Р Е Ш Е Н И Е
№……………..
гр. София, 31.03.2021 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Б състав, в публично съдебно заседание на осми март две хиляди двадесет и
първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР
ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА
АНАСТАСОВА
МЛ.СЪДИЯ:
ИВАН КИРИМОВ
при секретаря Донка Шулева, като разгледа
докладваното от съдия Анастасова гр. дело № 7649 по описа за 2020 година и за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение № 72460
от 14.04.2020 г. по гр.д. № 68195/2018 г. по описа на СРС, 50 с-в и Решение №
122119/16.06.2020 г. е отхвърлен като неоснователен предявеният от И.Е.Д., ЕГН **********
срещу "О.Ф.Б. " ЕАД, ЕИК ******, иск с правно основание чл. 439 от ГПК вр. чл. 124 ГПК, за
установяване, че И.Е.Д., не дължи принудително изпълнение на "О.Ф.Б. " ЕАД, за сумата 10160,87 лв. - главница, 1318,56 лв. - лихва за забава за периода 26.08.2009 г. -22.02.2010 г., 611,94 лв. - санкционираща лихва за периода
26.08.2009-22.02.2010г., 330,34 лв. - съдебни разноски по изпълнителен лист от
24.02.2010 г., издаден по ч.гр. дело №116/2010г. по описа на РС –Левски, поради погасяване по давност.
Срещу така
постановеното решение е подадена въззивна жалба от ищеца И.Е.Д. с изложени
доводи за неправилност. Заявява, че неправилно СРС не е съобразил дадените
задължителни разяснения с т.10 от ТР № 2/26.05.2015 г., че погасителната
давност за вземанията започва да тече не от прекратяване на изпълнителното
дело, а от датата, на която е поискано или извършено последното изпълнително
действие. В конкретния случай на 27.01.2012 г., когато е било връчено запорно
съобщение до работодателя на ищеца е било извършено последното същинско
изпълнително действие и от тази дата следва да бъде зачетен срока за изтичане
на предвидената от закона погасителна давност. При тези изводи към датата на
подаване на исковата молба в съда погасителната давност за вземанията е
изтекла. На самостоятелно основание и при различен извод по този въпрос, т.е.
след отчитане на изтеклата погасителна давност след прекратяване на
изпълнителното производство, т.е. 27.01.2014 г. и съобразяване, че същата е
текла и в хода на процеса, то, претенцията се явява основателна и следва да
бъде уважена. На основание чл.235, ал.3 ГПК съдът е следвало да съобрази, че
погасителната давност за вземанията е
изтекла на 27.01.2019 г. – в хода на процеса пред първата инстанция и преди
приключване на съдебното дирене. Отправя искане за
отмяна на решението и уважаване на иска. Претендира разноски.
В срока
по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден отговор на въззивна жалба от ответника
"О.Ф.Б. " ЕАД, в който се излагат доводи за нейната неоснователност. Поддържа,
че постановеното от СРС решение е правилно, законосъобразно и обосновано. При
постановяването му не са допуснати нарушения на материалния и процесуалния
закон. Излага подробни правни и фактически доводи за неоснователност на
предявената претенция. Заявява, че в случая правилно СРС е отчел, че към датата
на подаване на исковата молба в съда не е изтекла погасителната давност за
вземанията, която тече от датата на прекратяване на изпълнителното
производство. Поддържа, че с образуване на исковото производство на 23.10.2018
г. погасителната давност за вземането е спряна на основание чл.115, ал.1, б”ж” ЗЗД. Моли за потвърждаване на решението и претендира разноски.
Софийски
градски съд, след като съобрази доводите и твърденията на страните и събраните
писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата
на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и
правна страна:
Съгласно чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните основания във въззивната жалба.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо в обжалваната му част.
Във връзка с
доводите за неправилност във въззивната жалба съдът намира следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 439 от ГПК за установяване, че И.Е.Д., не дължи принудително изпълнение на "О.Ф.Б." ЕАД, за сумата 10160,87 лв. за главница, 1318,56 лв. за лихва за забава за
периода 26.08.2009-22.02.2010г., 611,94 лв. за санкционираща лихва за периода
26.08.2009-22.02.2010г., 330,34 лв. за
съдебни разноски по изпълнителен лист от 24.02.2010 г., издаден по ч.гр.
дело №116/2010г. по описа на РС –Левски, поради погасяване по давност.
Разпоредбата на
чл.439 ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред, след като кредиторът е
предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание.
Законодателят е уредил защитата на длъжника да се основава само на факти,
настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е
издадено изпълнителното основание. По реда на действащия ГПК, в сила от
01.03.2008 г., заповедите за изпълнение се ползват със стабилитет, тъй като
влизат в сила, за разликата от несъдебните изпълнителни основания по чл.237 ГПК
(отм.). По тези съображения разпоредбата на чл.439, ал.2 ГПК следва да се
прилага и за факти, настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение,
когато заповедното производство е приключило, независимо че съдебно дирене не
се провежда (определение № 956 от 22.12.2010 г. по ч. т. д. №
886/2010 г. на ВКС, ТК, I ТО).
В случая ищците
основават исковата си претенция на обстоятелството, че е изтекла давността за
вземането, считано от влизане в сила заповедта за изпълнение. С оглед на това
следва да се приеме, че се позовават на юридически факт, настъпил след влизане
в сила на заповедта, което обуславя приложимост на защитата по реда
на чл.439 ГПК. Ето защо, спорът следва да се разгледа по същество.
Доводите на ответника,
че предявения иск е недопустим, тъй като ищецът не притежава правен интерес от
установителна защита по реда на чл.439 ГПК, тъй като образуваното срещу него
изпълнително дело е прекратено по силата на закона – на основание чл. 433,ал.1, т.8 от ГПК настоящия състав намира за неоснователни. В разглеждания случай първоинстанционното
решение е допустимо, тъй като е налице правен интерес от установителна защите по посочения ред. От данните по делото е установено, че изпълнителното
дело, образувано по изпълнителен лист от 24.02.2010 г. по ч.гр. д. №116/2010г.
по описа на РС –Левски е прекратено на основание чл. 433, ал. 1 т. 8 ГПК-
поради бездействие на взискателя за
срок от две години да поиска извършване на изпълнителни действия. Прекратяването на изпълнителното дело на това
основание не погасява вземането, поради което ищецът
има правен интерес да установи със сила на пресъдено нещо, че
давностният срок по вземанията по изпълнителния лист е изтекъл.
Прекратяването на изпълнителното производство по
отношение на длъжника по силата на закона, не съставлява отказ от
изпълнение, нито води до погасяване на материалното право. Както е посочено в Решение № 48 от 14.07.2016 г. по т.д. № 404/2015 г., Т. К., ІІ Т. О. на
ВКС, срокът
за прекратяване на изпълнителното производство по перемпция
започва да тече от последното валидно изпълнително действие спрямо всеки един
от длъжниците /предвид различните изпълнителни правоотношения/ и след неговото
изтичане може да бъде инициирано образуването на ново изпълнително дело. В горния
смисъл е и становището, обективирано в т. 10 от Тълкувателно решение № 2/2013 г. от
26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС. В заключение
с цитираното решение изрично се приема, че
настъпилото по право прекратяване на изпълнителното производство на основанието
по чл.433, ал. 1, т. 8 ГПК не
води до извод за отпадане на условията за допустимост на изпълнителното
производство, нито, че са настъпили обстоятелства, водещи до погасяване на
материалното право или правото на принудително изпълнение за удовлетворяването
му.
Въз основа
на тези съображения и при положение, че в исковата молба ищецът изрично се е
позовал на изтекла в т.ч. и след прекратяване на изпълнителното дело по силата
на закона давност, то така предявения иск по чл. 439 ГПК е допустим, тъй като
ищецът-длъжник има интерес да установи погасяването на вземането по давност,
независимо от липсата на висящо изпълнително производство за събиране на
вземането, след като кредиторът разполага с изпълнителен титул, даващ му
възможност да осъществи принудително изпълнение.
В конкретния
случай ищецът се позовава на изтичане на предвидения в разпоредбата на чл. 433,
ал. 1, т. 8 ГПК срок от последното валидно изпълнително действие – 27.01.2012 г., и настъпила
перемпция на изпълнителното производство на 27.01.2014 г., както и на изтичане
на давностния срок за вземането, т. е. ищецът се позовава на нововъзникнали
обстоятелства, поради което искът се явява допустим и подлежи на разглеждане.
Разпоредбата
на чл. 439 ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред, след като кредиторът
е предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание.
Правно легитимирани страни по иска по чл. 439 ГПК се явяват страните в
изпълнителното производство, като ищецът - длъжник в изпълнителното
производство твърди погасяване изцяло или частично на вземането, предмет на
делото, чийто носител е ответникът - взискател в производството. По своя
характер искът е отрицателен установителен, като се основава на твърдението на
ищеца, че не дължи престацията, за която е осъден с влязъл в сила съдебен акт,
предвид настъпили след приключване на съдебното дирене факти.
С ТР №
2/2013 г. на ОСГТК на ВКС – т. 10, е прието, че когато взискателят не е поискал
извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и
изпълнителното производство е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК нова погасителна давност за вземането
започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното
валидно изпълнително действие. Според мотивите на същото тълкувателно
решение прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в
рамките на определен изпълнителен способ /независимо от това дали прилагането
му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен
изпълнител по възлагане на взискателя, съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ/ -
насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана,
присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо
плащане, извършване на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването
и извършването на продан и др. до постъпването на парични суми от проданта или
на плащания от трети задължени лица. Прието е, че не са изпълнителни действия и
не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и
връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото
състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа
и др., назначаването на експертиза за определяне непогасения остатък от дълга,
извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила
разпределение и др. Със същото ТР е прието, че прекъсването на давността с
предявяването на иск и др. действия по чл.116 б. "б" ЗЗД и
прекъсването на давността с предприемането на действия за принудително
изпълнение по чл. 116 б. "в" ЗЗД са уредени по различен начин, че
законодателят е уредил отделно хипотезата на чл.116 б. "в" ЗЗД
относно давността в принудителното изпълнение, без да възпроизведе правилата за
спиране и отпадане на ефекта на прекъсването в исковия процес, че тези правила
са неприложими при прекъсването на давността с предприемането на действия за
принудително изпълнение по чл. 116 б. "в" ЗЗД не защото ефектът на
спирането в този случай настъпва безвъзвратно, а защото в този случай няма
спиране на давността, нито отпадане на ефекта на прекъсването. Прието е също,
че при изпълнителния процес давността се прекъсва многократно с предприемането
на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително
действие, изграждащо съответния способ. Посочено е, че искането да бъде
приложен отделен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният
изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона
давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително
изпълнение. Прието е, че нова давност започва да тече с предприемането на всяко
действие за принудително изпълнение. Съгласно разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД,
давността е винаги петгодишна, ако вземането е установено със съдебно решение.
Според
даденото с ППВС № 3/1980 г. тълкуване образуването на
изпълнителното производство прекъсва давността, а докато трае изпълнителното
производство давност не тече. С т. 10 от горепосоченото
Тълкувателно решение е дадено противоположно разрешение като е прието, че в
изпълнителното производство давността се прекъсва с всяко действие по
принудително изпълнение, като от момента на същото започва да тече нова
давност, но давността не спира. С Решение № 170 от 17.09.2018 г. на
ВКС по гр. дело № 2382/2017 г., IV г. о., ГК и Решение № 51 от 21.02.2019 г. на
ВКС по гр. дело № 2917/2018 г., IV г. о., ГК, е прието, че прилагането на
даденото с посоченото Тълкувателно решение тълкуване за период преди
постановяването му би имало за последица погасяване по давност на дадени
вземания, които са били предмет на изпълнителни производства, но по тях не са
предприемани действия за период по-голям от този срок. С оглед на това
давността ще се счита изтекла със задна дата преди момента на постановяване на
тълкувателното решение, но въз основа на даденото с него тълкуване, което би
довело и до несъобразяване на действащото към този момент ППВС.Поради
това даденото с отмененото тълкувателно ППВС и Тълкувателното
решение тълкуване на правната норма следва да намери приложение и след отмяната
на същото, когато спорът се отнася до последиците от нормата, които са били
реализирани за период преди отмяната на тълкувателния акт, като новото
Тълкувателно решение ще се прилага от този момент за в бъдеще. С оглед на това
извършената с т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по
тълк. дело № 2/2013 г., ОСГТК, отмяна на ППВС № 3 от 18.11.1980 г. поражда действие от датата на
обявяването на Тълкувателното решение, като даденото с т. 10 от Тълкувателното
решение разрешение се прилага от тази дата и то само по отношение на висящите
към този момент изпълнителни производство, но не и за тези, които са приключили
преди това.
В
случая страните не спорят, че по образуваното на 03.10.2011 г. изпълнително
дело е предприето изпълнително действие – запор върху трудово възнаграждение на
ищеца по отношение на третото лице Консорциум Титан –София Изток, който е
наложен на 17.10.2011 г., а впоследствие по отношение на третото лице Надин
Комерс ЕООД, наложен запор на 11.06.2014 г.
Установено
е, че във връзка с така извършените същински изпълнителни действия са
постъпвали плащания по принудителното изпълнение до 16.06.2014 г. След тази
дата в продължение на две години до 17.06.2016 г. по инициатива на кредитора не
са били предприети същински действия по принудително изпълнение. Към този
момент е приложимо даденото задължително разяснение с Тълкувателно решение № 2
от 26.06.2015 г. на ВКС по тълк. дело № 2/2013 г., ОСГТК. В този смисъл е практиката на ВКС,
обективирана в Решение № 170/17.09.2018 г. по гр. д. № 2382/2017 г. на ВКС, ІV
г.о. и Решение № 51/21.02.2019 г. по гр. д. № 2917/2018 г. на ВКС, ІV г.о.,
която се възприема от настоящия състав.
С оглед на
приетото в Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015
г. на ВКС по тълк. дело № 2/2013 г., ОСГТК - когато взискателят не поиска
извършването на изпълнителни действия в продължение на две години,
изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК
по право, без значение дали и кога съдебният изпълнител ще постанови акт за
прекратяване на принудителното изпълнение, тъй като актът има само
декларативен, а не конститутивен характер. Поради това новата давност започва
да тече не от датата на постановлението за прекратяване на изпълнителното
производство, а от датата на предприемането от страна на взискателя на
последното по време валидно изпълнително действие. В случая се установява, че
взискателя е бездействал повече от две години, като изпълнителното дело се
счита за прекратено на 17.06.2016 г. Така не може да се приеме, че давността
след този срок е спряла да тече, след като делото е прекратено. Извършените
изпълни действия след тази дата не може да считат за извършени, респ.
прекъсващи давността.
Както
доктрината, така и съдебната практика несъмнено са приемали, вкл. и преди ТР №
2/2015 г. на ВКС, ОСГТК, че в случаите, когато взискателят не е поискал
извършването на изпълнителни действия в продължение на 2 години, изпълнителното
производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, поради т.
нар. "перемпция" и то по силата на закона, независимо дали съдебният
изпълнител е издал постановление в този смисъл, имащо декларативно, а не
конститутивно действие. Различието е относно датата, от която започва да тече
новата погасителна давност за вземането в тези случаи (според постановките по
т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. на ВКС, ОСГТК това
е датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително
действие). В този смисъл е изразеното становище с постановеното Решение №
252 от 17.02.2020 г. по гр.д. № 1609/2019 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС, което се
възприема от настоящия състав.
В случая
последното предприето валидно изпълнително действие е от 16.06.2014 г., като с
оглед дадените по-горе разяснения по ТР № 2/26.06.2015 г. на ВКС, ОСГТК след 26.06.2015 г. до датата на приключване на
съдебното дирене във въззивната инстанция
– 08.03.2021г. е изтекъл предвидения от закона
петгодишен давностен срок за вземането- чл.117, ал.1 ЗЗД. Последното следва да
бъде съобразено с оглед указанията на чл.235, ал.3 ГПК. В този смисъл е становището
изразено в постановеното Решение № 209 от 02.02.2016 г. по т.д. № 1248/2013 г.,
Т. К., І Т. О. на ВКС, което се възприема от настоящия състав. Доводите на
въззивника в посочения смисъл, съдът намира за основателни.
Според
установената от ВКС константна съдебна практика по приложението на чл. 116, б.
„б“ ЗЗД погасителната давност се счита прекъсната с предявяването на иск от
носителя на спорното вземане – кредитора, чрез осъдителен иск (в това число и
насрещен осъдителен иск) или респ. чрез предявяване на притезанието в заповедно
производство. Предявяването на отрицателен установителен иск няма за последица
предвиденото в чл.116, б. „б“ ЗЗД и чл.115 б. „ж“ ЗЗД действие (решение № 235
от 21.09.2012 г. по гр. д. № 1762/2011 г., на ВКС, ГК, III ГО; решение №
57/27.06.2018 г.по гр. д. № 591/2017 г. на ВКС, ГК, ІІ ГО; решение №
99/23.10.2018 г. по гр. д. № 4991/2017 г. на ВКС, ГК, ІІ ГО; решение №
705/29.10.2010 г. по гр. д. № 1744/2009 г. на ВКС, ГК, І ГО; решение №
99/10.05.2013 г. по гр. д. № 681/2012 г. на ВКС, ГК, І ГО, постановени по реда
на чл.290 ГПК и др.). Ето защо, в случая давността не се прекъсва с депозиране
на исковата молба. Противното би означавало, че с реализиране на защитата чрез
оспорване на вземането от страна на длъжника по изпълнителното дело, се
прекъсва течащата в негова полза погасителна давност, какъвто не е смисълът на
разглежданите норми. Давността
за вземането, която е започнала да тече на 26.06.2015 г., е изтекла на 26.06.2020 г. – в хода на
висящия процес. Съгласно разпоредбата на чл.235, ал.3 ГПК, съдът следва да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяване на
иска, които са от значение за спорното право. Ето защо, съдът следва
да се зачете изтеклата погасителна давност в хода на висящия процес по
предявения отрицателен установителен иск на длъжника.
По
изложените съображения въззивният съд счита, че вземанията, за които е издаден процесният изпълнителен лист са
погасени по давност.
Тъй като
крайните изводи на двете инстанции не съвпадат, обжалваното решение следва да бъде отменено, а предявените искове – уважени в цялост.
По
разноските:
С оглед
изхода на спора на основание чл.78, ал.1 и ал.5 ГПК, на въззивника следва да бъдат
присъдени разноски за първоинстанционното производство в размер на 1509.17 лв.,
от които 1000.00 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение при съобразяване
като основателно искането на насрещната страна по реда на чл.78, ал.5 ГПК вр.
чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения и 509.17 лв.-разноски за държавна такса. За въззивното
производство в полза на ищеца следва да бъде присъдена сумата 1248.43 лв., от
която 1000.00 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение при съобразяване като
основателно искането на насрещната страна по реда на чл.78, ал.5 ГПК вр. чл.7,
ал.2, т.4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения и 248.43 лв.-разноски за държавна такса.
Воден от
горното, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение № 72460 от 14.04.2020 г. по гр.д. № 68195/2018 г. по описа на СРС,
50 с-в и Решение № 122119/16.06.2020 г., с което е отхвърлен като неоснователен
предявеният от И.Е.Д., ЕГН ********** срещу "О.Ф.Б. " ЕАД, ЕИК ******,
иск с правно
основание чл. 439 от ГПК, за установяване, че И.Е.Д., не дължи принудително изпълнение на "О.Ф.Б. " ЕАД, за сумата 10160,87 лв. - главница, 1318,56 лв. - лихва за забава за периода 26.08.2009 г. -22.02.2010 г., 611,94 лв. - санкционираща лихва за периода
26.08.2009-22.02.2010г., 330,34 лв. - съдебни разноски по изпълнителен лист от
24.02.2010 г., издаден по ч.гр. дело №116/2010г. по описа на РС –Левски, поради погасяване по давност, както и в
частта на разноските, като ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО по предявеният от И.Е.Д., ЕГН ********** срещу "О.Ф.Б. "
ЕАД, ЕИК ******, иск
с правно основание чл. 439 от ГПК, че И.Е.Д., не дължи
принудително изпълнение на "О.Ф.Б. " ЕАД, за сумата 10160,87 лв. - главница, 1318,56 лв. - лихва за забава за периода 26.08.2009 г. -22.02.2010 г., 611,94 лв. - санкционираща лихва за периода
26.08.2009-22.02.2010г., 330,34 лв. - съдебни разноски по изпълнителен лист от
24.02.2010 г., издаден по ч.гр. дело №116/2010г. по описа на РС –Левски, поради погасяване по давност.
ОСЪЖДА "О.Ф.Б. " ЕАД, ЕИК ****** да заплати на И.Е.Д.,
ЕГН **********, на основание чл.78, ал. 1 и ал.5 ГПК сумата 1509.17 лв.- разноски
за първоинстанционното производство, от които 1000.00 лв. за заплатено
адвокатско възнаграждение и 509.17 лв.-разноски за държавна такса, както и
сумата 1248.43 лв.-разноски за въззивното производство, от която 1000.00 лв. за
заплатено адвокатско възнаграждение и 248.43 лв.-разноски за държавна такса.
Решението
подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС в едномесечен срок от
съобщаването му на страните при условията на чл.280 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.