№ 48
гр. Видин, 12.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВИДИН, I СЪСТАВ ГО, в публично заседание на
дванадесети декември през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Даниел Н. Димитров
при участието на секретаря СЛАВИНА Ж. СЛАВЧЕВА
като разгледа докладваното от Даниел Н. Димитров Гражданско дело №
20221320100394 по описа за 2022 година
Постъпила е искова молба от А. Н. М. от гр.**************,ЕГН
********** ,с която против “ТИ БИ АЙ БАНК” ЕАД, ЕИК ********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Димитър Хаджикоцев“ №
52-54, е предявен иск за прогласяване нищожността на сключения между
страните Договор за потребителски кредит № ********** от 09.04.2020 г. ,на
основание чл. 22 от ЗПК поради противоречие с императивните изисквания
на закона - чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, както и на основание чл. 26, ал. 1, предл.
3 от ЗЗД, поради противоречие с добрите нрави.
Твърди се, че на 09.04.2020 г. ищцата е сключила в качеството си на
кредитополучател - потребител Договор за потребителски кредит №
********** с кредитора - търговец „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД. Съгласно
условията на договора, търговецът е предоставил на потребителя сумата от 9
402.47 лева, с краен срок за погасяване 15.02.2023 г. Посочен е лихвен
процент в размер на 47.33%, годишен процент на разходите в размер на 49% и
обща дължима сума в размер на 16 713.60 лева. Кредитът се погасява с
анюитетни месечни вноски.
Подържа се,че договорът е нищожен на основание чл. 22 от ЗПК във
връзка с чл.11, ал.1,т.10 от ЗПК,като се сочи,че съгласно посочената клауза
1
договорът за потребителски кредит следва да съдържа „годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите.
".
Излага се, че в чл. 9.1 от процесния договор е посочен фиксиран
лихвен процент от 47.33%, а в чл. 10 от същия годишен процент на разходите
/ГПР/ в размер на 49%.
Твърди се, че така посочения годишен лихвен процент не отговаря на
действителния, дори в него да е включен само фиксирания лихвен процент.
Счита се, че дори да се вземе предвид само договорената лихва в размер на
47.33%, годишният процент на разходите е в размер 59,10%, което е в
противоречие с императивната разпоредба на чл. 19, ал.4 от ЗПК. Посочената
разпоредба предвижда, че годишният процент на разходите не може да бъде
по-висок от 5 пъти размера на законната лихва, определена с постановление
на МС, която законна лихва към датата на сключване на договора е в размер
на 10%. Поддържа се, че това от своя страна води до нарушение на
императивната разпоредба начл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, което обуславя
нищожността на процесния договор за кредит на основание чл. 22 от ЗПК.
Отделно се сочи,че в процесния случай е налице разминаване между
посочения в Договора ГПР и действителния размер на ГПР.
Подържа се на второ място,че процесният договор е нищожен на
основание чл.26, ал.1, предл. 3 от ЗЗД - поради противоречие с добрите
нрави,като се излага , че в договора е уговорен годишен лихвен процент или
възнаградителна лихва по договора в размер на 47.33%. Твърди се, че така
уговорения лихвен процент противоречи на добрите нрави и в този смисъл
клаузата на чл. 9.1 от договора се явява нищожна - ограничителят на
свободата на волята на страните са добрите нрави като неписани, но трайно
утвърдили се правила, непосредствено свързани със справедливостта,
добросъвестността и нормалното развитие на обществените отношения.
Сочи се ,че е налице трайно установена практика на ВКС относно
добросъвестния и съответстващия на добрите нрави /като ограничение на
свободата на волята/ предел на волята на страните за заплащане на
възнаградителна лихва, а именно: три пъти размера на законната лихва. В
2
този смисъл е практика на ВКС /Решение № 4/2009 г. по т.д. № 395/2008 г.,
Решение № 1270/2009 г. по гр. д. № 5093/2007 г., определение № 877 по т.д.
№ 662/2012 г. и др./ според която съглашението за плащане на
възнаградителна лихва е действително, ако тя не надвишава с повече от три
пъти законната лихва.
Излага се, че при размер на законна лихва от 10.00 % към датата на
сключване на договора, респективно трикратен размер от 30.00%, в
настоящият случай лихвата по процесния договор в размер на 47.33%
годишно надхвърля с над 4 пъти законната, което представлява нарушение на
добрите нрави/ критерии за норми на поведение, установени в обществото/,
тъй като надхвърлят трикратния размер на законната лихва. Сочи се, че
поради тази причина клаузата от договора, с която е уговорен ГЛП в размер
на 47.33% накърнява договорното равноправие между страните, противоречи
на добрите нрави и е в разрез с принципа на добросъвестността при
договарянето, поради което се явява нищожна на основание чл. 26, ал. 1,
предл. трето от ЗЗД като противоречаща на добрите нрави. Поради това, че
нищожните уговорки нямат правно действие, следва да се приеме, че лихва не
е уговорена между страните по процесния договор и такова задължение не е
възникнало за ищеца.
Твърди се, че нищожността на тази клауза на процесния договор
обуславя недействителността на целия договор, тъй като в случая не са
налице предпоставките по чл. 26, ал. 4 от ЗЗД за запазване действителността
на останалите части от договора. Аргумент в подкрепа на този извод
представлява характерът на този договор, който е възмезден и включването на
клаузи за договаряне на лихвен процент по кредита и ГПР е въведено като
изрично изискване в чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК. Предвид на това в
случая не е приложима нормата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД и нищожността на
посочените по-горе клаузи на процесния договор обуславя неговата цялостна
недействителност.
Претендират се и направените по делото разноски.
От ответното дружество в законоустановения срок е постъпил отговор
на исковата молба,като се оспорва претенцията и се подържа ,че същата е
неоснователна .
Сочи се,че член 11 ал.1 т.10 от ЗПК изисква точно посочване в
3
договора на ГПР и общата дължима от потребителя сума към момента на
сключване на договора, което е изискване е спазено и написано в Договора:
ГПР - 49 % и обща дължима сума 16713,6 лева.
Излага се ,че останалите възражения срещу начина на изчисляване на
ГПР съобразно изискването на ЗПК по определения в приложение №1 начин
също са неоснователни.
Твърди се, че не следва разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК да се
тълкува разширително в смисъл, че нарушение, водещо до недействителност
по чл. 22 ЗПК е налице не само когато в договора изобщо не е посочен ГПР,
но и когато формално е налице такова посочване, но посочения в договора
размер на ГПР не съответства на действително прилагания между Банката и
потребителя. Неправилното изчисляване на ГПР по кредита, чрез
невключване в неговото процентно изражение на задължение (както твърди
ищеца), което е установено в глобален размер чрез посочване на неговата
стойност, не води до недействителност на договора за кредит на соченото
основание. В случаите, в които ГПР надвишава установеният в закона
максимум по чл. 19, ал. 4 ЗПК, приложение намира разпоредбата на чл. 19, ал.
5 ЗПК, която указва, че това води до недействителност на самата клауза в
договора.
Поддържа се, че в процесния договор за потребителски кредит, сключен
между страните, липсват неясноти, които да обусловят използването на
допускания при изчислението на ГПР, поради което такива допускания не са
предоставяни като информация по договора. Договорът за кредит е сключен
за конкретна сума, за конкретен срок, при фиксирана лихва, приложима за
целия срок и се усвоява еднократно и в началото на договора.
Подържа се,че изложените от ищеца твърдения, че договарянето на
възнаградителна лихва в размер три /3/ пъти по-голям от размера на
законната лихва е в противоречие с добрите нрави, поради което такава
уговорка следва да бъде нищожна2, е неоснователно. ,тъй като при
сключване на процесния договор и към момента е налице нормативен текст -
чл. 19, ал. 4 и ал. 5 от ЗПК, който точно и ясно определя предела на
оскъпяване на кредита - годишният процент на разходите не може да бъде по-
висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
4
Република България. Възнаградителната лихва е компонент от ГПР и
размерът й подлежи на преценка от кредитодателя, като единственото
условие е, същата заедно с другите елементи на ГПР общо да не надвишава
максимално допустимия размер.
Поддържа се, че процесният договор за кредит е 1) потребителски
кредит по смисъла на ЗПК и 2) банков кредит по смисъла на чл. 430 от
ТЗ,като за разлика от разпоредбите на чл. 240 от ЗЗД, където лихва „може да
се уговори", при банковия кредит по чл. 430 от ТЗ задължително следва да
има уговорена възнаградителна лихва и тя може да бъде уговорена в размер
по-висок от този между граждани.
Поддържа се, че независимо в какъв максимум е определена
възнаградителната лихва по договора от по-голямо значение за потребителя, а
и относно законосъобразността на съответната клауза е процента на ГПР
приложим върху заетата сума, тъй като ОЛП е компонент при изчисляването
на ГПР.
Твърди се, че в случая ГПР е в размер на 49% , което е в границите на
допустимия максимум определен от разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК - пет
пъти размера на законната лихва или 50%.
Излагат се и аргументи по отношение на общите възражения за
недействителност на договора за потребителски кредит.
Иска се от съда да отхвърли иска изцяло, като неоснователен и
недоказан, както и да бъде присъдено и юрисконсултското възнаграждение за
водене на делото.
По делото е назначена съдебно-икономическа експертиза.
Съдът, като прецени събраните по делото писмени доказателства,
намира за установено следното: Не се спори между страните, а и от
представените писмени доказателства е видно, че между ответника и „Ти Би
Ай Банк“ ЕАД е възникнало облигационно правоотношение по силата на
сключен между тях договор за потребителски кредит,като съгласно чл. 7 т.2.1
от договора кредиторът е превел средствата по кредита на потребителя.
Не е спорно и обстоятелството,че ответника- кредитор е изпълнил
задължението си по договора предоставяйки сумата, предмет на договора,
която ищеца се задължил да върне, ведно с дължимите такси и лихви
5
съобразно обективирания в договора погасителен план.
По делото е представен и договора за потребителски кредит от
09.04.2020 г. сключен между Ти Би Ай Банк ЕАД – кредитор и А. Н. М.-
длъжник при следните параметри: размер на кредита 9402.47 лева, годишен
лихвен процент в размер на 47.33 %, годишен процент на разходите в размер
на 49 % и обща сума дължима от потребителя в размер от 16713.60 лв.. В
договора е обективиран погасителен план, съгласно който кредитът следвало
да бъде изплатен на 32 месечни вноски в размер на 522.30 лева всяка, с падеж
на първата вноска 15.07.2020 г. и падеж на последната вноска 15.02.2023 г..
В първоначалното си заключение по назначената по делото съдебно-
счетоводна експертиза вещото лице посочва,че размера на годишния процент
на разходите по договора /ГПР/ ,изчислен по формулата,съгласно приложение
№1 към чл.19 ал.2 от ЗПК е 59.0744%..В допълнително си заключение обаче
вещото лице посочва,че годишния процент на разходите по договора е
49.8162 % .При изслушването вещото лице е посочило,че при първоначалния
вариант не е съобразил обстоятелството ,че кредита е имал гратисен период
от 09.04.2020 г. до 15.06.2020 г., и който не е следвало да се включва при
направеното изчисление.Вещото лице изразява категорично становище,че
резултата по допълнителното заключение е обективен и правилен, което се
възприема от съда.
С оглед изложеното съдът приема,че реалния и действителен ГПР по
процесния договор е 49.8162 %.
При така установените по делото факти, съдът достига до следните
правни изводи:
Предявен е иск за прогласяване нищожността на сключения между
страните Договор за потребителски кредит ,поради неспазване на нормите на
чл. 11, ал.1 т.10 във вр. с чл. 22 от ЗПК и поради накърняване на добрите
нрави.
Съдът следва да се произнесе по съответствието на договора с
изискванията за действителност в рамките на наведените от ищцата с
исковата молба основания за неговата недействителност.
Ищцата претендира нищожност на договора на основание чл.22 ЗПК
вр.чл.11 ал.1 т.10 ЗПК,респективно чл.26 ал.1 пр.1 ЗЗД .
Настоящият съдебен състав намира, че в конкретния случай е спазена
разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т .10 от ЗПК,тъй като в договора се съдържа
годишен процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя.
Отделно в него са посочени- дата и място на сключването; вид на
6
предоставения кредит; индивидуализация на страните; срок на договора;
общия размер на кредита и начин на усвояването му; условията за
издължаване на кредита, вкл. погасителен план, съдържащ информация
относно размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните
вноски.
В чл. 10 от договора е посочен годишния процент на разходите на
заема- 49 % ,който съответно е изискуем по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Съгласно заключението на вещото лице действителния му размер е над
този по договора,но не превишава размера по чл.19 ал.4 от ГПК.
Обстоятелството дали така посочения ГПР в договора отговаря на
действителния размер, както и какво включва същия по смисъла на чл. 19, ал.
1 от ЗПК е относимо към разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не влече след
себе си недействителност на целия договор,така както е претендирано по
делото .
В Закона за потребителския кредит изчерпателно са посочени
основанията за недействителност на договора за потребителски кредит и
същите не следва да се тълкуват разширително, а именно, че при неправилно
посочен ГПР договорът е изцяло недействителен. Аргумент в тази насока е
чл. 19, ал. 4 и ал. 5 от ЗПК, които предвиждат нищожност на клаузата, водеща
до превишаване размерите на ГПР предвидени в ал. 4.
Предвид изложеното съдът намира, че процесния договор не е
нищожен на претендираното от ищцата основание - чл.22 ЗПК вр.чл.11 ал.1
т.10 ЗПК..1 т.10 ЗПК.
По отношение второто въведено от ищцата основание за нищожност
на договора-чл.26 ал.1 пр.3 от ЗЗД съдът приема следното:
Твърди се от ищцата ,че клаузата, регламентиращи ГЛП е нищожна ,
поради накърняване на добрите нрави .
Съгласно трайно установената практика на ВКС( Р. № 906/ 30.12.2004
г. по гр. д. № 1106/2003 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС; Р. № 378/ 18.05.2006 г. по
гр. д. № 315/2005 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС; Определение № 901/10.07.2015 г.
по гр. д. № 6295/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС) уговорката за заплащането
на възнаградителна лихва ще противоречи на добрите нрави, когато
надвишава 3-пъти размера на законната лихва за забава, а по обезпечените
кредити 2-пъти.
Налага се извод,че максималният размер, до който може да бъде
уговаряна възнаградителна лихва в случая, за да не противоречи на добрите
нрави, е 30%.
В настоящия казус, договореният от страните ГЛП е в размер на
7
47.33% от стойността на кредита и същият значително надхвърля размера на
законната лихва, който следва да се съобрази с определения от БНП основен
лихвен процент за 2020 г. и 10 пункта надбавка, поради което съдът приема,
че договорената от страните клауза е нищожна поради противоречие с
добрите нрави, тъй като надвишава с повече от три пъти законната лихва.
Определената с договора лихва противоречи на добрите нрави и по
конкретно на общоприетите принципи за справедливост и добросъвестност в
гражданските и търговските взаимоотношения и еквивалентност на
насрещните престации.
По този начин се създават условия за неоснователно обогатяване на
ответника и доколкото тази клауза на договора не може да бъде заместена по
право от повелителни норми на закона и не може да се предположи, че
сделката би била сключена и без недействителните й части, при положение че
договорът е възмезден и включването на клауза за договаряне на лихвен
процент по кредита е въведено като изрично изискване в чл.11, ал.1, т.9 и 10,
договорът следва да се прогласи за изначално недействителен.
В чл. 26 ал 4 от ЗЗД е посочено, че нищожността на отделни клаузи от
договора не влече нищожност на целия договор, ако те могат да бъдат
заместени по право от повелителни норми на закона или ако може да се
предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части.
В случая чл.26 ал.4 от ЗЗД не може да бъде приложен, тъй като
нищожната клауза в договора за паричен заем, относно размера на
договорната лихва, не може да бъде заместена по право или санирана от
повелителни норми на закона, нито пък договора,който освен потребителски
е и за банков кредит по смисъла на чл.430 ТЗ, би могъл да се сключи без
такава клауза. Нищожната клауза в случая представлява съществена такава
по договора , без която същия не би могъл да съществува.
Във връзка с изложеното съдът не споделя аргументите на ответника,
че по отношение на размера на възнаградителната лихва, като компонент от
ГПР,е достатъчно да не превишава максимално допустимия размер по чл.19
ал.4 ГПК.
Нормите на чл.19 ал.4 и 5 ЗПК не изключват преценката на съда при
противоречие с добрите нрави и в случай когато оскъпяването е под
посочения в закона праг на ГПР/в този смисъл определение №527/09.06.2022
г. по гр.д.№ 151/2022 г. на ВКС/ .
По тези съображения настоящата инстанция счита, че ще следва да се
уважи иска за прогласяване нищожността на процесния договор за паричен
заем , като нищожен поради противоречие с добрите нрави на осн. чл. 26, ал.
8
1 пр. 3 от ЗЗД.
На осн.чл.78 ал.1 ГПК ищеца има право на разноски.В случая обаче от
ищцата такива не са направени , тъй като същата е освободена на осн.чл.83
ал.ГПК. Видно от приложения ДПЗС №23/29.12.2021 г.,фигуриращ по
в.ч.гр.д.№ 138/2022 г. по описа на ВдОД,ищцата е представлявана по
настоящето дело от мл.адвокат Б. В. Б.,ЕГН **********, от АК-Видин, личен
№ ************* и адрес: гр. ***************. Процесуалното
представителство е осъществено безплатно при условията на чл. 38 ал.1 т.2 от
ЗА на материално затруднено лице. Цената на иска е в размер на 9402.47 лв..
Съгласно чл. 2, ал. 2 от НМРАВ-в случаите по чл. 38, ал. 2 от Закона за
адвокатурата полагащото се адвокатско възнаграждение се определя от
съда.Към датата на образуване на настоящето,включително и към датата на
сключване на договора за правна защита,е действала НАРЕДБА № 1 от
9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения/ в
редакцията от бр. 68 на ДВ от 31.07.2020 г./, и която следва да се приложи
при определяне на адвокатското възнаграждение.В тази връзка и съгласно чл.
7, ал. 2, т.3 от Наредбата съдът определя възнаграждение в размер от 800.12
лв. ,която сума ответникът следва да бъде осъден да заплати на процесуалния
представител на ищцата.
С оглед изхода на делото ответника следва да бъде осъден да заплати в
полза на Съдебната власт по смета на РС-Видин сумата от 80 лв.,направени
разноски от бюджета на съда за възнаграждение на вещо лице,както и
дължимата се по делото държавна такса от 376.10 лв.
Водим от горното ,Съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА на договор за потребителски
кредит № **********/ 09.04.2020 г., сключен между кредитополучателя А. Н.
М. от гр.**************,ЕГН ********** и кредитора “ТИ БИ АЙ БАНК”
ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
„Димитър Хаджикоцев“ № 52-54,по иска предявен от А. Н. М. от
гр.**************,ЕГН ********** против “ТИ БИ АЙ БАНК” ЕАД, ЕИК
********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Димитър
Хаджикоцев“ № 52-54 ,на основание чл.26 ал.1 пр.3 ЗЗД.
ОСЪЖДА “ТИ БИ АЙ БАНК” ЕАД, ЕИК ********, със седалище и
9
адрес на управление: гр. София, ул. „Димитър Хаджикоцев“ № 52-54 да
заплати на мл.адвокат Б. В. Б.,ЕГН **********, от АК-Видин, личен №
************* и адрес: гр. *************** , на основание чл. 38, ал. 2 вр.
чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата, сумата от 800.12 лв.,
представляваща адвокатско възнаграждение за процесуално представителство
на ищцата А. Н. М. от гр.**************,ЕГН ********** по настоящето
гр. д. № 394/2022 г. по описа на ВдРС.
ОСЪЖДА “ТИ БИ АЙ БАНК” ЕАД, ЕИК ********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, ул. „Димитър Хаджикоцев“ № 52-54 да
заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на РС- Видин
следните суми: 80 лв.-направени разноски от бюджета на съда, 376.10 лв.-
държавна такса, както сумата в размер на 5.00 /пет/ лева, в случай на
служебно издаване на изпълнителен лист.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Окръжен
съд-Видин в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Видин: _______________________
10