Р
Е Ш Е Н И Е
гр. София, 02.03.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV-„A“ въззивен
състав, в открито съдебно
заседание на двадесет и трети ноември през две хиляди и двадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
мл.
с. МИРОСЛАВ СТОЯНОВ
при
участието на секретаря Светлана Влахова, като разгледа докладваното от съдия Ташева
гр. д. № 14843 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение № 106982 от 04.05.2019 г., постановено по гр. д. № 32375/2018 г. по
описа на СРС, ГО, 143 с-в е осъдена „З.У.“ АД, с ЕИК *****, със седалище и адрес
на управление:***, на основание чл. 432, ал. 1 КЗ да заплати на ищеца М.И.В., ЕГН
**********,***, сумата от 15 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди
причинени му вследствие на ПТП, настъпило на 21.12.2017 г., около 14,00 часа в
гр. София между лек автомобил „Нисан Алмера” с ДК *****и лек автомобил „ШКОДА
ОКТАВИЯ“ с рег. № *****, за което дружеството носи отговорност по
застрахователна полица BG/05/11/********** по застраховка “Гражданска
отговорност“, ведно със законната лихва върху тази сума от 21.12.2017 г. до
окончателното й изплащане и ответникът „З.У.“ АД е осъден да заплати на ищеца М.И.В.,
ЕГН ********** сумата от 500 лв. - разноски по делото, на основание чл. 38, ал.
2 от ЗА да заплати на адв. С.Н.сумата от 980 лв.- възнаграждение за оказана безплатна
правна помощ на ищеца, както и на основание чл. 78, ал. 6 ГПК да заплати по
сметка на СРС сумата от 600 лв. - дължима държавна такса за първата съдебна
инстанция.
Срещу
постановеното съдебно решение е депозирана въззивна жалба от ответника „З.У.“
АД, чрез пълномощника юрск. Г.А., в която обжалва изцяло решението като
неправилно, необосновано и незаконосъобразно. В тази връзка се излага, че от
ищеца не са доказани всички елементи от фактическия състав на деликта, в т.ч.
че същият е претърпял вреди, които да се намират в причинно-следствена връзка с
виновното поведение на застрахования при ответното дружество водач. Поддържа
се, че от представените писмени доказателства не са налице данни, че ищецът е
пострадал вследствие на процесното ПТП, като приложените медицински документи
датират повече от два месеца след ПТП-то и са съставени единствено по данни на
ищеца. Поддържа се, че съдът неправилно е кредитирал и показанията на
свидетелката В.– майка на ищеца, като в случая е следвало нейните показания да
бъдат преценени внимателно от съда, с оглед на обстоятелството, че същата
безспорно има качеството на заинтересовано лице от изхода на делото, имайки
предвид близката й родствена връзка по права линия с ищеца. Като
непротиворечиви и взаимно допълващи се са приети и показанията на свидетелите Й.В.и
Б.И., като съдът е приел за истина твърдението на Й.В., че е очевидец на
произшествието, като пътуващ на задната седалка в автомобила, управляван от В.,
но в приложените документи по делото не фигурира лицето Й.В.като очевидец на
ПТП-то, а още по-малко като пътник в автомобила. Поради изложеното,
жалбоподателят поддържа, че искът се явява напълно неоснователен и недоказан и
като такъв е следвало да бъде отхвърлен изцяло от съда.
В
случай, че въззивният съд приеме иска за основателен, обжалва решението и по
отношение на определения размер на застрахователно обезщетение. Оспорва
решението в частта, с която съдът е оставил без уважение възражението за
съпричиняване от страна на пострадалия, изразяващо се в непоставянето на
обезопасителен колан. На
следващо място счита, че размерът на обезщетението
надхвърля многократно справедливия размер на обезщетение за подобен тип травми,
а наред с това не кореспондира и с установената съдебна практика по аналогични
случаи.
Жалбоподателят
оспорва решението и в частта, с която ответното дружество е осъдено да заплати законната
лихва върху присъдената сума от датата на ПТП-то - 21.12.2017 г. до
окончателното изплащане. Поддържа, че съгласно чл. 439 ал. 3 КЗ застрахователят
заплаща лихви за забава, считано от датата на уведомяването от застрахования за
настъпването на застрахователното събитие или от датата предявяване на застрахователна
претенция от увреденото лице. В тази връзка се излага, че датата на предявяване
на писмената претенция е на 20.02.2018 г., от която дата най-рано ще тече лихва
за забава, а не от датата на ПТП, както неправилно е възприето от
първоинстанционния съд, а наред с това се излага, че поради непредставяне на
данни за банкова сметка ***, съгласно изискването на чл. 380, ал. 3 КЗ,
застрахователят не е изпаднал в забава и не дължи законна лихва върху сумата на
обезщетението.
Поради
изложеното, моли съда да отмени изцяло първоинстанционното решение и да
постанови друго такова, с което да отхвърли предявения иск, а в случай, че
искът бъде приет за основателен, моли да бъде намален присъдения размер на
обезщетение. Претендира разноски по делото, вкл. за юрисконсултско
възнаграждение и прави възражение за прекомерност на претендиранато от
въззиваемата страна адвокатско възнаграждение, в случай, че е над определения
минимум по Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
Въззиваемата
страна по делото М.И.В. не е депозирал отговор на въззивната жалба в срока по
чл. 263, ал. 1 от ГПК.
Съдът, като прецени събраните по делото
доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа страна следното:
Първоинстанционният
съд е сезиран с иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ от М.И.В., ЕГН **********
против „З.У.“ АД, с ЕИК ***** за заплащане на сумата от 15 000 лева -
обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки и страдания, причинени му
вследствие от ПТП, настъпило на 21.12.2017 г. в района на гр. София, между управлявания
от него л.а. „Шкода Октавия“, с peг. № ***** и лек автомобил „Нисан Алмера“, с
peг. № *****, управляван от Б.И., за което дружеството носи отговорност по застрахователна
полица BG/05/11/********** по застраховка „Гражданска отговорност“, валидна към
датата на ПТП, ведно със законната лихва върху тази сума от 21.12.2017 г. до
окончателното й изплащане и разноските по делото.
Ответникът
„З.У.“ АД в депозиран в писмен отговор на исковата молба е оспорил предявения
иск по основание и размер. Оспорва описания механизъм на произшествието,
оспорва ищецът да е пострадал в него, оспорва продължителността и размера на
уврежданията. Твърди съпричиняване от страна на ищеца, оспорва и размера на
претендираните вреди. Не оспорва наличието на застрахователно правоотношение.
При така установената фактическа
обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от легитимирана страна,
поради което е процесуално допустима.
Съгласно
нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваните му части, като по останалите
въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При
извършена служебна проверка въззивният съд намира, че обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и процесуално допустимо, като при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и
процесуалноправни норми.
Въззивният
съд намира, че решението е постановено при задълбочено обсъждане на събраните
по делото доказателства и при изяснена фактическа обстановка от страна на СРС,
поради което въззивният съд не намира за необходимо да я преповтаря изцяло, а
препраща към фактическите изводи на СРС на основание чл. 272 ГПК и те стават
неразделна част от настоящите мотиви. Съдът ще обсъди доказателствата по
делото, относими към доводите на страните по двете въззивни жалби.
Решението
е и правилно, като правните изводи на настоящия съд съвпадат с направените правни
изводи от районния съд в атакувания съдебен акт, поради което и на основание
чл. 272 от ГПК, въззивният състав препраща към тях. Във връзка с изложените във
въззивната жалба доводи, следва да се добави следното:
Съгласно
чл. 432, ал. 1 КЗ, увреденият, спрямо който застрахованият е отговорен, има
право да иска обезщетението пряко от застрахователя.
Фактическият
състав на вземането по чл. 432, ал. 1 КЗ включва следните факти: ответникът да
е застраховател по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобил, като в
срока на действие на договора, вследствие на противоправно и виновно поведение
на водача на застрахования при ответника автомобил, да е настъпило
застрахователно събитие, което е покрит риск, в причинна връзка с което ищецът
да е претърпял имуществени и/или неимуществени вреди.
За
да бъдат уважени така предявените искове по делото следва да се установи
кумулативно наличие на елементите на фактическия състав на непозволеното
увреждане по чл. 45 от ЗЗД – деликт, извършен от лице, което е застраховано към
момента на деликта по застраховка „Гражданска отговорност“ при ответника, причинени
вреди на ищеца, противоправно поведение, както и причинна връзка между тях. Съобразно
правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК, в тежест на ищеца е да докаже посочените предпоставки,
респ. претърпените от него имуществени и/или неимуществени вреди в пряка
причинна връзка с противоправно деяние на деликвента. В тежест на ответника при
така депозирания отговор е да докаже, че поведението на ищеца е допринесло за
настъпването на вредите.
Във
връзка с изложените доводи във въззивната жалба, както и установената
фактическа обстановка, съдът намира, че по делото между страните не е спорно,
че са се осъществили следните законовоизискуеми предпоставки по чл. 432, ал. 1 ГПК, а именно: настъпването на покрит застрахователен риск – ПТП, настъпило на 21.2.2017
г. около 14,00 часа в гр.София, на кръстовището на ул. „Кирил Дрангов“ и ул.
„Възрожденска“ между лек автомобил „Нисан Алмера” с peг. № *****, управляван от
Б.И. и лек автомобил „Шкода Октавия“ с рег. № *****, управляван от ищеца М.И.В..
Установено е по делото също така и наличието на противоправно поведение на
водача на МПС – л.а. „Нисан Алмера” с ДК *****, който движейки се по ул. „Кирил
Дрангов“, с посока от бул. „Ломско шосе“ към ул. „Демир капия“, в района на
кръстовището с ул. „Възрожденска“ поради отнемане на предимството при наличен
пътен знак Б-2 не пропуска и реализира ПТП с навлизащия отдясно срещу пътен
знак Б-3 лек автомобил „Шкода Октавия“, управляван от ищеца по делото, като от
удара този автомобил се отклонява вдясно върху тротоарната площ. Не е спорно
между страните и наличието на валидно сключена застраховка „Гражданска
отговорност“ между водача на л.а. „Нисан Алмера”, peг. № *****и ответното
дружество З. „У.“ АД към датата на ПТП.
Предметът
на въззивната проверка за правилност на решението е очертан от заявеното
оспорване с въззивната жалба относно фактите причинени ли са травматични
увреждания на ищеца от процесното ПТП, както и дали твърдените от него увреждания
са в пряка причинно - следствена връзка с противоправното деяние на деликвента,
респ. с процесното ПТП и дали същите са настъпили непосредствено след ПТП.
Предмет на проверка е и размерът на увреждането, както и относно оплакването във
въззивната жалба във връзка с присъждането на справедлив размер на
обезщетението по критериите на чл. 52 ЗЗД, както и възражението на ответника за
приноса на ищеца за настъпване на процесното ПТП, отразяващ се върху размера на
обезщетението с оглед разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД.
Първоинстанционният
съд е изложил фактически констатации и правни изводи, основани на преценка на
събраните по делото писмени и гласни доказателства, както и
съдебно-медицинската и авто-техническата експертиза, че в резултат на
процесното ПТП, ищецът е получил травматични увреждания, изразяващи се в контузио
церебри и навяхване на цервикалните прешлени. За да достигне до тези изводи,
съдът е кредитирал заключението на експертиза, която при преценката й по реда
на чл. 202 ГПК, въззивният съд намира, че е изготвена компетентно и обективно,
като при изготвянето й от експерта са били съобразени медицинските документи на
пострадалия, а наред с това същата е обоснована и кореспондира с показанията на
свидетелката Владимирова, която потвърждава, че след произшествието, ищецът е
изпитвал болки в главата, световъртеж и е получил припадъци, което е наложило
консултация с лекари и извършването на ядрено – магнитен резонанс и лечение.
Въззивният съд споделя изводите на СРС, че по делото е доказано, че в резултат
от процесното ПТП, ищецът е получил посочените травматични увреждания и следователно
същите се намират в пряка-причинно следствена връзка с процесното ПТП. За да
достигне до този извод, настоящият състав съобразява на първо място изводът на
експерта от приетата съдебно-медициниската експертиза по делото, че травматичните
увреждания на ищеца са в причинно-следстевна връзка с процесното ПТП, като
съгласно заключението на вещото лице, получените увреждания на ищеца са
настъпили непосредствено след ПТП-то. Този извод се потвърждава и от
представените медицински документи по делото – Медицинско направление, изх. №
608/22.12.2017 г., издадено от УМБАЛ „Св. Анна“, гр. София, Магнитно-резонансна
томография от МБАЛ Надежда от 08.01.2018 г., както и Лист за преглед на пациент
от 08.02.2018 г. Настоящият състав намира за неоснователни направените
възражения във въззивната жалба, че посочените медицински документи не могат да
установят факта, че получените травматични увреждания от ищеца са в резултат от
процесното ПТП, тъй като приложените медицински документи датират повече от 2
месеца след датата на ПТП, както и поради факта, че ищецът не е отбелязан като
пострадало лице в констативния протокол за ПТП.
В
тази връзка следва да се посочи, че видно от представеното по делото Медицинско
направление, изх. № 608/22.12.2017 г., издадено от УМБАЛ „Св. Анна“, гр. София,
същото е с дата на издаване 22.12.2017 г., т.е. един ден след настъпване на
процесното ПТП, като в него е отбелязано, че ищецът М.В. постъпва в болница
УМБАЛ „Св. Анна“, като лице, претърпяло ПТП, в качеството на водач на МПС по
повод на оплаквания след инцидента от силно главоболие, световъртеж, гадене,
болки в шийната област и изтръпване на двете ръце, във връзка с което е бил
прегледан от неврохирург и му е била поставена диагноза контузио церебри
/контузия на мозъка/ и контузия на цервикални прешлени. Именно по повод на
посочените оплаквания, датиращи от следващия ден след процесното ПТП, ищецът е
бил насочен към провеждане на КТ и МРТ на глава и гръбначен стълб – шиен сегмент,
което изследване е било проведено на 08.01.2018 г. При направеното изследване
МРТ на главен мозък е било установено – леко изразен мозъчен едем и данни за
мозъчна контузия в челния дял на главния мозък. В тази връзка, в съдебно
заседание от експерта е направено уточнение, че описаните на извършения МРТ
промени – единични точковидни огнища двустранно фронтално представляват
посттравматични промени, които си остават след контузията на мозъка, като общо
мозъчния синдром се получава след травма в областта на главата и се изразява с
данни за световъртеж, позиви за повръщане и главоболие, които се проявяват
веднага, особено през първия месец. Впоследствие, съгласно отбелязаното в
представения лист от амбулаторен преглед от 08.02.2018г. поради персистиращи
оплаквания от страна на ищеца от дифузно главоболие, световъртеж гадене,
светобоязън и данни за двукратно припадане през месец януари след претърпяното
ПТП е било проведена нова консултация от специалист, при която е било назначено
консервативно лечение на ищеца. Поради изложеното, съдът намира, че наведените
доводи във въззивната жалба, че получените травми от ищеца не са в
причинно-следствена връзка с процесното ПТП поради липсата на медициниски
документи за това са изцяло неоснователни.
Следва
да се посочи също така, че изводът на съда се подкрепя и от събраните
свидетелски показания по делото, чрез разпита на свидетелите А.В.и Й.В.. Съдът
не споделя доводите на жалбоподателя, че неправилно са били кредитирани
показанията на свидетелката В., поради възможната й заинтересованост от изхода
на делото, поради близката й родниска връзка - по права линия, като майка на
ищеца по делото. Това е така, тъй като на първо място показанията на
свидетелката се подкрепят от представените медицински документи за проведени
изследвания и консултации на ищеца със съответни специалисти по повод на
появили се оплаквания непосредствено след процесното ПТП, а и продължили и след
това. Свидетелските й показания се подкрепят също така и от показанията на
другия свидетел по делото Й.В., допуснат от съда за изясняване на обстоятелства
относно механизмът на ПТП. Неоснователни са и направените възражения във въззивната
жалба, че неправилно са били приети от съда и показанията на този свидетел –
като очевидец на произшествието, тъй като никъде в приложените документи, нито
в съставения протокол от компетентните органи не фигурира лицето Й.В.– като
очевидец на произшествието или като пътник в МПС. В тази връзка, следва да се
посочи, че видно от приложения Констативен протокол за ПТП К-977 относно
процесното ПТП от 21.12.2017 г., същия съдържа данни единствено относно
участниците в произшествието, както и пострадалите лица, но не са налице отбелязани
данни относно свидетели на произшествието, както и за други лица, пътували в
МПС. Посоченият факт – липсата на отбелязване в констативния протокол на лицето
Й.В.като свидетел на ПТП, пътуващ на задната седалка в автомобила не би могло
да обоснове извод, че посоченото лице не е бил очевидец на произшествието,
както и че не е пътувал на задната дясна седалка в автомобила.
Във
връзка с изложените правни изводи, въззивният съд намира, че по делото, от
ищеца, чиято е доказателствената тежест за това е доказано налачието на пряка
причинно-следствена връзка между получените от него травматични увреждания и
процесното ПТП, настъпило на 21.12.2017 г., поради което напълно споделя
изводите на първоинстанционния съд за наличието и на този елемент от
фактическия състав на непозволеното увреждане по чл. 45 от ЗЗД.
Относно
размерът на присъденото обезщетение:
Съгласно
чл. 52 от ЗЗД, обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по
справедливост. Съгласно задължителните за съдилищата указания, дадени в
Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС, както и константната практика
на ВКС, понятието „справедливост“ не е
абстрактно, а е свързано с преценка на конкретни обективно съществуващи в
действителността обстоятелства. За да се реализира справедливо възмездяване на
претърпените от деликт болки и страдания, е необходимо да се отчете
действителният размер на моралните вреди, като се съобразят характерът и
тежестта на уврежданията, интензитетът, степента, продължителността на болките
и страданията, дали същите продължават или са приключили, периодът за пълното
възстановяване, както и икономическата конюнктура в страната и общественото
възприемане на критерия за „справедливост“ на съответния етап от развитие на
обществото и държавата във връзка с нормативно определените лимити по
застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите.
Въззивният
съд намира, че с обжалваното решение правилно е преценена доказателствената
стойност на приетото по делото заключение на съдебно-медицинската експертиза,
от което се установява, че в резултат на ПТП на 21.12.2017 г., ищецът е получил
травматични увреждания – контузио церебри и навяхване на цервикалните прешлени,
за което е било приложено консервативно лечение с таблетки. Правилно е
преценено от съда, че претърпените от ищеца болки и страдания са били най-силни
до 30 дни, като впоследствие до третия месец са намалели. Следва да бъде взето
предвид и обстоятелството, че оздравителният период на ищеца е продължил около
3 месеца, като към момента състоянието на ищеца е стабилизирано, без да са
налице данни за получени остатъчни явления. Не са събрани по делото
доказателства, които да оборват тези травми, установени с приетите по делото
писмени доказателства – медицински документи от спешния преглед в УМБАЛ „Св.
Анна“, амбулаторния лист, проведеното изследване МРТ, както и заключението на
приетата по делото СМЕ. Същевременно следва да бъде отчетени от съда и
психическите преживявания по време и след настъпване на процесното ПТП,
свързани със страх, негативни емоции и страдания. От показанията на
свидетелката В.се установява, че в резултат от произшествието, ищецът е развил
страх от шофиране, който продължава и до момента и е довел до промяна на
навиците му на живот. Незавасимо от възраженията на жалпоподателя, че не следва
да се кредитират посочените показания, поради близката роднинска връзка на
свидетелката с ищеца, въззивният съдът намира, че посоченото възражение е
неоснователно, тъй като в процеса на възстановяване е напълно житейски
оправдано ищецът да е изпитвал страх и безпокойство поради преживяното ПТП, при
което е бил увреден, както и да изпитва страх от шофиране, вкл. дори и отказ от
шофиране, което неминуемо да доведе до промяна в навиците му на жимот и неговото
всекидневие. В тази връзка, въззивният съд намира, че правилно посочените
обстоятелства са били преценени от районния съд при определяне на общия размер на
обезщетението по справедливост.
Като
взе предвид претърпените от ищеца травматични увреждания – контузия на мозъка и
контузия на цервикални прешлен, възстановителният период от около 3 месеца,
причинените от тези телесни увреждания болки и страдания, както и битови
неудобства и негативни психически изживявания (уплаха, стрес, притеснение, страх от
шофиране и др.), както и
възрастта на пострадалия към датата на ПТП – 22 години, неудобствата от
възникналия инцидент, сегашното му състояние, както и принципа на справедливост
и съдебната практика, въззивният съд споделя изводът на първоинстанционния съд,
че справедливо по см. на чл. 52 от ЗЗД е обезщетение в размер на сумата от
15 000 лв., която е претендирана по делото, поради което и правилно
предявеният иск е бил уважен изцяло. Така определеното обезщетение, въззивният
съд намира за съобразено и с обществено-икономическата конюнктура в страната
към момента на увреждането – 21.12.2017 г.
Настоящият
съдебен състав не споделя довода на въззивника – ответник за съпричиняване на
вредоносния резултат от страна на ищеца.
Съгласно чл. 51, ал. 2 ЗЗД, ако увреденият
е допринесъл за настъпването на вредите, обезщетението може да се намали. Следователно
съпричиняване на вреди от пострадалия е налице, тогава, когато за настъпването
на вредата са допринесли най-малко две лице – деликвентът и увреденият. Грматическото
и логическото тълкуване на нормата на чл. 51, ал.2 ЗЗД дават основание да се
приеме, че релевантен за съпричиняване на вредата от страна на увредения е само
онзи конкретно установен принос на последния, без който не би се стигнало,
наред с проявеното от виновния за непозволеното увреждане, неправомерно
поведение вредоносен резултат.
Принос
по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е винаги налице, когато с поведението си
пострадалият е създал предпоставки за осъществяването на деликта и за
възникването на вредите или е улеснил механизма на увреждането, предизвиквайки
по този начин и самите вреди. Поради това не всяко поведение на пострадалия,
действие или бездействие, дори и когато не съответства на предписаното от
закона, може да бъде определено като съпричиняващо вредата по см. на чл.51, ал.2 ЗЗД, а само това, чието конкретно проявление се явява пряка и непосредствена
причина за произлезлите вреди.“
Следователно е необходимо приносът
на пострадалия да е конкретен, т.е. да е налице извършване на определени действия
или бездействия от страна на увреденото лице, които се намират в причинна
връзка с вредоносния резултат, като изводите на съда в тази насока не може да
почиват на вероятности или предположения, в който смисъл е задължителната
практика на ВКС /в решение № 45 от 15.04.2009 г. по т.д. № 525/2008 г., ІІ
т.о., решение № 165 от 26.10.2010 г. по т.д. № 93/2010 г., ІІ т.о., решение №
159 от 24.11.2010 г. по т.д. № 1117/2009 г., ІІ т. о. и др., постановени по
реда на чл. 290 ГПК/
Доказателствена
тежест за установяване на възражението си за съпричиняване на вредоносния
резултат от страна на увредения, поради непоставяне на предпазен колан носи
ответника, който е въвел това възражение в процеса и от което той черпи за себе
си изгодни правни последици (намаляване на отговорността му поради
съпричиняване). Направеното от ответника З. „У.“ АД възражение за съпричиняване
на вредоносния резултат от ищеца, поради непоставяне на предпазен колан, в
нарушение на чл. 137а, ал. 1 от ЗДвП е неоснователно.
От
заключенията на приетите по делото експертизи не се установи по категоричен
начин дали пострадалият е бил без поставен обезопасителен колан по време на
ПТП, в нарушение на чл. 137а, ал. 1 от ЗДвП. На следващо място, съдът намира,
че дори и да се приеме за доказано в процеса, че към момента на настъпване на
инцидента ищецът е бил без предпазен колан, само по себе си това обстоятелство не
съставлява достатъчно основание да се приеме, че с поведението си пострадалият
е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат. Съпричиняване, както беше
изяснено по-горе, има само тогава, когато поведението на пострадалия се явява
пряка и непосредствена причина за произлезлите вреди, наред с поведението на
причинителя на вредата. За да се установи подобно съпричиняване, ответникът
следва да е провел пълно и главно доказване в процеса, че ако пострадалият беше
пътувал с поставен предпазен колан съгласно изискването на чл. 137б от ЗДвП, вредите
върху здравето му, които са настъпили от ПТП, не биха настъпили изобщо или не
биха настъпили в този обем, в който реално са се случили.
Съдът
намира, че такова доказване от ответника по делото не е проведено. В тази
връзка експертното становище по назначената по делото СМЕ е, че най-вероятно
пострадалият не е бил с правилно поставен обезопасителен колан, тъй като при
правилното му поставяне, може би ищецът е нямало да получи толкова силен удар в
челната област на главата. Следователно заключението на приетата СМЕ по делото
не установява по категоричен начин дали пострадалият е бил без поставен
обезопасителен колан по време на ПТП, в нарушение на чл. 137а, ал. 1 от ЗДвП.
В тази
връзка правилно е било прието от първоинстанционния съд, че заключението има характер на допускане, а не на
конкретно и категорично обосновано твърдение, а, както вече бе изложено от
настоящия състав по-горе е необходимо приносът на пострадалия да е конкретен,
т.е. извършените от него действия или бездействия да се намират в причинна
връзка с вредоносния резултат, като изводите на съда в тази насока не може да
почиват на вероятности или предположения, в който смисъл е задължителната
практика на ВКС.
Поради
изложеното съдът намира, че възражението на ответника за съпричиняване на
вредата от ищеца е неоснователно, а оттам и обезщетението за неимуществени
вреди не следва да бъде намалявано по реда на чл.51, ал.2 ЗЗД.
При
така описаните доказателства съдът намира доказателствата за непротиворечиви
относно обстоятелствата, описаните в исковата молба, с оглед на което приема,
че са налице всички основания за уважаване на предявения иск - доказано е, че е
настъпило пътно транспортно произшествие за което ответникът, като застраховател
по застраховка Гражданска отговорност на виновния водач носи отговорност,
съответно той следва да обезщети ищеца за причинените му вреди.
Поради съвпадане на крйните изводи на
настоящата въззивна инстанция с тези на първоинстанционния съд, обжалваното
решение, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено, в частта, с
която предявеният иск за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени
вреди е бил уважен изцяло в размер на сумата от 15 000 лева.
По
отношение на лихвата за забава:
Основателно е оплакването във
въззивна жалба за незаконосъобразност при определяне началния момент на
дължимост на обезщетенията и съответно дължимост на лихва за забава върху тях.
Правоотношението се регулира от КЗ от 2016 г., който в чл. 429, ал. 3, изр. 2
изрично лимитира включените в застрахователното обезщетение лихви за забава
като ги ограничава до тези, които текат от момента на по-ранната от следните
дати: датата на уведомяване на застрахователя за настъпване на
застрахователното събитие от застрахования на осн. чл. 430, ал. 1, т. 2 от КЗ
или от датата на уведомяване на застрахователя за настъпване на
застрахователното събитие от увреденото лице или от датата на предявяване на
претенцията на увредения пред застрахователя за заплащане на застрахователно
обезщетение, но не и от датата на настъпване на застрахователното събитие,
както е определено от СРС.
Ищецът е предявил претенцията си към
застрахователя на 20.02.2018 г. След предявяване на претенцията по чл. 498 от КЗ за застрахователя е налице нормативно предвиден срок за произнасяне по чл.
496 от КЗ, като непроизнасянето и неизплащането в срок на застрахователно
обезщетение е свързано с изпадане на застрахователя в забава – чл. 497, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КЗ, в който
случай той дължи лихва за собствената си забава. На осн. чл. 493, ал. 1, т. 5
от КЗ застрахователят следва да покрие спрямо увреденото лице отговорността на
делинквента за дължимата лихва за забава от датата на предявяване на
претенцията от увреденото лице, т. е. от 20.02.2018 г., а след изтичане на
срока по чл. 496, ал. 1 от КЗ и при липса на произнасяне и плащане на
обезщетение от застрахователя, дължи законната лихва върху обезщетението за
неимуществени вреди за собствената си забава.
Във връзка с изложеното, съдът
намира, че върху определеното от съда обезщетение за неимуществени вреди в
размер на 15 000 лева следва да се присъди и законна лихва, считано от 20.02.2018
г. до окончателното изплащане на сумата.
Поради несъвпадане между крайните
изводи на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд относно
началния момент на дължимост на законната лихва, обжалваното решение следва да
бъде отменено, в частта, с която е присъдена законна лихва върху главницата от
15 0000 лева от датата на ПТП – 21.12.2017 г. до окончателното й изплащане и
вместо него да се постанови друго, с което ответникът да бъде осъден за заплати
законна лихва върху определеното обезщетение за неимуществени вреди в размер на
15 000 лева, считано от 20.02.2018 г. до окончателното й изплащане.
Съдът намира за неоснователно
възражението във въззивната жалба, че поради непредставянето на банкова сметка ***.
380, ал. 3 КЗ, от страна на лицето по ал. 1 на същия член, застрахователят не е
изпаднал в забава и не дължи законна лихва върху сумата на обезщетението. Разпоредбата
на чл. 380, ал. 3 КЗ не намира приложение при дължимо застрахователно
обезщетение по чл. 432 КЗ, по отношение на което застрахователят е в забава по
чл. 497, ал. 1 КЗ, в хипотеза на оспорване от застрахователя изцяло на
основателността на предявения от увреденото лице пряк иск до приключване на
въззивното производство, при представяне от ищеца във въззивната инстанция на
данните за банковата му сметка, по която да се извърши плащането на
обезщетението - в този см. Решение № 167 от 30.01.2020 г. по дело № 2273/2018
г. на ВКС, II т.о..
По
разноските:
Въззивният
съд намира, че доколкото решението на първоинстанционният съд се потвърждава
изцяло в размера, определен от СРС, не са налице основания за ревизирането му,
в частта за разноските.
С
оглед изхода на спора, сторените от жалбоподателя разноски следва да останат в
негова тежест. При този изход на спора пред въззивната инстанция, З. „У.“ АД
следва да заплати на адв. С.Н.адвокатско възнаграждение в размер на 980 лева за
предоставена безплатна правна помощ пред въззивната инстанция. Възражението на въззивника
З. „У.“ АД за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение от
ответника е неоснователно и не следва да се уважава.
Водим
от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ
решение № 106982 от 04.05.2019 г., постановено по гр. д. № 32375/2018 г. по
описа на СРС, ГО, 143 с-в, , В ЧАСТТА
с която е присъдена законна лихва върху главницата от 15 000 лева - обезщетение
за неимуществени вреди, считано от 21.12.2017 г. до окончателното й изплащане и
ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „З.У.“ АД, с ЕИК *****, със
седалище и адрес на управление:*** на основание чл. 432, ал. 1 КЗ да заплати на
М.И.В., ЕГН **********,***, сумата от 15 000 лв. - обезщетение за неимуществени
вреди причинени му вследствие на ПТП, настъпило на 21.12.2017 г., около 14,00
часа в гр. София между лек автомобил „Нисан Алмера” с ДК *****и лек автомобил
„ШКОДА ОКТАВИЯ“ с рег. № *****, за което дружеството носи отговорност по
застрахователна полица BG/05/11/********** по застраховка “Гражданска
отговорност“, ведно със законна лихва върху главницата, считано от 20.02.2018 г. до
окончателното й изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА
решението в останалата обжалвана част, с която е присъдено обезщетение в размер
на 15 000 лева, както и в частта за присъдените в първоинстанционното
производство разноски.
ОСЪЖДА
„З.У.“ АД, с
ЕИК *****, със седалище и адрес на управление:*** да заплати на адв. С.Н.адвокатско
възнаграждение в размер на 980 лева
възнаграждение пред въззивната инстанция, на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС в
1-месечен срок от съобщението му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.