РЕШЕНИЕ
№1883
гр. Пловдив, 26 октомври, 2022 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХХIV състав, в открито заседание на двадесет и
седми септември, две хиляди двадесет и втората година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ДИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:ВЕЛИЧКА ГЕОРГИЕВА
СВЕТЛАНА
МЕТОДИЕВА
при секретаря Ваня Петкова и с участието на прокурора от
ОП – Пловдив Димитър Молев, като разгледа докладваното от съдия Св. Методиева
касационно административно дело № 1431 по описа на съда за 2022 г., за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.285, ал.1 от Закона за
изпълнение на наказанията и задържането под стража /ЗИНЗС/ и глава XII от АПК.
Депозирани са две касационни жалби против решение №
579/08.04.2022 г., постановено по административно дело № 2248/2021 г. по описа
на Административен съд Пловдив, ХII състав, с което са отчасти уважени три искови претенции
на В.И.И. с ЕГН **********, като съответно е осъдена Главна дирекция
„Изпълнение на наказанията“ гр.София да му заплати общо обезщетение за
неимуществени вреди в резултат от поставянето му в неблагоприятни условия при
изтърпяване на наказанието лишаване от свобода в Затвора Пловдив, изразило се в
липса на достатъчно жилищна площ, в размер на обезщетението от 4032 лева, със
законна лихва от 27.08.2021 г. до окончателното изплащане на сумата, за
периодите от 05.02.2019 г. до 07.02.2019 г. и от 17.03.2021 до 22.03.2021 г.,
както и от 19.06.2017 г. до 31.12.20217 г., от 23.03.2021 г. до 26.03.2021 г.,
от 30.03.2021 г. до 10.05.2021 г., от 15.05.2021 г. до 21.05.2021 г., от
18.06.2021 г. до 23.06.2021 г. и от 09.07.2021 г. до 05.08.2021 г.,
включително. Със същото решение претенцията на И. за периодите от 01.01.2017 г.
до 18.06.2017 г., от 02.01.2018 г. до 01.08.2018 г., от 02.08.2018 г. до 04.02.2019
г., от 08.02.2019 г. до 16.03.2019 г., от 12.09.2020 г. до 16.03.2021 г., от
27.03.2021 г. до 29.03.2021 г., от 11.05.2021 г. до 14.05.2021 г., от
22.05.2021 г. до 17.06.2021 г., от 24.06.2021 г. до 08.07.2021 г. и от
06.08.2021 г. до 16.08.2021 г. са отхвърлени поради неоснователност и
недоказаност. С обжалваното решение ГДИН- София е осъдена да заплати на ищеца И.
разноските за държавна такса от 10 лева.
Касационният жалбоподател Главна Дирекция „Изпълнение на
наказанията“ /ГДИН/ гр. София, обжалва Решение № 579/08.04.2022 г. отчасти в
осъдителната му част, като в касационната жалба се сочи, че жалбоподателят не е
останал доволен от решението в частта му за размера на присъденото обезщетение. Твърди се в жалбата на ГДИН, че първоинстанционното
решение в осъдителната му част е неправилно и необосновано, като се сочи, че
съдът не е преценил правилно доказателствената тежест на събраните
доказателства, не е установил по категоричен начин вредата, бездействието на
администрацията и причинната връзка. Сочи се, че установената пренаселеност в
Затвора – Пловдив била компенсирана от възможността за раздвижване на лишените
от свобода в коридорите и в останалите помещения. Твърди се, че неимуществени
вреди не били доказани и съдът бил направил субективна преценка за тяхното
наличие, което било съществен порок на решението му. Прави се искане за отмяна
на обжалваното решение и постановяване на ново такова по същество, с което да
се отхвърлят исковите претенции на В.И., или решението да се отмени в частта
му, с която ГДИН е осъдена да заплати общо обезщетение за сумата над 500 лева
до присъдения размер от 4032 лева. Претендира се юрисконсултско възнаграждение.
В съдебно заседание, редовно призован, касационният жалбоподател ГДИН не е
изпратил представител и не е взел становище по същество, нито такова по жалбата
на другия касационен жалбоподател В.И..
Касационният
жалбоподател В.И. в жалбата си, депозирана чрез пълномощника му адв. С.,
както и в депозирана писмена защита, твърди, че е следвало изцяло да се уважат
претенциите на ищеца, като изцяло доказани.
Моли се съдът да се ръководи от актуалната практика на ЕСПЧ, формирана по идентични
казуси, отнасящи се до осъдителни решения спрямо държавата ни през последните
години за нарушения по чл.3 от ЕКПЧОС. Не са претендирани разноски. В съдебно
заседание не са се явили нито жалбоподателят И., нито пълномощника му, като
същите не са взели становище и по касационната жалба на другата страна.
Прокурор Молев при ОП Пловдив изразява становище за
неоснователност и на двете касационни жалби.
Касационният съд, като извърши преглед на обжалваното
съдебно решение по повод на наведените от страните оплаквания, както и във
връзка с дължимата служебна проверка по чл.218, ал.2 от АПК, намери следното:
Касационните жалби са подадени в предвидения законов срок
и от страни по първоинстанционното производство, за които в съответната
обжалвана част решението е неблагоприятно, поради което и всяка от жалбите се
явява допустима. Разгледана по същество, всяка от касационните жалби съдът
намира за неоснователна.
Съдът, постановил оспореното решение, като е изложил
възприетата от него на базата на събраните относими доказателства фактическа
обстановка, е приел в мотивите си, че предявените искови претенции с правно
основание по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС за всеки от общо три искови периода, които
са били конкретизирани в нарочна молба от ищеца по указания на съдията - докладчик,
следва да се уважат само отчасти, като в тази връзка е установил изобщо
неоснователност на оплакванията по отношение на исковия период, за който се
претендира ищецът да е бил в Ареста Пловдив и е намерил за частично основателни
останалите две претенции, касателно престоя му в Затвора Пловдив при това само
за посочените в диспозитива на съдебното решение периоди и предвид доказване
само на едно от оплакванията на ищеца, а именно това за пренаселеност на
мястото, в което е изтърпявал наказание лишаване от свобода.
Правилно Административен съд - Пловдив в състава,
постановил обжалваното решение, е установил на базата на приетите доказателства
точните периоди, в които И. практически е бил задържан в Затвора Пловдив, както
и по отношение на това в кои точно периоди не е била осигурена разполагаема
площ от 4 кв.м., според изискването на чл.43, ал.4 от ЗИНЗС. Съставът,
постановил съдебното решение, след като преди това е задължил ответника да
представи съответна информация, законосъобразно е приложил и нормата на чл.284,
ал.3 от ЗИНЗС само по отношение на онези периоди, за които, въпреки
задължаването ѝ, ответната страна не е представила информацията,
необходима за правилното решаване на делото. Обосновано съдът е отхвърлил
останалите оплаквания, свързани с твърдяно бездействие на администрацията в Затвора
Пловдив по осигуряване на благоприятни условия при изтърпяване на наказанието
лишаване от свобода в съответствие с чл.3 от ЗИНЗС. Последното съдът е сторил,
след като е анализирал събраните в значителен обем писмени доказателства, като
ги е съпоставил и с гласните такива. Като неоснователни поради това и
касационната инстанция преценява доводите на касационния жалбоподател И.
относно това, че исковете е следвало да бъдат уважени в пълен размер поради
доказване на всички негови оплаквания, направени пред първата инстанция.
Напротив, както се посочи, първоинстанционният съд е изложил специално мотиви
по отношение на всяко от конкретните отхвърлени като недоказани оплаквания
поотделно, които напълно се възприемат от настоящата инстанция като обосновани
със събраните доказателства, поради което и в тази част съдът препраща към
мотивите на първоинстанционното решение, съгласно възможността по чл.221, ал.2
от АПК. Прави впечатление, впрочем, че в писмената защита на И. се съдържат
съвсем нови твърдения за изобщо невъзведени оплаквания пред първоинстанционния
съд, като например такива за липса на чист въздух, естествена светлина и
условия за раздвижване, неблагоприятна температурата в помещенията по
престояване на ищеца И. и т.н., по които първата съдебна инстанция не е
излагала мотиви, но не е и била длъжна, защото такива оплаквания не са били
част от съдържанието на исковата молба. Посоченото от страна на жалбоподателя И.
обстоятелство, че понеже по делото е установено редовно пръскане на помещенията
на Затвора Пловдив против инсекти, то това водело до извод за това, че такива
постоянно присъстват и оттам за доказаност на претенцията му за заразеност на
мястото по пребиваване на жалбоподателя, настоящата съдебна инстанция намира за
превратно тълкуване на фактите. Следва да се има предвид, че в производството
по чл.285 от ЗИНЗС се прилагат правилата на глава единадесета от АПК, като
според чл.203, ал.1 от АПК обезщетение се присъжда за вреди от незаконосъобразни
актове, действия или бездействия на административни органи и длъжностни лица. В случая,
първоинстанционният съд не е установил конкретни незаконосъобразни действия,
които да са довели до наличното иначе заразяване на помещенията на затвора с
инсекти, нито пък бездействие на администрацията, свързано с непредприемане на
каквито и да било мерки по отстраняване на тези неблагоприятни условия на
престой в затвора. Напротив, установена е насочена към предотвратяване на този
проблем активна дейност, а именно сключени са договори със съответни
специализирани в борбата с вредители фирми и се извършва периодична дейност по
ДДД обработка, като прави впечатление, че в част от протоколите, които
обективират осъществяването на такава дейност, е изрично посочено, че след
извършената обработка няма установено наличие на вредители.
Относно установеното като доказано единствено оплакване
на ищеца първоинстанционният съд е отчел
при разрешаване на случая указаното в пилотното Решение на ЕСПЧ „Нешков и други
срещу България“, както и в други решения на ЕСПЧ, които са цитирани, като е
приел че и само поставянето в условия на пренаселеност е достатъчно основание
да се счете, че е налице нарушение на чл.3 от ЕКПЧ, респ. чл.3 от ЗИНЗС.
Възраженията на касационния жалбоподател ГДИН
София за неправилност на съдебното решение поради недоказаност на установеното
от съда оплакване на И. относно пренаселеност в местата за лишаване от свобода
настоящият съдебен състав намира за неоснователни. Ответникът по иска, на
когото е била и надлежно указана доказателствената тежест, е бил длъжен да
обори оплакванията на ищеца за пренаселеност, с което се е справил само
отчасти. Поради това и неоснователни са твърденията на касационния жалбоподател
ГДИН София за необоснованост на съдебното решение досежно доказаността на исковите
претенции в посочената им част, доколкото е видно, че първоинстанционният съд е
основал решението си на годни доказателства и фактът, че ответникът по иска не
е проявил достатъчна активност да ангажира такива в насока потвърждаване на
своята теза за неоснователност на претенциите на И., не може да бъде ползван
като основание за касиране на решението, при условие, че възможност да ангажира
доказателства са били предоставени от съда на ответника по иска.
Неосигуряването на достатъчна жилищна площ, установено от
първоинстанционния съд, категорично е резултат от форма на бездействие на
администрацията в местата за лишаване от свобода и в тази насока е налице пряка
причинно-следствена връзка на тези установени нарушения по чл.3 от ЗИНЗС и
претендираните от ищеца вреди. Правилно
първоинстанционният съд е приел в решението си, че фактът на пренаселеност е
бил достатъчен, за да се счете, че е налице поставяне на И. в неблагоприятно
положение от администрацията на Затвора Пловдив, което покрива обективните
предпоставки по чл.3, ал.2 от ЗИНЗС, респ. чл.3 от КПЧОС. Според ЕСПЧ при оценката на това дали
е налице нарушение на чл.3 от Конвенцията по отношение на липсата на лично
пространство, трябва да се вземат предвид следните фактори: (а) всяко задържано
лице трябва да има индивидуално място за спане; (б) всяко задържано лице трябва
да има най-малко три квадратни метра жилищна площ; и (в) размера на килията
трябва да дава възможност на задържаните лица да се движат свободно между
мебелите, като липсата на някои от тези елементи сама по себе си поражда
сериозно предположение, че условията на задържане са в нарушение на този член.
В тази насока и възражението по касационната жалба на ГДИН, съдържащо и
признание за наличната пренаселеност, че независимо от това, пренаселеността се
преодолявала с оглед факта, че на лишените от свобода било позволено да се
движат по коридора и да посещават други помещения, не може да бъде преценено
като основателно. И това е така, защото пак ЕСПЧ /конкр. в пилотното Решение
Нешков и др. срещу България/, приема, че при оценката на наличното пространство в местата за лишаване от свобода
трябва да се вземе предвид пространството, заемано от мебели и обзавеждане в килията, като следва да се има
предвид, че жизнената площ за всяко от лицата е площта, която следва да
осигурява възможност те да сменят позата си и да извършват свободно движения за
задоволяване на битовите си нужди - спане, обличане, занимания в затворени помещения, като гледане на
телевизия, четене на книги и т.н. Сиреч, приема се, че има нарушение винаги,
когато в самото спално помещение площта, полагаща се на един затворник, е
по-малка от 4 кв. м. и че има особено съществено нарушение, когато тя е под 3
кв.м., предвид факта, че основно лишените от свобода прекарват своето време
именно в килиите /спалните помещения/. В случая от доказателствата по делото –
справките относно размера на стаите по настаняване на И. /например за престоя в
стая №27/, може да се направи извод и че
за част от периодите по решението на първоинстанционния съд разполагаемата площ
е била и под 3 кв. м. на човек, при което пренаселеността трябва да се счита за
толкова тежка, че да доведе сама по себе си, независимо от други фактори, до
нарушение на чл.3 от Конвенцията /в този см. вж. пак Решение Нешков и др. срещу
България/.
Неоснователни са оплакванията в касационната жалба на
ГДИН София и че вредите, признати за причинени на И., са останали недоказани
пред първоинстанционния съд и съдът ги бил извел на база свои субективни
възприятия. Следва да се има предвид тук факта, че според разпоредбата на
чл.284, ал.5 от ЗИНЗС, в случаите по ал.1, а именно на установено нарушение по
чл.3 от ЗИНЗС, настъпването на неимуществени вреди, каквито са претендирани, се
предполага до доказване на противното. В случая, тази презумпция не е била
оборена от страна на касационния жалбоподател ГДИН София при разглеждане на
делото пред първоинстанционния съд касателно установените от съда факти на
нарушение по чл.3 от ЗИНЗС. Съгласно неколкократно цитираното вече пилотно
решение на ЕСПЧ от 27.01.2015 г. по делото Нешков и др. срещу
България, също не е необходимо доказването на настъпили вреди при наличието на
нечовешки и/или унизителни условия на живот
в условията на арест. Според настоящата съдебна инстанция, първоинстанционният
съд е установил категорично нарушение на чл.3, ал.2 от ЗИНЗС, като с оглед
съдържанието на същото, правилно е намерил, че то действително води до
неприятните психически изживявания, посочени от ищеца в исковата му молба. В
тази насока от страна на ответника по исковете, както се каза, не са ангажирани
доказателства, които да са могли да доведат до противен извод. В случая не е
била налице искова претенция, при която е следвало да се изследват поставени от
страна на ищеца някакви по-високи изисквания, свързани с индивидуални негови
битови потребности, както се твърди в жалбата на ГДИН.
Съобразно с общите принципи, изложени и в делото
на ЕСПЧ Ананиев и др. срещу България, властите трябва да гарантират, че едно
лице е задържано при условия, съвместими с уважението към човешкото
достойнство, че начинът и методът на изпълнение на наказанието лишаване от
свобода или друг вид мярка за задържане не подлага човека на стрес или
трудности с интензитет, надвишаващ неизбежната степен на страдание, присъща на
задържането и практическите изисквания на лишаването от свобода, че здравето и
благосъстоянието на човека са гарантирани в достатъчна степен. Поради това и
обстоятелството, че дадено лице търпи наказание лишаване от свобода и именно
поради това е в пенитенциарно заведение, не може да се сочи като основателен
довод във връзка с това, че именно поради този факт няма как да не му бъдат
причинени вреди, доколкото в случая, обезщетение е присъдено поради
констатирано поведение по чл.3, ал.2 от ЗИНЗС, което е свързано с поставяне на
лишен от свобода в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието му,
изрично предвидени в закона като основание да се приеме нарушение по чл.3, ал.1
от ЗИНЗС.
Неоснователно
е възражението в касационната жалба, както на ГДИН - София, така и тази на И.,
по отношение на общия размер на присъдено обезщетение. Настоящата инстанция
намира, че присъждането на общо обезщетение при налични три отделни искови
претенции, само две от които се уважават, не е било достатъчно коректно и в
тази връзка диспозитивът на съдебното решение не съдържа конкретно произнасяне
поотделно по всяка от претенциите, включително и изрично частично, или
съответно цялостно отхвърляне на конкретния иск, което според настоящия съд
именно би било процесуално издържано. Същевременно обаче, като се вземе предвид
характера на производството и подлежащите на установяване в него факти, както и
практиката на ЕСПЧ, при която се разглежда цялостното отношение на
затворническата администрация като нейни действия и бездействия и актове към
лишените от свобода по време на престоя им в пенитенциарно заведение,
посочената процесуална неиздържаност на съдебното решение не се явява съществен
негов порок, доколкото става ясна волята на съда да присъди обезщетение по
отношение на всеки един ден, в който е установена пренаселеност, търпяна от И..
Първата съдебна инстанция в тази връзка, при постановяване на решението си е
съобразила в достатъчна степен разпоредбата на чл.52 от ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, като е съобразила
и общата продължителност на престой на ищеца през всеки от периодите при
установените неблагоприятни условия. Приложеният от първоинстанционния съд
подход при определяне размера на обезщетението не се явява несъответен на
практиката на ЕСПЧ, както се твърди в жалбата на И.. Напротив, ЕСПЧ сочи по дела с установено нарушение по чл.3 от ЕКПЧОС, че определянето на адекватен
размер на обезщетение се извършва като се съобразят и съответната правна
система и традиции и като се вземе предвид и жизнения стандарт в държавата,
дори ако това би довело до присъждане на суми, които са по-ниски от
определяните от ЕСПЧ в сходни случаи /Решение по дело Domjan v. Hungary/. ЕСПЧ вече е имал възможност
последователно да затвърди становището си, че с оглед различията в жизнения
стандарт в различните държави, то присъждане на обезщетение, съставляващо 30
процента от това, което този съд е определил, би било достатъчно и справедливо
/Решение Bizjak v. Slovenia; Решение Stella and others v. Italy и др./. При това положение определеното
обезщетение, като се вземе предвид, че се отнася за вреди от само едно
установено нарушение – пренаселеност на мястото за лишаване от свобода и не е
свързано с наличието на други установени неблагоприятни условия на престоя в
затвора, е съответно на установения от ЕСПЧ стандарт за преценка и противно на
твърденията в касационната жалба на И., не е занижено, доколкото дори не е в
рамките на посочените 30 процента от присъжданото от ЕСПЧ, а е значително
по-високо от тях и впрочем, напълно съответно на присъденото от ЕСПЧ например с
решението му от 30.06.2022 г., постановено по отношение на жалбоподателя Иван
Петков Димитров също касателно престой в Затвора Пловдив. Определеното обезщетение се явява и съобразено с разрешението на ЕСПЧ
касателно размерите на присъжданото обезщетение, посочено в приложение към
Решение И. и др. срещу България, както и Йорданов и Джелебов срещу България,
Илиев срещу България и др., като се има предвид и че по отношение на лицата, за
които са присъдени обезщетения от ЕСПЧ по тези дела, са установени и значително
по-голям брой и по-сериозни оплаквания по условията в местата за лишаване от
свобода, отколкото по настоящото дело, като е преценявано и кумулативното им
въздействие върху лишените от свобода, а по това дело е налице въздействие само
на едно неблагоприятно условие. Ето защо и съдът намира, че
първоинстанционният съд е съобразил принципите, залегнали в практиката на ЕСПЧ,
противно на твърденията в касационната жалба на И..
С оглед приетите за основателни претенции,
правилно и съдът се е произнесъл по разноските.
Предвид всичко изложено и съдът намира, че следва да остави в сила обжалваното решение, като валидно, допустимо и правилно.
По
изложените мотиви и съобразно чл.221, ал.2, предл. първо от АПК, Съдът
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 579 от 08.04.2022 г., постановено по АД № 2248/2021
г. на Административен съд – Пловдив, ХII състав.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :