Р
Е Ш Е Н И Е
гр. София,
......................2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО, ХV въззивен състав,
в публично съдебно заседание на двадесет и втори юни две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕЛИЧКА МАРИНКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА ТАЛЕВА
РОСИ МИХАЙЛОВА
при
участието на секретаря Т. Асенова и прокурора М. Бешков, разгледа докладваното
от съдия ТАЛЕВА В.Н.О.Х.Д. №1882 по
описа за 2020 год., за да се
произнесе, взе предвид:
Производството
е по реда на глава ХХІ от НПК.
С присъда от 11.11.2019г., постановена по
НОХД №18601/2013г., СРС, НО, 23-ти състав, е признал подсъдимия М.В.Б. за НЕВИНОВЕН
в това, че на 25.08.2010 г. в гр. София, противозаконно да е присвоил чужда
/собственост на „ИА-Т.” ЕООД/ движима вещ - лек автомобил марка „Мерцедес”,
модел SLK 200, рама № WDB1704441F190163, с ДК № СА ******,
на стойност 12 800 /дванадесет хиляди и осемстотин/ лева, която владеел — била
му е предоставена в качеството му на Лизингополучател по силата на Договор за
лизинг на автомобил №14/11.03.2008г., сключен между „ИА-Т.” ЕООД, гр. София,
представлявано от Г.И.А. - Лизингодател /с настоящ управител — Г.Е.В./ и М.В.Б.
— Лизингополучател, като не върнал горепосочения лек автомобил на собственика в
предоставения му 7 дневен срок за доброволно изпълнение, даден с нотариална
покана, връчена му лично срещу подпис на 17.08.2010 г., поради което и на
основание чл.304 от НПК го ОПРАВДАЛ по повдигнато му обвинение за извършено
престъпление по чл. 206, ал. 1, пр. 1, от НК.
С присъдата, на основание
чл.190, ал.1 от НПК, районният съд е постановил направените по делото разноски
да останат за сметка на държавата.
Срещу
тази присъда е подаден протест от прокурор при СРП, с който се иска атакуваната
присъда да бъде изцяло отменена и да бъде постановена нова, с която подсъдимият
Б. да бъде признат за виновен по възведеното му обвинение. Излага се в
протеста, че посредством събраните в хода на съдебното следствие доказателства,
фактическата обстановка е напълно изяснена, посочва се, че са налице достатъчно
доказателства, от които по неоспорим начин се установява съпричастността на
подсъдимия към инкриминираното деяние, поради което и присъдата на районната
инстанция се явява неправилна, и като такава следва да се отмени.
В разпоредително заседание на 08.06.2020г., въззивният
съд по реда на чл.327 от НПК е преценил, че за изясняване на обстоятелствата по
делото, не се налага да бъде извършен разпит на подсъдимия, свидетели или
експерти, но се налага да бъде извършен превод на документи на италиански език,
приложени на стр. 142 и стр. 143 от ДП, които до този момент не са били
преведени на български език.
Пред въззивния съд, представителят на Софийска градска
прокуратура не поддържа протеста, но не го оттегля. Излага подробни съображения
досежно недействителност на инкриминирания по делото договор за лизинг, с който
намира, че е прикрит договор за заем на парични средства. Изтъква, че по делото
са събрани безспорни доказателства, видно от които лизингодателят не е бил
собственик на лизинговата вещ към датата на сключване на договора за лизинг,
налице са според държавния обвинител и достатъчно доказателства, че вещта,
предмет на обвинението, е заплатена от
подсъдимия и свързани с него лица, а не от лизингодателя, поради което счита,
че липсват доказателства, от които да се установява, че на посочените дата и
място в обвинителния акт, подсъдимият противозаконно е присвоил движимата вещ,
предмет на повдигнатото му обвинение. По тези съображения предлага присъдата на
първия съд да бъде потвърдена.
Защитникът на подсъдимия – адв. Я., посочва, че плащането на
процесната вещ е започнало на 24.03.2008г. по банков път с превод на парични
средства от сметката на свидетелката П.. Договорът за лизинг между подсъдимия и
дружеството лизингодател е изцяло фиктивен, а вещта, предмет на лизинга, никога
не е била собственост и във владение на дружеството. Регистрацията на
процесното МПС е извършена 20 дни след сключване на договора за лизинг и е била
възможна едва след доплащане на автомобила и връщане на италианските регистрационни
номера, като тези налични по делото доказателства оборват обвинителната теза,
поради което моли присъдата на първостепенния съд да бъде потвърдена като
правилна, законосъобразна и обоснована.
Подсъдимият М.В.Б., в лична защита няма какво
да добави към заявеното от защитника му. В предоставеното му право на последна
дума моли за потвърждаване на присъдата, постановена от районния съд.
Софийски
градски съд, след като обсъди доводите в
протеста, както и тези, изложени в съдебно заседание от страните‚ и след като в
съответствие с чл.314 от НПК провери изцяло правилността на атакуваната
присъда, констатира, че не са налице основания за нейната отмяна или изменяване
поради следните съображения:
Първоинстанционната
присъда е постановена при изяснена фактическа обстановка, която се установява
от събраните по делото гласни и писмени доказателства, обсъдени подробно в
мотивите към присъдата. Въз основа на този доказателствен материал въззивната
инстанция прие следната фактическа обстановка:
Подсъдимият
М.В.Б. е роден на *** ***, българин е, български гражданин, разведен е, не е осъждан,
със средно образование, безработен, с ЕГН-**********.
През
2008г. подсъдимият Б. и свидетелката М.К.(тогава П.) били съдружници и
приятели. Лекият автомобил „Мерцедес“, модел SLK 200 видели за
първи път в гр. София, ж.к.“Студентски град“. Същият бил с италиански
регистрационни номера, тъй като бил собственост на италиански гражданин, но се
управлявал от мъж от гр.Бургас. Подсъдимият Б. харесал лекия автомобил и решил
да го закупи. За целта следвало по банков път да се преведе сумата от 5500 евро
на собственика на автомобила. Тъй като подсъдимият Б. не разполагал с валутна
банкова сметка, ***л извършен на 24.03.2008г. от валутната сметка на свидетелката
М.П., като получател на сумата бил италианския гражданин D.R..
Остатъкът
от договорената продажна цена на автомобила следвало да бъде платена на ръка на
собственика му в Италия, когато трябвало да му бъдат върнати и италианските
регистрационни номера на автомобила.
Понеже
подсъдимият Б. не разполагал с необходимата парична сума за заплащане на всички
такси за регистрацията на автомобила, а имал и други парични задължения, които
трябвало да върне с лихва, се договорил с управителя на „ИА Т.“ЕООД, необходимите
му суми за заплащане на паричните задължения и за таксите по регистрацията на
автомобила, да му бъдат предоставени от дружеството, като връщането на заетата
сума следвало да бъде на вноски и с определена лихва. Дружеството „ИА Т.“ЕООД вместо
да сключи с подсъдимия договор за паричен заем, на 11.03.2008г. в гр. София, в
присъствието на свидетеля С.В., бил сключен договор №14 за лизинг на лек
автомобил, между „ИА Т.“ЕООД със седалище и адрес на управление гр. София, кв.“********ет.********представлявано
от управителя Г.И.А., в качеството му на лизингодател и М.В.Б., в качеството му
на лизингополучател. Предмет на договора за лизинг бил лек автомобил марка
„Мерцедес Бенц“, модел SLK 200, рама № WDB*********F190163, двигател
№ 11195810004710 с ДКН ********, на стойност 32 635 лева, с включен ДДС. Срокът
на договора бил 24 месеца, като започвал да тече от предаването на автомобила,
предмет на договора за лизинг, за което следвало да се състави приемо-
предавателен протокол между лизингодателя и лицингополучателя, но такъв не бил
съставен. По силата на така сключения договор, лизингополучателят трябвало да внесе
първоначалната лизингова вноска ( в размер на 2200 лева) и месечните лизингови
вноски (в размер на 1237,50 лева), съгласно погасителния план към договора,
като всички плащания трябвало да се извършват в лева по посочената в чл.6, ал.1
от договора разплащателна сметка на лизингодателя в „ОББ“ АД - клон Младост.
На
същата дата-11.03.2008г., подсъдимият Б. подписал и Запис на заповед (приложен
към материалите на гр.дело № 37414/2010г. по описа на СРС, ГО, 48 състав), с
който безусловно се задължил да плати на „ИА Т.“ ЕООД на дата 30.04.2008 г.
сумата от 32 635 лева, каквато била и стойността на автомобила, посочена в
договора за лизинг.
На
26.03.2008г., след доплащане на продажната цена на лекия автомобил на
италианския му собственик, и връщане на италианските регистрационни номера,
била прекратена регистрацията на автомобила в Р Италия, и същият бил изнесен от
страната от подсъдимия и свидетелката П., които го внесли в Р България. На
31.03.2008г., автомобилът бил регистриран в КАТ - София, с peг. № ********, със свидетелство за
регистрация част I, №********, със собственик „ИА - Т.“ ЕООД, Булстат ********,
гр. София, кв.“********ет.7, ап.24.
За
предаване на владението върху лекия автомобил не бил съставен указания в
договора за лизинг приемо-предавателен протокол между лизингодателя и лизингополучателя,
тъй като лекият автомобил марка „Мерцедес Бенц“, модел SLK 200, рама № WDB*********F190163, двигател
№ 11195810004710 с ДКН ******** не бил предаван във владение на лизинговото
дружество, а бил и си останал във владение на подсъдимия, който заплатил цената
му и заедно със свидетелката П. го внесъл в страната.
На
неустановена дата подсъдимият Б. заплатил на „ИА - Т.“ ЕООД в брой сумата от
3712,50 лева, за което бил издаден ПКО /л.67
от ДП/ и на 29.08.2008 г. заплатил отново в брой сумата от 2475 лева, за което
бил съставен ПКО /л.68 от ДП/, въпреки изрично посоченото в лизинговия договор,
че лизинговите вноски следва да се изплащат по банков път на посочената в чл.6,
ал.1 от договора банкова сметка ***.
На
17.08.2010 г. чрез нотариус Р.Д.с район на действие СРС, вписан в регистъра на
Нотариалната камара под № 274, в кантората на нотариуса, след залепване на
уведомление по чл.47, ал.2 от ГПК, била връчена лично срещу подпис на подсъдимия
Б. нотариална покана №274, от управителя на „ИА - Т.“ ЕООД. Със същата
лизингодателят уведомявал лизингополучателя, че поради неплащане на лизинговите
вноски прекратява договора за лизинг, като съгласно чл.47 от същия, в 7- дневен
срок от получаване на нотариалната покана лизингополучателят следвало да върне
лизинговия автомобил на лизингодателя.
В
указания в нотариалната покана срок, лизингополучателят – подсъдимият Б., не
върнал автомобила на лизингодателя. Управителят на „ИА - Т.“ ЕООД подал жалба
до СРП, като впоследствие било образувано досъдебно производство за
престъпление по чл.206, ал.1 от НК. С телеграма №18672/29.05.2012 г.
лизинговият автомобил бил обявен за ОДИ.
На
10.07.2012г. в гр. София, ж.к.“Борово“, подсъдимият Б. предоставил управлението
на лекия автомобил на свидетеля М.Л., с когото се познавали от години, с
уговорка свидетелят Л. да го ползва няколко дни, след което да го върне на Б..
На 13.07.2012г., като водач на лекия автомобил, свидетелят Л. бил спрян за
извършване на полицейска проверка от служители на МВР, и след като било установено,
че автомобилът е обявен за ОДИ, с протокол за доброволно предаване от същата
дата, свидетелят Л. го предал на полицейски служител от 07 РУП- СДВР.
С
постановление на наблюдаващия прокурор от 07.08.2012г. лекият автомобил бил
върнат на настоящия управител на „ИА - Т.“ ЕООД – свидетелят Г.Е.В..
От
заключението на допълнителната авто-техническа оценителна експертиза, назначена
в хода на съдебното следствие в първата инстанция, се установява, че стойността
на процесния лек автомобил към инкриминираната дата – 25.08.2010г. е била в
размер на 12 800 лева.
От
заключението на съдебно графическата експертиза се установява, че ръкописният
текст „17.08.2010г. получих нотариална покана“ на обратната страна на
представеното уведомление на основание чл.47, ал.2 от ГПК от името на нотариус Р.Д.,
с peг. № 274, с район на действие СРС, до М.В.Б.
от 29.07.2010г., е написан от М.Б.. Подписът в дясно от положения ръкописен
текст е положен от М.В.Б.. Подписите в долните десни ъгли на страници 1, 2, 3,
4, 5, 6, и 7 на договор за лизинг №14/11.03.2008г. са положени от М.В.Б..
Подписът в графа „лизингополучател“ на цитирания договор е положен от М.В.Б..
От
заключението на назначената в хода на съдебното производство и приета по делото
съдебно почеркова експертиза, се установява, че подписът за издател в Запис на
заповед от 11.03.2008 г. е положен от М.В.Б..
Изложената
фактическа обстановка въззивният съд прие за установена въз основа на събраните
от първия и въззивния съд по делото гласни и писмени доказателства, както и
способите за доказване, а именно: показанията на свидетелите Б.Х., Г.А., М.Л.,
М.П. /К./ - дадени в хода на съдебното следствие, свидетелите Г.В.и С.В.
-дадени в хода на съдебното следствие и приобщените към доказателствената
съвкупност на делото чрез прочитането им по реда на чл.281, ал.4, вр.ал.1, т.2,
пр.2 от НПК, обясненията на подсъдимия М.Б.; писмените доказателства – договор за
лизинг № 14/11.03.2008 г. (л.36-43 ДП и л.149-156 от ДП -оригинал), погасителен
план (л.66 от ДП), нотариална покана (л.46 от ДП), приходни
касови ордери (л.67 и 68, л.82 от ДП), удостоверение №20090526155413/26.05.2009
г. от Агенция по вписванията (л.69-70 от ДП) , свидетелство за регистрация на
МПС (л.71, л.93 от ДП), разписка за получаване на нотариална покана (л.105 от
ДП, уведомление по чл.47, ал.2 от ГПК (л. 106 от ДП), извлечение от спестовна
сметка в евро, издадено от „Б.“АД (л.109 от ДП), телеграма за обявяване на лек
автомобил за ОДИ(л. 118 от ДП), протокол за доброволно предаване от 13.07.2012
г. (л.125 от ДП), протокол за оглед на местопроизшествие (л.126 от ДП),
приемо-предавателен протокол (л.137 от ДП), справка съдимост (л.16 от СП),
протокол за оглед от 13.07.2012 г. (л. 124-127 от СП), фотоалбум (л. 128-133 от
СП), справка от регионална база АИС -КАТ относно история на регистрацията на
лек автомобил „Мерцедес СЖ 200“ с per. № ********
(л.97-102 от НОХД 18601/2013 г. по описа на СРС, НО, 105 състав), както и
приетите в хода на въззивното съдебно следствие документи, преведени от
италиански на български език – свидетелство за регистрация І част, прекратена
регистрация за окончателен износ в страна от ЕС, удостоверение за собственост,
договор за покупко-продажба на МПС; експертизи: оценителна авто- техническа
експертиза (л.133-134 от ДП), допълнителна оценителна авто- техническа
експертиза (л.137-138 от СД), графическа експертиза (л.158- 164 от ДП), съдебно
почеркова експертиза (л.154-159 от НОХД 18601/2013 г. по описа на СРС, НО, 105
състав).
Първоинстанционният
съд е направил правилна преценка на целия доказателствен материал, събраните по
делото доказателства са ценени с оглед действителния им смисъл и значение,
поради което настоящият въззивен състав не намира за нужно да ги обсъжда
отново. В настоящето изложение е необходимо да бъдат подложени на анализ
единствено писмените доказателства, приобщени в хода на проведеното въззивно
следствие, които не са били обсъдени от първостепенния съд, тъй като не са били
преведени от италиански на български език. Касае се за свидетелство за регистрация І част, прекратена
регистрация за окончателен износ в страна от ЕС, удостоверение за собственост,
договор за покупко-продажба на МПС. Посочените писмени доказателства бяха
ценени с доверие от въззивния съд, тъй същите са събрани по предвидения в НПК ред и
отразените в тях факти не са в противоречие с останалия доказателствен
материал, а го допълват.
От свидетелство за регистрация І част се
установява кой е бил собственик на процесния автомобил към 2000 г., както и
какви са техническите параметри на автомобила. От удостоверението за
собственост и прекратена регистрация за окончателен износ в страна от ЕС, се
установява, че регистрацията на превозното средство в Р Италия е била
прекратена на 26.03.2008г., а от договора за покупко-продажба на МПС се
установява, че същият е сключен на 27.03.2008г., като купувач е „ИА - Т.“ ЕООД.
Макар и анализа на
доказателствата, направен от първия съдебен състав да се споделя от въззивната
инстанция, известно несъгласие въззивният съд изразява с правните изводи на
контролираната инстанция, което налага да бъдат изложени подробни съображения
за това.
Въззивният
съдебен състав не споделя изложеното от първия съд, че процесният лек автомобил
е могло да стане предмет на лизингов договор едва на 31.03.2008г., когато е
регистриран автомобила в КАТ, тъй като до този момент дружеството лизингодател
не е било собственик на инкриминираната вещ. Не е отчетено от първоинстанционния
състав, отразеното в чл.1 на договор №14 за лизинг на автомобил, че „лизингодателят
отдава на лизингополучателя при условията на финансовообвързан лизинг следният
автомобил“. С оглед на посоченото, очевидно в настоящия случай се касае за
финансов лизинг по смисъла на Търговския закон. Съгласно чл.342, ал.2 от ТЗ, с
договора за финансов лизинг лизингодателят се задължава да придобие вещ от
трето лице при условия, определени от лизингополучателя, и да му я предостави
за ползване срещу възнаграждение, което означава, че договорът за финансов
лизинг може да бъде сключен и без лизингодателят да е станал собственик на
вещта, предмет на договора за лизинг.
Напълно обосновано обаче, контролираната
инстанция е приела, съпоставяйки писмените доказателства – договор за лизинг
№14/11.03.2008 г. (л.36-43 ДП и л.149-156 от ДП -оригинал), погасителен план
(л.66 от ДП), приходни касови ордери (л.67 и 68, л.82 от ДП),
удостоверение №20090526155413/26.05.2009 г. от Агенция по вписванията (л.69-70
от ДП) , свидетелство за регистрация на МПС (л.71, л.93 от ДП), извлечение от
спестовна сметка в евро, издадено от „Б.“АД (л.109 от ДП), с обясненията на подсъдимия, показанията на свидетелката
М.П. /К./, както и подписаният на 11.03.2008 г. запис на заповед от подсъдимия Б.
за сумата от 32 635 лева, каквато е и стойността на лизинговия автомобил, че е подкрепено
от посочените доказателства твърдението на подсъдимия, че е била налице
уговорка между него и управителя на „ИА - Т.“ ЕООД - свидетелят Г.А. за
предоставяне в заем на определена парична сума, като подсъдимият е следвало да
върне сума в размер на 32 635 лева. Според чл.149 от ЗЗД, за обезпечение на едно вземане може да се учреди залог
върху движима вещ или върху вземане и ипотека върху недвижим имот. В настоящия
случай вместо да бъде съставен договор за заем срещу залог, тъй като безспорно
се установява от посочените доказателства, че между подсъдимия и дружеството „ИА
Т.“ ЕООД са възникнали заемни отношения, е бил съставен договор за финансов
лизинг с предмет инкриминирания лек автомобил. Бил е подписан и запис на
заповед от 11.03.2008г., с който подсъдимият Б. безусловно се е задължил на
30.04.2008г. да плати на „ИА Т.“ ЕООД сумата от 32 635 лева, каквато стойност
на автомобила е била посочена в договора за лизинг. Видно от допълнителната
оценителна авто- техническа експертиза (л.137-138 от СД), процесният автомобил
е оценен на стойност 12 800 лева. Сумата от 32 635 лева, посочена като
цена на лизинговия автомобил в договора за лизинг, значително надхвърля
стойността на инкриминираното превозно средство /повече от два пъти/, което
обстоятелство подкрепя извода за възникнали заемни отношения между подсъдимия и
дружеството, прикрити с договора за лизинг. Реално предоставения от „ИА Т.“ ЕООД
паричен заем на подсъдимия е бил обезпечен с подписване на записа на заповед и с
лекия автомобил „Мерцедес“, модел SLK 200, с ДКН ********. Според
настоящия съдебен състав с така сключения договор за лизинг е прикрит договор
за заем срещу залог, който е бил обезпечен със записа на заповед от
11.03.2008г. и с автомобила, предмет на лизинговия договор. За да бъде прикрит договора за заем срещу залог, автомобилът е
бил прехвърлен в собственост на дружеството лизингодател, но същият е останал
за ползване от подсъдимия, като никога не е бил във фактическата власт на
лизинговото дружество. За да се прикрие реалния договор за заем срещу залог е
сключен процесния договор за лизинг. С договора за лизинг подсъдимият се е
задължил за срок от 24 месеца да заплати на лизинговото дружество „ИА Т.“ ЕООД същата
сума – 32 635 лева, за която се е задължил и със записа на заповед, но като
възнаграждение за ползването на процесния автомобил. Според чл.152 от ЗЗД, съглашение,
с което се уговаря предварително, че ако задължението не бъде изпълнено,
кредиторът ще стане собственик на вещта, както и всяко друго съглашение, с
което се уговаря предварително начин за удовлетворение на кредитора, различен
от този, който е предвиден в закона, е недействително.
Съгласно чл.
156 от ЗЗД, договорът за залог е действителен, само ако заложената
вещ бъде предадена на кредитора или на друго лице, избрано от него и от
залогодателя. В конкретния случай, за да бъде избегнато предаването на
заложената вещ на кредитора или на друго лице, различно от залогодателя, каквото
е изискването на чл.156 от ЗЗД за действителност на договора за заем срещу
залог, е бил сключен процесния договор за лизинг на автомобила, чиято
собственост е била прехвърлена на „ИА Т.“ ЕООД, още преди да започне
изпълнението на задължението по предоставения от дружеството заем на
подсъдимия, с което пък е нарушена нормата на чл. 152 от ЗЗД, прогласяваща
недействителност на съглашение, с което се уговаря предварително, че ако
задължението не бъде изпълнено, кредиторът ще стане собственик на вещта.
С оглед на гореизложеното и
въззивният съд намери, че процесният договор за лизинг е недействителен, тъй
като с него е прикрит друг вид договор, а именно договор за заем срещу залог,
като залогът е бил инкриминирания лек автомобил. Този извод на въззивния
съдебен състав се подкрепя и от липсата на съответен лиценз, издаден на „ИА - Т.“
ЕООД за извършване на финансов лизинг. Нещо повече, от доказателствата събрани
в кориците на делото / удостоверение № 20090526155413/26.05.2009 г., издадено
от Агенция по вписванията – л.69-70 от ДП/, се установява, че „ИА - Т.“ ЕООД е
с вписан предмет на дейност консултантка дейност в сферата на финансите,
икономическите анализи, маркетингови проучвания, разработване на финансови
проекти, инженерингова дейност, посредничество и представителство на
чуждестранни физически и юридически лица в страната и чужбина, като в предмета
на дейност на дружеството не фигурира лизинга. Този извод намира подкрепа и в
показанията на свидетеля Б.Х. /последен управител на „ИА Т.“ ЕООД/, който е
закупил активите на дружеството от свидетеля Г.В.. СвидетелятХ.е категоричен, че
„ИА - Т.“ ЕООД е спедиторска, транспортна фирма, която не се е занимавала с
лизинг на автомобили, а свидетелят Г.А., който е бил управител на дружеството
към датата на сключване на лизинговия договор, сочи, че дейността на
дружеството обхващала и покупко-продажба на автомобили, като обявите се
публикували в mobile.bg. За процесния лек автомобил излага, че е продаден от
чуждестранно лице на дружеството, като плащането на продажната цена е било
извършено по банков път или в брой, за което предвид изминалия период от време
вече няма ясен спомен. Последните твърдения на свидетеля А. се оборват от
показанията на свидетелката П. /К./ и от извлечение от банкова сметка ***,
издадено от „Б.“АД (л.109 от ДП), видно от които плащане на сумата от 5500 евро
е било извършено именно от сметката на М.П. /К./, с която подсъдимият бил в
приятелски отношения и били съдружници, като същевременно по делото не се
съдържа нито едно доказателство, което да подкрепя изложеното от свидетеля А.,
че цената на автомобила е била платена от дружеството.
Въпреки
това обаче, лекият автомобил е бил регистриран на 31.03.2008г. въз онова на
заявление за регистрация №084134059655/31.03.2008 г. с peг. № ********, със собственик „ИА - Т.“
ЕООД, Булстат ********, гр. София, кв.“********ет.7, ап.24. Към доказателствата
в хода на въззивното съдебно следствие е приобщен и договора за
покупко-продажба на автомобила, преведен от италиански на български език, видно
от който собствеността върху инкриминирания автомобил е прехвърлена от
италианския собственик на „ИА - Т.“ ЕООД. Въпреки това, въззивният съд счита,
че от обясненията на подсъдимия, подкрепени от показанията на свидетелката П. /К./,
се установява, че автомобилът е бил заплатен от подсъдимия, като сумата от 5500
евро е била преведена от сметката на П., а остатъкът е бил платен на ръка при
отиването на подсъдимия и свидетелката в Р Италия, които са внесли в страната
процесното МПС. Макар и с договора за покупко-продажба формално собствеността
да е била прехвърлена от италианския гражданин на дружеството, въззивният
състав намира, че това е направено с цел
да се прикрие действителният договор за заем срещу залог, сключен между
подсъдимия и „ИА - Т.“ ЕООД, прикрит с договора за лизинг. Този извод на
въззивната
инстанция намира подкрепа и в обстоятелството, че по делото са налични приходни
касови ордери, посредством които се установява, че подсъдимият Б. на
неустановена дата е заплатил в брой сумата от 3712,50 лева /ПКО на л.67 от ДП/
и на 29.08.2008 г. е заплатил отново в брой сумата от 2475 лева /ПКО на л.68 от
ДП/, въпреки изрично посоченото в лизинговия договор, че лизинговите вноски
следва да се изплащат по банков път на посочената в чл.6, ал.1 от договора
банкова сметка ***. Посочените приходни касови ордери установяват плащането на
определена парична сума от страна на подсъдимия, но в тях не се сочи като основание
за плащането процесния лизингов договор, което също подкрепя извода, че
договорът за лизинг е бил предназначен да прикрие друг вид договор /за заем
срещу залог/, което води до неговата недействителност.
С
оглед така установените по делото факти въз основа на посочените и обсъдени по-горе
доказателства и доказателствени средства, районният съд е достигнал до единствения
правилен извод, че от обективна и субективна страна подсъдимият М.Б. не е
осъществил състава на престъплението по чл.206, ал.1 от НК.
От обективна
страна съставът на престъплението обсебване включва противозаконно присвояване
на чужда движима вещ, която деецът владее или пази. Изпълнителното деяние на
престъплението по чл.206, ал. 1 от НК предполага присвояване, т.е. неправомерно
разпореждане в свой или в чужд интерес с чужда движима вещ, която деецът владее
или пази. Несподелими са изводите на първия съд, че доколкото към датата на подписване
на лизинговия договор процесният лек автомобил не е бил собственост на
лизингодателя, а на трето лице - италиански гражданин, конструкцията на
обвинението в тази си част е само с декларативен характер. Както вече беше
посочено по-горе в настоящето изложение, при договора за финансов лизинг не е
необходимо лизинговата вещ да бъде собственост на лизингодателя, тя може да е
собственост и на трето лице към датата на сключване на договора, но
лизингодателят поема задължение да придобие вещта и да я предостави за ползване
на лизингополучателя срещу възнаграждение, поради което обстоятелството, че към
датата на подписване на договора за лизинг вещта не е била собственост на „ИА -
Т.“ ЕООД не води до неговата недействителност, респ. до невъзможност същият да
породи правно действие. Въпреки това процесният договор за лизинг е
недействителен, тъй като с него е прикрит друг вид договор – договор за заем
срещу залог – чл.152 от ЗЗД, а автомобилът е бил прехвърлен в собственост на
дружеството заемодател преди задължението да е станало изискуемо и въпреки, че именно
това превозно средство е било залога, срещу който е отпуснат паричния заем на
подсъдимия. Макар че инкриминираният автомобил е бил залога по договора за заем
срещу залог, същият не е предаден на кредитора „ИА - Т.“ ЕООД, не е предаден и
на трето лице, различно от залогодателя, а е останал във владение на
подсъдимия, което също води до недействителност на сключения договор – чл.156
от ЗЗД. Всичко това води на извод, че процесният договор за лизинг е
недействителен, с оглед на което не може да породи правното си действие и не представлява
валидно правно основание
като елемент от състава на престъплението „обсебване“, въз основа на
което инкриминирания лек автомобил да е бил предоставен във владение на
подсъдимия Бъчавров.
Доколкото деянието на подсъдимия Б. не изпълва един от елементите от
обективната страна на престъплението по чл.206, ал.1 от НК, то и същото се
явява несъставомерно от обективна страна, което предпоставя и оправдаването на
подсъдимия по повдигнатото му обвинение за това престъпление.
Деянието е
несъставомерно и от субективна страна. Още при закупуването на инкриминирания
автомобил подсъдимият Б. е бил със съзнанието, че автомобилът е негова
собственост, тъй като подсъдимият е заплатил сумата от 5500 евро, която е била преведена
по банков път от сметката на свидетелката П. /К./, доплатил е и крайната цена
на автомобила при отиването си в Р Италия, и заедно с М.П. /К./ е внесъл
автомобила в Р България. Макар и договорът за покупко-продажба да е бил сключен
между италианския гражданин и „ИА - Т.“ ЕООД, подсъдимият е бил наясно с
формалния характер на този договор, знаел е, че той е реалният собственик на
превозното средство, тъй като е заплатил цената му, знаел е, че по този начин се прикрива действително сключения между него
и дружеството договор за заем срещу залог, поради което и намерението на Б. да
третира процесната вещ като своя не се е променило. От момента на закупуване на
автомобила подсъдимият го е третирал като собствен и отношението му към него не
се е променило нито към момента на сключване на недействителния договор за
лизинг, нито към момента, в който „ИА - Т.“ ЕООД е поискало неговото връщане.
За да е съставомерно деянието по чл.206, ал.1 от НК от субективна страна,
трябва да е налице промяна в отношението на дееца към вещта предмет на
обсебване, необходимо е намерението му за владеене на вещта в съответствие с
обхвата, определен от съответното правно основание, на което е предоставено
владението или пазенето на вещта, да е преминало в намерение деецът да я
третира като своя. В настоящия случай такава промяна в намеренията на
подсъдимия по отношение държането и владението на процесния автомобил не е
налице. Подсъдимият Б. както в началото, при сключване на недействителния
договор за лизинг, е третирал процесния автомобил като свой, така и след
получаване на нотариалната покана за връщането на автомобила, е продължил да го
държи и владее като собственик, поради което инкриминираното с обвинителния акт
деяние се явява несъставомерно и от субективна страна.
По
изложените съображения, които макар и да не са напълно идентични със
съображенията, изложени от първостепенния съдебен състав, и въззивният съд
намери, че подсъдимият М.В.Б. не е осъществил от обективна и субективна страна
състава на престъплението по чл.206, ал.1 от НК, поради което и правилно е бил
признат за невиновен и оправдан по това обвинение.
При този изход от делото и в
съответствие с разпоредбата на чл.190, ал.1 от НПК, първият съд законосъобразно
е постановил направените по делото разноски да останат за сметка на Държавата.
При извършената на основание чл.314 от НПК цялостна
служебна проверка на правилността на атакуваната присъда, въззивната инстанция
не констатира наличието на други основания за нейното изменяване или отмяна,
поради което и с оглед гореизложените съображения, постанови своето решение.
Водим от всичко изложено и на основание чл. 334‚ т. 6 от НПК
вр. чл. 338 от НПК‚ Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА присъдата от 11.11.2019г.,
постановена по НОХД №18601/2013г., СРС, НО, 23-ти състав.
Решението не
подлежи на обжалване или протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.