Р Е Ш Е Н И Е
|
Номер ……………/19.07.. |
Година 2022 |
гр. София |
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Търговско отделение, VІ-13 състав
|
на втори февруари |
Година 2022 |
в публичното заседание в следния състав:
СЪДИЯ: Владимир Вълков
секретаря Весела Станчева като разгледа докладваното от съдията търговско дело № 1428 по описа за 2020 година, ЗА ДА СЕ ПРОИЗНЕСЕ, ВЗЕ ПРЕДВИД СЛЕДНОТО::
Предмет на разглеждане са предявени
искове по чл. 694 ал. 2 от Търговския закон ТЗ).
Ищецът Н.А.ЗА П.твърди в производството по несъстоятелност на ответника „Б.“ ЕООД – в несъстоятелност, да е прието предявено публично вземанев размер на 6050 лв. – имуществени санкции, наложени с наказателно постановление № 104840-00808/26.05.2014 г. и наказателно постановление № 114/07.08.2014 г. без да бъде зачетена поредност на удовлетворяване по чл. 722 ал. 1 т. 1 ТЗ. Ищецът се позовава на наложени обезпечителни мерки с постановление на публичния изпълнител при ТД на НАП-Пловдив, вписани в Централния регистър на особените залози. Иска се да бъде признато за установено, че вземането е обезпечено и като такова подлежи на удовлетворяване по чл. 722 ал. 1 т. 1 ТЗ.
Ищецът твърди също така, че съдът по несъстоятелността изключил от списъка на приетите от синдика вземания в размер на 224850,57 лв. в това число 219028,13 лв. - такси по чл. 120 ал. 2 т. 1 от ЗГВ съгласно акт за установяване на публични държавни вземания за такси по чл. 120 ал. 2 т. 1 от ЗГВ № 1/06.03.2019 г., издаден от Държавно предприятие „Ръководство на въздушното движение“ (ДП РВД). Застъпен е довод, че „Ръководство на въздушното движение“, създадено със Закона за гражданското въздухоплаване като юридическо лице, изпълнява държавни функции по предоставяне на аеронавигационни услуги при обслужване на гражданското въздушно пространство на Република България. Твърди в тази връзка да събира такси за аеронавигационно обслужване (АНО) като случаите, в които се събират, размера и реда за събирането им се определят в Наредба за таксите за използване на летищата за обществено ползване и за аеронавигационно обслужване в Република България (Наредбата). Сочи и „Летище София“ ЕАД да е овластено да събира летищни такси за ползване на граждански летища – публична държавна собственост. При тези обстоятелства се навежда довод, че таксите са публични държавни вземания по смисъла на чл. 162 ал. 2 т.3 ДОПК, а по силата на чл. 120 ал. 2 т. 1 ЗГВ ДП РВД е овластен да издава акт за установяване на публични държавни вземания за такси при делегирани на основание чл. 53г ал. 2 ЗГВ правомощия по издаването му на служител, който издал процесния акт. На това основание претендира вземане в размер на 5586,44 лв. – летищни такси съгласно акт за установяване на публично държавно вземане за летищни такси № 21/19.02.2019 г., издаден от „Летище София“ ЕАД. Твърди се, че задължението за плащане възниква за оператора на въздухоплавателното средство по времето, когато е изпълняван полетът, а лихвата да е определена при механизъм, установен от Разширената Комисия на ЕВРОКОНТРОЛ, посочен и в Наредбата. Твърди се при тези обстоятелства да са установени вземания за предоставени АНО за периода август – декември 2016 г. Ищецът смята, че и акт за установяване на публично държавно вземане за летищни такси № 21819.02.2019 г. е издаден от лице, на което са делегирани правомощия да го издаде. Ищецът предявява и вземане за държавна такса в размер на 236 лв., обективирано в изпълнителен лист от 01.03.2018 г. по гр.д. № 82186/2017 г. по описа на Софийски районен съд, 2 ГО, 76 състав, да касае публично държавно вземане, установено със съдебно решение. което също не е прието в производството по несъстоятелност.
Ищецът претендира, лихви до датата на откриване на производството по несъстоятелност – 13.12.2018 г. общо в размер на 7046,91 лв. в това число върху такси по чл. 120 ал. 2 т. 1 ЗГВ до 13.12.2018 г. в размер на 5872,78 лв., 1155,31 лв. – лихви върху летищни такси до 13.12.2018 г. и 18,82 лв. – лихви върху държавна такса до 13.12.2018 г.
Иска се да бъде признато за установено, че тези вземания съществуват.
В отговор по исковата молба „Б.“ ЕООД, представлявано от управителя Г.И., оспорва да е уведомявано както за инициираното административно производство, така и за издадените актове. Навежда довод, че връченото съобщение на синдика не удовлетворява изискването да бъде уведомен и нелишения от представителна власт управителен орган, което препятствало възможността да обжалва акта. По същество оспорва да е доказана компетентността на финансовия директор на „Летище София“ ЕАД да издава акт за установяване на публично държавно вземане. Оспорва и да са доказани осъществявани полети като дата, номер на полет, летище, размер на дължимата такса за всеки конкретен полет. Ответникът заявява, че не е оспорвал вземането в размер на 236 лв. като смята искът в тази му част за недопустим.
В съдебно заседание по съществото на
спора процесуалният представител на ищеца – служител с юридическо образование А.,
поддържа исковете по съображения, изложени в исковата молба. Претендират се
разноски в исковото производство като е представен и списък.
Ответникът не изразява становище в
хода на устните състезания.
Синдик К. застъпва теза, че искът е
основателен в частта за претендираните суми към ГВРС, но е неоснователен
досежно претендираната поредност на удовлетворяване на вземането в размер на
6050 лв. Застъпва теза, че вписаното в Централния регистър на особените залози
постановление не налага промяна в законоустановената поредност на вземането.
Съдът, като обсъди доводите на
страните по съществото на спора и въз основа на събраните по делото
доказателства, преценени при условията на чл. 235 ГПК от фактическа страна
намира следното:
С
Решение, № 2466 от 13.12.2018г., постановено по т.д. № 2949 по описа на Софийски
градски съд, е открито производство по несъстоятелност на „Б.“ ЕООД с предходно
наименование „Е.В.“ ООД.
Страните
не спорят, че в производството по несъстоятелност са предявени и приети от съда
по несъстоятелността вземания, произтичащи от
наложени имуществени санкции с Наказателно постановление № 104840-F100808/26.05.2014
г. на ТД на НАП Пловдив в размер на 50 лв., присъединено за събиране по изп.д.
№ 1123/2014 по описа на НАП, ТД гр. Пловдив с разпореждане от 09.09.2014 г. и
Наказателно постановление № 114/07.08.2014 г., издадено от Министерство на
вътрешните работи в размер на 6000 лв. с ред на погасяване чл. 722 ал. 1 т. 6 ТЗ като съдът по несъстоятелността е оставил без уважение възражението на ищеца
срещу определения ред на погасяване на вземанията. Няма спор, че в Централния
регистър на особените залози под № 2014121701500, 2016022401143 и № 2017052601391
са вписани запори за обезпечаване на вземания на публичния изпълнител при ТД на
НАП Пловдив.
Не се спори също така, че ищецът е
предявил пред съда по несъстоятелността и вземания, произтичащи от начислени
държавни такси в размер на 224 850,57 лв., установени с акт за
установяване на публични държавни вземания за такси по чл. 120 ал. 2 т. 1 от
Закона за гражданското въздухоплаване № 1/06.03.2019 г., издаден от Държавно
предприятие РВД и с акт за установяване на публично държавно вземане за летищни
такси № 21/19.02.2019 г., издаден от „Летище София“ ЕАД. Предявена е и претенция
за заплащане на лихви върху тези суми в размер на 12231,38 лв. към 06.03.2019
г. в това число и 7046,91 лв. – лихви до
датата на съдебно решение за откриване на производството по несъстоятелност.
Съдът
по несъстоятелността е изключил от списъка по жалба на „БРИН“ ООД (н.) всички
вземания, посочени в т. 95 от списъка, сред които се установява да е включено и
вземане в размер на 236 лв. като при
отчитане на посоченото основание в съседната колона (след съотнасяне на
редовете към диференцираните по размер суми от общо посочената 237081,95 лв.
сумата 236 лв. е с посочено основание „и.л. от 01.03.2018 г. по гр.д. № 82186/2017
СРС“.
На 06.03.2019 г. В.К.Т.с указание да
е определен за орган, който да издава актовете за установяване на публичните
държавни вземания за такси по чл. 120 ал. 2 т. 1 от Закона за гражданското
въздухоплаване със Заповед № РД-28-134/20.02.2019 г. (представена по л. 156-159
от делото с указание да е подписана с електронен подпис , овластяваща
финансовия директор и главен счетоводител на ДП РВД да издава актовете за
установяване на публичните държавни вземания за непогасени такси в срока и по реда на Наредба за таксите за използване
на летищата за обществено ползване и за аеронавигационно обслужване в Република
България) и Заповед № РД-28-136/21.02.2019 г. (л. 160-гръб с отразяване да е
подписана с електронен подпис от Г.Пеев и указание, че определя В.К.Т.за орган,
който да издава актовете за установяване на публични държавни вземания за такси
за аеронавигационно обслужване и използване на навигационни средства в зоните и
районите на летищата и дължимите върху тях лихви), е издал акт за установяване
на публични държавни вземания за такси по чл. 120 ал. 2 т. 1 от Закона за
гражданското въздухоплаване № 1/06.03.2019 г. въз основа на установени от него
издадени фактури от Европейската организация за безопасност във
зъздухоплаването (ЕВРОКОНТРОЛ) под №№ 27/011775/38/1608/01 от 12.09.2016 г. на
стойност 110205,54 лв.; 27/011775/38/1609/01 от 17.10.2016 г. на стойност
91627,41 лв.; 27/011775/38/1610/01 от 14.11.2016 г. на стойност 15956,26 лв.;
27/011775/38/1611/01 от 18.01.2017 г.на стойност 623,36 лв. и
27/011775/38/1612/01 от 15.02.2017 г. на стойност 615,56 лв. за предоставени от
ДП РВД аеронавигационно обслужване и използване на навигационни средства в
зоните и районите на летищата на обща стойност от 219 028,13 лв. Отразено
е и задължение за лихва по тези вземания към 15.05.2017 г. в размер на 10923,00
лв. Удостоверено е съобщаване на акта на 06.03.2019 г. на А.М..
Представен е и акт за установяване
на публично държавно вземане за летищни такси № 21 от 19.02.2019 г., съставен
от С.М.Д.с указана длъжност „Финансов директор“ на „Летище София“ ЕАД,
определена за орган, който да издава актове за установяване на публични
държавни вземания за летищни такси за използване на летище София със Заповед №
709 от 28.11.2013 г. на Изпълнителния директор на „Летище София“ ЕАД, в който
се сочи, че за периода от 01.01.2016 г. до 31.12.2016 г. „Е.В.“ ООД, ЕИК */******е
използвало летище София като е извършил полети с въздухоплавателни средства,
посочени в сведенията (отчетите) на съответните отдели при „Летище София“ ЕАД,
въз основа на което е възникнало задължение за заплащане на летищни такси по
смисъла на чл. 120 ал. 1 от Закона за гражданското въздухоплаване съответно за
кацане на въздухоплавателните средства, паркиране, сигурност, шум (екологична)
и лихви по чл. 7 от Наредбата за таксите за използване на летищата за
обществено ползване и за аеронавигационно обслужване в Република България на обща
стойност от 6817,79 лв. Актът е подписан от С.Д.. И е връчен на синдик
Миленкова на 21.02.2019 г. Посочена е и лихвата за периода до 01.11.2016 г. –
01.02.2019 г. в размер на 1231,35 лв., а за периода 02.02.2019 г. – 19.02.2019
г. – 27,94 лв.
От заключението на вещото лице
съдебно-счетоводна експертиза, неоспорено от страните, се установява, че
размерът на законната лихва за предоставени аеронавигационни услуги до 13.12.2018
г. – датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност
възлиза на 45726,00 лв., а законната лихва за непогасени летищни такси до датата
на решението за откриване на производство по несъстоятелност възлиза на 1153,76
лв.
Видно от изпълнителен лист от 01.03.2018
г. по гр.д. № 82186/2017 г. по описа на СРС, 76 с-в „Е.В.“ ООД, ЕИК */******е
осъдено да заплати по сметка на Софийски районен съд държавна такса в размер на
236 лв.
При установената фактическа
обстановка от правна страна съдът намира следното:
Предметът на търсената в случая
защита е ограничен в рамките, определени с нормата на чл. 694 ал. 1 ТЗ и е
предопределен от повдигнат спор пред съда по несъстоятелността както досежно
съществуване на предявено вземане, така и по отношение на правото на
предпочтително удовлетворяване.
Нормата
на чл. 687 ал. 2 ТЗ ангажира синдика да впише служебно в списъка на предявените
вземания установени с влязъл в сила акт публично вземане. Това обстоятелство
обаче не изключва възможността за длъжника да оспори съществуването му при
отчитане на предоставените му процесуални възможности. Съгласно чл. 658 ал. 1
т. 1 ТЗ синдикът представлява предприятието на търговец в производство по
несъстоятелност, а по силата на предписанието по т. 7 завежда дела от името на
длъжника. Този подход е и гаранция срещу допълнително финансово обременяване на
масата на несъстоятелността, доколкото необосновано инициираните съдебни
производства калкулират допълнителни разходи. Процесуалната дееспособност за
управителния орган на юридическо лице е запазена за лимитативно установени
спорове, сред които административните производства не фигурират. При положение,
че законът възлага на синдика компетентност да приема вземания, логично е да се
приеме, че именно той е и единствено легитимиран да прецени дали да зачете
представен акт за установяване на публично вземане или да го оспори. От тази
гледна точка неоспореното от синдика публично вземане ангажира всички
включително и длъжника да го зачетат, освен ако порокът не засяга валидността
на акта.
Дори
да се приеме, че въпреки ограничения обхват на процесуална легитимация на
органа на управление на търговец в открито производство по несъстоятелност,
нелишеният от представителна власт управител следва да бъде уведомен, следва да
бъде споделена тезата на процесуалния представител на ищеца, че оспорване на
акт за установяване на публично вземане може и следва да стане по предвидения
за целта специален ред. След като нормата на чл. 164 ал. 5 ДОПК регламентира
статуса на условно приемане, налага се извод, че съдът по несъстоятелността е
задължен да изчака стабилизирането му, от което логично произтича забрана да го
изследва непосредствено. При наличните данни, че и законният представител на
ответното дружество е уведомен за издадените административни актове още към
датата на депозираното възражение срещу тях – 03.06.2019 г. с оглед правилото
на чл. 144 АПК вр. чл. 54 ГПК настоящият състав приема, че от тази дата е
започнал да тече и указаният в актовете срок за оспорването им по с предписания
специален ред. По делото не се твърди производство по оспорване да е
инициирано, поради което и по тези съображения актовете са влезли в сила.
Предвид
отречената с чл. 164 ал. 4 ДОПК процесуална възможност влязъл в сила акт за
установяване на публичното задължение да бъде оспорван по реда на глава
четвърта от Търговския закон, принципно установената компетентност на
гражданския съд за инцидентен контрол за валидност на административен акт с чл.
17 ГПК следва да се приеме за изключена (в този смисъл и Решение № 43 от 20.06.2014 г. по т. д. № 2471/2013 г. на ВКС, ТК, I ТО).
Това задължава настоящия състав да приеме за установени отразените в тях
вземания в предявения размер.
Доколкото
за прието вземане се смята единствено включеното в списъка, постановеното
определение за изключване от него и на вземането за сумата от 236 лв. открива
процесуална възможност за кредитора да го докаже в спорното производство при
все, че спор в тази насока не е въведен изрично от длъжника. В случая
изпълнителният лист удостоверява съществуване на вземането, поради което
доказано е и така предявеното публично вземане в предявения размер.
Съгласно
чл. 1 от Закона за
лихвите върху данъци, такси и други подобни държавни вземания неплатените в срок държавни такси се събират със законната
лихва. Следователно веднъж възникнало това вземане се погасява едва с
погасяване на лихвоносното вземане.
Това не се установява да е сторено в случая, поради което за установените
вземания за държавни такси се дължи и нормативно установената лихва.
Следователно, установява се да съществуват и акцесорни вземания за лихва като досежно
главницата по акт за установяване на публични държавни вземания за такси по чл.
120 ал. 2 т. 1 от Закона за гражданското въздухоплаване № 1/06.03.2019 г.
подлежи на определяне по реда на чл. 7 ал. 2 от Наредбата за таксите за
използване на летищата за обществено ползване и за аеронавигационно обслужване
(ДВ бр. 2/1999 г.).
С
молба изх. № 24-1-270 13-Н 39 от 15.03.2019 г. ищецът е посочил, че предявява
вземания на изследваните основания при общ размер на главниците от 224850,57
лв. и лихви до датата на решението за откриване на производство по
несъстоятелност в размер на 7046,91 лв. Искът по чл. 694 ТЗ е средство да
утвърди подлежащо на изпълнение вземане в производство по несъстоятелност,
легитимирайки кредитора спрямо останалите като основа за разрешаване на
конкуренцията помежду им. Както бе посочено вече предметът на това производство
е предопределен от предявеното за реализация вземане в преклузивния срок по чл.
685, ал. 1 ТЗ, съответно чл. 688 ал. 1 ТЗ доколкото изследваните в случая
вземания са възникнали преди датата на откриване на производството по
несъстоятелност 13.12.2018 г. Съгласно чл. 722 ал. 3 ТЗ предявените публични
вземания от един ред подлежат на общо възлагане на Националната агенция по
приходите, която е и легитимирана да разпредели полученото между публичните
взискатели по реда на Данъчно-осигурителния процесуален кодекс. Следователно,
зачетените от закона интереси на длъжника и на останалите кредитори са
гарантирани и при утвърден общ размер на вземанията. Разграничението им според
обуславящите всяко самостоятелно вземане основания са от значение при
конкуренцията между различните публични взискатели, чието регулиране обаче пряко
е възложено на Националната агенция по приходите.
Претендираното
вземане за лихва върху таксата по чл. 120 ал. 2 т. 1 ЗГВ в размер от 5872,78 лв. се включва в установения за дължим с
неоспорената експертиза. Основателна е и претенцията за законна лихва върху
присъдената държавна такса в предявения размер от 18,82 лв. Неоснователна обаче
е претенцията за лихва до датата на откриване на производството по
несъстоятелност – 13.12.2018 г. върху дължимите летищни такси над сумата от
1153,76 лв. Или общият размер на формираното задължение за законна лихва по
самостоятелните главници възлиза на 7045,36
лв.
Настоящият
състав приема, че дължимата легитимация в рамките на производството по
несъстоятелност обезпечава справедливото удовлетворяване само при стриктно
отчитане на утвърдените от закона критерии за разграничаване на вземанията към
датата на откриване на производството по несъстоятелност и възникналите
впоследствие. Вземането за лихва, възникнало след датата на откриване на
производството по несъстоятелност изрично е разграничена от формираната лихва
преди тази дата – чл. 722 ал. 1 т. 9 вр. чл. 616 ал. 2 т. 1 ТЗ. Законът не
отдава самостоятелно правно значение на момента на предявяване на вземанията,
поради което отчитането на формираната лихва до този момент остава
безпредметно. Всеки период след този момент се явява част от единно вземане
според правопораждащите го обстоятелства – неизпълнено в срок парично
задължение в рамките на открито производство по несъстоятелност. Безпредметно
остава разграничаването му по периоди и размер, поради което без значение
остава и формираният понастоящем размер на вземането за лихва. Вземанията за
лихва за забава, настъпила в рамките на открито производство по несъстоятелност
придобива значение едва при легитимация на кредиторите при предписан в закона
етап от процедурата по несъстоятелност – чл. 703 ал. 2 т. 5 ТЗ и чл. 722 ал. 1
т. 9 ТЗ. Ето защо и законната лихва върху необезпечено вземане аналогично и на
нормата на чл. 214 ал. 2 ГПК подлежи на утвърждаване по основание – че такова
съществува към датата на откриване на производството по несъстоятелност, а остойностяването
му предполага настъпил предписан от закона момент, обуславящ легитимация на всички
кредитори с такова вземане. По тези съображения настоящият състав приема, че
претенцията за законна лихва след датата на откриване на производството по
несъстоятелност няма характер на самостоятелен иск, който да налага
определянето му и по размер.
Неоснователен обаче е предявеният иск за установяване поредност на удовлетворяване на вземания, обезпечени с вписан запор в Централния регистър на особените залози.
Настоящият състав приема, че с оглед прокламираната от чл. 607 ал. 1 ТЗ основна цел на производството – справедливо удовлетворяване на кредиторите, привилегия за който и да било кредитор не може да произтече от самото производство по несъстоятелност. Необходимо е привилегията да е установена със закон и да е съществувала към момента на откриване на производството по несъстоятелност. Материалният закон не признава привилегия на наложено по инициатива на кредитор обезпечение чрез запор или възбрана. В рамките на индивидуалното принудително изпълнение изрично е признато, че инициативата на един кредитор ползва и всички присъединени взискатели – извършено разпоредително действие след този момент им е непротивопоставимо – чл. 457 ал. 1 ГПК. В тази насока и предвид характера на производството по несъстоятелност – универсално принудително изпълнение, логично чл. 638 ал. 4 изр. второ ТЗ еднозначно изключва противопоставимостта на заварени от производството по несъстоятелност наложени запори и възбрани на кредиторите на несъстоятелността. Нормата е изменена с ДВ бр. 105/2005 г. без да е призната противопоставимост на вписаните в Централния регистър на особените залози.
При все, че законът отчита спецификата на непогасените публични вземания, особените правила са ограничени до изключение от правилото за универсалност на изпълнението в производството по несъстоятелност. Държавата е легитимирана да продължи събирането на публични вземания при определени предпоставки (чл. 193 ДОПК) – ако е било предприето преди откриване на производството в рамките на времево ограничен срок. И според чл. 194 ал. 3 вр. ал. 1 ДОПК при отсъствие на привилегия, произтичаща от залог или ипотека, събраната от изпълнението сума се разпределя между присъединените в това производство взискатели съобразно утвърдено право на предпочтително удовлетворяване. Следователно единствената полза от наложените запор или възбрана се изразява в ангажимента на публичния, съответно съдебния изпълнител да задържат приспадащата се сума за обезпечения кредитор вместо да я върнат на длъжника. С други думи, в общото производство по ДОПК наложените запори от публичния изпълнител не пораждат основание за предпочтително удовлетворяване.
Специалните норми на чл. 193 ал. 2 и ал. 3 ДОПК доколкото визират неудовлетворени вземания в рамките на воденото от публичния изпълнител производство, съответно получено превишение спрямо наложено обезпечение, обосновават привилегия, но единствено за имуществото, реализирано в рамките на воденото от публичния изпълнител производство. След изтичане на законоустановения срок публичният изпълнител е ангажиран да предаде неосребреното имущество за реализация в производството по несъстоятелността. Законът не утвърждава задължение синдикът да превежда събраната сума за посрещане на обезпечени по реда на ДОПК вземания, поради което на общо основание приложим е предписаният от чл. 722 ал. 1 ТЗ ред.
В нормата на чл. 722 ал. 1 т. 1 ТЗ текстът “или запор или възбрана, вписани по реда на Закона за особените залози” е добавен при редакция на закона с § 21 от ПЗР на Данъчно-осигурителния процесуален кодекс, ДВ, бр. 105 от 2005 г. Липсва изрична норма досежно действието на вписания в регистъра запор, но е утвърдена непротивопоставимост на последващо вписан особен залог (чл. 12 ал. 2 от Закона за особените залози). Материалният закон утвърждава непротивопоставимост на вписан особен залог спрямо кредитори на длъжника, чиито вземания към предходен момент са обезпечени със запор, който е вписан в ЦРОЗ. Следователно вписваните запори и възбрана препятстват възможността кредитор с последващо учреден залог да пристъпи към изпълнение (чл. 32 ал. 7 ЗОС). Или, за разлика от обезпеченията залог и ипотека, визирани в чл. 722 ал. 1 т. 1 ТЗ, чието действие изрично е зачетено и в рамките на производството по несъстоятелност (чл. 618 ал. 1 ТЗ), запорът и възбраната не предполагат противопоставимо на останалите кредитори право на предпочитание, предхождащо производството по несъстоятелност. Освен, че дадената редакция допуска корекционно тълкуване при отчитане на утвърдени от закона и зачетени в производството по несъстоятелност принципи, разпростирането на привилегията за държавата и в рамките на производството по несъстоятелност води до неприемлив резултат. Извеждането на принудителното изпълнение от публичния изпълнител от производството по несъстоятелност за ограничен срок несъмнено може да бъде обяснено с публичния интерес. Същевременно реализацията на имуществото, обект на изпълнението спестява разноски на масата включително за съхранение и управлението му. От тази гледна точка и привилегията на публичния над частния интерес е оправдана в рамките на нормативно установения кратък срок при отчитане и интереса на останалите кредитори да си спестят разходи. Няма разумна причина обаче бездействието на публичния изпълнител да обоснове създаване на привилегия в рамките на производство, издържано от ограничените средства на масата на несъстоятелността. Неспособността на държавата да реализира своевременно своята привилегия (спестявайки и разноски на масата на несъстоятелността) я лишава от оправдание да конкурира останалите кредитори въз основа на заявено, но неосъществено намерение за изпълнение върху обезпечено имущество.
При изложените съображения буквалното тълкуване на чл. 722 ал. 1 предл. трето от ТЗ противоречи на смисъла на закона, което налага корективното му тълкуване. Текстът утвърждава разпростиране защитния ефект на вписаните запор и възбрана в Централния регистър за особените залози и в рамките на производството по несъстоятелност, но при придаденото им от закона правозащитно действие. На общо основание в контекста на чл. 722 ал. 1 ТЗ следва да бъде отчетена конкуренция между обезпечени кредитори. В случай, че предявена привилегия следва вписано в Централния регистър на особените залози обезпечение чрез запор или възбрана, тази привилегия е непротивопоставима на всички кредитори (аналогично на утвърдените правила и в индивидуалното принудително изпълнение), а събраната при реализация на имуществото сума подлежи на разпределение според установените от материалния закон правила на предпочтително удовлетворяване. При положение, че такова право не е признато от общия закон, претендираната от ищеца привилегия в самото производство по несъстоятелност противоречи на прокламираната цел от чл. 607 ал. 1 ТЗ – справедливо удовлетворяване на кредиторите, а и не обосновава принципно защитим интерес за държавата.
По разноските
При установения изход от спора в
тежест на масата следва да бъдат възложени направените от ищеца и доказани по
делото разноски.
Настоящият състав приема нормата на
чл. 78 ал. 8 ГПК за специална по отношение на утвърдения принцип, че на
възстановяване подлежат единствено заплатени разноски (чл. 78 ал. 1 ГПК).
Несъмнено нормата на чл. 32 т. 3 ГПК допуска процесуално представителство на
очертаните в нормата на чл. 78 ал. 8 ГПК организационни образования с право да
получат и допълнително плащане без оглед на обстоятелството, дали са направили
разход за осигуряване на процесуалното им представителство. При положение, че
законът еднозначно разграничава понятието представител
по пълномощие с оглед особеното му качество, но обуславя вземането за
възнаграждение от осъществена защита от юрисконсулт
(изрично разграничено качество) настоящият състав не намира основание за
разширително тълкуване на норма, регламентираща изключение. В случая не се
установява процесуалният представител на ищеца да заема длъжност юрисконсулт,
поради което не е налице предписаната от чл. 78 ал. 8 ГПК хипотеза.
Ищецът е освободен от задължението
да внесе предварително следващата се държавна такса и при достигнатия извод за
частична основателност на претенцията дължимата държавна такса следва да бъде
възложена в тежест на масата на несъстоятелността.
В
отквърлителната част спорът, предмет на разглеждане, касае реализацията на
публични вземания. По силата на чл. 84 т. 1 ГПК държавата е освободена от
задължение да внася такса при отстояване на публичен интерес.
Мотивиран от изложеното съдът
Р
Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на
основание чл. 694 ТЗ, че за Н.А.ЗА П.съществуват вземания по Акт за
установяване на публични държавни вземания за такси по чл. 120 ал. 2 т. 1 от
Закона за гражданското въздухоплаване № 1/06.03.2019 г., акт за установяване на
публично държавно вземане за летищни такси № 21 от 19.02.2019 г. и изпълнителен
лист от 01.03.2018 г. по гр.д. № 82186/2017 г. по описа на СРС, 76 с-в в общ
размер от 224850,57 лв. и законни
лихви до 12.12.2018 г. включително в общ размер от 7045,36 лв. при ред на удовлетворяване по чл. 722 ал. 1 т. 6 ТЗ, и
законна лихва върху главниците, считано от 13.12.2018 г. при ред на
удовлетворяване чл. 722 ал. 1 т. 9 ТЗ като ОТХВЪРЛЯ
иска да бъде установено, че съществува вземане за лихва върху сумата 5586,44
лв. – летищни такси, за периода до 13.12.2018 г. за разликата над 1153,76 лв.
до пълния предявен размер от 1155,31 лв.
ОТВЪРЛЯ
предявения иск от Н.А.ЗА
П.срещу „Б.“ ЕООД – в несъстоятелност по чл. 694 ал. 2 вр. ал. 1 вр.
чл. 722 ал. 1 т. 1 от ТЗ да бъде признато за установено, че вземания за 6050,00 лв. –
главници по Наказателно постановление № 104840-F100808/26.05.2014 г. и Наказателно постановление № 114/07.08.2014 г.,
обезпечени с вписани запори в Централния регистър за особените залози под № 2014121701500, №
2016022401143 и № 2017052601391, предявени от Н.А.ЗА П.в открито производство
по несъстоятелност по т.д. № 453/2019 г. по описа на Софийски градски съд, са с ред на
удовлетворяване чл. 722 ал. 1 т. 1 ТЗ.
ОСЪЖДА на основание чл. 78 ал. 1 ГПК „Б.“ ЕООД – в несъстоятелност, ЕИК */******с адрес по делото: гр.
София, бул. „********да заплати на Н.А.ЗА
П.с адрес по делото: гр. София, бул. „********сумата 400,00 лева – разноски в производството пред Софийски градски съд.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на Н.А.ЗА П.да й бъде присъдена сумата
450 лв. – възнаграждение за осъществена защита от юрисконсулт.
Решението е постановено при участието на Н.К. – синдик на
„Б.“ ЕООД – в несъстоятелност.
Решението
може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Апелативен съд – София в
двуседмичен срок от връчване на препис от настоящото.
СЪДИЯ: