№ 1637
гр. Варна , 03.12.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ в публично заседание на четвърти
ноември, през две хиляди и двадесета година в следния състав:
Председател:Диана Д. Митева
Членове:Цвета Павлова
Пламен А. Атанасов
Секретар:Петя П. Петрова
като разгледа докладваното от Пламен А. Атанасов Въззивно гражданско
дело № 20203100502680 по описа за 2020 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.259 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на В. И. Д., с ЕГН **********, ***, действащ чрез
адв.М.Д., със съдебен адрес: ***, против Решение №2789 от 02.07.2020г. постановено по
гр.д.№15339/2019г. на PC Варна, в частта, с която са уважени предявените от “Теленор
България“ ЕАД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София,
ж.к.“Младост 4“, “Бизнес парк София“, сграда 6, представлявано от Д.К.К. и М.С.,
действащи чрез адв.З.Ц., със съдебен адрес: ***, против жалбоподателя, искове с правно
основание чл.422 от ГПК вр. чл.415 от ГПК вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.205 от ЗЗД, и чл.86,
ал.1 от ЗЗД, за приемане на установено, че въззивника дължи на въззиваемия сумата от
сумата от общо 43.96лв., представляваща две месечни абонаментни такси за периода
05.09.2016г.-04.11.2016г. за мобилен №359896024949 по Договор за мобилни услуги
№*********/23.03.2016г. и сумата от общо 162.50лв., представляваща непогасени лизингови
вноски по Договор за лизинг от 23.03.2016г. за ползване на устройство Huawei Honor 4C
Dual white, ведно със законната лихва върху главниците, считано от датата на подаване на
заявлението в съда-10.07.2019г. до окончателното им изплащане, за които вземания е
издадената Заповед №5366/11.07.2019г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от
ГПК по ч.гр.д.№10814/2019г. на РС Варна.
1
В жалбата се излага, че решението на РС Варна е недопустимо, поради нарушаване
първични норми от правото на ЕС, евентуално неправилно, поради нарушения на
материалния закон, постановено при допуснати съществени нарушения на
съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли ли се за обезсилване, евентуално да
отмяна на решението в обжалваната му част, съответно за отхвърляне на исковите
претенции, ведно с присъждане на разноски за двете инстанции.
В срока по чл.263 от ГПК въззиваемият, е депозирал отговор на въззивната жалба, с
който се поддържа становище за неоснователност на същата, като са развити подробни
съображения. Поддържа се, че решението в атакуваната му част, е правилно,
законосъобразно и мотивирано, поради което се моли за потвърждаването му.
В съдебно заседание въззивникът, не се явява не изпраща представител. С постъпила
писмена молба от пълномощника на страната, се изразява становище в подкрепа на жалбата
и по същество на спора. Претендират се разноски и се прави възражение за прекомерност на
адвокатския хонорар на насрещната страна.
Въззиваемата страна, чрез писмено становище от процесуалният и представител,
оспорва жалбата и моли за потвърждаване на обжалваното решение. Претендира разноски.
За да се произнесе по спора съдът съобрази следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно, кумулативно съединени искове с
правно основание чл.422 от ГПК вр. вр. чл.415 от ГПК вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.205 от
ЗЗД за установяване в отношенията между “Теленор България“ ЕАД и В. И. Д.,
дължимостта от втория на сумата от 217.74лв., представляваща сбор от задължения,
произтичащи от Договор за мобилни услуги №*********/23.03.2016г. за №********** и
Договор за лизинг от 23.03.2016г. на мобилно устройство “Huawei Honor 4C Dual white“, от
която: 33.26лв. по фактура №**********/05.10.2016г. за отчетен период 05.09-04.10.2016г.,
включващи месечна абонаментна такса за №**********, такса за спиране, лизингова вноска
за мобилен телефонен апарат “Huawei Honor 4C Dual white“, месечна абонаментна такса за
№**********; 31.97лв. по фактура №**********/05.12.2016г. за отчетен период 05.10-
04.11.2016г., включваща месечна абонаментна такса за №********** и лизингова вноска за
мобилен телефонен апарат “Huawei Honor 4C Dual white“; 2.66лв. по фактура
№**********/05.12.2016г. за отчетен период 05.11-04.12.2016г., включваща месечна
абонаментна такса за №**********, лизингова вноска за мобилен телефонен апарат “Huawei
Honor 4C Dual white“ и 149.85лв. по фактура №**********/05.01.2017г., включваща
предсрочно изискуем остатък от 15 броя лизингови вноски по Договор за лизинг от
23.03.2016г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението в съда-10.07.2019г. до окончателното погасяване на задължението.
2
В исковата молба се твърди, че между страните са сключени Договор за мобилни
услуги №*********/23.03.2016г. и Договор за лизинг от 23.03.2016г., ведно с 6
бр.Допълнителни споразумения, по силата на който ответникът е придобил качеството на
абонат на ищцовото дружеството-доставчик на мобилни услуги, чрез мобилен №**********
и е получил мобилно устройство “Huawei Honor 4C Dual white“, с обща цена на лизинговата
вещ от 229.77лв. Сочи се, че в течение на срока на договорите ответникът не заплатил
стойността на потребените от мобилни услуги, за което са издадени процесните фактури,
поради което ищеца е прекратил едностранно договора за мобилни услуги и е обявил
предсрочна изискуемост на задължението за заплащане на лизингови вноски за
предоставеното на абоната устройство. Сочи се още, че ищецът е инициирал производство
по издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК за
процесните суми, като поради подадено в срок възражение от длъжника, за първия се е
породил интерес от предявяване на настоящият иск.
С отговора на исковата молба се поддържа становище за недопустимост и
неоснователност на претенциите, поради наличието на неравноправни клаузи в договора,
чиято неравноправност е следвало да бъде проверена служебно от заповедният съд, което
той не е сторил. Подържа се, че общите условия към договора за лизинг са нищожни, поради
липсата на форма, тъй като съдържат нечетливи текстове с изключително дребен шрифт и
неясен /размазан/ печатен текст, с което са нарушение Директива 93/13 ЕИО и ЗЗП.
Поддържа се още, че в процесните договори и допълнителни споразумения, се съдържат
неравноправни клаузи, формирани включително и от неточния в стилово отношение текст,
поради което те са нищожни. На следващо място се твърди, че иска е неоснователен, поради
извършени плащания от страна на ответника.
Настоящият състав на Варненски окръжен съд, като съобрази предметните предели
на въззивното производство, очертани в жалбата, приема за установено от фактическа и
правна страна, следното:
Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от
надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради
което е допустима и следва да се разгледа по същество.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта-в обжалваната му част. Обжалваното
решение е валидно постановено в пределите на правораздавателната власт на съда, същото е
допустимо, като постановено при наличието на положителните и липса на отрицателните
процесуални предпоставки.
По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно
разпоредбата на чл.269, ал.1, изр.2 от ГПК, въззивният съд по принцип е ограничен от
посочените в жалбата оплаквания за неправилно формираните от съда изводи. В
3
разглеждания случай оплакванията на въззивника за неправилност, необоснованост и
незаконосъобразност на атакуваното решение, по своя характер съставляват оспорване на
изводите на районния съд, че са налице предпоставките за уважаване на иска. Така
направеното оспорване не съставлява новонаведено възражение или фактическо твърдение,
поради което следва да бъде разгледано по същество. Тук е мястото да се отбележи, че
развитите от жалбоподателя допълнителни доводи в Молбата за плащане на ДТ и
допълнение към въззивна жалба, не могат да бъдат предмет на обсъждане в настоящото
производство, доколкото дейността на въззивната инстанция се обуславя от волята на
жалбоподателя, а за определяне на нейния обсег е меродавно съдържанието на подадената
жалба, чрез посочване на конкретните пороци. В този смисъл последващото излагане на
твърдения, които обосновават пороци на атакуваното решението, е недопустимо, тъй като с
изтичане на срока за обжалване, се преклудират процесуалните възможности на
жалбоподателя да сочи доводи за неправилност на решението, освен при наличие на
условията на чл.266, ал.2 от ГПК. За пълнота, следва да се посочи, че въпреки бланкетния
характер на жалбата, в случая съдът има служебно задължение да следи дали обжалваното
решение е неправилно, поради нарушение на императивна материалноправна норма,
включително такава предвиждаща закрила на потребителите, независимо дали страните са
посочили тези пороци като основания за обжалване.
Видно от материалите по ч.гр.д.№10814/2019г. на РС Варна е, че в полза на ищецът е
издадена Заповед № 5366/11.07.2019г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от
ГПК, за вземания от ответника за потребени и незаплатени услуги по Договор за мобилни
услуги №********* и Договор за лизинг от 23.03.2016г., която заповед е оспорена
своевременно от длъжника, респективно заявителя е предявил настоящата искова претенция
по надлежният ред.
Видно е от приетия по делото препис от Договор за мобилни услуги от 23.03.2016г. и
Договор за лизинг от 23.03.2016г., че между страните е сключен договор за
далекосъобщителни услуги за мобилен за №**********, според който дължимата месечна
абонаментна такса за срок от 24 месеца е в размер на 29.99 лв. с ДДС, както и че ответникът
е получил от ищеца мобилно устройство“Huawei Honor 4C Dual white“Lenovo“ модел “S60
Grey“, чиято цена от 229.77лв. е следвало да изплати, чрез 23 бр. месечни вноски.
По делото са приети препис от Допълнителни споразумения към договор за мобилни
услуги, с които са пререждани отношенията между страните по повод договора за
далекосъобщителни услуги, чрез изменение на срок, месечна такса и на цена на ползваните
услуги. Приети са и представени от ищеца счетоводни документи, удостоверяващи
стойността на ползваните услуги и дължимите лизингови вноски през процесният период.
От страна на ответникът са представени доказателства за извършени плащания по
процесните договори, както и за подадена към ищеца жалба, съдържаща оплаквания за
некоректно поведение на служители на доставчика на услуги и искане за прекратяване на
4
новосключен договор и възстановяване на действието на преходния такъв.
Въз основа на горното, въззивният съд намира, следното:
Разпределението на доказателствената тежест в процеса изисква при предявен
положителен установителен иск ищецът да докаже възникването на спорното вземане, а
ответникът да докаже фактите, които изключват, унищожават или погасяват това вземане.
Събраните в хода на производството писмени доказателства водят до еднозначния
извод, че в процесният период страните са били обвързани от два договора-за предоставяне
на телекомуникационни услуги и пренос на данни, и за лизинг на мобилно устройство. Ето
защо за ответникът е съществувало задължение да заплаща стойността на уговорените
абонаментни такси, цена на потребени услуги и лизингови вноски.
За да достигне до горният извод съдът съобрази, че неоснователността на
релевираните от ответника доводи за нищожност на договорите, както и че такава не се
установява от служебната проверка за приложение на потребителска закрила.
Анализа на договора за мобилни услуги установява, че същия отговаря на
формалните изисквания на специалният закон, а имено на чл.228, ал.1 във вр. с ал.2 от ЗЕС,
като наред с това в него не се съдържат клаузи, които да попадат в приложното поле на
чл.143 от ЗЗП, което да води до тяхната нищожност, поради неравноправен характер. Не е
налице и бланкетно твърдяната от ответникът-потребител неточност в стилово отношение
на договора за мобилни услуги, чиито текст е ясно структуриран и опростен.
Изложеното важи и по отношение на договора за лизинг, като в допълнение следва да
се посочи, че действително размера на шрифта на същия е малък, но този факт не е годен
обоснове нищожност на договора. Това е така защото не съществуват нормативни
изисквания, които да определят минимална големина на шрифта в договорите за лизинг /за
разлика от договорите за потребителски кредит/, поради което по отношение на него, са
приложими общите правила предвидени в ЗЗП и по конкретно, че клаузите на договорите,
предлагани на потребителите, трябва да бъдат съставени по ясен и недвусмислен начин. В
случая в процесния договор, не са налице форматиране на текста или разлики в големината
на шрифта, на който той е съставен, които да затрудняват правилното възприемане на
информацията или да въвеждат в заблуждение потребителя. От факта, че потребителят е
подписал договора, следва че той е имал физическата възможност да възприеме
съдържанието му /да го прочете/, съответно е дал информирано съгласие за сключването му.
В противен случай е имал възможността и е следвало да поиска договор с по едър шрифт
или да откаже да подпише договора.
Гореизложеното е относимо и към оплакванията, касаещи общите условия към
договора за лизинг, като в допълнение следва да се посочи, дори същите да бъдат възприети
за нищожни, това няма да повлияе на изхода на спора, тъй като претенцията не се основава
5
на тях, а съгласно чл.26, ал.4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност на
договора, когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без
недействителните ѝ части.
С оглед горното и доколкото в случая ответникът не твърди неправомерна намеса от
страна на мобилния оператор в отчета на трафика на услуги, чрез ползваното от потребителя
устройство и липсата на доказателства за погасяване на задължението, начислените от
ищеца, съответно фактурирани такси/цени са дължими.
В допълнение към изложеното относно договора за лизинг, следва да се посочи, че
видно от отбелязването върху същия, лизингодателят-ищец е изправна страна по отношение
на задължението си да предостави за ползване на ответника лизинговата вещ. Ето защо и
тъй като ответникът, в чиято тежест е това, не е ангажирал доказателства за връщане на
предаденото му мобилно устройство или за погасяване на задълженията за лизингови
вноски в уговорения срок, то същия дължи претендираните от ищеца суми.
По отношение на изчисленията за конкретния размер на задълженията, въззивният
съд препраща на основание чл.272 от ГПК към мотивите на първоинстанционният съд,
които изцяло споделя.
В заключение настоящият състав на съдът, намира, че атакуваното решение е
правилно и следва да бъде потвърдено в обжалвана част.
Поради липса на направеното искане, в полза на въззиваемият, не следва да се
присъждат деловодни разноски за настоящото производство.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №2789 от 02.07.2020г. постановено по гр.д.
№15339/2019г. по описа на PC Варна, в обжалваната му част, с която са уважени
предявените от “Теленор България“ ЕАД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.София, ж.к.“Младост 4“, “Бизнес парк София“, сграда 6, представлявано от
Д.К.К. и М.С., против В. И. Д., с ЕГН **********, ***, искове с правно основание чл.422 от
ГПК вр. чл.415 от ГПК вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.205 от ЗЗД, и чл.86, ал.1 от ЗЗД, за
приемане на установено, че физическото лице дължи на дружеството сумата от сумата от
общо 43.96лв., представляваща две месечни абонаментни такси за периода 05.09.2016г.-
04.11.2016г. за мобилен №359896024949 по Договор за мобилни услуги
№*********/23.03.2016г. и сумата от общо 162.50лв., представляваща непогасени лизингови
вноски по Договор за лизинг от 23.03.2016г. за ползване на устройство “Huawei Honor 4C
Dual white“, ведно със законната лихва върху главниците, считано от датата на подаване на
заявлението в съда-10.07.2019г. до окончателното им изплащане, за които вземания е
6
издадената Заповед №5366/11.07.2019г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от
ГПК по ч.гр.д.№10814/2019г. на РС Варна.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7