, но само по отношение на лицата по 51, ал. 1 от ЗДДФЛ – лицата извършващи стопанска дейност като търговци по смисъла на Търговския закон, включително едноличните търговци, както и физическите лица в случаите по чл. 29а /физически лица регистрирани като земеделски стопани/. Н.Ц. безспорно не попада в нито една от изброените категории лица, тъй като с подадената от него декларация същият е декларирал доходи от упражняване на свободна професия и от извънтрудови правоотношения. Допълнителен аргумент в подкрепа на извода, че по отношение на останалите задължени лица по чл. 3 от ЗДДФЛ /с изключение на посочените в чл. 51, ал. 1 от ЗДДФЛ/ срокът по чл. 53, ал. 1 от ЗДДФЛ не е продължен се извлича и от нормата на чл. 67, ал. 5 от ЗДДФЛ, регламентираща че дължимият данък по чл. 48, ал. 1 от ЗДДФЛ се внася до 30 април на годината следваща годината на придобиване на дохода. При определен краен срок за внасяне на данъка до 30 април не може да се приеме, че същият би могъл да се декларира до по-късна дата, тъй като е правно невъзможно внасянето на данъка да предшества неговото деклариране.

Както се посочи, за да отмени НП районният съд е приел, че процесното деяние представлява маловажен случай на административно нарушение по смисъла на чл. 28 от ЗАНН. Този правен извод е обоснован от ВРС с липсата на отегчаващи отговорността обстоятелства, подаване на декларацията с минимално закъснение и преди съставянето на АУАН, както и с наличието на извънредно положение в страната. Така изложените аргументи не се споделят от настоящия касационен състав. В отлика от приетото от въззивния съд и според касационната инстанция, закъснението от почти 2 месеца /декларацията е подадена на 28.06.2020 г. при краен срок до 30.04.2020 г./ е значително и не може да бъде оправдано с епидемичната ситуация и обявеното извънредно положение в страната. За да бъде квалифицирано едно административно нарушение като маловажно и да не бъде санкционирано е необходимо съгласно чл. 93, т. 9 от Наказателния кодекс /НК/, приложим по препращане от чл. 11 от ЗАНН, то да представлява по-ниска степен на обществена опасност в сравнение с обикновените случаи на нарушения от съответния вид, като бъдат взети предвид вредните последици и смекчаващите отговорността обстоятелства. В случая по делото не е установена по-ниска степен на обществена опасност на нарушението, а напротив, от събраните по делото доказателства е видно, че закъснението да се подаде ГДД по чл. 50 от ЗДДФЛ е значително, с което се засягат отчетността на придобитите през предходната година доходи и интересите на фиска, поради което не са налице основания да се приеме, че процесното нарушение разкрива признаците на маловажен случай по смисъла на чл. 28 от ЗАНН.

Независимо от изложеното дотук , постановената от въззивния съд отмяна на обжалваното пред него НП, обоснована с непосочването от АНО на дата на извършване на нарушението е правилна и съответна на данните по делото и на приложимия материален закон.

Пълното, точно и ясно описание на нарушението, в т.ч. на датата на неговото извършване и обстоятелствата при които същото е извършено, са задължителни реквизити на АУАН и на наказателното постановление /аргумент от чл. 42, ал. 1, т. 3 и 4 и чл. 57, ал. 1, т. 5 от ЗАНН/. Тези характерни белези индивидуализират пряко конкретното нарушение и непосочването им по ясен и категоричен начин винаги съставлява съществено нарушение на процесуалните правила, защото поставя нарушителя в невъзможност да разбере в извършването на какво противоправно деяние е обвинен и препятства адекватното организиране на неговата защита срещу повдигнатото му административно-наказателно обвинение и впоследствие срещу санкционния акт.

В АУАН и в НП са посочени датата на извършване на проверката от контролните органи – 28.07.2020 г., датата до която е следвало да се подаде ГДД по чл. 50 от ЗДДФЛ – до 30.04.2020 г., и датата на подаване на декларацията – 28.06.2020 г., но не е посочена датата на която актосъставителят и АНО приемат, че е осъществен съставът на административното нарушение – неподаване на декларация. Датата на извършване на нарушението е различна от посочените дати и представлява конкретният момент, в който административното нарушение е довършено и са настъпили предизвиканите с неговото осъществяване общественоопасни последици. Касае се за отсъствие на съществен признак от състава на адм. нарушение, поради което допуснатото процесуално нарушение е самостоятелно основание за незаконосъобразност на процесното НП.

С оглед формалността на административно-наказателното производство и предвид санкционния му характер е недопустимо датата на извършване на нарушението да се презюмира, а същата трябва да бъде ясно посочена в съдържанието на акта, респ. на НП, което обезпечава предявяването на ясно обвинение. Както се посочи, датата на извършване на нарушението се отнася към съставомерните признаци и правнорелевантните факти, а на практика в АУАН и в НП нарушението не е индивидуализирано в случая. Налице е съществено нарушение на процесуалните правила в този аспект, тъй като се засяга принципът за формалност на производството и правото на защита на наказаното лице. Датата на съставомерното деяние е определяща и при преценката на сроковете по чл. 34 от ЗАНН, както и на давностните срокове по чл. 80 и чл. 81 от НК. Посочването на датата на извършване на нарушението има отношение и при определяне на релевантната за даден казус редакция на материалния закон, поради което нейното непосочване винаги попада в категорията на абсолютните съществени процесуални нарушения.

Достигайки до идентичен правен извод и отменяйки обжалваното пред него НП, районният съд е постановил решението в съответствие с правилното приложение на материалния закон.

Освен материално законосъобразно, при служебно извършената от съда проверка не се установиха пороци относно допустимостта и валидността на обжалваното решение, поради което същото следва да бъде оставено в сила – решението в частта му, с която за разноски вместо НАП е осъдена Дирекция „Инспекция по труда“- Варна не засяга правния интерес на касатора и съответно не е била предмет на касационно обжалване.

При този изход на правния спор, основателна съгласно чл. 63д, ал. 3 от ЗАНН е претенцията на касационния ответник за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение за касационната инстанция с оглед осъщественото от упълномощения адвокат процесуално представителство, като съгласно представения договор за правна защита и съдействие следва да се присъдят такива в размер на 400 лева. Възражението на касационния жалбоподател за прекомерност на заплатения адвокатски хонорар е неоснователно, тъй като последният е в минималния размер по чл. 18, ал. 2 вр. чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Предвид изложеното, съдът

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ в сила Решение № 272/17.02.2023 г., постановено по НАХД № 20223110204342/2022 г. по описа на Районен съд – Варна в частта му, с която е отменено издаденото от директора на дирекция „Обслужване“ в ТД на НАП-Варна НП № 534931-F562439/2.09.2020 год.

ОСЪЖДА Националната агенция за приходите да заплати в полза на Н.Х.Ц., ЕГН **********, с адрес: *** сумата от 400 /четиристотин/ лева, представляваща разноски по делото.

Решението е окончателно.

	Председател:	КРАСИМИР КИПРОВ
	Членове:	РАЛИЦА АНДОНОВА   ВИОЛЕТА КОЖУХАРОВА