РЕШЕНИЕ
№ 51
гр. Русе, 21 .02.2023 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Административен
съд - Русе, V - ти
състав, в публично заседание на втори февруари през две хиляди двадесет и трета
година, в състав:
СЪДИЯ: ВИЛИАНА ВЪРБАНОВА
при
секретаря ДИАНА МИХАЙЛОВА като
разгледа докладваното от съдия ВЪРБАНОВА адм. дело № 524 по описа за 2022 година, за да се произнесе,
съобрази следното:
Производството е по чл. 118 от
Кодекса за социално осигуряване (КСО), във връзка с чл. 145 и сл. от АПК.
Образувано е по жалба на Е.А.Н. *** против Решение № 1040-17-74
от 27.10.2022 г. на Директора на ТП на НОИ – Русе, с което е потвърдено
Разпореждане № 172-02-28-3 от 30.08.2022 г. на Ръководителя на осигуряването за
безработица, с което на жалбоподателя е отказано отпускане на парично
обезщетение за безработица по чл. 54ж, ал. 1 от КСО, във връзка с чл. 11,
параграф 3, б. “а“ и чл. 65, параграф 2 от Регламент 883/2004ЕО. В жалбата са
наведени основания за незаконосъобразност на оспорения акт и потвърденото с
него разпореждане поради нарушение на материалния закон. Претендира се отмяна
на акта и на потвърденото с него разпореждане, след което съдът да върне
преписката за ново произнасяне от ръководителя на осигуряването за безработица
по заявлението на жалбоподателя при спазване на дадените от съда указания
относно тълкуването и прилагането на закона. Претендират се разноски по заявен
списък на разноските (л. 61 от делото).
Ответникът, действащ в процеса чрез
процесуален представител – юрисконсулт, поддържа становище за неоснователност
на жалбата. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прави
възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение.
След като съобрази събраните по
делото доказателства, становищата на страните и релевираните от тях доводи и
след като извърши служебна проверка по чл. 168, ал. 1 от АПК, във връзка с чл.
146 от АПК, административният съд приема за установено от фактическа и правна
страна следното:
Оспорването е процесуално допустимо и подлежи на разглеждане.
Жалбата е подадена от надлежна страна – неблагоприятно засегнат адресат на
акта, депозирана е в преклузивния 14-дневен срок по чл. 118, ал. 1 от КСО и е
насочена срещу годен за оспорване акт, съгласно цитираната норма.
Разгледана по същество, жалбата е основателна.
Съгласно декларация, заверена
от кмета на кметство с. Обретеник, Е.Н. е с настоящ адрес *** (л. 13 от делото).
За периода от 02.04.2021 г.
до 30.06.2022 г. е работил като наето лице от работодател в Германия, като е
бил и осигуряван от немския работодател. Правоотношението с немския работодател
е било прекратено на 01.07.2022 г.
Със Заявление вх. № 172-02-28
от 11.07.2022 г. по описа на ТП на НОИ - Русе, Е.А.Н. е поискал от ръководителя на
осигуряване за безработица при ТП на НОИ - Русе отпускане на парично
обезщетение за безработица, след последна заетост в друга държава членка –
Германия (л. 25 от преписката).
Видно от попълнената от Н.
декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65,
§ 2 от Регламент/ЕО/ 883/2004г., той е посочил, че
през периода на последната му заетост в чужбина съпругата му е живяла в
държавата по последната му заетост, през същия период преобладаващата част от
роднините му са живели в Р България, притежава собствено жилище в Р България,
преобладаващата част от социалните му контакти също са в Р България и
възнамерява да се установи трайно в Р България (л. 39 от преписката).
На 14.07.2022 г. е издадено
Разпореждане № 172-02-28-1, с което на основание чл. 54г, ал. 4 от КСО
производството по отпускане на парично обезщетение за безработица било спряно,
до получаване на необходими за това документи – СЕД или ПД U1 (л. 21 от преписката).
На 25.06.2022 г. чрез
електронната система за обмен на социално осигурителна информация (EESSI), в ТП
на НОИ - Русе бил получен структуриран електронен документ СЕД Н006, с който
компетентната институция на Германия удостоверява за Н., че за периода на
заетост Германия е държавата на пребиваване (л. л. 16 и 17 от преписката).
С Разпореждане № 172-02-28-2
производството по Заявление вх. № 172-02-28 от 11.07.2022 г., с искане за
отпускане на парично обезщетение за безработица, било възобновено.
С Разпореждане № 172-02-28-3
от 30.08.2022 г., Ръководителят на осигуряване за безработица при ТП на НОИ - Русе
отказва отпускане на обезщетение за безработица по заявлението на Н.. Приема,
че не Р България, а съответната институция в Германия, която счита за държава
по пребиването на заявителя, е компетентна да се произнесе по такова искане.
Позовава се на съдържанието на предоставения от Германия оригинал на СЕД Н006,
като сочи, че пребиваването на лицето по смисъла на европейските регламенти в
областта на социалната сигурност е в Държавата по последна заетост – Германия,
съответно, българската институция не е компетентна да предостави парично
обезщетение за безработица по българското законодателство, а Германия,
държавата по последната заетост на Н. (л.11 от преписката).
Н. е обжалвал издаденото разпореждане
пред директора на ТП на НОИ – Русе, който с оспореното в настоящото
производство решение, го е потвърдил (л. л. 1 – 5 от преписката).
В хода на производството пред горестоящия
орган е изискана информация от ТД на НАП – Варна, офис Русе (л. 10 от преписката)
дали Н. е плащал данъци в Република България върху доходите си от заетост в
Германия за периода от 10.02.2016 г. до 31.06.2022 г. вкл. В отговор приходната
администрация посочва, че Н. не е подавал годишни данъчни декларации по чл. 50
от ЗДДФЛ за периода. Направена е справка за регистрираните трудови договори на
лицето. (л. 12 от преписката). Изискана е също така и предоставена информация
от ОД на МВР – Русе за влизане и излизане в/от България на Н. за времето 01.01.2014
г. – 29.09.2022 г. (л. л. 6 - 9 от
преписката), видно от която за периода на последната му заетост, Н. заедно със
съпругата си, се е завръщал за кратко в България – за няколко дни през декември
2021 г., след което отново е напуснал България.
Мотивите, с които горестоящият орган
е отхвърлил жалбата на Н. и е потвърдил оспореното пред него разпореждане за
отказ да бъде отпуснато парично обезщетение за безработица, се базират на
тълкуване на разпоредбата на чл. 1, б. „й“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 и чл.
11, § 1 и 2 от Регламент (ЕО) № 987/2009, касаещи понятието „пребиваване“ във
връзка с данните от получения от германската институция СЕД Н006.
Административният орган приема, че в
конкретния случай държавата по последна заетост и държавата по пребиваване на
жалбоподателя съвпадат и това е Германия, както и че завръщането му в България
не представлява завръщане в държавата по пребиваване, а промяна на
пребиваването след приключване на заетостта в Германия, поради което
компетентна по отношение на паричното обезщетение за безработица се явява
именно тази държава. Обсъдени са справките за задграничните пътувания и е направен
извод, че жалбоподателят е престоявал за кратко в България, като по време на
последната заетост Н. е пребивавал в Германия. Позовава се на информация от НАП,
че Н. не е подавал декларации и не е внасял данъци в България в периода 2016 г.
– 2021 г., не е осъществявал дейност при прилагането на българското
законодателство след месец юли 2014 г., като не е бил регистриран като търсещо
работа лице в Агенция по заетостта през периода от 08.01.2017 г. до 04.07.2022
г.
Решението на Директора на ТП на НОИ –
Русе е съобщено на жалбоподателя чрез неговия баща на 02.11.2022 г. (вж.
известие за доставяне на л. 3, гръб от преписката), я жалбата е подадена до
съда чрез органа на 16.11.2022 г. (л. 4 от делото).
С жалбата до съда Н. представя и
заверени преписи на документ за прекратена адресна регистрация, издаден от
Германия в оригинал и превод от немски език; извадка от трудов договор със срок
от 27.12.2018 г. до 29.09.2019г. в оригинал и с превод от немски език;
декларации за пребиваване в България в оригинал и в превод от немски език (л.
л. 9 - 18 от делото).
Представят се от страна на
жалбоподателя в хода на съдебното дирене и следните писмени доказателства –
заверени преписи на 4
бр. трудови договора, сключени с немски работодатели и Е.Н., с частичен превод
от немски език; Удостоверение за сключен граждански брак № **********, издадено
от Община Борово; Свидетелство за регистрация на МПС, НА за покупко-продажба на недвижим
имот № 172 от 27.05.2015 г.; НА за продажба на недвижим имот № 73 от 10.10.2022
г., като от последните се установява, че Н. е закупил недвижим имот в гр. Русе на 10.10.2022
г., ведно със своята съпруга, както и че е собственик на друг имот, намиращ се
в с. Обретеник, с административен адрес, съвпадащ с настоящия му такъв по
декларацията, също част от писмените доказателства.
В съдебно заседание е
разпитано като свидетел и лицето Т. Тотев, живеещ в съседство с жалбоподателя в
с. Обретеник. Той обяснява, че Н. е работел в Германия заедно със съпругата си,
само за да съберат средства за закупуване на жилище и автомобил, за да направят
ремонт на имота в с.Обретеник, като семейството му (той и съпругата му) не е
имало намерение да остава в Германия.
Оспореното
решение е издадено от материално и териториално компетентен орган (арг. чл. 117
от КСО). Спазена е предписаната от закона писмена форма, съдържа реквизитите по
чл. 59, ал. 2 от АПК, вкл. фактически и правни основания. При издаването му са
спазени административнопроизводствените правила. Административният орган в
съответствие с чл. 35 от АПК е изяснил в пълен обем фактите и
обстоятелствата от значения на случая, като по този начин е изпълнил
задължението си по чл.36, ал. 1 от АПК да събере служебно всички
доказателства, относими към конкретния случай, но при анализа им е достигнал до
неправилни и необосновани правни изводи, в противоречие с материалните
разпоредби на закона.
Във връзка с преценката за правилно
приложение на материалния закон, съдът констатира, че по делото няма спор по
фактите, а спорът е от правен характер и се свежда до
определяне на това коя е компетентната държава по изплащането на парично
обезщетение за безработица, след като последната заетост на жалбоподателя е
била на територията на Германия.
Република България като държава – членка на ЕС е длъжна да прилага
европейските правила за координация на системите за социална сигурност на
държавите членки на Съюза. Това са общите правила и принципи, които трябва да
бъдат спазвани от всички национални органи, институции за социална сигурност и
от съда, при прилагането на националните закони. Към настоящия момент тези общи
правила и принципи се съдържат в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския
парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална
сигурност, в сила от 01.05.2010 г., както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на
Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване на процедурата
за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 г.
Регламент (ЕО) № 883/2004
намира приложение към правилата за отпускане и определяне на посочените в чл.
3, § 1 обезщетения, обуславящи клоновете на социална сигурност, сред които са и
обезщетенията за безработица (чл. 3, параграф 1, б. "з").
Персоналният обхват на регламента е определен в разпоредбата на чл. 2, § 1,
която предвижда, че настоящият
регламент се прилага към граждани на държава-членка, лица без гражданство и
бежанци, които пребивават в държава-членка, които са или са били подчинени на
законодателството на една или повече държави-членки, както и към членовете на
техните семейства и към преживелите ги лица.
Не е спорно по делото, че Н. е гражданин на Република България, т.е.
на държава – членка на ЕС, поради което и е лице, спрямо което намира
приложение Регламент (ЕО) № 883/2004.
Механизмът на координация на системите за социална сигурност, уреден
в Регламент (ЕО) № 883/2004, включващ и обезщетенията за безработица, се
основава на четири основни принципа:
определяне на приложимото
законодателство;
равенство в третирането;
сумиране на периоди на
заетост, осигуряване или пребиваване и
износ на обезщетения.
В чл. 11, § 1 регламентът
определя, че лицата, за които той се прилага, се подчиняват на
законодателството само на една държава – членка и това законодателство се
определя по реда, уреден в самия регламент. Общото правило за определяне на
приложимото законодателство, валидно и по отношение на обезщетенията за
безработица, е формулирано в чл. 11, § 3. В буква „а“ от тази разпоредба е
посочено правилото, касаещо наетите лица, какъвто е бил настоящият жалбоподател
и това правило гласи, че спрямо лице, осъществяващо дейност като наето или като
самостоятелно заето лице в една държава – членка се прилага законодателството
на тази държава членка.
Специални правила,
представляващи изключения от общия принцип, че държавата – членка по последна
заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за
безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004.
Съгласно
чл. 65, § 2 напълно безработно лице, което по време на последната си дейност
като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка,
различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази
държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение
на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Без да се засяга член 64, напълно безработно лице може, като
допълнителна мярка, да се постави на разположение на службите по заетостта в
държавата-членка, в която то последно е осъществявало дейност като заето или
като самостоятелно заето лице. Безработно лице, без да е пограничен работник,
което не се върне в неговата държава-членка по пребиваване, се поставя на
разположение на службите по заетостта на държавата-членка, чието
законодателство за последно е било подчинено.
От
своя страна чл. 65, § 5 от Регламент (ЕО) №883/2004 предвижда, че:
a)
Безработното лице по първото и второто изречение на параграф 2 получава
обезщетения в съответствие със законодателството на държавата-членка по
пребиваване както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време
на последната му дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Тези обезщетения
се предоставят от институцията по пребиваване.
б)
Въпреки това, работник, без да е пограничен работник, на когото са били
отпускани обезщетения за сметка на компетентната институция на
държавата-членка, на чието законодателство е бил подчинен при завръщането си в
държавата-членка по пребиваване първо получава обезщетения в съответствие с член 64, като получаването на обезщетения в
съответствие с буква а) се спира за периода, през който той получава
обезщетения съгласно законодателството, на което последно е бил подчинен.
По
силата на чл. 64, §1 от същия регламент напълно безработно лице, което отговаря
на изискванията на законодателството на компетентната държава-членка за
получаване на обезщетения, и което отиде в друга държава-членка, за да търси
работа там, запазва правото си на парични обезщетения за безработица при
следните условия и в следните граници:
а)
преди своето заминаване безработното лице да е било регистрирано като търсещо
работа и да е било на разположение на службите по заетостта на компетентната
държава в продължение най-малко на четири седмици, след като е станало
безработно. Компетентните служби или институции обаче могат да дадат разрешение
за заминаването му преди да е изтекъл такъв срок;
б)
безработното лице трябва да се регистрира като търсещо работа в службите по
заетостта на държавата-членка, в която е отишло, да е обект на процедурата за
контрол, установена там и да спазва условията, установени от законодателството
на тази държава-членка. Това условие се смята изпълнено за периода преди
регистрацията, ако заинтересованото лице се е регистрирало в седемдневен срок
от датата, когато е престанало да бъде на разположение на службите по заетостта
на държавата, която е напуснало. Компетентните служби или институции могат да
удължат този срок в изключителни случаи;
в)
правото на обезщетения се запазва за срок от три месеца от датата, на която
лицето е престанало да бъде на разположение на службите по заетостта на
държавата-членка, която е напуснало, при положение, че общата продължителност
на обезщетенията не надхвърля общата продължителност на срока на обезщетенията,
на които лицето е имало право съгласно законодателството на тази
държава-членка; Компетентните служби или институции могат да удължат
тримесечния срок до максимум шест месеца;
г)
обезщетенията се отпускат от компетентната институция съгласно прилаганото от
нея законодателство и за нейна сметка.
Във
връзка с приложението на горецитираната норма от съществено значение се явява
определянето на две понятия – компетентна държава-членка и държава-членка по
пребиваване.
Относно
първото понятие вече се посочи, че това по принцип е държавата, в която лицето
осъществява дейност като наето лице. В конкретния случай това е Германия.
За
определяне на държавата по пребиваване е необходимо на първо място да се изясни
съдържанието на понятието пребиваване. Определение на това понятие е дадено в
чл. 1, б. „й“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, където се посочва, че „пребиваване“
означава мястото, където лицето обичайно пребивава, за разлика от понятието
„престой“, което регламентът определя като временно пребиваване (чл. 1, б. „к“).
От своя страна правилата (елементите) за определяне на пребиваването са уредени
в чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 по прилагането на т.нар. основен
регламент – Регламент (ЕО) № 883/2004. Съгласно разпоредбата на чл. 11 от Регламент
(ЕО) № 987/2009 при различия в становищата
на институциите на две или повече държави-членки относно определяне на
пребиваването на лице, за което се прилага основният регламент, тези институции установяват с
взаимно съгласие центъра на интересите на
съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната и информация
относно релевантните факти, които може по целесъобразност да включват:
а)
продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните
държави-членки;
б)
положението на лицето, включително: i) естеството и специфичните характеристики
на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява
тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки
договор за заетост; ii) семейното положение и роднинските връзки на лицето; iii)
упражняването на неплатена дейност; iv) когато става въпрос за студенти,
източникът на техните доходи; v) жилищното положение на лицето, по-специално
доколко е постоянен характерът му; vi) държавата-членка, в която се счита, че
лицето пребивава за целите на данъчното облагане (§ 1).
Както бе посочено в член 1, букви й) и к) от
Регламент (ЕО) № 883/2004 се прави разграничение между „пребиваване“ и
„престой“.
В изготвения съвместно с държавите членки наръчник
се изясняват понятията „обичайно пребиваване“, „временно пребиваване“ и
„престой“. Тези определения, посочени в законодателството на ЕС (Регламент (ЕО)
№ 883/2004, последно изменен с Регламент (ЕО) № 465/2012), са необходими, за да
се установи коя държава членка е отговорна за предоставянето на обезщетения по
социално-осигурителни схеми на граждани на ЕС, които пребивават в различни
държави членки.
Съгласно
правото на ЕС може да има само едно обичайно място на пребиваване и съответно
само една държава членка, която отговаря за плащанията на обезщетения по
социално осигурителните схеми, отпускани по местожителство.
Заетите и самостоятелно заетите лица отговарят на
условията за социална сигурност в държавата по месторабота, а неактивните
(напр. пенсионери, студенти) - в държавата членка по обичайно пребиваване.
Определянето на държавата членка по обичайно
пребиваване на лицата е важно и по отношение на лицата, които работят в повече
от една държава- членка.
В наръчника, изготвен съвместно от държавите
членки, се разглеждат специфичните
критерии, които трябва да бъдат взети под внимание, за да се определи мястото
на обичайно пребиваване на дадено лице, като например: семейното положение и
роднинските връзки на лицето; продължителността и непрекъснатото пребиваване в
съответната държава членка; състоянието на трудова заетост (по-специално
мястото, където обичайно се упражнява съответната дейност, постоянният
характер, както и продължителността на договора за работа); упражняването на
неплатена дейност; в случай на студенти - източникът на доходите им; доколко
постоянно е жилищното положение на лицето; държавата членка, в която лицето
плаща данъци; причини за преместването; намеренията на лицето въз основа на
всички обстоятелства и подкрепени с конкретни доказателства. То се свързва с центъра на интересите
му (чл. 11, § 1 от Регламент № 987/2004) и въз основа на цялостна оценка на
наличната информация относно релевантните факти.
В
чл. 11, § 1 от Регламент № 987/2004 е въведено само примерно изброяване, което
не е изчерпателно и зависи от конкретните фактически установявания, свързани с
определяне на действителното място на пребиваване на лицето. При
необходимост могат да се вземат предвид и други факти.
Наръчникът предоставя също така конкретни примери и
насоки за случаите, в които е трудно определянето на мястото на пребиваване -
например при погранични, сезонни или командировани работници, студенти,
пенсионери, както и при неактивни хора, за които е характерна голяма мобилност.
Съгласно
разпоредбата на чл. 11, § 2 от Регламента по прилагането, решаващо значение при
определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице е намерението на лицето, което
произтича от горепосочените факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето.
Когато
съобразяването на различните критерии, основаващи се на приложимите факти,
посочени в параграф 1, не води до постигане на съгласие между съответните
институции, намерението на лицето, което произтича от тези факти и
обстоятелства, особено причините за преместването на лицето, се приемат за
решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице (§
2).
Неоснователно
ответникът възразява, че разпоредбата на чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009
намира приложение единствено при различия в становищата на институциите на две
или повече държави-членки относно определяне на пребиваването, и в случая е
неприложима, доколкото според ответника такова различие не е налице, тъй като германската институция била посочила, че Германия е
държавата на пребиваване на жалбоподателя и българската институция, в лицето на
НОИ, също счита така.
Съдът
намира, че разпоредбата урежда критериите, въз основа на които следва да се
определи пребиваването на всяко едно лице и които следва да се приложат от
всяка държава-членка по принцип при определяне на обичайното пребиваване на
лицето.
Целта
на разпоредбата е уеднаквяването на критериите, въз основа на които
държавите-членки определят мястото на обичайно пребиваване на едно лице.
Видно
от съдържанието на оспорваното решение на директора на ТП на НОИ – Русе,
въпреки становището си за неприложимост на чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009,
ответникът е аргументирал тезата си, че България не е държавата на пребиваване
на жалбоподателя именно разглеждайки критериите по цитираната разпоредба, т.е.
приложил е точно тази норма.
В
случая съгласието от страна на компетентна институция на България с отразеното
в СЕД Н006 от компетентна институция само по себе си не може да се приеме за
безспорно установяване на държавата на пребиваване на жалбоподателя. Това е
така поради факта, че в цитирания формуляр е налице единствено посочване, че Н.
oт 27.12.2018 г. не
е бил регистриран с постоянно местожителство в Германия, като по време на
трудовата си заетост, той е бил настаняван в квартира от работодателя си. При
липса на попълнени каквито и да е други данни в СЕД Н006 за положението на
лицето – естеството на упражняваната дейност, семейното положение, източници на
доходи, жилищно положение и т.н. не би могло да се стигне до извод, че германската
институция е извършила преценка за мястото на обичайно пребиваване на
жалбоподателя съобразно правилата на чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009.
Следва
да се има предвид и че в изготвения съвместно от държавите-членки Практически
наръчник относно законодателството, приложимо в ЕС, ЕИП и Швейцария (https://ec.europa.eu/social/BlobServlet?docId=11366&langId=bg)
се посочва, че често
институциите просто предполагат, че мястото на пребиваване е идентично на
мястото, което лицето декларира като домашен адрес. Въпреки че адресната
регистрация може да се разглежда като знак за намерението на лицето, тя в никакъв
случай не е решаваща и не може да се използва като предпоставка за това да се
приеме, че лицето пребивава на определено място.
Не е
ясно на какво основание административният орган се позовава на предоставения от
Германия СЕД Н006, за да приеме, че според него Германия е удостоверена като
държава на пребиваване.
Адресът,
на който последно е живял жалбоподателят, е свързан с времето на полагане на
трудовата му дейност до 30.06.2022 г. и от него не може да се прави извод, че
същият е пребивавал там трайно.
Съобразно
цитирания по-горе наръчник различните
критерии, определени от Съда на Европейския съюз и съдържащи се в член 11,
параграф 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009, невинаги имат еднаква тежест и
значимост, но — от друга страна — между тях няма установена йерархия. Няма
бързо и лесно приложим критерий, който да може да се счита за решаващ. Всеки
отделен случай трябва да се разглежда според индивидуалните си характеристики
въз основа на цялостна оценка на всички релевантни факти и обстоятелства. Това
означава, че нито продължителността на пребиваване в една държава-членка, нито
наличието на адресна регистрация в нея могат сами по себе си да определят
еднозначно мястото на обичайно пребиваване на едно лице. Във всички случаи е
необходимо да бъдат изследвани всички относими за случая критерии и едва след
цялостния им анализ да се определи държавата на пребиваване на лицето.
В случая
ответният административен орган се е опитал да изследва, съобразно изброените в
чл. 11, § 1 от регламент (ЕО) № 987/2009 критерии, определени обстоятелства,
изисквайки от приходната администрация и от МВР данни за заплащани данъци върху
доходите и за извършени от лицето пътувания в чужбина. От получената информация
обаче са изведени некореспондиращи със съдържанието й изводи. Така например от
НАП е изискана информация за заплатени данъци върху доходите на жалбоподателя.
При положение, че по делото не е спорно, че жалбоподателят не се явява
командировано лице, както при липса на данни да е осъществявал дейност
едновременно и на територията на България, очаквано получената информация е, че
Н. не е подавал за периода 2016 г. - 2021 г. годишни данъчни декларации по
ЗДДФЛ и не е заплащал данъци върху доходите си в България. Тази информация обаче
не води до извод, че центърът на жизнените му интереси, който е основният
показател за определяне на мястото на обичайно пребиваване, е държава, различна
от България. По същия начин информацията за пътуванията му в чужбина не води до
извод, че държавата на пребиваване е Германия.
Очевидно е, а
и не се спори от страните, че Н. е упражнявал трудова дейност като наето лице в
Германия за процесния период и извършването на тази дейност безспорно е
налагало той да живее там, при което се е завръщал в България.
Понятията
„местоживеене“ и „пребиваване“ по смисъла на Регламент (ЕО) № 883/2004 обаче не
са идентични и местоживеенето, както вече се посочи, не предопределя
пребиваването, а е само един от критериите, въз основа на които то се определя.
Пребиваването му в Германия е свързано единствено и само с полагането на труд и
осигуряването на издръжката му.
В тази връзка
следва да се посочи, че в съображение 9 от Решение № U2 от 12 юни 2009 година относно обхвата на
член 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на
Съвета по отношение на правата на обезщетения за безработица на напълно
безработни лица, които не са погранични работници и които по време на
последната си дейност като заети или самостоятелно заети лица са пребивавали на
територията на държава-членка, различна от компетентната държава-членка, се
посочва следното: „Въпреки че понастоящем това е приемливо за пограничните
работници и някои други категории работници, които също запазват близки
отношения с държавата си на произход, то не би било приемливо, ако поради
твърде широко тълкуване на понятието „пребиваване" се наложи приложното
поле на член 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 да бъде разширено до всички лица,
които осъществяват определена относително стабилна дейност като заети или
самостоятелно заети лица в определена държава-членка и са оставили семействата
си в държавата си на произход“.
Посоченото
становище на Административната комисия за координация на системите за социална
сигурност обаче не води автоматично до извод, че щом лицата имат относително
стабилна (дългосрочна) заетост в държава-членка, различна от държавата им по
произход, то това изключва възможността последната да се явява и държава на
пребиваване.
Напротив, в
т. 3 от диспозитива на това решение изрично е посочено, че за целите на прилагането на настоящото
решение държавата на пребиваване се определя в съответствие с член 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009. Това означава, че за всеки конкретен случай следва да се определи,
доколко местоживеенето на роднините на лицето оказва влияние на центъра на
жизнените му интереси.
От представената от Н.
декларация за настоящ адрес, от закупения апартамент в гр. Русе, от свидетелските
показания на съседа му от с.Обретеник следва изводът, че мястото на обичайно
пребиваване на жалбоподателя е в Република България, в с. Обретеник, където е
настоящият му адрес, където и живее семейството й – неговата съпруга. Роднините
му също преобладаващо са в България, социалните контакти - също.
Намерението на лицето, видно и от
декларацията, попълнена от Н., както и от допълнителните доказателства, представени
от него, относно определяне на пребиваването му, във връзка с прилагане на чл.
65, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., сочат, че той възнамерява да се
установи трайно в Република България. Това обаче не е взето предвид от АО, а
последният е подходил едностранчиво, ползвайки информация и тълкувайки погрешно
приложимите разпоредби, като по този начин е отказал отпускане на обезщетение
за безработица.
В периода на
заетост в Германия жалбоподателят е бил на територията на страната, но, макар и
да е живеел там заедно със съпругата си, която е работела заедно с него за
същия период, то времетраенето на това пребиваване е било обусловено единствено
от съществуването на трудово правоотношение, и не покрива критериите, въз основа на които се обосновава извод за
"обичайно пребиваване".
Следователно, в оспорваното решение и в
потвърденото с него разпореждане незаконосъобразно и неправилно е позоваването
на чл. 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, съгласно който напълно
безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като
самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от
компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази
държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение
на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване.
Безработно лице, без да е пограничен работник,
което не се върне в неговата държава-членка по пребиваване, се поставя на
разположение на службите по заетостта на държавата-членка, чието
законодателство за последно е било подчинено. По делото обаче няма спор, че жалбоподателят
не е пограничен работник. Същият е пребивавал за времето на трудовата си
заетост в държава-членка, различна от компетентната държава-членка, а именно в
Германия. Безспорно установено е, че оспорващият не продължава да пребивава в
тази държава-членка, нито се е върнал в тази държава, на чието законодателство
за последно е бил подчинен, затова същият не се е регистрирал, не се е поставил
на разположение на службите по заетостта в държавата по пребиваване за времето
на трудова заетост, а се е регистрирал в Р България, където се е завърнал
трайно и където обичайно пребивава.
При
безспорното наличие на завършен период на заетост с прекратен трудов договор в
съответната – държава членка на ЕС и намерение за пребиваване в Република
България на български гражданин, изпълнено изискване за подаване на декларация
относно определянето на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, ал. 2 от
Регламент ЕО № 883/2004 г., заявлението за отпускане на обезщетение за
безработица следва да бъде разгледано по същество със зачитане на осигурителния
стаж и доход при определяне на обезщетението в държава членка на ЕС.
В
този смисъл е и т. 3 от Решение № U3 от 12.06.2009 г. на Административната
комисия за координация на системите за социална сигурност, съгласно която, ако
при отсъствието на каквото и да е трудовоправно договорно отношение, дадено
лице вече не поддържа никаква връзка с държавата-членка на заетост (например
понеже трудовоправното договорно отношение вече е прекратено или срокът му е
изтекъл), то се разглежда като напълно безработно в съответствие с член 65, параграф 2 от посочения
регламент, а
обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване.
Приложимото законодателство в настоящия казус е
това на държавата-членка по обичайното местопребиваване на оспорващия, на която
държава той е и гражданин, а именно - законодателството на Република България.
Именно Р България се явява компетентна държава. Обезщетението за безработица,
претендирано от жалбоподателя правилно е било поискано именно по реда и при
условията на действащото българско законодателство, в съответствие с
приложимите европейски регламенти за това.
Съдебната
практика, изразена в Решение № 12598/25.09.2019 г. на ВАС на РБ, шесто отд.,
постановено по адм. д. № 13206/2018 г.; Решение № 222/08.01.2019 г. по адм.
дело № 8158/2018 г. по описа на ВАС, шесто отд.; Решение № 1645/06.02.2019 г.
по адм. дело № 8633/2018 г. по описа на ВАС, шесто отд.; Решение №
2695/22.02.2019 г. по адм. дело № 3077/2018 г. по описа на ВАС, шесто отд. и Решение
№ 10291/03.07.2019 г. по адм. дело № 15067/2018 г. по описа на ВАС, шесто отд.,
също е еднозначна по спорния въпрос.
Като
е достигнал до противоположен извод административният орган е постановил един
необоснован акт, в противоречие с материалните разпоредби на закона, поради
което същият следва да бъде отменен като незаконосъобразен, както и
потвърденото с него разпореждане на ръководителя на осигуряването за безработица
в ТП на НОИ – Русе, а административната преписката да бъде върната на
длъжностното лице, издало разпореждането, за ново произнасяне по същество, при
което относно определяне приложимостта на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) №
883/2004 следва да се имат предвид
мотивите на съда, изложени в настоящото решение.
При този изход на делото и на
основание чл. 143, ал. 1 от АПК в полза на жалбоподателя се дължи
присъждане на направените по делото разноски. Те са поискани съгласно
представен списък на разноски в размер на 1 000 лева
за заплатено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие
и 50 лева за извършен превод на документи или общо 1 050 лева (л.61 от делото).
Налице е и
възражение за прекомерност на поисканото адвокатско възнаграждение, релевирано
от процесуалния представител на ответника по жалбата. Нормата на чл. 78, ал. 5
от ГПК, приложима на основание чл. 144 от АПК гласи, че ако заплатеното от
страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна
и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да
присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от
минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата. Съгласно
чл.8, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, минималният размер за процесуално
представителство, защита и съдействие по административни дела с материя Кодекса
за социално осигуряване е 500 лева. С оглед фактическата и правна сложност на
повдигнатия спор, установената трайна съдебна практика по идентични казуси,
както и служебно известния на съда факт, че с влязъл в сила съдебен акт АдмС –
Русе е уважил жалбата на съпругата на Н. по аналогичен спор, като по това дело
Насуфова е била представлявана от същия адвокат, и че самият процесуален
представител на настоящия жалбоподател представя решението по него за сведение,
тъй като касаело съпругата на Н., същите документи и доказателства /т.е. адвокатът в предходното съдебно производство е изработил защитната
си теза и успешно я е защитил, за което са били присъдени и раноски/, съдът
счита, че справедливият размер на възнаграждението за оказаната правна защита и
съдействие от адвокат следва да се определи на 500 лева.
По отношение на претендираната сума
от 50 лева, заплатена за превод на документи, представени като писмени
доказателства по делото от страна на жалбоподателя, същата не следва да му бъде
присъждана, тъй като не представлява деловодни разноски по смисъла на чл. 78,
ал. 1, във връзка с чл.71, ал. 1 от ГПК, във връзка с чл. 144 от АПК, като
присъждането й по този ред е недопустимо. Отговорността за разноски е обективна
(невиновна) и цели репариране на разноските, направени по делото и
възнаграждението на един адвокат, като в обхвата й не попадат други
облигационни вземания на страните, независимо от техния източник. Макар и да
има санкционен характер срещу страната, неоснователно предизвикала правния
спор, отговорността за разноски не обхваща причинените вреди, а само
направените по делото разноски. При липсата на легално определение на
понятието, граматическото и логическо тълкуване на чл. 143 от АПК, съответно
чл. 71 и чл. 78 от ГПК, приложими по силата на препращащата норма на чл. 144 от АПК, налагат извод, че под „разноски“ в процеса следва да се разбират тези
парични средства, които са изразходени от страната във връзка с извършването на
определени процесуални действия (депозит за призоваване на свидетел,
възнаграждение за вещо лице, разходи за извършване на оглед и др., адвокатски
хонорар за представителство в процеса). Следователно разноските включват всички
суми, които страната е заплатила във връзка с извършването на правните действия
в процеса или за оказаната й правна защита. Фактическите действия на страните
по събиране на доказателствата, които да представят по делото, командировки,
пътни разноски и пр. не представляват такива разноски. Дейността на страните по
събиране на доказателствата и по изготвяне на преводи на документи на чужд
език, които да представят по делото с цел изпълнение на задължението си по чл.
185 от ГПК, вр. с чл. 144 от АПК, не представляват разноски по производството.
По силата на чл. 185 от ГПК,
приложим субсидиарно с оглед разпоредбата на чл. 144 от АПК, документ,
представен на чужд език се придружава с точен превод на български език, заверен
от страната, т.е. задължение на страната, която представя документа в съдебното
производство (в случая - жалбоподателят) е да представи и неговия точен превод.
Ако бъде оспорена верността на превода и бъде назначено вещо лице, едва тогава
страната би могла да претендира за направените разноски за възнаграждение на
вещото лице.
Така на жалбоподателя се следват само
разноски в размер на 500
лева за заплатено адвокатско възнаграждение.
Водим от горното и на основание чл. 118, ал. 2 от КСО, във вр. с чл.
172, ал. 2, пр. последно от АПК, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ по направеното оспорване от Е.А.Н.
Решение № 1040-17-74 от 27.10.2022 г. на Директора на ТП на НОИ – Русе, с което
е потвърдено Разпореждане № 172-02-28-3 от 30.08.2022 г. на Ръководителя на
осигуряването за безработица, с което на Е.А.Н. е отказано отпускане на парично
обезщетение за безработица по чл. 54ж, ал. 1 от КСО, във връзка с чл. 11,
параграф 3, б. “а“ и чл. 65, параграф 2 от Регламент 883/2004ЕО.
ВРЪЩА преписката на Ръководителя на осигуряването за безработица за ново произнасяне по
Заявление вх. № 172-02-28 от 11.07.2022 г. на Е.А.Н.,
съобразно дадените указания по тълкуване и прилагане на
закона.
ОСЪЖДА Националния осигурителен институт, гр. София да заплати на Е.А.Н.,
ЕГН **********, с адрес: ***, сумата от 500 лева, представляваща
разноски по делото.
Решението на основание
чл. 119 от КСО не подлежи на обжалване.
СЪДИЯ: