О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 2103 , 23.07.2020
г. гр.Бургас
ОКРЪЖЕН СЪД БУРГАС, Гражданско отделение, пети въззивен състав в закритото заседание на двадесет и трети юли две
хиляди и двадесета година в състав:
Председател: Вяра Камбурова
Членове: Галя Белева
мл. съдия Александър Муртев
като разгледа
докладваното от младши съдия Муртев в. гр.
д. № 1242 по описа за 2020 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 - чл.273 от ГПК.
С Решение № 450 от 31.01.2020 год. по гр. д. № 3891/2019 на Районен съд Бургас,
е отхвърлен предявения по реда на чл.422 от ГПК иск от “Теленор
България” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. “Младост 4”, Бизнес Парк София, сграда 6, за приемане за установено,
че ответникът В.Ю.З., ЕГН **********, адрес ***, му дължи сумата от 254,19
лева, представляваща неплатени далекосъобщителни услуги, за които има издадени
фактури с № **********/25.02.2017г., № **********/25.03.2017г., № **********/25.04.2017г.
и № **********/25.05.2017г., ведно със законната лихва
за забава, считано от датата на подаване на заявлението по реда на чл.410 от ГПК до окончателното плащане.
Постъпила е въззивна
жалба от “Теленор България” ЕАД, с която се обжалва в цялост Решение № 450 от
31.01.2020 год. по гр. д. № 3891/2019 на Районен съд Бургас. Иска се отмяна и
постановяване на ново решение, с което предявения иск да бъде уважен като бъде
установено наличието на вземането по издадената заповед за изпълнение на
парично задължение.
В депозираната жалба
се сочи, че решението е неправилно, постановено в нарушение на
материалноправния закон и необосновано.
Навеждат се доводи,
че от приложените по делото заверени преписи на Договор за мобилни услуги
безспорно се установява възникването и съществуването на валидни консенсуални
облигационни правоотношения между “Теленор България” ЕАД и В.Ю.З. с предмет предоставяне на мобилни услуги,
което е в противоречие на направения извод от първата инстанция. На следващо
място се твърди, че е неправилна и констатацията на съда относно липсата на
доказателства за изправността на ищеца по облигационното отношение. Като
аргумент в тази насока се сочи, че по делото били представени фактури, издадени
от ищеца, които доказващи наличието на неплатени задължения от страна на
ответника. Освен това длъжникът бил надлежно заплатил задълженията си за
предходен отчетен период в размер на 60,92 лв., което водило до извода, че
въззиваемият се е ползвал от предоставените му от оператора услуги, като
надлежно е заплащал задълженията си. Твърди се, че след 24.01.2017г.
въззиваемият продължил да използва услугите на оператора, който от своя
страна надлежно изпълнявал задължението
си да предоставя достъп до мобилната си наземна съобщителна мрежа. От
приложените доказателства към делото било видно, че в следващите фактури няма
отразени внесени плащания, тъй като такива не били извършвани. Сочи се, че
въззиваемият се е отказал при сключването на договора от получаването на
хартиена фактура, което обаче не го освобождавало от задължението му за
заплащане на дължимите суми, като в тази насока въззивника акцентира върху
чл.26 от ОУ, с които длъжникът е декларирал, че се е запознал. На следващо
място се навеждат доводи, че първоистанционния съд неправилно е отхвърлил
претенцията на ищеца за цена на месечни абонаментни такси, който длъжникът се
бил задължил да заплаща при подписването на действащите към процесния период ОУ
на “Теленор България” за взаимоотношения с
потребителите на мобилни телефонни услуги. По силата на чл.23 от ОУ длъжникът
като абонат бил поел задължението да заплаща на доставчика на услуги месечен
абонамент, който му осигурявал достъп до услугите, за които бил сключен
индивидуалния договор и включвал разходите за поддръжка на мрежата и се
предплащал от потребителя ежемесечно, в размери съобразно избраното в
съответния индивидуален договор. Тази цена била дължима за предоставения достъп
до мобилната врежа на оператора и оставала дължима, дори при неползване на
други мобилни услуги. Навеждат се доводи, че по делото било установено, че
въззиваемия не е изпълнил точно насрещните си задължения по договора за лизинг,
а именно да престира на лизингодателя месечни лизингови вноски, уговорени
подробно в индивидуалния договор
съобразно чл.345 от ТЗ, както и не било установено да е върнал процесната вещ
на лизингодателя след като е преустановил заплащането на дължимите вноски.
Според въззивника, въпреки че към датата на подаване на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение длъжникът вече е бил изпаднал в забава по отношение на
заплащането на всички лизингови вноски съгласно чл.84 от ЗЗД, съдът не му е
присъдил сумата от 28,76лв., представляваща равностойността на четирите
лизингови вноски, дължими съгласно четири от процесните фактури. На следващо
място се оспорва и извода на съда относно неравноправния характер на чл.12 от
ОУ на мобилния оператор, като се изтъква, че обявяването на предсрочната
изискуемост на остатъка от цената на лизинговата вещ не е обвързано с
прекратяване или разваляне на договора за лизинг и не води до никакви
допълнителни неблагоприятни последици за лизингополучателя. Изпадането в забава
на изпълнение на задълженията за заплащане на потребените услуги и дължими
лизингови вноски на ответника са довели до предсрочното прекратяване на
сключените между страните договори, вкл. договора за лизинг, което е довело до
начисляване на предсрочно изискуемия остатък от лизингови вноски. Сочи се, че
фактът, че вещта е останала притежание на лизингополучателят без последният да
заплати стойността й е довело до получаване на неоснователна облага от страна
на длъжника за сметка на кредитора. Оспорва се и изводът на първоинстанционния
съд, че падежът на предсрочно изискуемите вноски не е настъпил, тъй като срокът
на договора вече е бил изтекъл.
Не се въвеждат
искания по доказателствата. Претендират се разноските, направени в заповедното
и исковото производство пред първата и втората съдебни инстанции.
Депозираната въззивна
жалба е допустима - подадена е от процесуално легитимирано лице в срока по
чл.259, ал.1 от ГПК срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт и
отговаря на изискванията на чл.260, ал.1, т.1, т.2, т.4 и т.7 от ГПК и чл.261 от ГПК.
В срока по чл.263
ал.1 от ГПК е постъпил отговор от въззиваемия В.Ю.З., чрез назначения му особен
представител – адв. Ч..
С отговора се оспорва
изцяло въззивната жалба на “Теленор България” ЕАД и се иска същата
да бъде оставена без уважение, а
решението на Бургаския районен съд да бъде потвърдено като правилно за
законосъобразно.
Изложени са
аргументи, че липсата на писмено уведомление, достигнало до знанието на
лизингополучателя, с конкретно изявление кое от правата по чл.12 от ОУ
лизингодателят упражнява в конкретния случай обуславя извод за липса на
доказателства, от които да е видно, че договорът е бил едностранно прекратен,
по вина на потребителя. С тези доводи се твърди, че не е възникнало задължение
за плащане на неустойка по договора за мобилни услуги. Сочи се, че неустоечната
клауза в договора за мобилни услуги от 09.09.2016г. е нищожна на основание
чл.26 от ЗЗД, като противоречаща на закона и добрите нрави, тъй като същата
предвижда получаване на имуществена облага от ищцовото дружество в размер,
какъвто би получило, ако не беше преустановило предоставянето на услугата.
Твърди се, че уговарянето на неустойка за периода от датата на прекратяване на
договора до оставащия край на срока на договора, в размер на пълния размер на
останалите незаплатени месечни абонаменти е необосновано висока и създава
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя
на услугата. Сочи се, че неустойката в размер на 438, 07 лв. е начислена от
въззивника с фактурата от 25.05.2017г. за отчетен период от още 17 месеца, през
които не се е предоставяла услуга на ответника. На следващо място се оспорва
твърдението на въззивника, че не му се дължат всички лизингови вноски по
процесния договор за лизинг, като се застъпва становището, че ищецът не може да
иска заплащане на вноските, чийто падеж не е настъпил, тъй като ако ги заплати
– той фактически няма да ползва мобилния апарат, но от друга страна ще плаща
лизинговите вноски, с които ищецът би се обогатил неоснователно. За
неоснователен счита и довода на въззивника, че лизинговата вещ не е била
върната, което по никакъв начин не било доказано от негова страна. Акцентира се
и върху това, че подобна претенция изобщо не е била предявявана пред съда.
Счита, че изготвената в хода на първоинстанционното производство
съдебно-счетоводна експертиза е в унисон с правните изводи на съда за
недоказаност на исковата претенция предвид установената липса за начина, по
който са били осчетоводени фактурите. Не се въвеждат искания по доказателствата.
Претендира се възнаграждение за особен представител.
По делото е постъпила
и молба-становище на въззивника “Теленор България” ЕАД, чрез неговия пълномощник – адв. Ц., с която
поддържа въззивната жалба и изложените в нея доводи, като моли делото да бъде
разглеждано в негово отсъствие при липса на други процесуални пречки. Съдът
счита, че препис от същата следва да бъде изпратена на въззиваемия, за да му
бъде осигурена възможност за запознаване и вземане на отношение в съдебно
заседание.
С оглед на изложеното
и на основание чл.267, ал.1 от ГПК и чл.273 от ГПК, Бургаски окръжен съд
О П Р Е Д Е Л И:
ДОКЛАДВА въззивната
жалба на “Теленор
България” ЕАД срещу Решение № 450 от 31.01.2020 год. по гр. д. № 3891/2019 на
Районен съд Бургас.
ВНАСЯ в. гр. д.№
1242 по описа за 2020 г. на Бургаски окръжен съд, за разглеждане в открито
съдебно заседание, съгласно Разпореждане №2948 от 02.07.2020г. - на 17.08.2020 г. от 09.40 часа.
УКАЗВА
на страните, че могат да уредят доброволно отношенията си във
връзка със спорното право, предмет на делото чрез: медиация, извънсъдебно
споразумение или съдебна спогодба.
ДА СЕ ИЗПРАТИ
на страните препис от определението, а на въззиваемата страна и препис от
постъпилата на 10.07.2020г. молба-становище на “Теленор България” ЕАД.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.