№ 1191
гр. София, 09.01.2024 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 54 СЪСТАВ, в закрито заседание на
девети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА СТ. ВЛАЙКОВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА СТ. ВЛАЙКОВА Гражданско
дело № 20221110168019 по описа за 2022 година
Предявен е по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл.
първо ЗЗД за признаване за установено, че „Профи кредит България“ ЕООД дължи на Б. И.
Б. сумата от 432.99 лева, представляваща част от вземане в общ размер на 1255.00 лева за
възстановяване на заплатени от Б. И. Б. възнаградителна лихва и възнаграждение за пакет
допълнителни услуги във връзка със сключени между страните договор за потребителски
кредит „Стандарт“ № ********** от 15.12.2017г. и споразумение за предоставяне на пакет
от допълнителни услуги към него от същата дата, за което парично притезание по ч. гр. дело
№ 60747/2021г. по описа на СРС, 54 състав, е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК.
Ищцата твърди, че с ответника са страни по договор за потребителски кредит
„Стандарт“ № ********** от 15.12.2017г. и споразумение за предоставяне на пакет от
допълнителни услуги към него от същата дата, по силата на които й бил предоставен
паричен заем в размер на 1700.00 лева, като били уговорени дължимостта на
възнаградителна лихва в размер на 41.17 %, годишен процент на разходите в размер на
49.90 %, както и на възнаграждение в общ размер на 2040.72 лева за допълнителни услуги,
изразяващи се в приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит,
възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски, възможност за намаляване
на определен брой погасителни вноски, възможност за смяна на датата на падеж, улеснена
процедура за получаване на допълнителни парични средства. Всички месечни вноски за
главница, лихва, както и по пакета допълнителни услуги били включени в изготвения към
договора погасителен план. В изпълнение на паричните си задължения по договора за
кредит и споразумението към него ищцата заплатила в полза на ответника сума в общ
размер на 2955.39 лева, като поддържа, че частта над чистата стойност на кредита от 1700.00
лева, възлизаща на 1255.00 лева, е недължимо платена поради недействителност на договора
за кредит, евентуално- на клаузите, предвиждащи дължимост на възнаградителна лихва в
посочения размер, както и на възнаграждение за изброените допълнителни услуги.
Поддържа, че процесният договор за потребителски кредит не отговаря на чл. 10, ал. 1 ЗПК,
тъй като не били спазени изискванията на закона за шрифт, отстояние на абзаци и редове,
както и на разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 11 ЗПК, доколкото в същия не били
посочени действителният, фактическият размер на възнгардителната лихва, както и на
годишния процент на разходите, които според кредитополучателя в случая включвали и
размера на възнаграждението за уговорените със споразумението от 15.12.2017г.
допълнителни услуги, тъй като кредиторът не би сключил договора за кредит без включване
в съдържанието му чрез сключване на въпросното споразумение на задължение за
1
заплащане на въпросното възнаграждение. Счита, че размерът на възнаградителна лихва-
така, както е изрично посочен в писмения договор, противоречи на добрите нрави,
доколкото надвишава трикратния размер на законната лихва, с което се достига до
съществена нееквивалентност на насрещните престации по договора за кредит, каквато в
още по- голяма степен се проявява при прибавяне към стойността му на възнаграждението за
допълнителни услуги, чрез което, без реално да предоставя такива, ответникът генерира
необосновано по- голяма печалба от договора за кредит. Поради това и доколкото счита, че
кредиторът не би сключил възмездния по дефиниция договор за потребителски кредит без
клаузата за дължимост на възнаградителна лихва, поддържа, че същият е недействителен в
неговата цялост по аргумент от нормата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД, съгласно която нищожността на
отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от
повелителни правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била
сключена и без недействителните й части. С оглед на така изложеното и на основание
нормата на чл. 22 ЗПК и чл. 26, ал. 4 ЗЗД счита процесният договор за недействителен,
поради което и съгласно нормата на чл. 23 ЗПК поддържа, че дължи единствено чистата
стойност на кредита. В условията на евентуалност- в случай че не бъдат възприети доводите
й за пълна недействителност на договора за кредит, поддържа, че сами по себе си
изложените съображения за нищожност на клаузата за възнаградителна лихва поради
противоречието й с добрите нрави и като неравноправна поради установяване на значително
неравновесие между престациите на страните по договора, обосновават недължимост на
заплатената от нея сума за възнаградителна лихва. Като основание за нищожност на
клаузите, предвиждащи заплащане на възнаграждение за допълнителни услуги, сочи
противоречието им с императивната разпоредба на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, съгласно която
кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с
усвояване и управление на кредита, каквито действия поддържа, че са описаните
допълнителни услуги, както и заобикалянето чрез включване на тези клаузи в съдържанието
на договора на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, предвиждаща максимален
горен праг на годишния процент на разходите, в който по изложените вече съображения
счита, че се включва процесното възнаграждение. Претендира разноски.
В законоустановения едномесечен срок е постъпил отговор на исковата молба по чл.
131 ГПК, с който ответникът оспорва предявения иск, поддържайки, че от представените с
отговора договор за кредит и приложимите към него общи условия се установявало
спазването на формалните изисквания на закона относно формата, шрифта и съдържанието
му, като подчертава, че в договора изрично е посочен годишният процент на разходите, а
общите условия към него, подписани на всяка страница от ищцата- и начинът, по който е
формиран този процент на разходите. Счита за необосновани доводите на ищцата, че
процесното възнаграждение за допълнителни услуги следва да се включи в ГПР, доколкото
уговарянето на тези допълнителни услуги било предоставено на волята на всеки потребител,
като не всички избирали да подпишат допълнително споразумение за предоставянето им, а
и доколкото подписването на такова споразумение за пакет допълнителни услуги не било
задължително условие за сключване на договора за кредит съобразно нормата на § 1, т. 1 от
ДР на ЗПК. Поради това и доколкото размерът на годишния процент на разходите, както и
на възнагрдителната лихва били изрично и недвусмислено посочени в договора за кредит,
счита, че е спазил и нормите на чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 11 ЗПК, както и на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Независимо от последното, поддържа, че дори и да се приеме, че в случая е нарушена
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, на основание нормата на чл. 19, ал. 6 ЗПК ще се дължи
връщане от кредитора единствено на сумата, с която е надвишен прагът по ал. 4, но не би се
достигнало до недействителност на целия договор за кредит. Счита, че доколкото от
погасителния план и споразумението за предоставяне на пакет допълнителни услуги ставало
напълно ясно, че се дължи и възнаграждение за тези допълнителни услуги в конкретно
посочен размер, за потребителя не съществувала неяснота относно общата стойност на
2
кредита. Оспорва уговорените допълнителни услуги да са във връзка с усвояването и
управлението на кредита, респ. да е налице противоречие с нормата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК,
като поддържа, че в случая се касае за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит,
за които съгласно разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 ЗПК кредиторът имал право да събира такси
и комисиони.
Във връзка с доводите относно размера на възнаградителната лихва намира, че
меродавен е размерът на ГПР, част от който е и възнаградителната лихва, поради което и
доколкото в случая същият не надвишава петкратния размер на законната лихва, не следва
да се приеме, че размерът на уговорената възнаградителна лихва е в противоречие с добрите
нрави. Изтъква, че освен това, при преценката в последния смисъл следва да се съобрази
обстоятелството, че единствен източник на средства за кредитиране за ответника като
небанкова финансова институция са лихвоносните заеми, които отпуска, поради което било
обосновано уговарянето на лихва в по- високи размери.
Поддържа, че доколкото клаузите, предвиждащи дължимост на възнаградителна лихва
и на възнаграждението за допълнителни услуги, са ясно и недвусмислено формулирани,
като на потребителя предварително била предоставена достатъчно конкретна информация,
същите са индивидуално уговорени и поради това не са нищожни по арг. от нормата на чл.
146, ал. 1 ЗЗП. По същите съображения счита, че по арг. от разпоредбата на чл. 145, ал. 2
ЗЗП в случая не е налице основание за преценяване на въпросните клаузи от
допълнителното споразумение като неравноправни. Претендира разноски.
По така предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ГПК процесуално задължение
на ищцата е да установи при условията на пълно и главно доказване, че освен чистата
стойност на кредита от 1700.00 лева, е заплатила в полза на ответника и сочената като
платена без основание сума, предмет на иска, в размер на 432.99 лева.
В тежест на ответника е пълно и главно съобразно нормата на чл. 154, ал. 1 ЗЗД да
докаже сключването между страните на валиден договор за потребителски кредит, респ. на
валидно споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги при спазване на
императивните изисквания на закона, че реално е предоставил на ищцата уговорената като
заем парична сума, както и че оспорените от ищцата като неравноправни клаузи,
предвиждащи дължимост на възнаградителна лихва, както и на възнаграждение за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги, са индивидуално уговорени, за последното
от които обстоятелства понастоящем не се сочат доказателства.
Между страните не са спорни, поради което и на основание разпоредбите на чл. 146,
ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК като безспорни и поради това ненуждаещи се от доказване следва да
бъдат отделени следните обстоятелства: че между страните са сключени договор за
потребителски кредит „Стандарт“ № ********** от 15.12.2017г. и споразумение за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги към него от същата дата при посочените в
исковата молба параметри и условия, че уговорената като заем сума от 1700.00 лева е
предоставена в полза на ищцата, както и че за погасяване на задълженията си по договора и
споразумението към него ищцата е заплатила в полза на „Профи кредит България“ ЕООД
сумата от 2955.39 лева.
Следва да бъде допуснато събирането като писмени доказателства по делото на
представените с исковата молба и с отговора на исковата молба документи.
Към настоящото дело следва да се приложи ч. гр. дело № 60747/2021г. по описа на
СРС, 54 състав.
Делото следва да бъде насрочено за разглеждане в открито съдебно заседание.
Така мотивиран и на основание чл. 140 ГПК, вр. чл. 146, ал. 1 и ал. 2 ГПК, съдът:
ОПРЕДЕЛИ:
3
ОПРЕДЕЛИ:
ДОПУСКА събирането като писмени доказателства по делото на представените от
страните съответно с исковата молба и с отговора на исковата молба документи.
ПРИЛАГА към настоящото дело ч. гр. дело № 60747/2021г. по описа на СРС, 54
състав.
НАСРОЧВА делото за разглеждане в открито съдебно заседание на 28.02.2024г. от
09:50 часа, за когато страните да бъдат призовани.
УКАЗВА на страните, че могат да уредят спора помежду си чрез медиация. При
постигане на спогодба дължимата държавна такса за разглеждане на делото е в половин
размер.
КЪМ СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД действа програма „Спогодби“, която предлага
безплатно провеждане на медиация.
Препис от настоящото определение, в което е обективиран проектът за доклад по
делото, да се връчи на страните, а на ищеца да се връчи и препис от отговора на исковата
молба и приложенията към него.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4