Р Е Ш
Е Н И Е
№ 538
гр. Пловдив, 02.06.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД ПЛОВДИВ, ГО, V състав в открито съдебно заседание от двадесет и
шести май две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА СТЕФАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВИДЕЛИНА КУРШУМОВА
ЗОРНИЦА ТУХЧИЕВА
при участието на
секретаря Петя Цонкова, като разгледа докладваното от младши съдия Зорница
Тухчиева въззивно гражданско дело № 70
по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК
Образувано е по въззивна жалба вх. № 77451/ 27.11.2019
год. по описа на РС – Пловдив, депозирана от адв. Ж.Д., в качеството ѝ на
пълномощник на Медицински център „Хипоталамус“ ООД против решение № 4184 от
01.11.2019 г., постановено по гр. дело № 18682 по описа за 2018 г. на
РС-Пловдив, XIV – ти граждански състав, с което
са отхвърлени предявените от дружеството - жалбоподател искове за осъждането на
„АИППМП - д-р Л.К.“ ЕООД да заплати на Медицински център „Хипоталамус“ ООД
сумата от 52.25 лева - главница по фактура № 2076/21.11.2013г. и сумата от 52.25
лева - главница по фактура № 2149/13.12.2013г. и двете представляващи
възнаграждение за оказване на медицинска помощ, съответно за месец ноември 2013
г. и месец декември 2013 г. по договор от 06.11.2012г., както и сумата от
2845.00 лева - обезщетение за забава в размер на 3% на ден върху главницата по
фактура № 2076/21.11.2013г. за периода от 01.12.2013г. до 02.11.2018г. и сумата
от 2780.00 лева- обезщетение за забава в размер на 3% на ден върху главницата
по фактура № 2149/13.12.2013г. за периода от 01.01.2014г. до 02.11.2018г.,
ведно със законната лихва върху главниците от подаването на исковата молба на
23.11.2018г. до изплащането на вземанията.
С обжалвания първоинстанционен акт Медицински център
„Хипоталамус“ ООД е осъден да заплати на „АИППМП - д-р Л.К.“ ЕООД и сумата от
720 лв. - разноски по делото.
В жалбата се излагат съображения за неправилност на
атакувания съдебен акт, поради нарушение на материалния закон, съществено
нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Процесуалният
представител на жалбоподателя не е съгласен с извода на първоинстанционния съд,
че вземането е погасено по давност, като излага аргументи в тази насока с
искане за отмяна на атакуваното решение и връщане на делото за ново разглеждане
на друг състав на същия съд или постановяване на решение по същество, с което
да се уважат предявените искове. Претендират се и направените съдебно -
деловодни разноски. Идентични съображения и допълнителни такива, са изложени в представена
по делото писмена защита.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е
постъпил отговор, депозиран от адв. Ш. - пълномощник на въззиваемата страна, с
който се поддържа становище за допустимост, но неоснователност на въззивната
жалба, като е формулирано искане за потвърждаване на първоинстанционния съдебен
акт. Претендират се и направените пред настоящата инстанция разноски.
В съдебно заседание пред
въззивния съд, страните поддържат, съответно въззивната жалба и писмения
отговор.
Настоящият
въззивен състав след като прецени събраните по делото доказателства,
становищата на страните и наведените от тях възражения, приема за установено
следното:
Въззивната
жалба е подадена в предвидения от закона срок от лице, имащо право на жалба
срещу акт, подлежащ на инстанционен контрол, поради което се явява процесуално
допустима.
Разгледана
по същество, същата е неоснователна по следните съображения:
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Първоинстанционното
решение е валидно и допустимо - постановено е в рамките на правораздавателната
компетентност на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и
петитума на искането за съдебна защита.
Районният
съд е бил сезиран с осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД и
чл. 92 ЗЗД.
Съгласно
чл. 269 изр. 2 от ГПК по правилността на решението съдът е ограничен от
посоченото в жалбата, доколкото не се засяга приложението на императивна
материалноправна разпоредба, както и не се твърди конкретно нарушение на
процесуалните правила, обосноваващо служебно събиране на доказателства.
По
делото не се спори, а и във въззивната жалба не са наведени конкретни твърдения
за неправилно установени факти от страна на първостепенния съд, поради което и
с оглед разясненията в т. 3 от ТР № 1/ 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС, въззивният съд не може да приеме различни от посочените факти.
В
настоящия случай от фактическа страна липсва спор, а и от формираната в хода на
първоинстанционното производство доказателствена съвкупност, включително от
представения по делото Договор от 06.11.2012 г., се установява, че между
страните е съществувало валидно облигационно правоотношение по силата на което
ответното дружество „АИППМП - д-р Л.К.“ ЕООД е възложил на ищцовото дружество –
„Медицински център Хипоталамус“ ООД да осигурява срещу възнаграждение здравно
обслужване на здравноосигурените лица, включени в пациентската листа на
възложителя, като предоставя медицинска помощ на пациентите извън работния
график на „АИППМП - д-р Л.К.“ ЕООД с постоянен денонощен достъп чрез дежурен
кабинет при условията на сключен с РЗОК и съгласно Наредба № 40/2004 г. за
определяне на основния пакет от здравни дейности, гарантиран от бюджета на
НЗОК. Горепосоченият договор е бил със срок на действие от 01.01.2013 г. до
31.12.2013 г.
От
показанията на разпитаната в хода на първоинстанционното производство
свидетелка Г. Б. се установява, че за процесните месеци – ноември и декември
2013 г. е бил на разположение и е действал дежурен кабинет в медицинския център,
т.е налице е била възможност, в случай на необходимост, пациентите на д- р К.
да бъдат приети и да им бъде предоставена медицинска помощ.
Видно
от текста на чл. 8 от процесния договор, цената на предоставената услуга се
равнява на сумата от 0,11 лева за всеки пациент от листата, без значение дали
пациентът е потърсил и дали му е предоставена медицинска помощ. Съгласно
чл. 16 от договора броят на здравноосигурените лица, включени в пациентската
листа на „АИППМП - д-р Л.К.“ ЕООД към датата на подписването му е 500 души,
като същият не е оспорен от ответната страна по спора.
В
аспект на гореизложеното, при постановяване на обжалваното съдебно решение,
първостепенният съд правилно е приел че претенцията за главница се явява
установена по основание и размер. Правилен е и изводът на районния съдия
относно неоснователността на иска по чл. 79, ал.1 ЗЗД, доколкото вземането е
погасено с изтичането на кратката (3-годишната)
погасителна давност, тъй като процесното парично вземане е периодично – арг.
чл. 111, б. „в” ЗЗД.
С жалбата е
аргументирана тезата, че в настоящия случай претендираните вземания няма как да
бъдат третирани като периодични плащания по смисъла на чл. 111 б. „в“ от ЗЗД,
тъй като не бил налице единен правопораждащ факт по смисъла на ТР № 3/18.05.2012г.
по т.д. № 3/2011 г., ОСГК, ВКС. Задължението за плащане не бил договорът от
06.11.2012 г., а извършването и приемането на работата. Настоящият съдебен
състав намира тези доводи за неправилни и несъвместими с постановките на цитираното
тълкувателно решение, както и със съдържанието на договора, сключен между
страните. По смисъла на посочения съдебен акт "Периодично" е това плащане, което не е
еднократно и не се изчерпва с едно единствено предаване на пари или заместими
вещи. Задължението е за трайно изпълнение, защото длъжникът трябва да престира
повече от един път в течение на определен срок. Неговото задължение е за
повтарящо се изпълнение. Тези множество престации се обединяват от това, че
имат един и същ правопораждащ факт и
падежът им настъпва периодично. Еднаквостта или различието на размера на
задължението за плащане нямат отношение към характеристиката му като
периодично, а единствено е необходимо той да е предварително определен или
определяем.
В
настоящия случай процесните парични вземания, притежават посочената по – горе
съвкупност от белези, включително имат единен правопораждащ факт – договорът от
06.11.2012 г., като както вече беше отбелязано, съгласно чл.8 от него
възнаграждението се дължи независимо от това дали пациентът е потърсил и
дали му е била предоставена медицинска помощ, т. е независимо от това дали
е била извършена каквато и да е работа от страна на дружеството – жалбоподател.
С оглед
разпоредбата на чл. 11 от договора падежът на задълженията е настъпил както
следва: за фактура № 2076 /21.11.2013г. на 30.11.2013 г., а за фактура № 2149/13.12.2013г.
на 30.12.2013 г. Следователно кратката
(3-годишната) погасителната давност е изтекла съответно на 30.11.2016 г. по отношение на вземането по фактура № 2076, и
на 30.12.2016 г. по отношение
на вземането по фактура № 2149, като претенцията е предявена извънсъдебно с
нотариална покана от 16.10.2018 г., получена от въззиваемата на 29.10.2018
г. и съдебно на 23.11.2018 г. Ответникът своевременно – в отговора
на исковата молба, е релевирал това правопогасяващо възражение, поради което
съдът правилно го е обсъдил и взел предвид – арг. чл. 120 ЗЗД.
Както
бе изяснено, по силата на чл. 269, изр. 2 ГПК, въззивният съд е длъжен да се
произнесе по правилността на обжалвания съдебен акт само по релевираните в
жалбата основания, поради което без съответен довод в жалбата, съдът не следва да обсъжда правилността
на изводите на първостепенния съд относно претенцията за обезщетение за забава,
поради което на основание чл.
272 ГПК въззивният съд препраща към
мотивите на първоинстанционния съд, които стават част от правните съждения на
настоящото решение.
Съобразно
обстоятелството, че правният извод, до който въззивната инстанция е достигнала,
съответства на крайните правни съждения на първоинстанционния съд, на основание
чл. 271 ГПК решението на ПРС следва да бъде потвърдено.
При този изход на
спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК в полза на
въззиваемата страна - ответник следва да се присъдят съдебни разноски за
адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред настоящата
въззивна инстанция. По отношение на същото своевременно са представени списък на разноските по чл. 80 ГПК, договор за правна
защита и съдействие от 17.12.2019г., както и вносна бележка от 13.02.2020 г.
/л. 46- 47/, видно от които въззиваемата
е заплатила претендираното възнаграждение в размер на 720 лева с включен ДДС по посочена в договора банкова сметка. ***едание
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, настоящият съдебен
състав намира същото за основателно. Съгласно правилото на чл. 7, ал. 2, т. 3 (изм. с Решение № 5419 на ВАС на РБ - бр. 45 от 2020
г. , в сила от 15.05.2020 г.) от Наредба №1/09.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения следва да се присъди възнаграждение в
размер на 479,18 (четиристотин седемдесет и девет лева и осемнадесет
стотинки) лева.
С оглед
на правилата, установени от чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК въззивното решение не
подлежи на касационно обжалване, тъй като настоящото решение е по търговско
дело по смисъла на същата разпоредба с цена на иска до 20 000 лв. и е относно
облигационно правоотношение.
Така
мотивиран, Пловдивският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 4184 от 01.11.2019 г., постановено по гр.
дело № 18682 по описа за 2018 г. на РС - Пловдив, XIV – ти граждански състав
ОСЪЖДА на основание чл. 78,
ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273 „Медицински
център Хипоталамус“ ООД, ЕИК **** да заплати на „АИППМП - д-р Л.К.“
ЕООД, ЕИК ****, сумата от 479,18 лв. – разноски по делото за адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: